Сан Хуан де ла Крус
Тъмната нощ на душата

Във тъмна нощ потайно,

обхваната от обич и желания,

о щастие случайно,

излязох невидяна,

додето спеше къщата смълчана.

 

Едничка безопасно

по тясната потайна стълба вита

прокраднах се безгласно,

във булото укрита,

додето спеше къщата честита.

 

В мълчанието вещо,

без никой да ми виждаше лицето,

ни аз да виждах нещо,

без друго да ми свети,

освен светлика кротък на сърцето.

 

Той водеше ме в мрака

по-сигурно от слънчев ден тъдява,

където, знаех, чака

тоз, който ме познава,

и дето никой нямаше тогава.

 

О нощ, над мен замряла,

о нощ, по-сладка от зора зорила,

о нощ, ведно събрала

любим с любима мила,

любима във Любим преобразила.

 

На мойта гръд уханна,

която аз за него пазех щедра,

задрямал той остана

и аз го милвах ведра,

обвяна от ветрилото на кедра.

 

И повеят полека

върху гръдта ми къдрите му пръсна,

с ръката своя мека

врата ми позабръсна

и мойте чувства изведнъж прекъсна.

 

Потънах във забрава,

лика си над Любимия склонила;

свърши светът тогава

и грижите надвила,

сред лилиите паднах аз без сила.