Мерил Сойър
Ледената кралица (1)

1

— Приличаше на пиле, нали се сещате, като онези голишарчета, но беше бандаж.

В съдебната зала се разнесе хихикане и свидетелката млъкна, а лицето й се покри с червенина чак до корените на сивата й коса. Съдия Дейна Хамилтън удари с чукчето, за да въдвори тишина в помещението, препълнено с отегчени бивши наркомани, намерили убежище на Хаваите. Те винаги пълнеха съдебната зала, когато навън бе прекалено горещо или се гледаше някое сензационно дело. Днес температурата гонеше 40°С, а Напереното пиле беше на подсъдимата скамейка.

— Можете да продължите — кимна Дейна на свидетелката. Скрита зад високата съдийска катедра, тя повдигна полите на тогата до средата на бедрата си. Господи, кога най-после ще оправят този климатик? Само бръмчеше шумно, раздвижвайки едва-едва горещия влажен въздух.

— Мъжът стоеше на брега, загърнат с мушама — поде свидетелката. — Кимна ми и аз приближих. Тогава той разтвори мушамата и аз видях онова… онова… нещо, дето приличаше на оскубано пиле. В следващия миг го откъсна и го хвърли във водата.

Избухна бурен смях и Дейна отново удари силно чукчето по дървената маса, прибавяйки още една резка към безбройните вдлъбнатини, оставени през последните петдесет години от съдиите от седми съдебен състав в общинския съд на Хонолулу. Шумът от удара заглуши сподавения й смях. Представата за ексхибициониста, хвърлящ бандаж в морските вълни, искрено я развесели. Това не биваше да става — предполагаше се, че съдиите са над такива човешки слабости, но не успя да се сдържи.

Понякога Дейна лесно избухваше и притежаваше цинично чувство за хумор, което я правеше леко саркастична. „Овладей емоциите си“ — каза си младата жена. Усиленото учене в юридическия факултет и годините, прекарани в кабинета на областния прокурор, най-после бяха възнаградени. Беше си извоювала авторитет в общинския съд и се надяваше много скоро да се издигне и по-нагоре. Трябваше да се научи да се владее по-добре.

Докато усмиряваше тълпата с още един удар на чукчето, погледът й попадна случайно на Роб Тагет. Беше го забелязала сутринта, когато изкачваше двете стъпала към съдийската пейка, но след това нито веднъж не погледна към първия ред, където бяха запазените места за членовете на „четвъртата власт“. Последното, от което се нуждаеше, бяха репортерите. А Роб Тагет, водещият репортер на „Хонолулу Сън“, бе начело в нейния списък с негодници.

Понякога, късно през нощта, когато беше сама в леглото, тя си мислеше за богатия му и плътен смях, както и за загадъчните искри в сините му очи. През деня никак не й бе трудно да си спомни как се бе опитвал да я унищожи в една от типичните му проклети статии. Дали имаше нещо вярно в онези грозни слухове, които бе чувала за него? Никога не му бяха предявени обвинения. Обаче слуховете бяха прекалено упорити, за да се пренебрегнат напълно.

Роб се усмихваше, очевидно също като нея намираше Напереното пиле за много забавен. Той й смигна, но Дейна се престори, че не го забелязва.

— Моля, продължете — обърна се към свидетелката и хвърли намръщен поглед към тълпата.

Най-после жената приключи с показанията си, Дейна инструктира съдебните заседатели, после бързо напусна съдебната зала през служебната врата зад съдийската катедра, без да поглежда към Роб Тагет. Съблече тогата и се обърна към секретарката си:

— Обади се отново на техниците за климатичната инсталация. Този път им вдигни скандал.

— Веднага — каза Анита и посегна към слушалката.

Дейна окачи тогата на тапицираната закачалка зад вратата и огледа стаята. Бе наследила от предишния съдия лавиците, пълни с томове в кожена подвързия, както и дъбовото бюро. На стената бе окачила малка картина — морски пейзаж от Уайланд. Бе си направила този подарък като награда за назначението си за съдия след сравнително краткото си пребиваване в кабинета на областния прокурор.

