Джон Стайнбек
Червеното пони (1)

I. ПОДАРЪКЪТ

Призори Били Бък излезе от спалната барака, застана за миг на прага и погледна към небето. Той беше нисък, широкоплещест човек с криви крака и мустаци на морж, а ръцете му бяха квадратни, с издути, мускулести длани. Имаше замислени, воднистосиви очи, а косата, която стърчеше изпод стетсоновата шапка^[1], беше остра и избеляла. Докато стоеше на прага, Били продължаваше да натиква ризата си в дочените панталони. Той разкопча колана и отново го пристегна. Протритите лъскави места на всяка дупка на колана показваха как с течение на годините неговият корем е нараствал. След като се осведоми за времето, Били изчисти ноздрите си, като духаше свирепо през едната и затискаше другата с показалец. После се отправи към обора, като потриваше ръце. В обора почисти и среса два ездитни коня; през цялото време им говореше тихичко. Едва бе привършил, когато откъм къщата зазвъня железният триъгълник. Били затъкна чесалото в четката, постави ги на полицата и се запъти на закуска. Движенията му бяха така обмислени и лишени от всякаква загуба на време, че той стигна до къщата, преди мисис Тифлин да престане да удря по триъгълното желязо. Тя му кимна с посивялата си глава и се оттегли в кухнята. Били Бък седна на стъпалата, защото беше ратай и нямаше да е прилично пръв да влезе в трапезарията. Чу как вътре мистър Тифлин напъхва крака в ботушите.

Високият рязък звук на желязото накара Джоди да се раздвижи. Той беше десетинагодишно момче с коса подобна на прашна, пожълтяла трева, срамежливи, кроткгосиви очи и уста, която мърдаше, когато Джоди се замисляше. Желязото го изтръгна от сън. И през ум не му минаваше да не се подчини на резкия звук. Никога не бе правил подобно нещо; и не познаваше никого, който да го е правил. Отметна от очите сплъстената си коса и смъкна нощницата. След минута беше вече облечен — синя памучна риза и дочени панталони. Беше към края на лятото и, разбира се, момчето нямаше обуща, които да му досаждат. В кухнята изчака майка си да освободи мивката и да се върне при печката. Тогава се изми и с пръсти приглади назад мократа си коса. Когато се отдръпна от мивката, майка му рязко се обърна към него. Джоди срамежливо погледна встрани.

— Скоро ще трябва да те подстрижа — каза майка му. — Закуската е на масата. Влез, та да може да дойде и Били.

Джоди седна на дългата маса, покрита с бяла, на места протрита от миене мушама. В подноса лежаха на редици пържените яйца. Джоди сложи три яйца в чинията и прибави три дебели резена препържена сланина. Грижливо махна зародиша на един от жълтъците.

Били Бък влезе с тежки стъпки.

— Няма да те отрови — обясни той. — Това е само белег, оставен от петела.

В същото време влезе бащата на Джоди, висок и строг; по шума на стъпките му Джони разбра, че е с ботуши, но за по-сигурно погледна под масата. Баща му загаси газената лампа над масата, защото утринната светлина вече нахлуваше през прозорците.

Джоди не попита къде ще ходят днес баща му и Били Бък, но му се искаше и той да отиде с тях. Баща му държеше на дисциплината. Джоди го слушаше за всичко, без да разпитва. Карл Тифлин седна и посегна към подноса с яйцата.

— Приготви ли кравите за път, Били? — попита той.

— В долния корал^[2] са — каза Били. — Мога и сам да ги закарам.

— Можеш, разбира се. Но човек има нужда от компания. Пък и гърлото му пресъхва. — Тази сутрин Карл Тифлин беше в добро настроение.

Майката на Джоди надникна от вратата:

— Кога мислиш да се върнеш, Карл?

— Не мога да кажа. Трябва да видя някои хора в Салинас. Може да се върна чак по тъмно.

Яйцата, кафето и питките бързо изчезнаха. Джоди последва двамата мъже навън. Гледа ги, докато се качиха на конете, изкараха от корала шест стари крави и през хълма се отправиха към Салинас. Щяха да продадат старите крави на касапина.

Щом превалиха билото, Джоди тръгна по хълма зад къщата. Кучетата изтичаха иззад ъгъла на къщата, като се изгърбваха и страшно кривяха муцуни от удоволствие. Джоди ги помилва по главите — Дъбълтри Мът с голямата рунтава опашка и жълтите очи и Смашър, овчарското куче, което бе разкъсало койот^[3] и в борбата бе загубило едното си ухо. Оцелялото ухо на Смашър стърчеше повече, отколкото е редно за ухо на овчарско куче. Били Бък казваше, че винаги така ставало. След бурните поздрави кучетата наведоха делово носове към земята и хукнаха напред, като от време на време извръщаха глави да видят дали момчето върви след тях. Минаха нагоре през кокошарника и видяха пъдпъдъците да кълват заедно с кокошките. Смашър погони кокошките, за да поддържа формата си в случай, че някога пак ще се наложи да пази овце. Джоди продължи през зеленчуковата градина, където зелената царевица беше по-висока от него. Тиквите бяха още зелени и малки. Продължи нататък до храсталаците, където в кръгло дървено корито изтичаше от чучур студената вода на извора. Наведе се и пи близо до зеленото, покрито с мъх дърво, където водата най-много се услаждаше. След това се обърна и погледна към ранчото^[4], към ниската белосана къща, обградена с червено мушкато, и към дългата барака за спане до кипариса, където Били Бък живееше сам. Джоди видя големия черен казан под кипариса. В него пареха прасетата. Слънцето се показваше вече над билото, светеше ослепително върху белотата на къщата и хамбарите и придаваше мек блясък на мократа трева. Във високите храсталаци зад него птиците подскачаха по земята и вдигаха голям шум сред сухите листа; катериците^[5] надаваха остри писъци по склона. Джоди погледна отново към постройките в ранчото. Усети някаква несигурност във въздуха; обзе го предчувствие за промяна и загуба, за придобивка на нови, неизвестни неща. Над хълма два големи, черни лешояда се спуснаха ниско към земята, а сенките им леко и бързо се плъзнаха пред тях. Някакво животно бе умряло наблизо. Джоди знаеше. Можеше да е крава или да са просто останките на някой заек. Лешоядите не изпускаха нищо. Джоди ги мразеше, както ги мразеха всички почтени същества, но не биваше да ги убиват, защото унищожаваха мършите.

След някое време момчето отново се спусна надолу по хълма. Кучетата отдавна се бяха отказали от него и се бяха запилели в храсталаците да се забавляват по своему. Джоди се върна през зеленчуковата градина и спря за миг, за да смачка с пета един зелен пъпеш, но не се почувствува по-щастлив. Много добре знаеше, че е лошо да прави подобно нещо. Избута с крак малко пръст, за да прикрие смачкания пъпеш.

Когато се върна в къщи, майка му се наведе над неговите загрубели ръце, за да прегледа пръстите и ноктите му. Нямаше голяма полза да го изпраща чист на училище, защото по пътя можеха да се случат твърде много неща. Тя въздъхна над изпоцапаните попукани пръсти, даде му книгите и закуска и го изпрати на училище. Забеляза, че тази сутрин устата му много мърдаше.

