Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Среднощни тайни

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова, Димитър Сумерски

Коректор: Мария Владова

ISBN 10: 954–26–0391–6

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Нанси Греъм се местеше в нова къща на всеки три години, защото дотогава съседите й вече не разговаряха с нея. Но този път тя беше повече от доволна, че си тръгва. Още щом забеляза да носят огромната шатра към моравата на имението Хайфийлд, само на някакви си триста метра от собствения й дом, тя разбра, че в селцето предстои поредното събитие, на което няма да бъде поканена. В самото начало, когато се беше настанила във вилата „Черешово дърво“, семейство Рътърфорд й се сториха много приветливи хора и тя нямаше търпение да се запознае с тях отблизо. И наистина, те скоро я поканиха в дома си, но Дъглас пренебрегна съвета й относно отглеждането на рози, а съпругата му Джулия не прие благосклонно забележката, че гостната им би изглеждала много по-просторна, ако сменят цвета на завесите.

Хората са толкова неблагодарни, мислеше си Нанси, докато седеше на табуретката до прозореца в спалнята си и наблюдаваше работниците, които опъваха въжетата на белите платнища като моряци на кораб в спокойно море. Наистина беше голяма. Тя примигна с очи. С едната си ръка, отрупана със скъпоценности, се вкопчи в завесата, за да запази равновесие. С другата прикри силно гримираните си очи от слънцето, което надничаше в стаята през редицата дъбове, отделящи нейния имот от техния.

Наученото за семейството, предимно от клюките, които тя попиваше с охота, й даде възможност веднага да се досети какво става. Дъглас и Джулия бяха женени от двадесет и пет години, а голямата им дъщеря Анна скоро трябваше да навърши двадесет и една. Техният по-голям син също наближаваше осемнадесет. За времето, през което повдигна старателно изписаната си вежда, Нанси разбра, че ще има празненство, най-вероятно бал. И тя отново беше изолирана.

Целият й живот бе протекъл така и Нанси просто не разбираше защо. Ако имаше някой потърпевш, това беше самата тя. Никой нямаше представа на какъв стрес бе подложена, живеейки в съседство със семейство Рътърфорд. И въпреки многократните й оплаквания относно тяхната несговорчивост, те продължаваха да й създават неудобства и като че ли го правеха нарочно! Постоянните им заминавания и връщания, без да се брои неспирният поток от гости, направо я влудяваха. Без да се съобразяват с нея, намираща се на броени метри от там, лъскавите коли пристигаха и си тръгваха по застланата с чакъл алея във всяко време на денонощието. А какво бе сторено, за да се спре ужасният шум, вдиган от кучетата и конете? Нищо.

Освен всичко друго, разрешаваха на Уилям и приятелите му да играят тенис в най-неподходящите часове на деня, така че постоянното тупкане от ударите на ракетата й причиняваше главоболие. Деветгодишният Майкъл пък обикаляше наоколо с колелото си и непрекъснато дрънкаше със звънеца. Колкото до Анна!… Естествено едно момиче, достигнало навечерието на двадесет и първата си годишнина, трябваше да ограничи лудуването около басейна с многобройните си приятели, хихикането и досадното кокетничене!

Стиснала тънките си устни, от което бръчките около тях се задълбочиха, Нанси Греъм размишляваше горчиво върху лошите обноски на ужасните си съседи. Слава Богу, след седмица щеше да се установи в новия си дом. Той се намираше само на пет километра от сегашния, защото тя харесваше графството и нямаше намерение да го напуска. Проблемът беше, че в него не останаха много селища, в които да не бе живяла.

Деспотична, винаги добре облечена и обсипана с бижута, мисис Филип Греъм, както обичаше да я наричат, посещаваше фризьор и маникюрист поне два пъти в седмицата. Макар да бе вдовица повече от петнадесет години, тя се държеше като кралска особа. Нейният многострадален съпруг беше необичайно весел и сговорчив човек, и хората се питаха как бе успял да живее с нея в продължение на тридесет и девет години, при това без дори да имат деца, които да разведряват атмосферата.