Разбира се, тя бе получила десетина дребни подаръци и огромно количество цветя, достатъчни за погребение на гангстерски бос, ала никой не я познаваше достатъчно добре, за да знае колко много харесваше тя тази картина. На нея бе изобразено море с делфини, играещи сред вълните, увлечени в гонитбата на един кит. Това, което я запленяваше най-много, бе животът под морската повърхност — рибите, коралите, тъмносините глъбини и вълните, къдрещи пясъка на дъното.

Един скрит свят. Също като хората, помисли си младата жена. Това, което не можеш да видиш, често бе много по-интересно от това, което е на повърхността.

— Съдия Шихида на първа линия — обади се Анита по интеркома.

Дейна погледна към часовника на стената, висящ между американското знаме и знамето на щата Хавай. Два часът. До това време Гуен би трябвало да се е върнала в съда.

— Защо толкова си закъсняла за обедната почивка? — попита Гуен Шихида. — Задържам целия си съдебен състав, за да мога да поговоря с теб.

Дейна разбра, че ставаше дума за нещо важно. Гуен никога не караше хората да я чакат. Дребничка, около четиридесетте, със смолисточерна коса и също толкова черни очи, Гуен бе най-близката приятелка на Дейна в съда.

— Исках да дам ход на делото на Напереното пиле. Ако имам късмет, още днес ще има съдебно решение.

— Как се справи брат ми с мъдреца ти?

Дейна едва не отвърна, че по-скоро би председателствала дело за сериен убиец, отколкото отново да седне на зъболекарския стол на брата на Гуен.

— Все още малко ме наболява.

— Това е нормално. Франк ми каза, че това е най-здраво вкорененият мъдрец, който някога е виждал — Гуен се засмя, а Дейна докосна подутия си венец с върха на езика си. Дано да й бе останало още едно хапче от обезболяващите. В противен случай през целия следобед щеше да се чувства ужасно.

— Седнала ли си? — попита приятелката й. Дейна се отпусна на стола и нервно се размърда. — Съдия Паркър тази сутрин обяви, че ще се пенсионира. Познай кой ще бъде предложен да заеме мястото му във върховния съд на щата?

— Ти — отвърна Дейна и си помисли колко щастлива трябва да е приятелката й. След дългите години, прекарани в общинския съд, Гуен бе кандидатствала за място във върховния съд на щата и бе загубила. — Крайно време беше. Те се нуждаят от жена съдия.

— Всъщност обмислят твоята кандидатура, Дейна.

— Предлагат мен? — изумена, Дейна се вцепени на стола. — Аз съм твърде млада.

— Глупости — отвърна Гуен с обичайната си безцеремонност. — Тридесет и четири години не означава прекалено млада. Последният кандидат за поста бе на тридесет и шест.

— Да, но беше мъж — Дейна пое дълбоко въздух, едновременно смаяна и възбудена от неочакваната новина. — Съжалявам, че не са се спрели на теб, Гуен. Мен никога няма да ме одобрят. Признават равенството на жените само на думи. Ще назначат мъж. Ще видиш.

— Не бъди толкова сигурна.

На Дейна не й убягна горчивината в гласа на приятелката й. Гуен имаше петима братя. Единият от тях бе зъболекар, а останалите бяха политици с доста успешна кариера. Цялото семейство, особено бащата на Гуен — Бос Шихида, очакваше много повече от нея, отколкото да бъде съдия в общински съд и да се занимава с дела на улични нарушители и семейни скандали.

Бос се надяваше Гуен да спечели поста във върховния съд и побесня, когато тя загуби. Е, какво бе очаквал? Това място може и да беше рай, но отношението към жените не бе същото, както в Америка. Пътят към върховния съд бе строго определен, необходим бе някакъв знак, че си приет от върхушката в щата, след което да се състезаваш за мястото, освободено от някой титуляр. И да се молиш да те изберат.

— Твоята служебна характеристика е отлична — рече Гуен. — Колко от присъдите ти са били обжалвани?