Джоди тръгна на път. Напълни джобовете си с парченца бял кварц, каквито имаше по пътя, и от време на време замеряше някоя птица или заек, който се бавеше твърде дълго на припек. На кръстопътя след моста момчето срещна двама приятели и тримата тръгнаха към училището, като правеха смешни крачки и доста се халосваха. Бяха започнали училище едва преди две седмици. Сред учениците все още цареше дух на непокорство.

Беше четири часа следобед, когато Джоди изкачи хълма и отново погледна към ранчото. Огледа се за ездитните коне, но коралът беше празен. Баща му още не се беше върнал. Джоди се настрои полека-лека за следобедните си задължения. В къщи завари майка си да седи на тераската и да кърпи чорапи.

— В кухнята има две понички за тебе — каза тя. Джоди се вмъкна в кухнята и се върна с пълна уста, а половината от едната поничка вече беше изядена. Майка му го попита какво е научил в училище през деня, но не изслуша задавения му от поничката отговор. Прекъсна го: — Джоди, виж тази вечер добре да напълниш кафеза за дърва. Снощи беше кръстосал дървата и половината беше празен. Тази вечер подреди добре дървата. И, Джоди, някои кокошки снасят на скрито или пък кучетата изяждат яйцата. Потърси из тревата и виж дали няма да намериш някой полог.

Когато излезе и се зае със своите задачи, Джоди все още ядеше. Видя как пъдпъдъците идват и кълват с кокошките, щом им хвърли зърна. Кой знае защо, баща му се гордееше, че идват. Никога не позволяваше да се стреля близо до къщата, да не би пъдпъдъците да избягат.

Когато кафезът за дърва беше напълнен, Джоди взе малокалибрената си пушка и отиде при студения извор в окрайнината на храсталаците. Пи отново и започна да се цели по различни неща — по скали, по летящи птици, по големия черен казан под кипариса, — но не стреля нито веднъж, защото нямаше патрони и нямаше да има, докато не станеше на дванадесет години. Ако баща му го беше видял как се прицелва в къщата, щеше да отложи даването на патрони с още една година. Джоди се сети за това и втори път не насочи пушката надолу по хълма. Две години му стигаха да чака за патрони. За почти всички свои подаръци баща му поставяше; някакви условия и това намаляваше до известна степен цената им.

Това се правеше за добра дисциплина.

Вечерята се забави до тъмно — чакаха завръщането на баща му. Когато най-сетне той влезе заедно с Били Бък, Джоди подуши в дъха им приятната миризма на ракия. Зарадва се скритом, защото когато лъхаше на ракия, баща му разговаряше понякога с него и дори му разправяше какво е вършил в бурните дни на своето детство.

След вечеря Джоди седна пред огнището и кроткият му срамежлив поглед се зарея из ъглите на стаята. Зачака баща му да му каже каквото си беше наумил, защото Джоди знаеше, че има някаква новина. Но остана разочарован. Баща му насочи строго пръст към него.

— По-добре върви да лягаш, Джоди. Утре сутрин ще ми трябваш.

Това не беше толкова лошо. Джоди обичаше да работи, стига да не върши нещо обикновено. Погледна към пода и устата му се размърда, още преди да изрече въпроса:

— Какво ще правим утре сутрин, прасе ли ще колим? — запита Джоди тихо.

— Не се грижи. По-добре върви да лягаш.

Когато затвори вратата след себе си, той чу баща си и Били Бък да се подхилват и разбра, че нещо се шегуват. А по-късно, докато лежеше в кревата и се мъчеше да долови някоя дума от шепота в другата стая, чу баща си да протестира:

— Но, Рут, не съм давал много пари.

Джоди чу кукумявките да гонят мишки из обора и някакъв клон да почуква по стената на къщата. Когато заспиваше, една крава измуча.

Когато на сутринта желязото зазвъня, Джоди се облече по-бързо от обикновено. В кухнята, докато си миеше лицето и вчесваше назад косата си, майка му се обърна недоволно към него:

— Няма да излизаш, докато не се нахраниш добре.

Той влезе в трапезарията и седна до дългата бяла маса. Взе от чинията една питка, от която се вдигаше пара, сложи върху нея две пържени яйца, покри ги с друга питка и размачка всичко с вилицата.

Влязоха баща му и Били Бък. От шума по пода Джоди разбра, че и двамата са с обувки, но за по-сигурно надникна под масата. Баща му загаси газената лампа, защото денят беше вече настъпил; имаше много строг вид, а Били Бък изобщо не поглеждаше към Джоди. Избягваше срамежливия, питащ поглед на момчето и натопи в кафето си цяла филия препечен хляб.

— След закуска идваш с нас! — каза свадливо Карл Тифлин. Джоди се смути и залъците започнаха да му пресядат, защото му се стори, че във въздуха витае някаква прокоба. След като Били надигна чинийката и пресуши разлялото се кафе, след като избърса ръце в панталоните си, двамата мъже станаха от масата и излязоха заедно в светлото утро, а Джоди почтително тръгна след тях. Опита се да не мисли предварително, опита се изобщо да не мисли. Майка му извика:

— Карл! Гледай да не закъснее за училище.

Минаха покрай кипариса, където от един клон висеше стръката за окачване на прасетата, и покрай черния железен казан. Така че не ставаше въпрос да се коли прасе. Слънцето блестеше над хълма и хвърляше дълги сенки зад дърветата и сградите. Минаха през стърнището, за да съкратят пътя до обора. Бащата на Джоди откачи куката на вратата и те влязоха вътре. По пътя надолу бяха вървели срещу слънцето. Оборът, напротив, беше тъмен като нощ и топъл от сеното и животните. Бащата на Джоди отиде към единствената клетка.

— Ела тука! — нареди той.

Джоди започна да различава нещата. Погледна в клетката и отстъпи бързо назад.

Оттам го гледаше едно червено мъжко пони. Наострените му уши стърчаха и в очите му светеше непокорство. Козината му беше груба и гъста като на овчарско куче, а гривата — дълга и сплъстена. Гърлото на Джоди се сви и дъхът му спря.

— Има нужда от добри грижи — каза баща му — и само ако чуя, че не си го нахранил или си оставил клетката непочистена, веднага ще го продам.

Джоди просто не можеше да погледне още веднъж понито в очите. Известно време наблюдава втренчено ръцете си и много срамежливо попита:

— Мое ли е?

Никой не му отговори. Той протегна ръка към понито. Сивата муцуна се приближи, като душеше шумно, след това се озъби и силните челюсти се съединиха върху пръстите на Джоди. Понито поклати глава — изглежда, му беше много забавно. Джоди погледна наранените си пръсти.

— Добро е — каза гордо, — добро е, здравата хапе.

Двамата мъже се засмяха облекчено. Карл Тифлин излезе от обора и тръгна нагоре по склона; искаше му се да остане сам, защото се чувствуваше смутен. Но Били Бък остана. Да се говори с Били Бък беше по-лесно.

— Мое ли е? — попита отново Джоди. Били заговори с тон на познавач.

— Разбира се! Искам да кажа, ако се грижиш за него и ако го обяздиш правилно. Ще ти покажа как. Известно време няма да можеш да го яздиш.

Джоди отново протегна ранената си ръка и този път червеното пони позволи да го потъркат по носа.

— Трябваше да имам морков — каза Джоди. — Откъде го взехте, Били?

— Купихме го на една разпродажба — обясни Били. — Някакъв цирк в Салинас фалирал и имал дългове. Шерифът разпродаваше имуществото му.

