Димитър Димов
Поручик Бенц (18)

XVIII

Между това времето летеше и денят, в който Бенц трябваше да напусне България, приближаваше неумолимо. От Македония пристигаха последните германски дружини и батареи. Понякога Бенц се спираше на тротоара и гледаше замислено отминаването на артилерийските колони. Грамадни флегматични коне, тежки оръдия, войници във feldgrau, бавен поток от стомана, животни и хора, който българите по тротоара изпращаха с враждебно мълчание. С една от тия последни артилерийски колони пристигна и Хиршфогел.

Андерсон и Хиршфогел заминаха преди Бенц. Тъй като двамата тръгваха с един и същи влак, дойдоха да се сбогуват заедно. Хиршфогел никак не бе променил маниерите си, но изглеждаше напълнял, подмладен. Когато седнаха да пият чай, той попита Елена дали би могъл да бъде уверен, че тя не е разбирала криво дребните му шеги през двегодишното им познанство. И за да потвърди, че това извинение бе последната му шега, той я погледна насмешливо с острия си, злъчен поглед.

— Никак — произнесе тя замислено, без да обръща внимание на иронията му. — През всичкото време аз ви чувствувах като собствената си съвест.

— Което ще рече — изтърва Хиршфогел, — не съм ви измъчвал много.

— Не, измъчвахте ме — каза тя със същия нисък и съсредоточен глас, — дори бяхте неумолим. Но всичко това ме правеше по-добра, знаете ли?

Хиршфогел се поклони двусмислено и не каза нищо.

— По-добра — продължи тя. — Може би ще помислите, че придавам драматичен характер на съвсем обикновени отношения! Не зная!… Може би само аз ги преживявах така. Но истината е, че станах по-добра.

Хиршфогел прие вид на стеснена скромност. Той с мъка сдържаше смеха си, но това не я разсърди.

— Смейте се!… — каза тя тихо, като че на себе си.

Няколко време четиримата мълчаливо сърбаха чая си. Елена изпи най-напред своя и подпря лактите си върху масата. Тя разглеждаше всекиго поотделно с втренчен и тъжен поглед. Гласът й прозвуча отново:

— Мъчно ми е за трима ви. През часовете, които прекарахме заедно, имах убеждението, че животът ми бе пълен. Аз се отчайвах, надявах, отбранявах, нападах. Но всеки от вас имаше убеждението, че преди да ме осъди, трябваше да ме разбере. Аз ви благодаря за това. Сега присъдите са произнесени вече…

— И обвиняемата се пуща на свобода — допълни Хиршфогел.

— На свобода? — повтори тя с малко втвърден глас и се загледа неподвижно в средата на масата.

— Предполагам, че ще я имате — каза Хиршфогел.

— Знайте, че не мога да я имам — произнесе тя с усмивка.

— Откъде мога да знам? — попита Хиршфогел.

Той не обичаше да оставя намеците й висящи.

Елена се приготви да каже нещо, но после размисли и намери, че е по-добре да мълчи.

Бенц мислено одобри поведението й.

Хиршфогел се усмихна с вид на човек, който не допуща, че в тоя момент може да се приказва за сериозни неща. Лицето на Андерсон обаче бе замръзнало в израз на безмерна печал. Още веднъж любовта на Елена минаваше покрай сърцето му с оскърбително равнодушие. И все пак не бе ли по-малко нещастен от Бенц?…

Андерсон живееше в една стара едноетажна къща близо до Военното министерство, която принадлежеше на Петрашеви и в която по-рано бе живял фон Харсфелд. Веднага след заминаването на Андерсон Елена настоя Бенц да се премести от хотела в тази къща. Бенц прие без колебание. Любовта е чувство, което винаги се стреми към удобство и спокойствие.

Самата къща се състоеше от четири-пет стаи, разположени около широк, тъмен коридор. Една от стаите бе наредена в турски стил: с дивани, възглавници, наргилета и мангал. Елена въведе Бенц в нея някак тържествено. Артистичният й вкус бе събрал в тая стая всичко, що можеше да насочи мисълта към леност и сладострастие. Диваните бяха покрити с малки, но извънредно стари и красиви килими, по които лежаха разхвърляни възглавници с копринена бродерия върху атлаз. В средата на стаята имаше ниска масичка от абаносово дърво със сребърни съдове. Всичко това бе много изящно, с голяма музейна и без съмнение парична стойност, но не въодушеви никак Бенц. Още щом влезе в стаята, тъжният ориганов дъх, с който бе пропит въздухът й, го накара да почувствува отвращение. Той помисли неволно за часовете, които Елена бе прекарвала тук с фон Харсфелд. Бенц не изрази никакво възхищение и това накара Елена да го погледне разочаровано. После, долавяйки изведнъж причината на неговата сдържаност, тя излезе от стаята мълчаливо.