— Не много — наистина бяха малко и тя се гордееше с това. Обикновено адвокатите по криминални дела не печелеха и само обжалваха съдебните решения, с което често създаваха големи главоболия. — Но делото „Тенака“ е черна точка за мен.

— Това беше преди три години, през първия ти месец като съдия.

— Но продължих да получавам възмутени писма още цяла година — Дейна задържа телефонната слушалка между рамото и ухото си и започна да подрежда папките върху бюрото. — Дори тази сутрин получих една черна роза с бележка: „Знам какво си направила.“

— Глупости, това е някой смахнат — отсече Гуен и Дейна си я представи как махва пренебрежително със съдийското чукче в ръка. — Съдиите непрекъснато получават заплахи, но обикновено няма никакви последствия.

Дейна не бе съгласна с приятелката си; за нея тъмната страна на престъпния ум бе плашеща и непредсказуема. Черната роза и бележката я бяха разтревожили, но тя не изрази на глас безпокойствата си.

— Роб Тагет тази сутрин бе в съда — смени темата тя. — Когато разбере за свободното място, ще направи всичко възможно, за да извади отново на бял свят делото на Тенака.

— Наистина ли? Той е бил в съда?

Дейна реши, че саркастичният тон на приятелката й се дължи на споменаването на името на Роб. Някога бе излизала със скандалния хубавец, но бе имала достатъчно здрав разум, за да спре да се среща с него. Бе си дала сметка, че Роб Тагет ще навреди на кариерата й. Дейна се възхищаваше на волята на Гуен. Въпреки лошата си репутация Роб неудържимо привличаше жените.

— Виж, трябва да бягам — рече Гуен. — Ще се видим по-късно.

Дейна остави слушалката и огледа бюрото си, с натрупаните по него молби за условно освобождаване, съдебни искове и решения, адвокатски досиета и преписки. Налагаше се да се лиши от обедната си почивка, ако искаше да очисти бюрото си от папките, преди да излезе във ваканция, но още се чувстваше леко замаяна. Като имаше предвид болкоуспокояващите хапчета, които вземаше от вчера след изваждането на мъдреца й, реши, че не е зле да хапне нещо.

Въпреки пулсиращата болка във венеца струваше й се, че е готова да полети. Върховният съд на щата. Дали наистина съществуваше надежда? Може би все пак трябваше да опита, ако…

Ако навремето не й бе поверено делото на Тенака, сигурно някой друг съдия щеше да се заеме с него. А не прекалено самоуверената Дейна Хамилтън. Беше установила нескопосаността на доказателството, представено от прокурора, и бе направила онова, което изискваше буквата на закона: уважи молбата на защитата да се снемат обвиненията срещу мъжа, обвинен в сексуален тормоз на дете.

Пресата, начело с Роб Тагет, се нахвърли върху нея като глутница изгладнели питбули. Всичките й постижения — истински рекорд за толкова млад съдия — бяха напълно забравени, пометени от мощната негативна медийна кампания. Тъкмо затова не се обади в полицията, когато тази сутрин откри черната роза и бележката. Войната с пресата щеше да й държи влага до края на живота й. Оставаше й да се надява, че Гуен е права и това бе дело на някой откачен.

Бюфетът бе полупразен, когато Дейна влезе; повечето от останалите съдии се бяха върнали в съда. Младата жена плъзна пластмасовата табла върху шубера и погледна купчината спагети, плуващи в мазнина. Храната в самолетите беше изискана в сравнение с предлаганата в бюфета към съда. Дейна си взе чаша кафе и пакетиран сандвич, чийто надпис твърдеше, че е с риба тон.

Намери една сравнително чиста маса и седна с гръб към помещението. Когато влизаше, забеляза Роб Тагет, седнал с малка групичка в ъгъла.

— Ваша чест — тонът му бе небрежен и подигравателен.

Тя вдигна глава и видя Роб Тагет да придърпва един стол и да го завърта с облегалката към масата. Усмихна й се, настани се срещу нея, яхнал седалката с дългите си крака и отпуснал нехайно ръце върху облегалката.

