Дъщерята на френския крал или принцесата

За Франция пое момата,

нагиздена и натъкмена:

отиваше в Париж, където

тя имаше баща и майка.

Не щеш ли, път погрешен хваща,

а хваща и водач погрешен,

до дъб един се приближава,

за да дочака верен спътник.

Видя — насреща иде рицар,

водач добър в Париж го води.

Щом го видя, момата тихо

такива думи му отправи:

„Мой рицарю, ако обичаш,

вземи ме с твоята дружина!“

„Със радост — рече той, — госпожо,

със радост, мой живот!“ — отвърна.

И слезе тутакси от коня

да й се поклони дълбоко,

отзад на коня сложи нея,

а той качи се на седлото.

Не минали полвин от пътя,

захвана той да я ухажва.

Щом думите му чу, момата

веднага го прекъсна смело:

„Поспрете, рицарю, поспрете,

такава глупост не правете:

дете съм на един прокажен

и на прокажени съм щерка,

човекът, който ме досегне,

прокажен изведнъж ще стане.“

Изпадна рицарят в уплаха,

ни думица не й отвърна.

Когато във Париж да влязат,

момата се усмихва хитро.

„Защо се смеете, госпожо?

Защо ти, мой живот, се смееш?“

„На рицаря се смея само

и неговото малодушие.

Мома да имаш сред полето

и да му мислиш за учтивост!“

Тогава рицарят засрамен

намери да й отговори:

„Госпожо, хайде да се върнем,

че нещо съм, комай, забравил.“

Момата досетлива рече:

„Не бих желала да се върна,

ала и да се върнем, никой

не би докоснал мойто тяло:

на краля френски дъщеря съм

и на кралица Константина;

човекът, който ме досегне,

ще заплати това прескъпо.“