Тоя ням инцидент не развали последните дни на любовта им. Неусетно Елена заразяваше Бенц с онова източно безделие, в което човек потъва с някакво сладостно самоунищожение на волята си. Бенц доби ориенталския навик да лежи като нея по цял ден и да пали цигарите една от друга. Защо нежната и мургава красота на това левантинско момиче излъчваше тъкмо сега меко и златисто сияние, което проникваше в Бенц с невидимо, ала по-дълбоко въздействие от бурните пламъци в Х…? Есента, ясното и синьо небе, смекченият блясък на слънцето, безкрайните колони на обезоръжени български полкове, които минаваха по улиците, идещи от фронта, мълчаливото отчаяние на един победен народ, чиято участ чакаше и Германия — всичко това заедно с всекидневното идване на Елена изпълваше Бенц с тъга и опиянение.

Понякога всред часовете, които прекарваше с нея, го завладяваше внезапно онова тайнствено безпокойство, което нахлува в душата ни дори в момента на най-пълно щастие и е като скрит предвестник на възможността да го загубим. Съзнателно, а може би и несъзнателно през тия последни дни любовта на Елена взимаше най-нежния си облик. И все пак, когато я изпращаше и оставаше сам, Бенц се чувствуваше напрегнат, тревожен, измъчен. Сънят бягаше от него, нощта се превръщаше в огромна и мрачна празнота, всред която долавяше неясно подземното бучене на недоверието и ревността.

Какво щеше да прави Елена след заминаването му?

Извън скритите и незнайни страсти, които заспиваха в душата й, имаше и други, чисто външни обстоятелства, които подхранваха съмненията му. Бенц знаеше, че веднага след германските в София пристигаха съглашенски войски. Светският живот, който Елена никога не бе преставала да обича, щеше да подеме водовъртежа си. Бенц си представяше близостта между френските офицери и Елена — близост, която непременно щеше да се създаде поради кръвта, която течеше в жилите й. А през това време той щеше да мисли за нея в някой полски лазарет, всред задушната атмосфера на кръв и лекарства, и всеки лъжлив слух за мир щеше да разкъсва сърцето му.

Така през тия безсънни нощи Бенц се приближаваше неусетно до страшния час, в който трябваше да пожертвува онова, за което никога досега не бе допускал, че можеше да загуби.

Кога точно мина за пръв път през главата на Бенц ужасната мисъл да остане в България? Не е важно. Известни решения са резултат на бавни и неподозирани процеси в подсъзнанието. Когато ни завладеят и пристъпим към изпълнението им, виждаме изведнъж, че те са построени върху същата логика, с която работим съзнателно, изправяме се пред доводи, които ни учудват с яснотата си. Бенц обичаше Елена с непреодолимото и болезнено чувство, което тя бе разгаряла в него, заслепена от самоизмамата си, че по-късно можеше да прави жертви. Обичаше я с онова тъжно себеотрицание, за което бе почнал да мисли, че можеше да спаси любовта й, осъждайки душата му на гибел. Никаква сила не бе в състояние да го откъсне вече от нея. Никакво колебание не го спираше да се бори с цената на всички жертви за нея. Да остави Елена сама всред глутница от съглашенски офицери, за които веднага щеше да се превърне в огнище на страсти!… Да я остави на брат й, който бе по-лекомислен от нея! Да бъде далеч и да знае, че толкова други мъже я заобикаляха, ласкаеха, ухажваха! Да вижда всеки ден призраци в омразни униформи, които целуваха ръката й, палеха цигарите й, поглъщаха думите й!… Не, това бе непоносимо! Като се отдаваше на тия мъчителни мисли, Бенц се учудваше на обстоятелството, че те възникнаха у него тъкмо през дните, когато всяко действие на Елена доказваше любовта й. Но ревността, дори когато е безлична и неспособна да ожесточи, притежава интуицията да открива опасности, в които разумът се уверява по-късно.

Онова, що ужасяваше Бенц, бе странната притъпеност, с която мислеше за последиците на постъпката си. Като че някоя зловеща ръка бе скъсала изведнъж всички нишки, които чрез мозъка и сърцето го свързваха с великото агонизиращо тяло на Германия през 1918 година. Ако човек почнеше да рови в миналото на Бенц, едва ли щеше да открие в това минало нещо, което би го накарало да допусне, че трезвият и студен санитарен поручик Бенц ще дезертира някога от армията. Човек щеше да се увери, че животът му е бил винаги суров и разумен, така както бе създаден от строгостта на баща му и възпитанието в германските училища и казарми. Никога Бенц не се бе увличал от мечти, никога не бе очаквал изключителни преживявания. Той бе съвсем обикновен, съвестен германски лекар и с дребните радости на живота можеше да измине по релсите на кариерата си същия жизнен път, който изминаваха толкова други военни лекари. Да, това представляваше Бенц!… Самият той не допускаше за себе си, че можеше да бъде нещо друго. Колко малко познаваше тъмните дълбочини на душата си, скрития механизъм на нашето вътрешно „аз“, който обуславя постъпките ни под измамливата видимост на външен детерминизъм!

