Гарсиласо де ла Вега
Сонети

1

Когато осъзнавам своето тегло

и през какви места ме е превело зная,

намирам, заблуден, че съм могъл накрая

да се натъкна и на по-голямо зло.

 

Ала река ли да забравя моя път,

не зная толкоз зло отгде ме е слетяло;

аз свършвам и усещам как със мойто тяло

тревогите и грижите ми ще умрат.

 

Ще свърша аз — че се предадох, без да ща,

на оня, който ще умей да ме погуби,

ако тя иска и рече да го залюби.

 

И тъй като и мойта воля е смъртта,

какво ще може друго нейната да стори,

към мен така враждебна на това отгоре?

2

За миг един надеждата ми се възправя,

но от усилието свое уморена,

отново пада и накрая примирена,

на недоверието свободно място дава.

 

Кой би понесъл толкоз тягостна промяна

от добрина към зло? О ти, сърце разбито!

Поободри се в своите бедствия, които

ти носят негли щастие освен имане.

 

Готов съм да разбия страшната грамада,

която моят злополучен дял иззида

от хиляди несгоди, трудности и злости.

 

Не могат смърт, нито затвор, нито преграда

да ми попречат да отида да ви видя,

свободен дух или човек от плът и кости!

3

В душата ми изписано ви е лицето;

и туй, що искам да напиша днес за вас,

сама го вий написахте, чета го аз,

тъй както го самотен съхраних в сърцето.

 

Във него ще пребъда и макар далече

цял да не се побира образът ви в мен,

аз вярвам туй, що не разбирам изумен,

и вярата за истина приемам вече.

 

Аз се родих да ви обичам и се радвам;

по мярката на своята душа ви аз скроих

и според кройката за обич ви избирам.

 

Което имам, вам дължа го, изповядвам;

за вас живея аз, за вас се аз родих;

готов да мра за вас, за вас сега умирам.

4

Обети сладостни, за мое зло обети,^[1]

тъй радостни, когато бог бе щедър с мен!

Бъдете живи в моя спомен съкровен

и с него заедно за мойта смърт заклети!

 

Кой би ми казал тук, когато в часовете

изминали живях, от вас ощастливен,

че ще ви призовавам скръбен някой ден

със толкоз поплаци и сълзи и навети?

 

И тъй като за миг отнехте ми доброто,

което давали ми бяхте час по час,

сега със него отнемете ми и злото.

 

Със право иначе ще подозирам вас,

че ме дарихте с толкова блага, защото

сте искали по тях от жал да гасна аз.

5

На роза и на крин цвета догдето

лицето ви невинно притежава

и погледът ви огнен укротява

и пали едновременно сърцето;

 

догдето вятърът разрошва, рие

косата, в златни кичури прибрана,

и я стремглаво гони разпиляна

по бялата красива права шия;

 

плода узрял на пролетта берете,

преди сърдито времето в гнева си

със сняг върха прекрасен да поръси.

 

Ще свехне розата от студовете,

че възрастта мени чевръста всичко,

но не променя своята привичка.