Когато най-накрая неговото голямо сърце не бе издържало, спирайки завинаги, тя веднага разбра, че неговият чар, с който я бе закрилял през целия им съвместен живот, си бе отишъл завинаги. Вече нямаше кой да я защитава неизменно, макар и с дискретна лоялност, каквато Филип винаги й бе засвидетелствал. Тя сама трябваше да води своите битки. За щастие това не се бе оказало голям проблем. След като лично бе предизвиквала всички неприятности с хората, които не й бяха симпатични — факт, който Филип така и не успя да осъзнае приживе — да се защитава, бе станало нещо като втора природа за Нанси. Освен това имаше един голям коз. Всичките им пари бяха нейни, наследени от баща й. И никой не би бил толкова глупав, че да се опълчи срещу пет милиона лири.

И тогава „Лойд“ преживяха невъобразимото, или „Катастрофата“, както я наричаше тя, и по-голямата част от състоянието й изчезна под водата, заедно с петролния разлив „Ексън-Валдез“. Мисис Греъм вече не беше толкова богата. Отказвайки категорично да признае фалита си, тя наричаше положението, до което бе стигнала, „желание за по-обикновен живот“ и след смъртта на съпруга си не преставаше да се мести от жилище в жилище. Макар външният вид на сградите да не представляваше нищо особено, то отвътре те изглеждаха като кутийки за скъпоценности: пълни със скъпи украшения, блестящи на фона на кремавите копринени дамаски и тъмночервените кадифени тапицерии на мебелите. И целият този разкош даваше основание на брокерите да определят имотите с една дума: „бижу“.

Нанси Греъм предпазливо стана от табуретката и въздъхна тежко. Местенето в нов дом беше най-ужасното и досадно нещо, но тя не съжаляваше, че си тръгва. Имаше нещо тъмно около семейство Рътърфорд, както и в цялата им преданост един към друг. Интуицията й подсказваше, че приближава буря, и съдейки по слуховете, носещи се из селото, тя се досещаше за какво точно става дума.

* * *

Когато Джулия Ленърд се омъжи за Дъглас Рътърфорд през юни 1971 година, тя нямаше никаква представа, че едва десетина години по-късно те ще бъдат богати благодарение на веригата ресторанти, която предприемчивият й съпруг щеше да открие. Тя не знаеше също, че през 1987 г. той щеше да попадне в списъка на „Сънди таймс“ като един от най-влиятелните и преуспели мъже в страната.

С усет към бизнеса и без никакъв кулинарен опит, той бе купил едно западнало кафене на ъгъла на Лотс Роуд и Кингс Роуд в квартала „Фулъм“ в Лондон. Нарече го „Лотс“, след като го преустрои в бистро с червени покривки и свещи, втъкнати в празни винени бутилки. След това съчини забавно меню, в което препоръчваше на клиентите да поръчват „Много! Много спагети! Много салата! Много сладкиши!“

Окуражен от светкавичния си успех, той бе открил второ бистро на Холивуд Роуд, само на десет минути път от първото. Тук му се наложи да пребори конкуренцията на няколко вече утвърдени ресторанта, разчитайки предимно на клиенти, неуспели да си осигурят места в тях. И се бе оказал прав. Заведението бе наречено „Холивуд“, а по стените му висяха снимките на най-известните актьори. Заглавието на менюто гласеше: „Вечеря със звезди“.

В него бе включил „Предястието на Джейн Фонда“ (леко, нискокалорично и добре поднесено), „Специалитетът на Робърт Редфорд“ (пържола с гарнитура) и „Десертът на Джоан Колинс“ (тъмна шоколадова торта, залята с коняк).

До 1978 година той бе открил трети ресторант, този път за семейства с деца. Не само че имаше специално меню, ориентирано към клиенти на възраст от две до десет години, но имаше и място, където хлапетата можеха да бъдат оставени под грижите на квалифицирани гувернантки. Сервитьорите бяха облечени като клоуни, които понякога дори жонглираха с ябълки и портокали, което придаваше допълнителен чар на обстановката. За първи път в Лондон се откриваше заведение, в което родителите можеха да отидат на вечеря, при това насърчени да доведат и децата си, а кухнята бе толкова добра, че почти веднага изстреля Дъглас в светлините на прожекторите. Кариерата му на начинаещ ресторантьор беше приключила и вече нищо не бе в състояние да го спре.

Вестник „Ивнинг Стандарт“ му повери собствена колонка за готварски рецепти. Освен това най-неочаквано за човек, който не знаеше да свари едно яйце, Дъглас започна да съветва зрителите как да запазят семейното щастие чрез правилно хранене в сутрешното кулинарно предаване, което водеше по телевизията. След като години наред бе наемал най-добрите готвачи от Европа, постепенно успя да усвои тънкостите на кулинарното изкуство. Дъглас се бе превърнал в истински герой и вестниците често споменаваха неговите ресторанти.