Понито протегна нос и отметна кичура от плашливите си очи. Джоди погали лекичко носа. Каза тихо:

— А няма ли… седло? Били Бък се засмя.

— Забравих. Ела с мене.

В стаята за амуниции той повдигна едно малко седло от червена кожа.

— Цирково седло — каза презрително Били Бък. — Не е за работа, но го взехме много евтино на разпродажбата.

Джоди просто не можеше да погледне седлото и изобщо не можеше да проговори. Докосна червената, лъскава кожа с края на пръстите си и след дълго мълчание каза:

— Добре ще му стои все пак. — Замисли се за най-великите и красиви неща, които знаеше. — Ако няма име, мисля, че ще го нарека Гебилън планина — каза той.

Били Бък знаеше какво чувствува момчето.

— Много дълго име. Защо не го кръстиш просто Гебилън? Значи ястреб. Чудесно име, ще му подхожда. — Били беше доволен. — Ако събереш косми от опашката, ще ти направя въже. Ще можеш да го използуваш за оглавник.

Джоди искаше да се върне при клетката.

— Мога ли да го заведа в училище… как мислиш… да го покажа на момчетата?

Но Били поклати глава.

— Не е научено още на оглавник дори. С мъка го докарахме дотука. Трябваше едва ли не да го мъкнем. Пък и най-добре е да тръгваш за училище.

— Ще доведа следобед момчетата да го видят — каза Джоди.

Този следобед, половин час по-рано от обикновено, иззад хълма се зададоха шест момчета. Тичаха бързо, с наведени глави, размахваха ръце и тежко дишаха. Понесоха се край къщата и се втурнаха през стърнището към обора. Застанаха пред понито и погледнаха Джоди, изпълнени с ново уважение и възторг. До вчера Джоди беше обикновено момче, облечено в дочени панталони и синя риза, по-кротко от другите и дори подозираха, че е малко страхливо. А сега беше друго. От дълбините на хиляди векове изплува древното възхищение на пешеходеца към конника. Те знаеха по инстинкт, че човекът на кон е физически и духовно по-издигнат от пешака. Знаеха, че по някакво чудо Джоди беше издигнат от тяхната среда и поставен над тях. Гебилън подаде глава над преградата и ги подуши.

— Защо не го пояздиш? — извикаха момчетата. — Защо не му сплетеш опашката с панделки като на панаира? Кога ще го яздиш?

Джоди придоби смелост. Той също чувствуваше превъзходството на конника.

— Още е много младо. Дълго време никой не ще може да го язди. Ще го уча с въже. Били Бък ще ми покаже как.

— Добре де, не можем ли поне да го разведем малко?

— И на оглавник не е приучено — каза Джоди. Искаше да бъде съвсем сам, когато изведе понито за първи път. — Елате да видите седлото.

При вида на червеното седло те занемяха; просто не знаеха какво да кажат.

— Седлото не става за работа — обясни Джоди. — Но все пак ще му прилича. Може да яздя на голо, когато излизам по полето.

— Ами как ще хващаш кравите с ласо без рог на седлото?

— За работа може да имам друго седло. Баща ми сигурно ще иска да му помагам за добитъка.

Позволи им да пипнат червеното седло и им показа медната верижна закопчалка на юздите и медните габъри по двете страни на оглавника. Всичко беше прекрасно. След някое време трябваше да си вървят и всяко момче прерови наум притежанията си, за да намери достоен откуп в замяна на малко езда върху понито, когато му дойде времето.

Джоди беше доволен, че си отидоха. Взе от стената чесалото и четката, свали преградата на клетката и предпазливо влезе вътре. Очите на понито светнаха и то се извърна така, че да му е лесно да рита. Но Джоди го докосна по плешката и потърка високия извит врат, както бе виждал да прави винаги Били Бък, като в същото време тихичко мърмореше с дълбок глас: „Ох… о… о… о, момчето ми“. Понито постепенно се отпусна, Джоди започна да го четка и реши, докато на земята се събра купчина изпадали косми, а козината на понито доби силен червен блясък. Всеки път, щом привършеше, все му се струваше, че би могло да бъде и по-добре направено. Заплете гривата на дузина малки плитки, заплете и кичура отпред, а след това ги разплете и отново ги разчеса.

Джоди не чу как майка му влезе в обора. Тя влезе ядосана, но щом погледна понито и хлапака Джоди, който го решеше, почувствува как сърцето й се изпълни с гордост.

— Забрави ли кафеза за дърва? — кротко попита тя. — Скоро ще се стъмни, а в къщи няма нито едно дърво, пък и кокошките не са хранени.

Джоди бързо закачи инструментите си.

— Забравих, мамо.

— Добре, но отсега нататък изпълнявай най-напред задълженията си. Така няма да ги забравяш. Ако не те наглеждам, доста неща ще забравяш.

— Може ли да вземам от градината моркови за него, мамо? Тя трябваше да помисли.

— Смятам, че може, само че ако вземаш големите и корави моркови.

— Морковите поддържат козината в добро състояние — каза той и майка му отново почувствува особен прилив на гордост.

След идването на понито Джоди не чакаше вече железния триъгълник да го вдигне от кревата. Свикна да става, още преди да се е събудила майка му, да навлича дрехите си и да отива безшумно в обора при Гебилън. В сивите тихи утрини, когато земята и храсталаците, постройките и дърветата бяха сребристосиви и черни като на негатив, той се промъкваше към обора покрай заспалите камъни и спящия кипарис. Сънливо се обаждаха пуйките, накацали по дърветата извън обсега на койотите. Полето блестеше със сива, мразовита светлина; следите на зайци и лалугери ясно личаха по росата. Добрите кучета излизаха разрошени и схванати от къщичките си, а гърлата им гъргореха. Долавяха миризмата на Джоди и размахваха вдървени опашки за поздрав. После Дъбълтри Мът с голямата рунтава опашка и Смашър, бъдещият овчар, мързеливо се връщаха в топлите си легла.

За Джоди това бяха странни дни, загадъчно пътешествие, продължение на някакъв сън. Отначало, след като получи понито, той обичаше да се самоизмъчва по пътя с мисълта, че Гебилън няма да бъде в клетката си и което бе по-лошо, че никога не е бил там. А имаше и други прекрасни мъки, които си създаваше сам. Мислеше си как плъховете са прояли и разръфали червеното седло и как мишките са гризали опашката на Гебилън, докато е отъняла и е заприличала на връв. Обикновено, наближавайки обора, момчето се затичваше. Откачаше ръждясалото резе на обора и влизаше вътре. Колкото и тихо да отваряше вратата, Гебилън винаги го гледаше над преградата, цвилеше тихо и ровеше с предния крак, а в очите му светваха едри червени искри като дъбова жарава.