Още веднага щом съзна мисълта, че ако искаше да запази Елена, трябваше да остане в България, тая мисъл се превърна у Бенц в решение. Нищо не можеше да го разубеди. Ужасните нощи, които прекара след това, не бяха нощи на борба и колебания, а на кошмарни разсъждения, които затвърдяваха решението му. Бенц знаеше, че жертвува честта и кариерата си, че щеше да бъде обявен за дезертьор, че никога нямаше да види повече Германия. Знаеше, че щеше да носи дори презрението на майка си: клетата стара жена с бели коси, с тъжно и бледно лице, с вечно траурни дрехи, които не сваляше никога поради смъртта на по-големия брат на Бенц, Венцел, който загина при Скагерак! Ако славната смърт на Венцел бе горчиво утешение на сълзите й, какво можеше да измие позора от Бенцовата постъпка?

Денят, в който последният германски влак заминаваше от София, бе твърде мъчителен за Бенц. Тъй като влакът тръгваше късно вечерта, планът му бе да се качи в него на софийската гара и да слезе незабелязано на първата малка спирка, откъдето щеше да се върне в София. По тоя начин Бенц отклоняваше възможността да забележат веднага отсъствието му. Цялата сутрин той прекара в приготовления. Изтегли от германската банка няколко хиляди марки, които бе спестил в България, и ги размени срещу левове.

Осведоми се точно на гарата кога заминаваше влакът и с помощта на един железничар узна часа, в който трябваше да спре на първата следваща спирка. След това намери един шофьор, който срещу щедро капаро се съгласи да го чака с автомобила си в селото при тая спирка. Всичко това Бенц извърши разсъдливо, невъзмутимо, но с усещането на оня тъп ужас, който не изоставя през действията им дори най-закоравелите престъпници.

Към пладне Бенц отиде у Петрашеви. Елена искаше да обядват за последен път заедно. Бенц прие поканата с известно усилие, измъчван от мисълта, че трябваше да крие от нея решението си. Той съзнаваше лудостта на постъпката си и ужаса, който можеше да й причини. Не искаше тя да го разубеждава и моли. Дори в тоя тежък момент, когато жертвуваше честта си, той не искаше да я измъчва и поставя в жестоката невъзможност да избира между брат си и него.

На масата седнаха само двамата — Елена и Бенц. Ротмистър Петрашев все още не можеше да става от леглото си. От време на време Елена поглеждаше Бенц нежно, съчувствено, после се мъчеше да се усмихне и го окуражи. Говореха с дълги паузи за бъдещето. Тя го съветваше да бъде твърд, да понесе раздялата търпеливо, да има вяра в любовта й. Елена вярваше в думите си тъй безразсъдно, както понякога вярваше и Бенц!…

След кафето двамата отидоха в стаята на ротмистър Петрашев. Последният посрещна Бенц по своя обикновен, вежлив, усмихнат начин. Той каза няколко красиви уверения за чувствата, с които оставал изпълнен към германците. Съюзът умрял, но моралните връзки оставали запазени. Надявал се, че Бенц ще си спомня за тях. Щяло да бъде много мило, ако някой път намери време и дойде пак в България. Всичко това бе издекламирано с много непринуден, любезен тон. Докато го слушаше, Бенц мислеше с горчива ирония за твърде голямата му увереност, че най-после един досаден обожател се махаше по пътя на сестра му.

Целия следобед Бенц прекара с Елена в малката едноетажна къща, в която живееше след заминаването на Андерсон и в която след няколко дни трябваше да преживее толкова жестоко сътресение. Споменът от тия последни и тъжни часове на любовта му бе свързан с убеждението, че преди да срещне капитан Лафарж, Елена го обичаше наистина. Той имаше това убеждение, защото през тези часове почувствува вътрешното съгласие, което се беше установило вече между сърцата им, макар и тъй мимолетно. Близостта на тялото й, тънкото и проникващо благоухание на ориган, думите, които говореше, тъй измамливи и все пак искрени — всичко това заедно с мисълта, че оставаше при нея, изпълваха Бенц с трескава възбуда. Ударите на часовника го накараха да помисли за гарата. Той се изтръгна с усилие от прегръдката й, непрекъсната и сладостна, способна да го задържи завинаги, ако не бе мисълта, че трябваше да направи още една, последна и решителна стъпка към измамата на щастието си.

След половин час Елена и Бенц бяха на гарата. Ниски дъждовни облаци летяха по небето и студените пориви на вятъра гонеха между вагоните кълба от пара и чер дим. От прозорците на третокласните вагони надничаха безцветни егерски лица с лули. Един пресипнал от викане германски офицер обикаляше перона и сърдито даваше последните си нареждания.

Няколко минути преди потеглянето на влака в един момент, когато около тях нямаше никого, Елена за последен път поднесе на Бенц устните си.