В началото на 1979 година семейството бе закупило имението Хайфийлд в покрайнините на селцето, наречено Стикли, близо до Стокбридж в Хампшир. Джулия се надяваше домът да им донесе спокойствието и тишината, за които бе копняла, но вместо това той се превърна в идеалното място за реклама на „успехите на семейство Рътърфорд и техните деца“.

Неделните издания показваха четиримата или в огромната им, облицована с борова ламперия кухня, заобиколени от лъскави съдове, или в градината, където Дъглас отглеждаше подправките за ресторантите и домакинството си (поне така гласеше мълвата).

Беше напрегнато време и Дъглас се наслаждаваше на всеки миг спокойствие. В средата на осемдесетте той притежаваше ресторанти, пръснати из цялата страна. През 1986 година предложи акциите на компанията си „Бистро корпорейшън“ на фондовата борса и още преди останалите да се усетят, бе успял да ги продаде всичките за шестдесет милиона лири.

Давайки си сметка, че скоро хората ще поискат нещо по-различно, той бе купил полуразрушеното кино на Лоуър Реджънт Стрийт и го преустрои в първия си мегаресторант с места за триста посетители. С изложената на показ през огромни стъклени витрини кухня, ултрамодерния декор, живата музика вечер и списъка с изискани вина към менюто, „Фючър“ веднага се бе превърнал в хит. Домашната кухня, противно на очакванията, бе заменена от кристал, блясък и сервитьори, които се носеха наоколо с невиждана бързина. От обяд, когато атмосферата се нажежаваше като на парти, а всяка маса бе заета от елитни клиенти, до вечерите, когато свиреше оркестър и парите просто се стичаха, Дъглас се поздравяваше, че за пореден път правилно бе уцелил момента и бе взел най-разумното решение. Точно това беше бъдещето и единственото му притеснение по онова време беше сър Терънс Конрън, на когото бе хрумнала подобна идея.

През 1996 г. сър Терънс притежаваше „Куолино“, „Мецо“, както и няколко други заведения и тъкмо се канеше да се заеме с поредното, когато Дъглас, все още непосветен в рицарско звание, но работещ по въпроса, отвори „Фючър“, „Тренди“ и „Бътерфлай“. Основната му клиентела беше наполовина по-млада от него самия, но това не го притесняваше изобщо. С цял екип от елитни готвачи и дизайнери, той ни най-малко не се съмняваше, че ще успее. Нищо не бе в състояние да го смути, дори предстоящото празненство по повод сребърната му сватба с Джулия, двадесет и първия рожден ден на Анна и осемнадесетгодишнината на Уилям. Имаха си още и деветгодишния Майкъл, доста позакъснял, но желан член на семейството.

Джулия, естествено, гледаше на тържеството като на нещо интимно, но за Дъглас съвсем не бе така. Събитието щяха да отразяват фотографи от „Хелоу“ и „ОК“, а освен тях бяха поканени и Ричард Янг от „Дейли Експрес“ и Алън Дейвидсън от „Дейли Мейл“. Щяха да дойдат също редакторите от издателство „Татлър, Харпърс и Куин“.

Нямаше начин да допусне събитието да не бъде отразено в пресата.

* * *

Седнала зад бюрото в кабинета, Джулия наблюдаваше през прозореца издигането на шатрата. Основните въжета бяха вече опънати, а металните подпори бяха безмилостно забити в доскоро девствената морава. Скоро градината щеше да стане неузнаваема с всичките временни постройки, като подвижни кухни, складове за питиета, помещения за преобличане на персонала, и разбира се, основната палатка, предназначена да побере триста души, които щяха да танцуват и вечерят там.

Джулия и Дъглас бяха свикнали да се забавляват, но тя чувстваше, че това празненство щеше да бъде нещо по-специално. Усмихвайки се на себе си, тя си даде сметка колко бързо бяха отлетели тези двадесет и пет години. Беше едва на деветнадесет, студентка в художествената академия „Сейнт Мартин“, когато на една вечеря се запозна с „неустоимия Дъглас Рътърфорд“, както на шега обичаше да го нарича природеният й брат Кристофър. Това беше любов от пръв поглед. Заслепението я връхлетя сякаш от небето и я закова завинаги до него и в леглото му, също като пеперуда на кадифена подложка. Дори сега, когато го виждаше да влиза в стаята, сърцето й се свиваше от сладка болка. Ароматът на кожата и косата му едва не я докарваха до припадък. Обичаше го с всяка фибра на тялото си и знаеше, че никога няма да погледне към друг. Дъглас беше нейната любов, нейният живот, единствената причина за съществуването й и когато я спохождаше ужасяващата мисъл, че би могъл да умре преди нея, усещаше непреодолима скръб.