Бе висок и добре сложен, а сините му очи светеха развеселено. Явно, както винаги, бе изпълнен с енергия. Разбира се, косата му се нуждаеше от подстригване. Гъста и смолисточерна, тя се спускаше до якичката, а върху челото му бяха паднали няколко кичура. Изглеждаше по-млад от своите тридесет и осем години.

От Роб се излъчваше някаква изтънчена сексуалност. Може би се дължеше на неустоимата му усмивка. Или на гъвкавата му и атлетична фигура. Каквато и да бе тайната на неговото привличане, жените — въпреки съмнителната му репутация — го обожаваха. Дори и в момента една млада стажантка към прокуратурата му хвърляше възхитени погледи.

Ала Дейна нямаше да се остави да бъде омаяна от този мъж. Роб Тагет беше истинска напаст и всяка жена, която си позволи да се забърка с него, си заслужаваше наказанието.

— Предполагам, че тръпнеш от удоволствие да ме видиш, нали? — попита той с тексаски провлачен изговор и нахална нотка в гласа. — Прекосих цялото кафе, за да те попитам дали не искаш да ти покажа моето „пиленце“.

— Роб, моля те, не си разкопчавай панталоните. Мозъкът ти може да се изсипе.

— Благодаря — ухили се мъжът. Очарователната му усмивка би убедила и най-строгия съдия, че току-що е получил възхитителен комплимент.

— Виж, нямам време да разговарям с теб — Дейна бутна сандвича настрани, апетитът й бе изчезнал. — Присъстваш в залата, за да отразяваш моето дело, и знаеш, че заседателите всеки миг ще бъдат готови с решението.

— Не ме интересува. Аз не отразявам делото на Напереното пиле. Макар че този приятел ми харесва. Не е от обичайните за теб сериозни престъпници, а просто един перко с чувство за хумор.

— Тогава защо беше в залата?

— Паркър се пенсионира. Пиенето най-сетне го довърши професионално. И ти си точиш зъбите за мястото му във върховния съд.

— Така ли? — Дейна се опита в гласа й да прозвучи изненада, ала очевидно не й се удаде, защото негодникът й смигна. Единственият начин да излъже убедително бе, ако репетира доста усилено. Веднъж вече го бе направила, можеше пак да го направи, ако има достатъчно основание. — Откъде разбра?

Той сви широките си рамене, които опъваха памучната му риза.

— Е, слуховете лесно се разпространяват. Чух го още преди два дни.

Младата жена вътрешно кипна. Гуен го бе разбрала едва тази сутрин, докато Роб го е знаел от два дни! Не се съмняваше, че сигурно е любовник на някоя от секретарките. Те винаги научаваха всичко първи.

— Тук съм, за да получа изявление от теб.

— Без коментар.

Нима той наистина си въобразяваше, че ще говори с него? Роб водеше седмична рубрика, наречена „Открито“. Беше посветена на дискусионни проблеми. Обичаше да критикува вялата работа на правителството и да изважда на показ кирливите ризи на политиците. Само появата на нечие име в рубриката му можеше да означава смъртоносен удар върху кариерата на набедения.

— Знаеш ли, че има голям шанс да одобрят назначението ти? — наведе се напред, балансирайки тежестта си върху двата крака на стола. — Никак не ми се ще да те изгубя. Повечето от останалите съдии са толкова грозни, че по-скоро те приличат на престъпници.

Дейна не обърна внимание на злъчния му комплимент. Знаеше, че не е грозна, но в никакъв случай не бе красавица. Сестра й Ванеса беше наистина хубава — направо красива. Не бе за вярване, че имат едни и същи родители.

Дейна бе наясно, че съдебната система е мъжка територия, и затова се стремеше да си придаде максимално професионален вид. Носеше очила вместо контактни лещи, защото я караха да изглежда по-възрастна, да прилича повече на съдия и скриваха големите й зелени очи. Подстриганата на черта кестенява коса й придаваше строг вид. Обличаше се грижливо, подчертано консервативно, в тон със служебното си положение. Единственото изключение бе бельото. Обожаваше фината дантела и шумоленето на меката коприна до тялото си.

Устните на Роб се разтегнаха в цинична усмивка.

