Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coplas a la muerte de su padre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Дошла на себе си, щастлива,

ума да оживи душата

        и съзерцава

как тук животът си отива,

как мълчаливо до вратата

        смъртта застава;

как бързо бяга радостта,

как в спомена ни, без да щеме,

        ни скръбта навежда

и как по-хубаво в света

на всички миналото време

        сега изглежда.

 

И виждайки така безшумно

сегашното със стъпки леки

        да отминава,

разсъди ли благоразумно,

ще вземе бъдещето всеки

        за минало тогава.

Ще разбере без много жал,

че няма повече да трай

        туй, що очаква,

от туй, което е видял,

че всичко тука има край,

        съдба еднаква.

Животът ни като реките

тече и влива се в морето

        на смъртта:

владенията и дворците

завършват заедно с кралете

        във пропастта.

 

И там реките пълноводни

и другите, било то средни

        или по-малки,

са равни, както са подобни

богатите и всички бедни,

        довчера жалки.

Възвание

Оставям призивите страстни

на знаменитите поети

        и витии;

в измислиците им опасни

не искам дъх на диво цвете

        да ме опие.

Но вземам оня, под закрила

и само оня що зова

        на колена,

чиято чудодейна сила

светът, където той живя,

        не опозна.

Но този свят е пътят само

към другия, дом скъп и чуден

        от синева,

ала с внимание голямо

ще трябва този преход труден

        да извървя.

Родим се, път човек поеме,

вървиме, докато живеем

        да го изминем,

и стигаме, когато мреме,

тъй че, дордето в гроба тлеем,

        да си починем.

 

Добър и хубав е светът,

ако живеем ние тук

        живот пристоен

и вярваме, че тоя път

от тоя свят ни води в друг,

        по по-достоен.

Дори син божи в нощен час

да ни издигне в небесата

        тук слезе сам

да се роди помежду нас,

живя и свърши на земята

        на кръст голям.

 

Ако зависеше от нас

със още чар плътта злощастна

        да надарим,

тъй както е във наша власт

във ангелска душата страстна

        да променим,

ний щяхме цялата година

със ревност още непозната,

        така припрена,

да гиздим клетата робиня,

като оставим госпожата

        занемарена.

 

Виж колко малко се ценят

нещата, що така ревниво

        дълбоко любим,

че в този вероломен свят

дори догде сме още живи

        ги често губим:

едни разваля възрастта,

а други случаи жестоки

        ги сполетяват,

и трети поради властта

от своите места високи

        се строполяват.

 

Но ми кажете: красотата

на бузите и свежестта

        неповторима,

и тенът весел, белината,

когато дойде старостта,

        тях кой ги има?

Похватност, лекота, забавност

и мощ телесна, тоя дял

        на младостта,

превръщат се във слабост, бавност,

щом стигнат тъжния квартал

        на старостта…

 

Насладите и добрините

на този тегнещ постоянно

        живот тревожен,

не са ли някакви месити,

не е ли и смъртта отрано

        капан заложен?

Безгрижни пред беда голяма,

препускаме, без да се спреме,

        от кът във кът;

щом видим черната измама,

назад да свърнем няма време,

        ни има път.

 

Кралете властни, за които

четем в писанията древни

        и тям навярно

разбърквали са упорито

съдбата случаи плачевни

        и зло коварно,

така че няма силно нещо,

че папи и монарси вети

        и кардинали

помита ги смъртта зловещо,

като да са пастири клети

        с овце постали…

 

Къде отиде крал Хуан?[1]

Инфантите на Арагон[2]

        къде са днеска?

Где кавалерите със сан,

находчиви, с вежлив поклон

        в любовна треска?

Турнири, празненства големи

и гребени на шлема турен,

        седла пошити,

не бяха ли те губивреме

или те бяха само бурен

        насред лъките?

 

Къде са хубавите дами

с прическите и облеклата

        благоуханни?

Къде го оня весел пламък,

на огъня, горял в сърцата

        непостоянни?

Къде бездомните поети

със гуслите им гласовити

        и звучни песни?

Къде играчите напети,

онези дрехи пъстрошити

        с везби чудесни?…

 

И тез херцози превъзходни,

маркизи, графове честити

        и рой барони,

така могъщи и свободни,

кажи ми, Смърт, къде ги скри ти,

        в кои притони?