— Е, как вървят приготовленията? — провикна се дъщеря й откъм градината, докато минаваше покрай отворения прозорец.

— Почти привършваме — отвърна Джулия и отново разгърна огромния бял лист пред себе си. Щяха да подредят тридесет кръгли маси, на които трябваше да бъдат настанени по десетима гости. Всеки член на семейството или по-близък приятел щеше да се грижи за една от тях, така че никой да не се почувства пренебрегнат. В природата й бе да мисли винаги за другите. Ако не бяха семейството и съпругът й, щяха да бъдат животни или някой от селцето, който се нуждаеше от помощ, съчувствие или подкрепа. Въпреки богатството им Джулия си бе останала човек, който никога не забрави колко бедни бяха веднага след като се ожениха. Имаше моменти, когато Дъглас дори обслужваше масите в първото им заведение, докато тя миеше съдовете отзад.

Това бе много отдавна и оттогава двамата бяха извървели дълъг път заедно. Всяка стъпка предприемаха винаги един до друг, което беше и най-хубавото. И затова предстоящото празненство се очакваше да бъде толкова вълнуващо. То щеше да бъде тържество на любовта и приятелството, на лоялността, която нищо не можеше да разруши. Заедно с Анна, Уилям и Майкъл, тази нощ обещаваше да бъде наистина невероятна.

Внезапно Джулия стисна молива и добави името на най-малкия си син към списъка на хората, които щяха да обслужват масите. Защо пък не? Макар да бе само на девет години, на него можеше да се разчита, а и това щеше да го окуражи и да засили чувството му за отговорност.

След това излезе в градината, за да види как върви подготовката. Дребничка и много слаба, с дълга до раменете черна коса и големи кафяви очи върху бледо лице, Джулия изглеждаше твърде млада и много елегантна в морскосините панталони и дългото сако в същия цвят, подсилени от копринения шал, небрежно преметнат през врата й.

— Как се справяте? Да ви направя ли по едно кафе? Или чай? Или предпочитате нещо разхладително? — попита приветливо.

— Много сме добре, благодарим ви — отвърна отговорникът с широка усмивка. — За днес почти привършихме, утре ще поставим настилката. Тогава ще изглежда доста по-добре.

— Нямам търпение! — плесна с ръце тя, ентусиазирана като младо момиче. — Както знаете, не ми е разрешено да виждам декора преди събота вечерта. Съпругът ми иска да ме изненада.

Дъглас бе наел Джон Плестид и бригадата му от фирма „Таун енд каунти флауърс“, за да направят декора, светлинните ефекти и подовата настилка на шатрата. През последните четири месеца бе провел няколко безкрайно дълги срещи с тях, на които обсъждаха различни предложения и дискутираха украсата и цветовете. Накрая се споразумяха и той закле всички да пазят тайна. На Джулия бе казал само:

— Ще бъде нещо фантастично, като магия. Нищо подобно не е правено на семейно тържество до този момент.

Тя огледа огромното празно пространство, на което се светлееха само белите платна, сякаш очакващи някой художник да изрисува шедьовър върху тях, и усети, че е любопитна да узнае какви са плановете му.

— Колко жалко, че не можем да оставим шатрата за постоянно. От нея би станала чудесна допълнителна стая — пошегува се Джулия.

— Пък и съпругът ви би могъл да открие нов ресторант в нея — отвърна на шегата й отговорникът.

Тя повдигна старателно оформените си вежди.

— Съмнявам се, че ще му се стори достатъчно голяма. Не би могла да побере повече от хиляда души!

* * *

— Каква тъпанарка! — възкликна Анна и затръшна телефона.

Прибирайки се от градината, Джулия се спря до френския прозорец на кабинета и тревожно погледна дъщеря си.

— За кого говориш, скъпа?

Анна изви очи към небето.

