Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (1)

Пролог

Една година по-рано

Халюцинациите се влошаваха бързо.

Тя спря в горния край на стълбите и се опита да възстанови равновесието си. Коридорът с тъмни огледала се простираше в безкрая, в тази коварна къща на развлеченията, изпълнена с мрак и движещи се сенки. Трябваше да си проправи път през този объркващ лабиринт, преди да загуби контрол над последните останки от разума си.

Стените и ъглите в тъмния коридор се сливаха в чудновати форми, които й напомняха за повърхността на Мьобиус^[1] — без начало и край. Не знаеше още колко ще успее да задържи в едно разпадащите се късчета на своето съзнание. Копнееше за сън, но не можеше да се поддаде на почти непреодолимия импулс. Още не. Първо трябваше да свърши нещо.

Преди малко електричеството бе премигнало и угаснало. Слаба звездна светлина струеше през тесните прозорци в двата края на дългия коридор. Вгледа се по протежението му и видя бляскава сребриста ивица. Знаеше, че я очертава вратата на библиотеката. Четвъртата вляво.

Връхлетя я отчайващото усещане за неотложност. Ако успееше да достигне до това светло петно, щеше да остави своето съобщение.

— Бетани? — долетя гласът на убиеца от сянката в началото на стълбите. — Къде си? Нека ти помогна. Сигурно вече много ти се спи.

Пристъп на смразяваща паника й вдъхна нужните сили, за да преодолее за момент действието на опиата. Тя стисна по-здраво дръжката на дамската си чанта, измина несигурно няколко крачки по коридора и спря отново. Мъчеше се да си спомни какво трябва да направи. Беше й се сторило толкова ясно там, в подножието на стълбите. Но сега й убягваше.

Вгледа се в най-близкото от множеството черни огледала, които висяха по стените. В мрака едва успяваше да различи пищната позлатена рамка от осемнадесети век. В бездънното езеро на огледалото затърси нишките на паметта си.

Трябваше да свърши нещо, преди да заспи.

— Мога да ти помогна, Бетани.

Стори й се, че видя как сенките в старото огледало се раздвижват. За миг там изплува един образ. Мъчеше се да го осъзнае. Трябваше да отиде до библиотеката. Трябваше да иде там, преди убиецът да я открие.

От дълбините на угасващата й памет изникна едно число.

Четири.

Вратата на библиотеката бе четвъртата вляво.

Вкопчи се в числото с благодарност. То я успокои така, както нищо друго не би могло. В сферата на математиката тя се чувстваше като у дома си. Обзе я усещане за уют, покой и удовлетвореност, които никога не бе изпитвала в света, където човешките чувства създаваха усложнения и не се подчиняваха на логиката.

Четири врати по-надолу, вляво.

Да стигне до там, означаваше да премине през изпитанието на огледалата. Огромното предизвикателство почти я парализира.

— Няма защо да се криеш от мен, Бетани. Аз искам само да ти помогна.

Трябваше да го направи. Дийк щеше да се нуждае от отговори. Нямаше да намери покой, докато не ги получи. А Томас щеше да му помага, защото му е брат, а братята Уокър се подкрепяха взаимно. Така и не бе разбрала напълно колко дълбока е тази връзка, но логическата й мисъл приемаше силата на онова, което ги свързваше. То беше също толкова истинско, колкото математическите взаимовръзки.

Като събра цялата си воля, тя се запъти към светлата ивица, която бележеше вратата на библиотеката.

Халюцинациите се усилиха. Странни същества пулсираха под повърхността на заобикалящите я старинни огледала. Те й махаха да се присъедини към тях.

Още не.

Стисна зъби и се съсредоточи в поставянето на единия си крак пред другия.

Не смееше да погледне в някое от старите тъмни огледала, защото се страхуваше, че ще потъне в отсрещния свят. Не че се боеше да отиде там, просто знаеше, че трябва да остане тук още няколко минути. Дължеше това на Дийк и Томас.

— Бетани? Ти си болна, Бетани. Нека ти помогна.

Убиецът беше в коридора зад нея.

— Не остава много, Бетани. Халюцинациите трябва да са ужасни. Но скоро ще заспиш и всичко това ще свърши.

Тя се взря съсредоточено в триъгълника на лунното отражение. Светещите линии я привличаха и успокояваха. Математическата изчистеност на ъглите представляваше силно, макар и временно противодействие на халюцинациите.

Тя стигна до четвъртата врата, мина през нея и спря сред лавиците с книги, като се опитваше да мисли. Тук някъде се намираше малък кабинет, а вътре имаше една книга. Беше я разглеждала същия следобед. Бе много важна, защото съдържаше фотопортрет на нейния убиец. Трябваше да отбележи снимката за Дийк и Томас.

Лавиците с книги край нея се виеха и сплитаха като лабиринт. Тя събра чезнещите си сили и се запрепъва през коридора към кабинета.

Малката книга лежеше на бюрото, точно както си спомняше. Отвори я и се взря безпомощно в първата страница. Снимката бе тук някъде. Трябваше да я намери бързо. Убиецът бе изминал половината от коридора.

Разгръщаше страниците и отново черпеше успокоение от числата.

Седемдесет и девета. Осемдесета.

Осемдесет и първа. Ето я. Снимката на убиеца.

До книгата имаше писалка. След три опита най-после успя да я вдигне. Не беше в състояние да напише името, но бе запазила достатъчно координация между ръката и очите си, за да нарисува разкривен кръг около снимката на осемдесет и първа страница.

Когато свърши, тя спря и опита да се съсредоточи.

Искаше да стори още нещо просто за да е сигурна, че Дийк и Томас ще разберат.

Пликът.

Усмихна се доволно, когато споменът просветна ясно в мъглата на мислите й.

Пликът беше в чантата, която висеше на рамото й. Извади го и успя да го пъхне в книгата. Сега какво?

Да скрие книгата с плика в нея. Не можеше да рискува убиецът да ги намери.

— Знам къде си, Бетани. Нима си мислиш, че можеш да се скриеш в библиотеката?

Тя се огледа наоколо, като търсеше място, където да пъхне книгата с плика.

Голямата старомодна дървена картотека стоеше до едната стена, а редиците малки чекмеджета се нижеха спретнато подредени в красиви прави линии.

Идеално.

— Огледалце на стената — зарецитира убиецът от вратата на библиотеката, — кой е най-умен на земята? Не си ти, Бетани. Нито пък Себастиан Юбанкс. Аз съм най-умният от всички, Бетани.

Тя не обърна внимание на подигравката, а пъхна книгата с плика в скривалището. Дийк и Томас рано или късно щяха да я открият.

Свърши се. Обзе я усещане за покой. Бе изпълнила задачата. Вече можеше да заспи. Обърна се, като се вкопчи в бюрото за опора.

Силуетът на убиеца се очерта на вратата на кабинета.

— Аз съм най-умният от всички, Бетани.

Бетани Уокър не отговори. Тя затвори очи и се плъзна в спокойния огледален свят, където властваха законите на математиката и всичко си имаше смисъл.