Понякога, когато товарните коне щяха да бъдат използувани през деня, Джоди заварваше Били Бък в обора да ги четка и да им слага такъмите. Били заставаше до него и дълго гледаше Гебилън, а на Джоди разправяше какво ли не за конете. Обясняваше му, че много се страхуват за краката си, та човек трябва постоянно да им повдига краката, да ги милва по копитата и глезените, за да премахне тоя страх. Каза на Джоди, че конете много обичат разговорите. Той трябва през цялото време да говори на понито и да му обяснява всичко. Били не беше сигурен дали конят разбира всичко, което му се говори, но трудно беше да се определи колко разбира, конят никога не се гневи, ако този, когото обича, му обяснява всичко. Били даваше и примери. Знаеше как един кон, полумъртъв от умора, се съвзел, когато му казали, че остава още малко до целта. А знаеше и как друг един кон, схванат от страх, се оправил, щом ездачът му обяснил какво е това, от което се плашел. Докато говореше през тези утрини, Били Бък отрязваше двадесет-тридесет сламки, дълги точно по седем сантиметра, и ги затъкваше в корделата на шапката си. Така че ако през деня му се приискаше да си почопли зъбите или просто да подъвче нещо, трябваше само да посегне за някоя от тях.

Джоди внимателно слушаше, защото знаеше, както и цялата околия, че Били Бък много разбира от коне. Конят на Били беше рошаво индианско пони с глава като чук, но почти винаги печелеше първите награди по изложбите на добитък. Били можеше да хване с ласо някой млад бик, да омотае въжето около рога на седлото и да слезе от коня; а конят сам се справяше с бика, както риболовец с хванатата риба — опъваше въжето, докато бикът паднеше или се предадеше.

Всяка сутрин, след като почистеше и вчешеше понито, Джоди сваляше преградата на клетката и Гебилън се втурваше край него през обора и изскачаше в корала. Там се въртеше в галоп или подскачаше и докосваше земята с изпънати крака. Потръпваше с наострени уши, показваше бялото на очите си и се преструваше на уплашен. Най-после отиваше до коритото на чешмата и потапяше до ноздри муцуната си във водата. Джоди се гордееше, защото знаеше, че по това се преценяват конете. Негодните коне едва докосват водата с устни, но животно с висок дух навира целия си нос и уста във водата, като си оставя само възможност за дишане.

Тогава хлапакът Джоди заставаше да наблюдава понито и виждаше неща, които не бе забелязал у други коне: тънките плъзгащи се мускули на слабините и възлите по задницата, които се движеха като затварящ се юмрук. Джоди бе гледал коне през целия си живот, но никога досега не се бе вглеждал в тях. Сега забелязваше как движението на ушите придава изражение и дори отсенки от изражение на муцуната. Понито говореше с ушите си. Човек можеше да разбере точно какво е отношението на понито към всяко нещо по това, как насочва ушите си. Понякога бяха напрегнати и вирнати, а понякога отпуснати и увиснали. Когато биваше ядосано или уплашено, те се дръпваха назад, а когато биваше разтревожено, любопитно или доволно — щръкваха напред; точното им положение означаваше кое от тези чувства изпитва.

Били Бък удържа на думата си. Рано наесен започна обучението. Най-напред започнаха с оглавника и това беше най-мъчно, за щото беше началото. Джоди държеше морков, говореше му мило, даваше обещания и теглеше въжето. Щом усетеше дърпане, понито запъваше крака като муле. Но скоро се приучи. Джоди се разхождаше из цялото ранчо и го водеше след себе си. Постепенно започна да отпуска въжето, докато понито свикна да върви навсякъде след него и без въже.

След това започна обучението на дълъг повод. Тази работа беше по-бавна. Джоди стоеше в средата на един кръг и държеше дългото въже. Цъкаше с език и понито тръгваше по кръга, а дългото въже го задържаше. Цъкаше отново, за да накара понито да тича тръс и още веднъж — за галоп. Гебилън се носеше шумно наоколо и изпитваше огромно удоволствие. Тогава Джоди извикваше „охоу“ и понито спираше. Не след дълго Гебилън научи много добре всичко. Но в много отношения беше лошо пони. Хапеше Джоди за панталоните и го настъпваше по краката. От време на време свиваше уши и се мъчеше да ритне момчето. Всеки път, когато извършеше някоя от тези пакости, Гебилън се отдръпваше и като че тайно се подсмиваше.

Вечер пред огнището Били Бък плетеше въжето от конски косми. Джоди събираше в торба косми от опашката и сядаше да гледа как Били изработва бавно въжето. Той преплиташе няколко косъма, за да направи връв, после съединяваше две върви в канап, а след това заплиташе няколко канапа, за да направи въже. Готовата част от въжето Били слагаше на пода и го разточваше с крак, за да стане кръгло и кораво.

Работата с дългия повод бързо се усъвършенствуваше. Бащата на Джоди се поразтревожи, когато видя как понито спира и тръгва, тича тръс и галопира.

— Започва да прилича на цирково пони — оплака се той. — Не обичам цирковите коне. Тия номера отнемат достойнството на коня. Цирковият кон прилича донякъде на артист — няма достойнство и характер.

И добави:

— Мисля, че ще е добре по-скоро да го приучиш към седлото. Джоди се втурна към стаята с амунициите. От известно време яздеше седлото върху едно дървено магаре. Всеки път сменяше дължината на стремената и никога не можеше да ги нагласи точно. Понякога, покачен на дървеното магаре в стаята за амуниции, заобиколен от провесени хамути, нашийници и самари, Джоди напускаше пределите на помещението. Сложил пушката напреки на седлото, той виждаше как ливадите хвърчат край него и чуваше тропот на препускащи копита.

…Не беше лесна работа да се оседлае за първи път понито. Гебилън се сгърбваше, изправяше се на задните си крака и хвърляше седлото, преди да е затегнат коланът. Трябваше отново и отново да се слага седлото, докато накрая понито се примири. И самото затягане беше трудно. Ден след ден Джоди притягаше колана все повече, докато най-после понито изобщо престана да обръща внимание на седлото.

След това дойде ред на юздата. Били му обясни, че известно време, докато Гебилън свикне да има нещо в устата си, трябва да се използува сладко коренче.

— Разбира се, можем и насила да го научим на всичко, но тогава няма да стане добър кон. Винаги ще бъде малко подплашен.

Когато му сложиха за първи път юзда, понито мяташе глава и буташе желязото с език, докато от ъглите на устата му потече кръв. Опита се да свали оглавника, като го търкаше в яслата. Въртеше уши, а от страх и раздразнение очите му се зачервиха. Джоди ликуваше, защото знаеше, че само долнопробните коне не се възмущават от обяздката.

При мисълта за първото си сядане върху седлото Джоди трепваше. Понито сигурно щеше да го хвърли. В това нямаше нищо унизително. Унижение щеше да бъде, ако Джоди не станеше веднага и не се метнеше отново на седлото. Понякога сънуваше, че лежи в праха, плаче и не може да се реши отново да възседне понито. Срамът от съня траеше чак до пладне.

Гебилън растеше бързо. Беше загубил вече дългокракия си вид на жребче; гривата му порасна и стана по-черна. От непрестанното четкане и ресане козината му беше гладка и лъскава като оранжево-червен лак. За да не се напукат копитата му, Джоди ги подрязваше и мажеше с мазнина.

Въжето от конски косми беше почти привършено. Бащата на Джоди му даде чифт стари шпори, подви страничните железца, скъси каишките и повдигна верижките, за да му ги пригоди. След това един ден Карл Тифлин каза:

— Понито расте по-бързо, отколкото си мислех. Предполагам, че докъм Празника на благодарността^[6] ще можеш да го яздиш. Мислиш ли, че ще изтраеш?

— Не знам — каза срамежливо Джоди. Денят на благодарността беше само след три седмици. Джоди се надяваше, че няма да вали, защото дъждът щеше да направи петна по червеното седло.