— А ти как мислиш, мамо? Кой непрестанно се оплаква от всичко? — отпусна се на дивана и размърда голите пръсти на краката си. Стъпалата й бяха мръсни от постоянното ходене боса по ливадата.

— Мисис Греъм, предполагам. О, Боже! Какво каза?

— Ами, че ще се обади на полицията в Стокбридж, за да подаде жалба заради шума, и ще ни попречи да организираме празненството. Каза също, че не би имала нищо против, ако го направим през деня. Иначе сме щели да притесним цялото село и никой нямало да може да мигне цяла нощ. Идва ми да я удуша.

— Знаех си, че трябваше да я поканим — намръщи се Джулия, — но баща ти не иска и да чуе. Питам се дали още не е късно?

Анна смъкна белия ластик, който държеше косата й, и разтърси глава така, че дългите къдрици се посипаха по раменете й като водопад от коприна, след това отново я завърза. На пръв поглед майката и дъщерята изобщо не си приличаха. Момичето се беше метнало на баща си, с едри кости, сиви очи, бронзов тен и руси коси. Застанала до него, Джулия изглеждаше още по-крехка.

— Ако я поканиш сега, ще е съвсем ясно, че го правиш само, за да си спестиш неприятностите — сухо отбеляза дъщерята. — Впрочем защо не вземем предпазни мерки?

— Наистина трябва да направим нещо — притеснено отвърна Джулия. — Това е сериозно. Веднага ще говоря с баща ти. Ти беше любезна с нея, нали, миличка?

— Разбира се, мамо — усмихна се накриво Анна. — Не съм толкова глупава.

— Колко жалко, че не напусна къщата преди празненството! — Джулия се върна до бюрото и взе мобилния си телефон. Днес Дъглас трябваше да бъде в „Бътерфлай“, където щеше да обядва с журналиста Стивън Парсънс, който щеше да отпечата статия в августовския брой на „Татлър“. Но въпросът беше спешен, така че й се налагаше да прекъсне срещата.

Той отговори веднага.

— Ало?

— Скъпи, извинявай, че те притеснявам, но имаме проблем.

Тонът му беше рязък.

— Добре, какво има?

Докато разговаряше с нея, погледът му не пропускаше нищо от онова, което ставаше около него. Това заведение беше открито последно и той държеше на всеки един детайл. Първо огледа двете момичета, които приветстваха с „Добре дошли!“ посетителите и бяха обучени да запомнят най-редовните от тях поименно, докато дискретно проверяваха резервациите им. Знаеше, че хората се притесняваха от големите и шумни ресторанти, затова продължи да наблюдава дали клиентите бяха бързо отвеждани до масите им и дали им предлагаха менюто веднага, освен ако не предпочитаха първо да поръчат аперитив в огледалния бар. Сервитьорите трябваше да бъдат наясно с изискванията му, както и със списъка на вината, като при това трябваше да останат незабележими. Той слушаше жена си и от време на време промърморваше по едно „да“, но продължаваше да се оглежда. Сервирането на ястията беше другото нещо, на което особено държеше, затова всичко трябваше да изглежда точно толкова фантастично, колкото беше на вкус.

„Все едно да предложиш картина в чиния“ — обичаше да казва той.

„Бътерфлай“ притежаваше особено очарование, което му осигуряваше успех. Бе забелязал, че клиентите изглеждаха доволни дори след като им донесяха сметките, което беше добър знак, че ще дойдат отново.

— Ще се оправя с това, след като се прибера — каза й накрая.

Последва кратка пауза, преди Джулия да заговори отново.

— Може би все още не е късно? Мисис Греъм се е държала много остро с Анна по телефона и очевидно има намерение да изпълни заканата си. Представи си, че полицията дойде да ни глоби заради музиката?

Осъзнавайки, че Стивън Парсънс чува думите му, макар да си даваше вид, че е зает да разчупва хляба си на залъци, Дъглас отговори уклончиво:

— Ще се справя. Няма проблеми. Всичко друго наред ли е? — енергичността му се разливаше по жицата като топлина.

— Да — отвърна тя с тих и много женствен глас. Неговият беше топъл и дрезгав, обещаващ много повече, отколкото думите му.

— Ще се видим по-късно — усмихна се на журналиста, докато прибираше мобилния телефон обратно в джоба си. — Много съжалявам. Винаги се случва нещо, когато имаш четири ресторанта.

Стивън престана да дроби филията си и отново се оживи.