И доблестта им дръзновена,

показана във бран сурова

        и в мирно време,

когато ти си разгневена,

поваляш я жестоко в рова

        или в джендема…

 

(Бог стълп за честните стори го,

за добродетелта си тачен

        от всички хора

навред, магистър дон Родриго[3])

Манрике, знатен и юначен,

        ни бе опора;

постъпките му благовидни

човек не бива да ласкае

        с похвала плаха;

не искам да ги правя свидни,

светът го е видял и знае

        какви те бяха.

 

Какъв другар бе за другари!

Какъв стопанин за домашни

        и за прислуга!

Какъв враг за вразите стари!

Какъв учител за безстрашни,

        каква заслуга!

Какъв мъдрец за просветени!

Какъв благ мъж за люде скромни.

        И ум какъв!

И колко кротък с подчинени,

а с храбри и със вероломни

        подобно лъв!…

 

След като бе живот отдавал

и в кървав бой докрай държал

        за свойта вяра,

след като бе добре прославил

короната на своя крал[4]

        със служба стара,

след толкоз битки и отбрана

(за броя техен по прилика

        е друг да смята),

във къщата му сред Окапя[5]

дойде смъртта да го повика

        чак на вратата.

(Говори Смъртта)

Тя каза: „Рицарю човечен,

прости се с този свят лъжовен

        и прелестта му,

дано тоз удар безсърдечен

сърцето ти със жест чутовен

        посрещне само;

и тъй като живот и здраве

пиля за слава без умора

        и капка жал,

дано се доблестта ти справи

и гордо изтърпи позора,

        на прага спрял.

Не бой се от горчивината

на стълкновението люто

        неотменимо —

че ти оставяш на земята

живот по-дълъг на прочуто

        безсмъртно име;

макар че тоз живот почтен

не може да остане вечен,

        ни е безкраен,

той е по-хубав и блажен

от оня, който е обречен

        и тъй нетраен.

 

Животът, с дните дълготрайни,

не се печели с чиновете,

        ни със награда,

ни с наслаждения безкрайни,

където живи греховете

        напомнят ада;

но християните, добрите,

печелят го с молитви кратки,

        сълзи безмерни,

а рицарите знаменити

в умора и горчиви схватки

        със маври черни.

 

И тъй като си толкоз кръв

невярна на поганци смели

        проливал в боя,

наградата очаквай пръв,

която в този свят спечели

        с ръката своя;

и туй доверието нарежда

ведно със вярата корава,

        която криеш:

тръгни със хубава надежда,

че трети друг живот остава

        да придобиеш.“

Отговаря магистърът

Не бива за живот злочест

и за съдбата му ужасна

        да губим време,

защото волята ми днес,

във всичко с божата съгласна,

        това приема;

тя с удоволствие склони

да свършат моите години

        безшумно:

човек да иска още дни,

щом бог отсъжда да загине,

        е неразумно.

Молитва

Тоз, който зарад нашто зло

взе образ на човек смирен

        и име долно,

и свойто боже потекло

събра с човешка плът и тлен

        сам драговолно;

ти, който теглила безбройни

търпя без ропот и унилост

        неодолими,

не за заслугите ми бойни,

но от великата си милост

        сега прости ми.

Завършек

Така, запазил си ума

и силата на сетивата

        предишни млади,

оплакван от жена дома,

от синове, слуги и братя,

        душа предаде

на тоз, що беше му я дал,

(да я положи на небето

        за чест и слава),

ала макар че е умрял,

той с паметта си за сърцето

        жив остава.

Бележки

[1] Крал Хуан — става дума за крал Хуан I (1357–1433).

[2] Инфантите на Арагон — принцовете на кралство Арагон.

[3] Магистър дон Родриго Манрике — баща на поета Хорхе Манрике, граф Паредес, дон Родриго Манрике, магистър на ордена „Сантияго“, умрял през 1471 г.

[4] Короната на своя крал — крал Енрике IV (1454–1474).

[5] Оканя — град в провинция Толедо, на около четиридесет километра от днешния град Толедо.

Край