Гебилън вече познаваше и обичаше Джоди. Когато момчето минаваше през стърнището, понито цвилеше, а на пасището дотичваше веднага, щом господарят му свирнеше. Всеки път за него имаше по един морков.

Били Бък повтаряше постоянно наставленията си по езда:

— Слушай сега, щом го яхнеш, просто стисни колена и дръж ръце настрана от седлото, а пък ако те хвърли, не се плаши. И за най-добрия ездач все ще се намери кон да го хвърли. Качваш се отново, докато конят не се е възгордял от тая работа. Много скоро ще престане да те хвърля, пък и вече няма да може да те хвърли. Така става тая работа.

— Надявам се, че дотогава няма да вали — каза Джоди.

— Защо? Не искаш да те хвърли в калта ли?

Това бе една от причините, но най-важната бе безпокойството, че като рита, Гебилън може да се подхлъзне, да падне върху него и да му счупи крака. Виждал беше да се случва подобно нещо на други мъже, виждал ги беше как се гърчат на земята като смачкани бръмбари и се страхуваше.

Упражняваше се на дървеното магаре как да държи в лявата ръка юздите, а в дясната — шапката. Ако ръцете му бъдат заети по този начин, не ще може да се хване за седлото, когато почувствува, че пада. Не искаше и да помисли дори какво щеше да се случи, ако се хване за седлото. По всяка вероятност баща му и Били Бък никога вече нямаше да му проговорят, толкова щяха да се срамуват от него. Новината щеше да се разнесе и майка му също щеше да се срамува. А в училищния двор… ужасно беше да си го представи.

Започна да се качва на стремето, когато Гебилън биваше оседлан, но не прехвърляше крак през гърба му. Забранено беше до Деня на благодарността.

Всеки следобед поставяше червеното седло върху понито и здраво го пристягаше. Понито свикваше вече да надува ненормално корема си по време на пристягането и да го свива, когато коланът биваше затегнат. Понякога Джоди го водеше в окрайнината на храсталаците и го оставяше да пие от кръглото зелено корито, а понякога го водеше нагоре през стърнищата, до върха на хълма, откъдето се виждаше бялото градче Салинас, геометричните фигури на нивите в голямата долина и остриганите от овцете дъбрави. Понякога се вмъкваха в храсталаците и стигаха до кръгли полянки, така добре обградени, че само небето и околните шубраци напомняха за другия живот. Гебилън обичаше тези пътешествия и показваше това, като държеше главата си високо изправена, а ноздрите му потръпваха от любопитство. На връщане от подобна експедиция и двамата миришеха на шубраците, през които се бяха промъквали.

Бавно се приближаваше Денят на благодарността, а зимата настъпваше бързо. Облаците се смъкнаха, по цял ден висяха над земята и докосваха върховете на хълмовете, а нощно време вятърът остро духаше. Дъбовите листа капеха всеки ден, докато покриха земята, но въпреки това дърветата останаха непроменени.

На Джоди му се искаше да не вали преди Деня на благодарността, но все пак валя. Кафявата земя потъмня и дърветата заблестяха. Отрязаните краища на стеблата почерняха от росата; копите сено, изложени на влага, посивяха, а мъхът, който през цялото лято бе сив като гущерите, се оцвети в ярко жълтеникавозелено. През седмицата, когато валя, Джоди държа понито в обора, на завет от влагата, с изключение на краткото време след училище, когато го извеждаше да се разходи и да пие вода от коритото в горния корал. Гебилън нито веднъж не се намокри.

Влажното време продължи и дори поникна нова тревичка. Джоди отиваше на училище с яке и къси гумени ботуши. Най-после една сутрин слънцето блесна. Докато работеше в обора, Джоди каза на Били Бък:

— Като отивам на училище, дали да оставя Гебилън в корала?

— За него ще е добре да поседи на слънце — увери го Били. — Никое животно не обича да стои дълго затворено. Ние с баща ти отиваме на хълма да очистим извора от листа. — Били кимна и започна да човърка зъбите си с една от своите сламчици.

— Само че… ако завали… — подметна Джоди.

— Днес май няма да вали. Изваля се. — Били запретна ръкави и подръпна ластиците им. — Пък и да вали… какво, малко дъжд няма да навреди на коня.

— Добре, ама ако все пак завали, ще го прибереш, нали, Били? Страх ме е да не настине и да не мога да го яздя, когато дойде време.

— О, разбира се! Ако се върнем навреме, ще се погрижа за него. Но днес няма да вали.

И така, когато тръгна за училище, Джоди остави Гебилън в корала.

Били Бък рядко бъркаше. Той не можеше да сбърка. Но този ден сбърка с времето, защото малко след пладне облаците придойдоха над хълмовете и заваля като из ведро. Джоди чу как дъждът забарабани по покрива на училището. Помисли да поиска разрешение да отиде до клозета, а щом излезе навън, да изтича до къщи и да прибере понито. Щяха веднага да го накажат и в училище, и в къщи. Отказа се и се утеши с уверенията на Били, че дъждът не може да навреди на коня. Когато най-после часовете свършиха, Джоди забърза към къщи в дъжда и тъмнината. По насипите отстрани на шосето се стичаха вадички мътна вода. Дъждът се въртеше под напора на студения вятър, който духаше на пристъпи. Джоди подтичваше към къщи и шляпаше през песъчливата кал по пътя.

От върха на хълма видя Гебилън застанал умърлушен в корала. Червеникавата му козина беше потъмняла и набраздена от вадички. Понито стоеше с наведена глава, с гръб към дъжда и вятъра. Джоди пристигна тичешком, блъсна вратата на обора и поведе измокреното пони за хамута. Намери някакъв стар чувал и започна да отрива мократа козина, краката и глезените му. Гебилън търпеливо стоеше, но също като вятъра потрепваше на пристъпи.

Като избърса понито, доколкото можа, Джоди отиде в къщи, донесе в обора топла вода и натопи в нея ечемик. Гебилън не беше твърде гладен. Похапваше от топлата попара, но не беше много въодушевен от яденето и все още потреперваше от време на време. От влажния му гръб се вдигаше лека пара.

Когато Били Бък и Карл Тифлин се прибраха в къщи, беше вече мръкнало.

— Щом почна да вали, ние се подслонихме при Бен Херч, а дъждът не ни остави целия следобед — обясни Карл Тифлин. Джоди погледна Били Бък с упрек и Били се почувствува виновен.

— Ти каза, че няма да вали — обвини го Джоди. Били отклони поглед.

— Трудно е да се предскаже по това време на годината — каза той, но извинението беше неубедително. Той нямаше право да греши и знаеше това.

— Понито е мокро, цялото е вир вода.

— Подсуши ли го?

— Разтърках го с чувал и му дадох попарен ечемик. Били кимна одобрително.

— Мислиш ли, че ще настине, Били?

— Малко дъжд на никого не е навредил — увери го Били. Бащата на Джоди се намеси в разговора и каза на момчето с поучителен тон:

— Конят не е галено кученце. — Карл Тифлин мразеше всичко слабо и болнаво, а безпомощността презираше ужасно.

Майката на Джоди сложи на масата поднос с пържоли, варени картофи и варена тиква: парата, която вдигаха, замъгли стаята. Седнаха да ядат. Карл Тифлин все още мърмореше за слабостта, която животни и хора придобиват от много галене.