— Зная, че освен това притежавате още три заведения, но как успявате да ги контролирате всички?

Дъглас сви рамене.

— Всеки един от ресторантите ми е еднакво важен за мен. Посещавам ги всеки ден и обикновено обядвам в някой от тях. Понякога дори вечерям там. Стандартът трябва да се поддържа, персоналът винаги трябва да е нащрек, освен това взимам всички важни решения — от одобрението на ново ястие до избора на покривки и прибори. Дори прослушвам музикантите, наети за вечерта. Не понасям пияниците и всеки, въобразил си, че може да създава неприятности, бива изхвърлен — той се засмя леко. — Работя с много архитекти и дизайнери по всяко новооткрито заведение. Искам хората, които идват за първи път в него, веднага да го разпознаят като едно от моите.

Журналистът се усмихна любезно, оглеждайки мястото, което му приличаше на многолюдна гара.

— И, естествено, упражнявам финансов контрол — додаде Дъглас.

— Естествено.

Собственикът го погледна притеснено. Наистина ли бе доловил нотка на сарказъм в гласа му? Неговите отношения с медиите се люшкаха между любовта и омразата. Напоследък си имаше специален служител, отговарящ за пръчките му с обществеността, защото не искаше случайни хора да говорят от негово име, дори когато предварително бе наредил какво трябва да се каже. Според него журналистите си имаха свой начин да интерпретират фактите от контекста за своя лична изгода. Нямаше им никакво доверие.

През следващия един час, докато ядяха салата от сливи с козе сирене, последвана от пушена скумрия в портокалов сос и гарнитура от ориз, Дъглас разказа на Стивън Парсънс само онова, което искаше да стане публично достояние. Точно в два и петнадесет сложи край на срещата.

— Извинете ме, но след десет минути имам ангажимент в другия край на Лондон — заяви той, оставяйки събеседника си с впечатлението, че му е отделил много повече от скъпоценното си време, отколкото бе възнамерявал.

Истината беше, че нямаше търпение да се върне в Стокбридж и да уреди нещата с мисис Греъм. Не можеше да позволи на старата злобарка да провали празника. Докато излизаше от града с новата си спортна кола, купена за тридесет хиляди лири, той обмисляше няколко варианта. Би могъл да й предложи да прекара нощта в някой луксозен хотел, например „Риц“ или „Савой“, като поемеше всичките й разноски. Или пък да отиде направо в полицията и да ги помоли да не обръщат внимание на оплакванията й. Беше готов дори да й предложи финансово обезщетение за неудобството, което щяха да й причинят. Но едно беше сигурно: за нищо на света нямаше да я покани на празненството.

* * *

Дъглас Рътърфорд смяташе имението Хайфийлд за най-големия си трофей. Искаше да осигури на децата си всичката материална сигурност, която неговите родители не бяха в състояние да предложат нито на него, нито на брат му. В това число и красив дом. Ала имението беше и символ на всичко, което бе постигнал. Споменът за грозната тухлена къща, строена през 1930 година, в която бяха живели, все още го караше да потръпва. В мига, когато бе видял Хайфийлд, той разбра, че иска точно това. Първото влизане в сградата беше като любов от пръв поглед — опиянение, което почти го зашемети. Веднага бе платил капаро, изпреварвайки по този начин друго семейство, въпреки че не бе споменал нищо за намеренията си на Джулия. Денят, в който се бяха преместили да живеят там, бе един от най-щастливите в живота му и оттогава не преставаше да се радва, че той е собственикът на този имот.

Къщата беше дълга и висока, със симетрични пропорции и старинен портал. През двойната входна врата човек се озоваваше направо в просторно квадратно антре, в средата на което, върху дъбова маса Джулия винаги поставяше ваза с огромен букет орхидеи. Всекидневната отляво, обзаведена в пастелни тонове, гледаше към градината. Дъглас благоразумно бе предложил в стаята да се обособят четири отделни къта, разделени един от друг със саксии с цветя.