— Нито един от другите съдии няма да вдигне полите на тогата до средата бедрата си по време на процеса.

— Беше непоносимо горещо… — започна тя, но внезапно млъкна, осъзнавайки, че той всъщност не би могъл да види нищо. Съдийската пейка беше напълно скрита зад катедрата, ала Роб бе умен, прекалено умен за негово собствено добро. — Ти си истински негодник.

— Някой път ще ти върна обидата — отново й смигна, после се изправи и пусна стола на пода. — Имам билети за концерта на „Ийгълс“, на първия ред.

Дейна с усилие сподави ахването си. Да не би да я канеше на среща? Е, нямаше значение. Роб може и да бе секси и неотразимо мъжествен, от този тип мъже, за които жените си мечтаят по цяла нощ, но тя никога нямаше да излезе с него. Последното, от което кариерата й се нуждаеше точно сега, когато бе на крачка от бленуваното място във върховния съд, бе да се забърка в любовна афера с един безскрупулен репортер.

„О, хайде, Дейна, признай си. Не само евентуалното назначение те кара да стоиш настрани от Роб.“ Нещо у него я плашеше. Може би това бе непредсказуемостта му, а може би имаше и нещо повече.

Срещна за пръв път Роб на един коктейл в областната прокуратура, когато преди три години празнуваха назначението й в общинския съд. Разбира се, вече бе чула отвратителните слухове за него, но тя не обръщаше внимание на клюки. Въпреки всичко се питаше защо бе напуснал полицията така внезапно, а после бе станал репортер. Роб я привличаше и смяташе, че той също я харесва. Една седмица по-късно той написа статията, която предизвика взрив от обществено недоволство и гневните обвинения още звучаха в ушите й.

— Искаш ли да видиш „Ийгълс“ на живо? — повтори Роб, този път със сериозен тон.

Младата жена взе чантичката си, стана и бутна стола под масата.

— Благодаря, но съм заета.

— Още не съм ти казал за кой ден са билетите.

О, Господи, този тип не се отказваше толкова лесно. Дали ако му откаже, отново ще я разпъне на кръст в някоя от следващите си статии?

— Явно още си ми ядосана за статията, която написах, нали?

— Разбира се, че не — отвърна тя прекалено бързо.

Това не го заблуди.

— Мразиш ме, нали?

— Да те мразя? Не. Дори те харесвам. Винаги съм си падала по негодници.

 

 

Същата вечер, докато заобикаляше Дайъмънд Хед на път за дома си в Мауналуа бей, все още проклинаше невъздържания си език. Наистина какво я бе прихванало? Беше си тръгнала веднага след като онези думи се изплъзнаха от устата й, но не и преди да види изражението в очите на Роб. Никога нямаше да й прости тази обида.

Какво не бе наред с нея? Май наистина се нуждаеше от почивка. Напоследък много често избухваше. Сигурно е от прекаленото напрежение, опита се да се убеди младата жена. Не, имаше нещо повече. Вероятно се дължеше на самотата и изолацията й.

Докато работеше в областната прокуратура, имаше много приятели. Е, не точно приятели, но хора, с които можеш да отидеш на обяд или вечеря. А сега не можеше да излезе с някой от адвокатите и в същото време да работи с него в съдебната зала. Разбира се, някои съдии го правеха, но не бе редно. Дейна се придържаше строго към морала и закона. Винаги го бе правила.

Беше твърде заета, за да се почувства самотна, прекалено амбициозна, за да е самотна — или поне така си повтаряше. От време на време нещо раздвижваше застиналите пластове, покрили празнотата, погребана дълбоко в нея, подобно на скрития живот в морските дълбини в пейзажа на Уайланд. По някакъв начин срещите с Роб я караха да се усеща самотна.

Той по нищо не приличаше на мъжете, от които се възхищаваше. За нея идеалният мъж бе интелектуалец. Чувствителен. Да може една жена да се чувства в безопасност с него. С една дума, всичко, което Роб Тагет не беше. Подобно на вълк единак, Роб бе неуловим и непостоянен. Около него витаеше атмосфера, наситена с риск и приключения. И опасност.