Били Бък беше гузен, защото бе сбъркал.

— Покри ли го с одеяло? — попита той.

— Не. Не можах да намеря никакво одеяло. Сложих няколко чувала на гърба му.

— Тогава след като се наядем, ще слезем да го завием. — Били се почувствува по-добре. Когато бащата на Джоди отиде край огъня, а майка му започна да мие чиниите, Били намери един фенер и го запали. Двамата с Джоди прегазиха през калта до обора. Оборът беше тъмен, топъл и уютен. Конете още предъвкваха вечерното си сено. — Дръж фенера! — нареди Били. Опипа краката на понито и провери топлината на слабините му. Сложи буза до сивата му муцуна, след това повдигна клепачите му, за да погледне в очите, запретна устните му, за да види венците, и бръкна с пръст в ушите му.

— Не ми изглежда съвсем наред — каза Били. — Ще го разтрия.

Намери някакъв чувал, разтърка силно краката на понито, разтърка гърдите и врата му. Гебилън беше странно бездушен. Търпеливо понасяше разтриването. Накрая Били донесе от стаята за такъмйте едно старо памучно одеяло, хвърли го на гърба на понито и го завърза с канап през шията и гърдите.

— Ето утре заран няма да му има нищо — каза Били. Когато Джоди се прибра в къщи, майка му вдигна глава.

— Късно си лягаш — каза тя. Хвана брадичката му в твърдата си ръка, отмахна чорлавите коси от очите му и каза: — Не се тревожи за понито. Ще се оправи. Били не е по-лош от който да е конски лекар в околията.

Джоди не знаеше, че тя бе разбрала мъката му. Отдръпна се полекичка от нея, приклекна пред огнището и огънят напече корема му. Нагря се добре и отиде да си легне, но мъчно заспа. Събуди се, както му се стори, след много време. Стаята беше тъмна, но прозорецът сивееше като пред зазоряване. Стана, намери панталоните си и затърси крачолите; в това време часовникът в другата стая удари два часа. Джоди остави дрехите и се върна в кревата. Когато се събуди отново, беше вече съвсем светло. За първи път бе проспал звъна на желязото. Скочи, намъкна дрехите си и изхвръкна през вратата, като дозакопчаваше ризата. Майка му го изгледа за миг и продължи тихо да работи. Очите й бяха топли и замислени. От време на време устата й се усмихваше леко, но погледът й изобщо не се промени.

Джоди изтича към обора. Насред пътя чу звука, от който се страхуваше — кухото, стържещо кашляне на кон. Тогава се понесе още по-бързо. В обора завари при понито Били Бък. Той разтриваше краката му с дебелите си силни ръце. Били вдигна глава и весело се усмихна.

— Малко е понастинало само — каза той. — За два-три дни ще го оправим.

Джоди погледна муцуната на понито. Очите му бяха полузатворени, а клепачите — надебелели, сухи. В ъглите на очите се бяха събрали гурели. Ушите на Гебилън висяха отпуснати встрани, главата му беше наведена. Джоди протегна ръка, но понито не се приближи към нея. То отново се закашля и цялото му тяло се сгърчи от напрежението. От ноздрите му течеше прозрачна струйка.

Джоди погледна отново Били.

— Много е болно, Били.

Казах вече, малко е понастинало само — настоя Били. — Иди да закусиш, а след това върви на училище. Аз ще се погрижа за него.

— Но може да се наложи да свършиш някоя друга работа. Може да го оставиш самичко.

— Няма, няма. Изобщо няма да се отделя от него. Утре е събота. Ти ще можеш да седиш цял ден при него. — Били пак се беше излъгал и пак се чувствуваше зле. Сега трябваше да излекува понито.

Джоди се изкачи към къщата и седна без желание на масата. Яйцата и сланината бяха студени и залоени, но той нищо не забеляза. Изяде обикновената си дажба. Дори не поиска позволение да не ходи на училище. Когато прибра чинията, майка му приглади косата му назад.

— Били ще се погрижи за понито — увери го тя.

В училище Джоди седя през целия ден безучастно. Не можа да отговори на нито един въпрос, нито да прочете нещо. Не можеше дори да разправи на някого, че понито е болно, да не би то да се разболее още повече. Когато най-после училището свърши, Джоди тръгна със свито сърце към къщи. Вървеше бавно и остави другите момчета да го задминат. Искаше му се все да върви и никога да не стига в ранчото.

Били беше в обора, както бе обещал, а понито беше по-зле. Сега очите му бяха почти затворени и дъхът му пискливо свиреше през запушения нос. Тази част от очите, която все още се виждаше, беше покрита с перде. Съмнително беше дали понито още вижда. От време на време то подсмърчаше, за да прочисти носа си, но с това само го запушваше още по-плътно. Джоди погледна унило козината на понито. Космите бяха сплъстени, мръсни, загубили целия си предишен блясък. Били стоеше мълчаливо до клетката. На Джоди му беше противно да пита, но трябваше да знае.

— Били, ще… оздравее ли?

Били провря пръсти през оградата и опипа челюстта на понито.

— Пипни тук! — каза той и насочи пръстите на Джоди към една голяма буца под челюстта. — Когато стане по-голяма, ще я отворя и ще му стане по-добре.

Джоди отмести поглед, защото бе чувал за подобни буци.

— Какво му е?

Въпреки нежеланието си Били трябваше да отговори. Нямаше право да сгреши трети път.

— Can — каза той кратко, — но ти не се тревожи. Ще го оправя. Виждал съм коне да оздравяват, дори когато са били по-зле от Гебилън. Сега ще му запаря муцуната. Можеш да помагаш.

— Добре — каза унило Джоди. Последва Били в склада за храни и го загледа как приготвя торбата за запарване. Тя беше дълга, платнена торба с връзки, които се завързваха зад ушите на коня. Били я напълни на една трета с трици и добави няколко шепи сух хмел. Върху сухата смес наля малко карболова киселина и терпентин.

— Ще го разбъркам, докато изтичаш в къщи за чайник вряла вода — каза Били.

Когато Джоди се върна с димящия чайник, Били завързваше връзките над главата на Гебилън и плътно притягаше торбата към носа му. След това през малка дупка отстрани на торбата наля вряла вода върху сместа. Понито се дръпна назад от облака пара, който се вдигна, но успокояващите изпарения проникнаха в носа и дробовете му и лютата пара започна да прочиства дихателните пътища. То пое шумно въздух. Краката му трескаво потръпваха, а очите се затвориха от парливия облак. Били наля още вода и в продължение на петнадесет минути поддържаше парата. Накрая остави чайника на земята и свали торбата от носа на Гебилън. Понито изглеждаше по-добре. Дишаше свободно и очите му бяха по-широко отворени отпреди.

— Виж колко добре се почувствува — каза Били. — Сега пак ще го завием в одеялото. До сутринта може съвсем да се оправи.

— Тази нощ ще стоя при него — предложи Джоди.

— Не. Не бива. Аз ще си донеса одеялата и ще се настаня в сеното. А ти можеш утре да стоиш при него и да го напариш, ако стане нужда.