От дясната страна на коридора се намираше стаята на съпругата му, прекрасна и много женствена в меките си сини и бели тонове, а в съседство бе кабинетът, чийто прозорец гледаше към моравата, на която работниците монтираха шатрата. Веднага след това бе разположена облицованата с ламперия трапезария, която побираше двадесет и четири души. Когато даваха вечеря, огромната, отрупана с цветя махагонова маса, в чийто център винаги имаше фруктиера с плодове, отразяваше отблясъците на многобройните свещи и сребърни прибори. Една от стаите за развлечение в съседство бе преустроена в музикален салон, както се изразяваше Дъглас. Заради огромното пиано в единия край тя представляваше нещо като оазис, предлагащ убежище от съвременните стереозвуци, заливащи къщата при гостуването на приятелите на Анна и Уилям. Тайно в себе си бащата копнееше да я нарече „бален салон“, защото поне осемдесетина души биха могли да танцуват върху излъскания до блясък паркет, но беше сигурен, че Джулия би го сметнала за прекалено претенциозно.

Четиринадесетте спални и дванадесетте бани на горния етаж рядко оставаха празни, макар никой от постоянната прислуга да не живееше в това крило. Икономът Морган и съпругата му, изпълняваща длъжността на готвачка, разполагаха с просторен апартамент над кухнята, намираща се в пристройката.

Дъглас никога не преставаше да пресмята колко му струва издръжката на имението. Това беше къщата на мечтите му, всичко, за което някога бе копнял. Домът на мъж, работил здраво и осигурил на семейството си най-доброто. И ако сградата бе символ на неговия успех, то градината беше черешката върху тортата. Там имаше тенис корт, плувен басейн, огромни конюшни и акри добре поддържани ливади, лехи с цветя и алеи, водещи към тайнствени ъгълчета и усамотени пейки, скрити сред розови храсти. От двете страни на пътя огромни рододендрони осигуряваха през пролетта пищна украса от бели, розови и червени цветове, въпреки че през останалата част на годината Джулия ги ненавиждаше и умоляваше съпруга си да ги отсече и да посади нещо друго. В някакви лично нейни моменти на унес тя си въобразяваше, че те й препречват пътя към рая.

Но в следобеда на осемнадесети юни, когато се прибираше у дома, той съвсем нямаше такова чувство. Слушаше резултатите от кралските надбягвания в Аскът, обзет от желанието да бяха там с Джулия, както всяка година, после продължи да обмисля последните приготовления за съботната вечер. Всичко трябваше да бъде перфектно. Струваше му се, че репутацията му е заложена на карта. В края на краищата, ако най-известният ресторантьор не можеше да организира най-доброто празненство, кой друг би могъл?

* * *

За Пат и Реджи Рътърфорд, родителите на Дъглас, това бе седмицата, която бяха очаквали с нетърпение. Реджи, пенсиониран счетоводител от Дарбишър, бе много горд и с двамата си сина. Но докато Питър бе завършил с отличие университета и после стана директор на подготвителното училище „Сейнт Джон“ близо до Салисбъри, Дъглас бе този, който печелеше много пари, бе се издигнал до публична личност и водеше бляскав начин на живот. Затова предпочиташе да го наричат „бащата на Дъглас Рътърфорд“.

От друга страна, Пат очакваше вечерта единствено, за да види отново внуците си. Нейната слабост беше Анна, тъй като се бе грижила за нея в продължение на две седмици, след като се роди Уилям. Бе се радвала, че помага, защото това отново я накара да се чувства необходима. През това време действително се бе привързала към малкото създание и оттогава не преставаше да се отнася към него като към дъщерята, която никога не бе имала. После се появи „сладкият Уилям“, както винаги го наричаше — мило момче с жизнерадостен темперамент. Третото дете — Майкъл, родено цели девет години по-късно, веднага стана „любимецът на баба“, с което то бе напълно наясно. Ала Анна беше нещо специално. За Пат тя бе най-добрата и най-красива девойка, с несломим дух и топлина, които пораждаха радост дори от пръв поглед.

Под купчината жилетки в куфара на Пат лежеше плоска кожена кутийка. В нея имаше перлена огърлица с диамантена закопчалка. Дълго бе пестила, за да я купи за Анна, и искрено се надяваше тя да я хареса и носи често. Разбира се, имаше и други внуци, които не биваше да пренебрегва. Питър се бе оженил скоро след брат си. Съпругата му Леонора беше претенциозна жена, която смяташе, че превъзхожда всички околни. Дъщерите им Кресида и Саша бяха съответно на деветнадесет и двадесет години. Добри момичета, но нищо особено. Поне в сравнение с Анна.

— Чудесно е, че цялото семейство ще се събере този уикенд, нали? — обърна се тя към Реджи, след като приключи с опаковането на багажа. За празненството си бе купила нова рокля от синя коприна с дълги ръкави и остро деколте. Харесваше я, защото не бе прекалено официална.

