Патриша Грасо
Амулетът на Венера (13)

13

Окото й беше посиняло!

Саманта се погледна отново в огледалото и отчаяно изкриви лице. Не беше ли достатъчно, че куцаше! Сега господ я беше наказал с кръвоизлив на бузата и с подуто и посиняло око.

И с годеник, който се държи като тиран — допълни горчиво тя. Не се съмняваше, че принцът не я е ударил нарочно. Това й беше за урок. Следващия път нямаше да се хвърли толкова бързо между двама биещи се мъже…

Макар да беше дълбоко разочарована от поведението на принца, Саманта се опита да се направи красива — облече перленосивата копринена рокля, която той й беше купил. Съзнаваше, че двамата ще имат само привиден брак, но дори най-нелюбимата съпруга заслужаваше няколко хубави спомени. В живота й щеше да има само един годеж и само една сватба и тя не искаше да си спомня за тях с болка.

Щом Рудолф се беше превърнал от приказен принц в тиранично чудовище, значи беше възможно да си възвърне предишния образ! Как да го накара да се промени? Едно беше ясно: разумните аргументи нямаше да я отведат до целта.

Рудолф беше мъж, с който жената жънеше, каквото си беше посяла. След като стигна до това заключение, Саманта реши да ухажва годеника си с нежни думи. Ала когато се опита да изпробва изкусителна усмивка пред огледалото, болката в подутото лице беше толкова силна, че очите й се напълниха със сълзи.

Отвратена от вида си, тя обърна гръб на огледалото и се запъти към вратата. „Ако искаш да знаеш какво мисли мъжът, не обръщай внимание на онова, което казва, а гледай какво прави.“ Мъдрите думи на леля Рокси отекнаха в главата й. От днес нататък нямаше да слуша думите на принца, а щеше да съсредоточи вниманието си върху действията му.

Когато влезе в стаята, определена за момчетата, там нямаше никой, затова побърза да слезе в салона, където семейството се събираше преди вечеря. Надяваше се, че на масата децата ще се покажат откъм най-добрата си страна.

Щом влезе в малкия салон, тя установи, че беше последна. Хвърли предпазлив поглед към принца, за да разбере в какво настроение е, но той беше задълбочен в разговор с дука.

— Лейди Саманта — Грант и Дрейк я забелязаха в същия миг, прекосиха салона на бегом и я прегърнаха.

— Дукесата заповяда Егидий да се храни в кухнята — извика сърдито Грант.

— Тя е много строга — кимна знаещо Дрейк.

Саманта се засмя, но силната болка в бузата я принуди да млъкне.

— Когато дукесата отсъства, ще пускаме Егидий в трапезарията.

— Какво ти има на бузата? — попита уплашено Дрейк.

— Окото ти е синьо и изглеждаш болна — добави Грант и се притисна до нея.

Саманта не можеше да каже на момчетата, че принцът я е ударил, макар и неволно.

— Ударих се в нещо — обясни тихо тя.

— В какво? — в гласа на Грант имаше скептичност.

— В една отворена врата.

— Плака ли? — попита Дрейк.

— Не.

— Боли ли те? — продължи малкото момче.

— Да.

Дрейк й показа с пръст да се наведе към него и когато тя изпълни искането му, я прегърна устремно и заяви:

— Сега ще го целуна и ще ти стане по-добре — целуна няколко пъти посинялата буза и попита с надежда: — Е, как се чувстваш сега?

— Много по-добре — отговори с усмивка Саманта. — Благодаря ти за помощта.

— И аз искам да те целуна по удареното място — присъедини се към братчето си Грант. Саманта се наведе към него и получи още няколко целувки по синината.

— Вече се чувствам почти като нова — оповести засмяно тя. — От днес нататък винаги ще търся помощта ви, когато се почувствам зле.

Грант и Дрейк засияха от гордост. Дрейк я хвана за ръката и я поведе през салона.

— Негово височество също не се чувства добре, но не ми се вярва, че иска да получи целувка — пошепна й съзаклятнически той.

— Той ли ти каза, че се чувства зле? — попита изненадано Саманта.

Дрейк поклати глава.

— Нали го виждам. Тази вечер е много мрачен.

— Дрейк, съкровище, ти си истински сърцевед! — извика през смях леля Рокси.

— Какво е това сърцевед? — попита с недоверие момчето.

— Леля Рокси иска да каже, че младите дами ще се влюбват в теб, защото умееш да проникваш в сърцата им — обясни търпеливо Саманта.

— Господи, не! — извика ужасено Дрейк и изкриви лице.