Намали скоростта, докато взимаше завоя, след който се разкриваше гледката към Мауналуа бей. Както винаги затаи дъх пред неговата красота. Слънцето бавно залязваше зад Дайъмънд Хед, обливайки залива в пурпурен здрач и обсипвайки облаците с кехлибарени и златисти отблясъци. На върха на хълма, обвит в сенките на ранната привечер, се издигаха на очертанията на Коко Хед. Умалена версия на Дайъмънд Хед, древният вулкан се издигаше като самотен страж, пазещ Мауналуа бей. За Дейна Коко Хед притежаваше същата магия, както и Дайъмънд Хед, но го чувстваше по-близък, нещо като символ на миналото.

Покупката на къща на това място бе истинско разточителство. Веднага след завършването на правния факултет постъпи на работа в областната прокуратура. Винаги досега бе работила като държавен служител. Бяха й нужни години, за да изплати студентските си заеми.

Когато най-после се отърва от дълговете си, започна да спестява за къща. Другите съдии, населяващи тази част на града, преди бяха имали доходни частни практики и сега живееха в луксозни къщи високо на хълма или в подножието на Дайъмънд Хед в елегантния квартал Кахала. Дейна не им завиждаше. Мауналуа бей може и да не бе толкова престижен, ала тя предпочиташе тишината и спокойствието на стария залив.

Спря на алеята, водеща към къщата й, и излезе, за да си прибере пощата. В този миг към нея забърза приятелката й. Лилиан Хърли бе вдовица, прехвърлила осемдесетте, която живееше тук още от нападението на японците срещу Пърл Харбър през 1941 г. Понякога забравяше някои неща и Дейна й помагаше да се оправя в дома си.

Очите на Лилиан бяха плувнали в сълзи.

— Дъщеря ми ще ми дойде на гости.

— Чудесно — Дейна я прегърна бързо, надявайки се сълзите да са от радост. От известно време бе започнала да смята дъщерята на Лилиан за доста странна. Що за човек би забравил Деня на майката? През трите години откакто Дейна живееше тук дъщерята никога не бе идвала да види майка си. — Не забравяй да си отбележиш датата в календара си.

— Вече го направих, точно както ти ми каза — сълзите се търкулнаха от сините очи на Лилиан. — Не искам да отивам в старчески дом.

— Сигурна съм, че когато обясниш на дъщеря си как двамата с твоя лекар се грижим за теб, тя ще осъзнае, че тук си добре — отново я прегърна Дейна.

Засега това бе истина, но младата жена знаеше, че ще дойде ден, когато Лилиан ще се нуждае от повече помощ, отколкото тя можеше да й даде. Такава бе съдбата на възрастните хора, тъжно си помисли Дейна. По-голямата част от тях живеят в някой старчески дом самотни и забравени, докато умрат. Американска трагедия. Не биваше да позволи това да се случи и с Лилиан.

— Ще говориш ли с Фран за мен?

— Разбира се — Дейна й се усмихна уверено и мислено си обеща да намери малко свободно време в претоварения си работен график, за да поговори с дъщерята. — Не се тревожи. Аз ще се погрижа за това.

— Знаех си, че ще ми помогнеш. Заради това дойдох — възрастната жена се огледа подозрително, сякаш очакваше някой да изскочи внезапно иззад гъстите олеандрови храсти. — Толкова съм уплашена.

— От какво? — в гърдите на Дейна се надигна паника. Всичко се дължеше на нервите на Лилиан, опита се да се успокои младата жена. Бе се преместила да живее тук заради безопасния квартал. Надяваше се, че съседите й нямат някакви неприятности. През изминалата година изнасилвачът, наречен Джак от „Панама“, бе нападнал няколко жени. Дейна винаги внимаваше, а напоследък държеше в чантата си флаконче с лютив спрей.

— Толкова съм уплашена — повтори Лилиан. — Миналата нощ чух марша на нощните воини. Скоро ще умра.

О, Господи, въздъхна Дейна. Как е възможно Лилиан да вярва на тази стара островна легенда? Според поверието неспокойните души на древните хавайски воини маршируват през нощта. Ако ги чуеш, някой ще умре.