Съпругът й потърка побелелите си мустаци, които в момента оформяше с ножичката й за нокти, тъй като не бе успял да намери друга.

— Кога каза Дъглас, че ще пристигнат останалите?

Всички бяха поканени още на следващия ден, в сряда, но той знаеше, че Питър не би могъл да се освободи от работа насред срока в средата на седмицата.

— Мисля, че Леонора ще доведе Кресида и Саша в петък следобед, а Питър ще пристигне едва в събота.

— Но тогава ще дойдат и родителите на Джулия — напомни й Реджи и окончателно оформи мустаците си. — Те също ще останат.

Пат поклати глава, но къдриците й останаха неподвижни.

— Нямам представа как ще се справят. В къщата ще има толкова много хора. А и цялата работа около организацията!

— Дъглас ще се погрижи за всичко — с гордост отбеляза съпругът й. — На него може да се разчита. Той ще ни организира незабравима вечер, скъпа!

* * *

Леонора Рътърфорд разгърна вечерната рокля, която бе купила с надеждата, че ще засенчи домакинята, каквото и да облечеше за празненството. Джулия винаги носеше скъпи, но много семпли дрехи. През деня се обличаше в костюми с панталони на Армани, а за вечерта предпочиташе облеклата на любимата си Аманда Уейкли. По причини, съвсем непонятна за Леонора, тя избягваше лъскавите и светли тоалети, особено тези със сексапилни къси поли. Усмихна се самодоволно. Бе успяла да изкупи всичко на Версаче, което откри в магазин „Пандора“. Пък и кой щеше да разбере, че дрехите са втора ръка и струват само половината от първоначалната си цена?

Свободната туника от син сатен й подхождаше перфектно като очертаваше бюста й, а правата, едва стигаща до коленете й пола й стоеше наистина много секси. Боди, украсено с лъскави пайети, довършваше тоалета. Всеки път, когато го погледнеше, тя не можеше да задържи усмивката си, припомняйки си как някой веднъж й каза, че в тази колекция Версаче лично е участвал в оформянето на всеки детайл.

Питър все още не го беше виждал и вероятно щеше да си помисли, ако въобще забележеше в какво е облечена, че тоалетът е прекалено помпозен. Някога приятното лице на Леонора, сега обградено от мрежа бръчици, изразяващи недоволството й, се взираше в нея от огледалото и тя бе обзета от горчиво съжаление. Никога не бе имала възможност да носи подобен тоалет. Бе пропиляла живота си напразно. Кога й се бе случвало да срещне някоя известна, интересна и забавна личност? Никога никъде не ходеше. Вместо това бе обвързана с Питър и неговото училище, пълно с досадни малки момчета, които й бяха омръзнали до смърт. От много време уговаряше съпруга си да си купят малък апартамент в Лондон, но Питър не искаше да чуе и непрекъснато й повтаряше, че не биха могли да си го позволят. „Пък и за какво им е жилище в града?“, питаше я той. Нали живееха във ведомствената квартира, принадлежаща на колежа. Нима не им беше достатъчно?

Денят, в който в душата й се изпълни с хлад, бе онзи, в който мъжът й купи апартамент във „Фулъм“ за Кресида и Саша, и двете й дъщери заживяха живота, за който тя винаги бе мечтала. Когато научи новината, тя се затвори в банята и плака с горчиви сълзи. Разкъсвана между радостта за двете си момичета и завистта, че никога не бе имала възможностите, на които толкова се надяваше, Леонора бе изляла цялата си злоба върху Господ, на когото въобще не вярваше, и предпочете изобщо да не бе раждала деца. Ако ги нямаше тях, отдавна би се отървала от Питър.

Просто не е честно, размишляваше тя отчаяно. Животът минаваше покрай нея, без да се е почувствала истински жива. А беше едва на четиридесет и шест. Отвън се простираше целият свят, предлагащ радости и развлечения, а на нея й бе отредено да живее в затънтения Уитшир и да бъде любезна с досадните и амбициозни родители. Още по-тежко й бе, като знаеше, че Джулия си прекарва чудесно сред елита на Лондон и висшето общество в Хампшир.

— Проблемът ми е — каза на глас, докато окачваше тоалета на Версаче, — че се омъжих за неподходящия брат.