Оплакване на победения дон Родриго ^[0]

Войниците на дон Родриго

смутено бягаха в безреда,

дордето в осмата им битка

сразяваха ги враговете.

Родриго белите палатки

на своя боен стан остави,

пое несретен и самотен,

защото нямаше другари;

и конят му безкрайно морен

накуцваше с последни сили,

отбиваше се, дето иска,

и скиташе се без посока.

Изгубил вече дух, отпаднал,

безчувствен беше станал кралят;

тъй изтощен от глад и жажда,

че беше жално да го гледаш;

вървеше той опръскан с кърви

и бе досущ като жарава.

Доспехите му нащърбени,

макар със камъни безценни;

бе мечът на трион превърнат

от вражи удари несметни,

а шлемът, смачкан и нагънат,

вдълбаваше му се в главата;

отекло беше му лицето

от непосилната умора.

Той изкачи една могила,

от всички други най-висока,

оттам да гледа свойте люде,

които бягаха сразени,

оттам да гледа знамената,

доскоро горди и развени,

днес вече стъпкани в земята

и до едно със кал покрити.

Той дири своите пълководци,

ала не се показва никой,

и виждайки полето бойно,

от вади кръв почервеняло,

в сърцето си при тази гледка

изпитваше голяма мъка

и като плачеше с очите,

с уста мълвеше тези думи:

„До вчера крал бях на Испания,

днес крал не съм и на паланка;

с безбройни замъци до вчера,

днес нямам ни един-едничък;

до вчера с толкова прислуга,

не ми прислужва днеска никой;

днес нямам даже бойна кула,

която да наричам моя.

Проклет да е часът злокобен,

проклет да е денят нещастен,

във който се родих без време

и наследих такова кралство,

щом трябваше да го изгубя

в един и същи ден напълно.

О, смърт, защо сега не дойдеш

и от това нищожно тяло

душата моя да изтръгнеш,

та да ти бъда благодарен?“