Саманта чу дълбок смях и се обърна към принца, който срещна погледа й и прекоси салона, за да отиде при нея. Вдигна ръка и помилва бузата й.

— Толкова съжалявам, любов моя — пошепна в ухото й той. — Можеш ли да ми простиш?

Саманта се взря смаяно в загадъчните тъмни очи. Защо пак я наричаше своя любов? Непредвидимите промени в настроението му бяха шокиращи.

— Ти не си виновен — отговори искрено тя. — Вече знам, че не бива да се хвърлям презглава между двама биещи се.

— Ако я целунеш, ще се почувства много по-добре — обясни премъдро Дрейк.

Саманта се изчерви и смутено сведе глава към пода. Ала Рудолф повдигна брадичката й и нежно я целуна по устните.

— По бузата, ваше височество, не по устата — провикна се укорно Дрейк и всички присъстващи избухнаха в смях.

Рудолф отново се наведе към нея и плъзна устни по посинялата буза. Саманта потрепери и той проговори разкаяно.

— Боли те. Никога няма да си го простя.

Саманта не намери какво да отговори. Огледа се крадешком и видя, че леля й сияеше, дукът се усмихваше, а сестрите й скрито хихикаха. Тогава забеляза, че и трите жени бяха в официално облекло.

— Какво ще правите тази вечер?

— Отиваме на опера — отговори леля Рокси.

— След това сме канени на бала у лейди Мейхю — допълни Виктория.

Саманта хвърли бърз поглед към принца.

— И аз бих отишла с удоволствие на опера.

— Аз пък си мислех, че скучаеш в операта — възрази малката й сестра.

— Стига, Тори, ти си тази, която скучае в операта.

— Оперите са ужасно досадни — заяви натъртено Виктория и думите й накараха принца да се усмихне, — но антрактите много ми харесват.

— Съжалявам, миличка, но на бузата ти има огромна синина — напомни леля Рокси. — Нали не искаме хората да си помислят нещо лошо?

— Какво означава това?

— Леля ти иска да каже, че няма да напускаш къщата, преди синината да изчезне — обясни принцът.

Саманта беше готова да се развика. Да не би да беше пленница в къщата на дука?

— Ами ако синината не изчезне до двадесет и трети април? — попита предизвикателно тя.

— Воалът ще я скрие много добре — отговори ухилено принцът.

 

 

За вечеря не поднесоха стриди и Саманта се зарадва. След доматената супа, гарнирана със сметана и зелени подправки, им сервираха салата от глухарче с парченца печена шунка и пикантен винегрет, задушени гъби и риба.

Дук Магнъс седеше начело на масата. Отляво бяха леля Рокси, Грант и Виктория, отдясно Саманта, Дрейк и Рудолф.

— Анджелика покани мисис Суитин да ни помага с децата — разказа леля Рокси. — Тя е вече тук и тъкмо разопакова багажа си.

— Запознахте ли се вече с мисис Суитин? — попита Саманта и когато момчетата кимнаха, продължи: — Суитин се грижеше за мен, когато бях малка.

— Аха, това обяснява защо е толкова стара — каза Грант и присъстващите се засмяха. После погледна дукесата и обясни съзаклятнически: — Сигурно няма да повярваш, но доскоро не знаехме как да се държим на масата.

— Наистина ли?

— Лейди Саманта ни научи — оповести гордо Дрейк. — Тя ни научи и да четем.

— А принцът ни научи да смятаме — добави със самочувствие Грант.

— Как всъщност се срещнахте с моята племенница и принца? — попита леля Рокси.

— Момчетата се опитваха да се изявяват като улични разбойници — разказа с усмивка Рудолф. — Помислихме, че сме прегазили кучето им, и спряхме каретата. Преди да разберем какво става, те изскочиха от скривалището си и ни заплашиха с пистолети.

Саманта наблюдаваше принца, докато той говореше. Изглеждаше зашеметяващо красив и тя копнееше с всяка фибра на тялото си за любовта му. Когато сведе поглед към ръката му, която държеше кристалната чаша, отново си представи как пръстите му се плъзгаха по голата й кожа и потрепери. Внезапно осъзна, че искаше повече, не само нежността и привързаността му.

— Така ли беше, принцесо? — попита с усмивка Рудолф.

Саманта бързо вдигна глава и го погледна в лицето. Бузите й пламнаха и тя се запита дали усмивката му означаваше, че бе разгадал мислите й.

— Какво каза? — попита смутено тя.

— Егидий се преструваше на тежко ранен — продължи разказа си Рудолф.

Саманта кимна разсеяно, устремила поглед към устата на принца, без да чува думите му. Като си припомни как тези устни я бяха целували навсякъде, сърцето й заби като безумно и дишането й пресекна.