— Няма да умреш, Лилиан. Забрави ли какво каза докторът? Ти си напълно здрава. Просто трябва редовно да си вземаш лекарството за кръвно.

Лилиан се оживи.

— О, едва не забравих. Прибрах твоя пакет.

— Благодаря — Дейна не очакваше нищо, но купуваше повечето от дрехите си с поръчки по каталог, защото мразеше да пазарува.

— Сложих кутията в хладилника — заяви с гордост в гласа Лилиан. — Сигурно някаква бутилка се е счупила. Протекла е. Не исках храната да се развали.

— Храна ли? Никога не поръчвам храна. Сигурно е подарък. По-добре да дойда да го взема — хвърли пощата на предната седалка на своенравната си тойота, която караше от години, и тръгна след Лилиан към къщата й.

Подът в скромния дом на Лилиан бе покрит с някога бял линолеум, който с годините бе станал кафеникав, но беше чист. Чиниите се сушаха, подредени върху решетъчната стойка в ъгъла на кухненския плот. Лилиан се справяше чудесно със спретнатата си къща, която обичаше, помисли си Дейна, докато приятелката й отваряше хладилника, който е бил нов през петдесетте години.

— Ето го — тя извади и подаде пакета на Дейна.

С нарастващо безпокойство младата жена си припомни черната роза и заплашителната бележка, които бе получила в кабинета си. Върху кафявата опаковъчна хартия не се виждаше изписан обратен адрес. Докосна единия край на пакета, после бързо отдръпна ръката си и се втренчи в нея.

— Скъпа, нещо не е ли наред?

— Не, няма нищо — Дейна се запъти към вратата, осъзнавайки колко се е влошило зрението на Лилиан. Не знаеше какво има вътре, но от него се процеждаше кръв.

Дейна изтича към къщата си, като държеше капещия пакет настрани от костюма си. Захвърли го в кухненската мивка и почти се изкуши да се обади в полицията. „Може би реагирам прекалено емоционално — помисли си младата жена, докато развиваше подгизналата кафява хартия. — Сигурно има някакво съвсем просто и невинно обяснение за всичко това.“

Вътре, в пластмасова торбичка намери нож за дране на зайци, целият изцапан с кръв. Острието бе проболо торбичката и от края му капеше кръв. Тя опипа върха на острието. То се размърда, явно дръжката се бе разхлабила.

— О, Господи! — извика младата жена и гласът й отекна в малката кухня. — Не може да бъде!

Огледа по-внимателно кървавия нож. Изглеждаше точно като онзи, който си спомняше толкова добре — макар че бяха изминали повече от двадесет години, откакто го бяха захвърлили в блатото.

Усети горчив вкус в устата си и споменът, който толкова години се опитваше да пропъди, изплува с болезнена яснота. В пакета имаше бележка, изцапана с кръв.

„Знам какво си направила. Опаковай си багажа, кучко.“

Думите отекнаха в съзнанието й. Подобно съобщение бе получила и тази сутрин с черната роза. Двадесет години без нито дума. Нищо. До днес.

Защо след всички тези години, когато кариерата й най-после бе във възход, миналото се връщаше, за да я унищожи? С годините се бе успокоила, вярвайки, че след цялото това време най-после е в безопасност. Ала човек никога не е в безопасност с подобно минало. По някакъв начин някой бе научил какво се бе случило през онази отдавна отминала нощ.

Вдигна телефонната слушалка, за да се обади на сестра си. Тогава си спомни, че Ванеса не е в Мауи. Тази вечер щеше да бъде тук, в Хонолулу. Слава Богу. Ванеса живееше заедно със съпруга си и малкия им син в дома на свекъра си. Торнтън Колтрейн, наречен Големия татко, се месеше в живота на всички.

Дейна погледна часовника си. Ако побърза, ще успее да стигне навреме за коктейла в яхтклуб „Роял Коринтиън“, където беше отседнало семейство Колтрейн. Елегантният клуб винаги бе претъпкан и много шумен. Никой нямаше да чуе разговора й с Ванеса.