Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Мени се, бързо спада

тревогата голяма,

яви ли се надеждата желана:

човек се чувства в ада,

когато признак няма,

че ще настъпи в мъката промяна.

Доброто като рана

боли, щом закъснява;

утеха е, че времето минава.

 

Орачът си лекува

умората, когато

брадата му корава скреж покрива,

за жътвата бълнува

на огненото лято

и гроздето на есента щастлива;

а сърпът с радост дива,

щом още плуга стяга,

изпълва неговия дух веднага.

 

С желязо раменете

готов дори да смаже,

потегля младият към битки смели.

Изнизват се денете,

превръщайки във вражи

рождените приятелски предели,

и ако се изсели,

във боя с чужди войни

бленува за победи многобройни.

 

Друг всичко поверява

на две дъски в морето,

защото е на злато ненаситен.

Денят му потъмнява,

талази към небето

се качват да се бият с висините:

не стряскат го вълните,

не плаши го смъртта му

и мисли за пари и злато само.

 

Оставя още с мрака

грижлив и як ловеца

във топлото легло жена си млада.

Търпи той северняка,

иглите на снежеца

и има за това като награда

голямата наслада

в планинската усоя

да пресече на дивеча покоя.

 

За своя труд човека

цел и награда има,

едната е за другата подкана;

и лятото отвека

изхранва злата зима,

един сезон за друг стои на смяна.

Надеждата остана

едничка на земята,

избяга всичко друго в небесата.

 

Ако надежда няма,

какво в света остава?

Дома й ти рушиш и го разлагаш

и туй като измама

захвърляш във забрава,

нима от края си, Флерида, бягаш?

Щом шията изпрягаш

от дланите любими,

за грижите с какво възнагради ме?

 

Любов, която тука

разграничават грубо,

целта си най-подир сама издава.

И всяка злополука

на тоя, който люби

(аз няма да го скрия), позволявам.

Не се съпротивлявай,

сърце, сърце смутено,

че в случая е всичко позволено.

Край