Когато тръгнаха към къщи за вечеря, нощта вече се спускаше. Джоди не забеляза дори, че някой друг бе нахранил кокошките и напълнил кафеза с дърва. Задмина къщата, отиде до храсталаците и пийна вода от коритото. Изворната вода беше толкова студена, че устата му изтръпна и той потрепера. Небето над хълмовете беше все още светло. Джоди видя един ястреб да лети толкова високо, че слънцето освети гърдите му и ястребът светна като искра. Две гарги го прогонваха от небето и проблясваха, когато нападаха противника си. От запад отново прииждаха дъждовни облаци.

Докато семейството вечеряше, бащата на Джоди не проговори, но след като Били Бък взе одеялата си и отиде да спи в обора, Карл Тифлин стъкна огъня в огнището и започна да разправя. Разправи за дивия човек, който тичал гол през полето и имал опашка и уши като на кон, разправи за зайците котки от Моро-кожо^[7], които скачали по дърветата да ловят птици. Съживи прочутите братя Максуел, които намерили златна жила и така заличили всяка следа от нея, че никога не могли да я намерят отново.

Джоди седеше, подпрял брадичка в ръце; устните му нервно помръдваха и бащата разбра, че детето не слуша много внимателно.

— Не е ли смешно? — попита той. Джоди учтиво се усмихна и каза:

— Да, сър.

Баща му се ядоса и наскърби. Нищо повече не му разправи.

След някое време Джоди взе фенер и слезе към обора. Били Бък беше заспал в сеното, а понито изглеждаше много по-добре, само дето при дишане нещо хъркаше в гърдите му. Джоди постоя малко, като прокарваше пръсти по сплъстената червена козина, после взе фенера и се върна в къщи. Майка му влезе в стаята, когато Джоди беше вече в леглото.

— Имаш ли достатъчно завивки? Зима иде.

— Да, мамо.

— Почини си добре тази нощ. — Поколеба се дали да излезе, застана неуверено и каза: — Понито ще оздравее.

Джоди беше уморен. Скоро заспа и не се събуди до сутринта. Желязото зазвъня и Били Бък дойде от обора, преди Джоди да успее да излезе от къщи.

— Как е? — попита Джоди. Били винаги ядеше лакомо.

— Доста добре. Тази сутрин ще отворя буцата. Тогава ще му стане по-добре.

След закуска Били извади най-хубавия си нож с връх като игла; Дълго време точи блестящото острие на малък камък. Постоянно опитваше върха и острието върху загрубялата става на палеца си, а накрая ги опита върху горната си устна.

На път за обора Джоди забеляза как израства младата трева и стърнището ден след ден все повече и повече се загубва сред новата зелена реколта от прорасляци. Беше студена слънчева утрин.

Щом видя понито, Джоди разбра, че е по-зле. Очите му бяха затворени и слепени от засъхнали гурели. Главата му беше увиснала толкова ниско, че муцуната почти опираше сламената постеля. При всяко вдишване се чуваше дълбок, търпелив стон.

Били повдигна клюмналата глава и резна бързо с ножа. Джоди видя как потече жълта гной. Държа главата, докато Били напои раната със слаб разтвор от карболова киселина.

— Сега ще се почувствува по-добре — успокои го Били. — Тази жълта отрова го е разболяла.

Джоди погледна недоверчиво Били Бък.

— Много е болно!

Били дълго мисли какво да каже. Почти беше готов да подхвърли някое безгрижно успокоение, но навреме се опомни.

— Да, много е болно — каза той най-после. — Виждал съм и по-болни да оздравяват. Ако не хване пневмония, ще го оправим. Стой при него. Ако му стане зле, може да ме повикаш.

След като Били си отиде, Джоди дълго стоя край понито и го гали зад ушите. Но то не поклащаше глава както по-рано, когато беше добре. Хъркането и дишането ставаха все по-глухи.

Дъбълтри Мът погледна в обора с предизвикателно развяваща се опашка и Джоди толкова се разгневи от здравия му вид, че намери на пода твърда, черна буца пръст и внимателно се прицели. Дъбълтри Мът изквича и избяга да лекува наранената си лапа.

Малко по-късно Били Бък се върна и отново приготви торбата за запарване. Джоди чакаше да види дали и този път на понито ще му олекне. Дишането се облекчи малко, но понито не повдигна глава.

Съботният ден не свършваше. Късно следобед Джоди отиде до къщи, донесе постелки и си нагласи постеля в сеното. Не поиска разрешение. От начина, по който майка му го поглеждаше, момчето знаеше, че тя ще му разреши да прави каквото си иска. През нощта остави да свети един фенер, окачен на жица над клетката. Били му беше казал да разтрива от време на време краката на понито.

Към девет часа излезе вятър и започна да вие около обора. На Джоди му се приспа въпреки всички грижи, които го бяха налегнали. Мушна се под одеялата и заспа, но в съня му звучаха стоновете на понито. И пак насън чу някакъв трясък, който не престана, докато го събуди. Джоди скочи и погледна към клетката. Вратата на обора беше разтворена, а понито го нямаше.

Джоди грабна фенера, изтича навън сред бурята и видя как Гебилън се влачи изтощено и как изчезва в тъмнината с клюмнала глава, краката му се движеха едва — някак механично. Когато момчето изтича и го хвана за кичура над челото, понито се остави да го поведе и върне в обора. Стоновете бяха по-силни, а от носа му се разнасяше остро свистене. Джоди не заспа вече. Свистенето при дишането ставаше все по-шумно и по-остро.

Когато призори влезе Били Бък, Джоди се зарадва. Били гледа дълго понито, като че не бе го виждал никога преди това. Попипа ушите и слабините му.

— Джоди — каза той, — трябва да направя нещо, което не бива да видиш. Я изтичай за малко до къщи.

Джоди сграбчи свирепо ръката му.

— Няма да го застреляш, нали? Били го потупа по ръката.

— Няма. Ще отворя малка дупка в гръкляна, та да може да диша. Носът му е запушен. Когато се оправи, ще му турим малко медно копче на дупката и през него ще диша.

Джоди не би могъл да се махне, дори да искаше. Беше ужасно Да се види разрязването на червената кожа, но много по-страшно беше да знаеш, че я режат, и да не го видиш.

— Ще остана — каза той горчиво. — Сигурен ли си, че така трябва?

— Да, сигурен съм. Щом оставаш, може да държиш главата му. Само да не ти прилошее, чуваш ли?

Хубавият нож отново излезе наяве и отново го наточиха така грижливо, както и първия път. Джоди повдигна главата на понито и шията се изпъна, а Били я опипа нагоре-надолу, за да намери подходящо място. Джоди изхълца само веднъж, когато блестящият връх на ножа потъна в шията. Понито се дръпна слабо и не мръдна вече, само силно трепереше. Кръвта бавно потече по ножа, по ръката на Били и в ръкава на ризата му. Сигурната квадратна ръка изряза кръгла дупка в плътта и дъхът избухна през нея, като пръсна кръв. С нахлуването на кислород понито доби неочаквана сила. То приклекна на задните си крака и се опита да се изправи, но Джоди задържа главата му наведена, докато Били избърса новата рана с карболов разтвор. Добре беше направено. Кръвта спря да тече, а въздухът издухваше със слабо гъргорене раната навън и я всмукваше навътре.

Дъждът, докаран от нощния вятър, започна да чука по покрива на обора. Желязото удари за закуска.

— Докато аз чакам, ти върви яж — каза Били. — Трябва да пазим дупката да не се запуши.

Джоди излезе бавно от обора. Беше много отчаян, за да разправи на Били как вратата на обора се бе отворила и бе пропуснала понито навън. Джоди изскочи в сивата влажна утрин и зашляпа нагоре към къщата, като си доставяше странното удоволствие да цопа във всяка локва. Майка му го нахрани и преоблече в сухи дрехи. Не го разпитва. Навярно знаеше, че не може да отговаря на никакви въпроси. Но когато се готвеше да се върне в обора, тя му донесе тенджера с димяща ярма. — Дай му това — каза тя.

Джоди не взе тенджерата.

— Нищо не иска да яде — каза момчето и изтича навън. В обора Бил му показа как да закрепи топка памук на една пръчка и с нея да почиства отвора за дишане, щом се запуши от слуз.

Бащата на Джоди влезе в обора и застана до тях. След някое време се обърна към момчето:

— Няма ли да е по-добре да дойдеш с мен? Отивам зад хълма. Джоди поклати глава.

— По-добре е да се махнеш оттука — настоя баща му. Били се обърна ядосано към него.

— Остави го на мира. Понито е негово, нали?

Карл Тифлин излезе, без да продума. Честолюбието му беше жестоко наранено.

Цяла сутрин Джоди поддържаше раната отворена и въздухът преминаваше свободно. По пладне понито уморено легна настрана и изпъна муцуна напред. Били се върна.

— Ако стоиш при него през нощта, по-добре е да подремнеш сега — каза той.

Джоди излезе разсеяно от обора. Небето се бе изчистило и беше станало бледосиньо. Птиците кълвяха червеи, наизлезли от влажната земя.

Джоди отиде до окрайнината на храсталаците и приседна върху ръба на зеленясалото корито. Погледна надолу към къщата, към бараката за спане и към тъмния кипарис. Мястото му беше познато, но странно изменено. Вече не беше самото то, а само рамка за онова, което става. Откъм изток задуха студен вятър, а това означаваше, че известно време няма да вали. В краката си Джоди видя как покарват стебълца на нови растения. По калта около извора имаше хиляди следи от пъдпъдъци.

Дъбълтри Мът се изкачи смутено през зеленчуковата градина; Джоди си спомни как го бе замерил с буца пръст, обви ръка около врата му и го целуна по широкия черен нос. Дъбълтри Мът стоеше неподвижен, сякаш разбираше, че става нещо необикновено. Голямата му опашка важно тупаше по земята. Джоди откъсна от шията на Мът един надут кърлеж и го спука между пръстите си. Беше гадно. Изми ръцете си в студената изворна вода.

Като се изключи постоянното свистене на вятъра, ранчото беше съвсем притихнало. Джоди знаеше, че майка му няма да се разсърди, ако не отиде да изяде обяда си. След някое време се върна бавно в обора. Мът се промъкна в собствената си колибка и дълго тихичко скимтя.

Били Бък се изправи и взе да реже памучния тампон. Понито все още лежеше настрана и раната на гърлото му пулсираше. Когато видя колко суха и мъртва изглежда козината му, Джоди разбра най-после, че за понито няма никаква надежда. Виждал беше и преди мъртва козина на кучета и крави; това беше сигурен признак. Седна тежко на една греда и спусна преградата. Очите му дълго останаха приковани към мърдащата рана; накрая задряма и следобедът мина бързо.

Малко преди да се стъмни, майка му донесе дълбока чиния със задушено, остави я и си отиде. Джоди хапна малко, а когато се стъмни, постави фенера на пода, до главата на понито, та да може да наблюдава раната и да я поддържа отворена. И отново задряма, докато го разбуди нощният хлад. Вятърът духаше свирепо и носеше със себе си студа на севера. Джоди взе едно одеяло от постелята; в сеното и се зави с него. Дишането на Гебилън най-после се успокои; раната на шията му леко потрепваше. През обора с крясък прелитаха кукумявки, тръгнали на лов за мишки. Джоди сложи ръце под главата си и заспа. В съня си усети засилването на вятъра. Чуваше го как блъска по обора.

Когато се събуди, беше вече светло. Вратата на обора зееше. Понито го нямаше. Джоди скочи и се втурна навън сред утринната светлина.

Следите на понито се виждаха достатъчно ясно по скрежоподобната роса върху младата трева, уморени следи, удължени — копитата се бяха влачили. Отправяха се нагоре, по средата на хълма, към окрайнината на храсталаците. Джоди хукна по следите. Слънцето бляскаше по острите бели кварцови късове, които се подаваха тук-там. Докато Джоди вървеше по следите, някаква сянка пресече пътя му. Той погледна нагоре и видя орляк черни лешояди; бавно кръжащото ято все повече се снишаваше. Скоро злокобните птици изчезнаха зад билото. Тогава, подтикван от панически страх и ярост, Джоди започна да тича още по-бързо. В окрайнината следите навлизаха в гъсталака и се виеха сред храстите.

Когато стигна билото, Джоди се задъха. Спря запъхтян. Кръвта бучеше в ушите му. Тогава видя онова, което търсеше. Долу, на една от полянките сред храсталаците, лежеше червеното пони. Джоди виждаше в далечината краката му да помръдват бавно, конвулсивно. А лешоядите стояха в кръг около него и чакаха така добре познатия им миг на смъртта.

Джоди подскочи и се втурна надолу по хълма. Влажната земя заглушаваше стъпките му, а храсталаците го закриваха. Когато стигна, всичко бе свършено. Първият лешояд бе кацнал върху главата на понито и от човката, която току-що бе вдигнал, капеше тъмна, очна течност. Джоди се хвърли в кръга като котка. Черното братство се надигна в облак, но едрият лешояд, кацнал върху главата на понито, закъсня. Докато се мъчеше да отлети, Джоди хвана края на крилото му и го дръпна. Птицата беше голяма почти колкото него. Свободното крило го удари по лицето със силата на тояга, но Джоди не го изпусна. Ноктите на лешояда се впиха в крака му, горните части на крилата го удряха от двете страни по главата. Заслепен, Джоди опипваше със свободната си ръка. Пръстите му намериха шията на борещата се птица. Червените очи го гледаха в лицето, спокойни, безстрашни и яростни; голата глава се въртеше ту на една, ту на друга страна. После човката се отвори и повърна струя гнойна течност. Джоди вдигна коляно и натисна едрата птица. С една ръка притискаше шията към земята, докато с другата намери парче остър бял кварц. Първият удар разчупи човката отстрани и през закривените кожени ъгли на устата бликна черна кръв. Джоди понечи отново да удари, но не успя. Червените безстрашни очи все още гледаха право в него, безлични, храбри и далечни. Той удари пак и още веднъж, докато лешоядът умря, докато главата му се превърна в червена каша. Джоди все още удряше умрялата птица, когато Били Бък го издърпа и притисна до себе си, за да успокои треперещото му тяло.

Карл Тифлин изтри кръвта от лицето му с червена носна кърпа. Джоди се отпусна и затихна. Баща му подритна лешояда с върха на крака си.

— Джоди — обясни той, — лешоядът не е убил понито. Не знаеш ли?

— Знам — каза уморено Джоди.

А Били Бък се разгневи. Той бе вдигнал Джоди на ръце и тръгваше да го отнесе в къщи. Но се обърна назад към Карл Тифлин:

— Знае, разбира се — каза гневно Били. — Божичко! Човече, не можеш ли да разбереш какво му е?