— Не ти ли е добре, миличка? — попита съчувствено леля Рокси.

Саманта се обърна стреснато към дукесата.

— Какво каза?

— Тази вечер се държиш странно — отбеляза Рокси. — Затова попитах дали не ти е добре.

— Влюбените винаги се държат така — обясни важно Грант.

— Лейди Саманта обича негово височество — допълни мъдро Дрейк. — Затова непрекъснато го гледа.

Саманта толкова се засрами, че й се дощя да се скрие под масата. Сестрите й се закискаха неудържимо, дукът се закашля, само леля Рокси запази присъствие на духа и отбеляза.

— Ето какво било!

Не можа да разбере как бе реагирал принцът, защото не посмя изобщо да погледне в неговата посока.

Какво друго й оставаше, освен да остане на мястото си и да се изчерви без коментар? Не можеше да възрази — не беше прилично да заяви пред всичките си роднини, че не е влюбена в годеника си, бащата на бъдещето й дете. Това би било твърде обидно за него. От друга страна обаче Рудолф не я обичаше и не искаше да се ожени за нея. Бременността беше веригата, която ги бе оковала един за друг.

Най-добре да смени темата.

— След няколко дни ще пристигне дъщерята на принц Рудолф — каза тя на момчетата. — Надявам се, че ще приемете с радост принцеса Зара и ще я включите в игрите си.

— Аз ще играя с нея — каза веднага Дрейк. — Аз обичам момичетата.

— И аз ги обичам, макар да са глупави гъски — кимна Грант.

— Защо смяташ, че момичетата са глупави гъски? — попита засмяно леля Рокси.

— Защото непрекъснато плачат — обясни Грант. — И лейди Саманта плаче, все едно дали е щастлива или тъжна.

Саманта отново пламна от срам. Когато се осмели да хвърли поглед към принца, видя, че той й се усмихваше.

— Значи ли това, че лейди Саманта е глупава гъска? — попита строго дукесата.

— Ами да. — Грант закима усърдно.

— Но ние въпреки това я обичаме — допълни Дрейк и лицето му засия.

— Много се радвам, че не съм негово височество — каза тихо Грант, като се наведе към леля Рокси. — Той има задача да я разсмива, когато плаче.

— И как го прави? — осведоми се Рокси.

— Не знаем — отговори високо Дрейк. — Отвежда я в спалнята.

Всички, включително принцът, избухнаха в сърдечен смях. Само Саманта не се помръдна: все пак смехът беше за нейна сметка. На всичкото отгоре скоро щеше да се омъжи за човек, който нито я обичаше, нито искаше да се ожени за нея.

След вечеря компанията се настани в работната стая на дука. На път към втория етаж срещнаха мисис Суитин, която отведе момчетата в стаята им. Виктория отиде с тях, за да вземе палтото си.

Саманта се отпусна тежко на креслото пред камината. Леля й седна до нея.

— Искате ли първо да прочетете договора на спокойствие, ваше височество? — попита дук Магнъс, като подаде на принца брачния договор.

Саманта проследи със смесени чувства как Рудолф прелисти набързо документа и го подписа. Дукът подписа в качеството си на настойник на Саманта и й връчи договора.

Тя навлажни нервно пресъхналите си устни и зачете внимателно документа. Всъщност искаше да забави подписа си колкото бе възможно повече. Щом подпишеше, съдбата й беше подпечатана.

— Подписвай, принцесо — заповяда принцът, който стоеше до нея. — Все едно какво пише в договора, ти си бременна и нямаш друг избор.

Без да каже дума, Саманта сложи подписа си под документа. Капанът щракна над главата й. Проследи как принцът и дукът запечатаха размяната с ръкостискане и сведе глава. Защо никой не се сети да стисне и нейната ръка?

— Искаш ли да пожелаеш лека нощ на Грант и Дрейк, ваше височество? — попита тя и стана от креслото.

Рудолф не отговори. Вместо това извади от джоба си кадифена кутийка, отвори я и вдигна ръката на Саманта, за да сложи на безименния й пръст диамантен пръстен.

— Диамантите са безценни камъни — както ти си безценна за мен, любов моя.

Леля Рокси въздъхна разчувствано. Бузите на Саманта отново пламнаха. Тя вдигна очи към принца и отговори глухо:

— Благодаря ти за пръстена и за онова, което каза.

Двамата изкачиха безмълвно стълбата към горния етаж. Тя носеше под сърцето си детето на принца, но не беше в състояние да разговаря нормално с него. Странно, в Шотландия нямаха подобни проблеми. Очевидно той вече не изпитваше потребност да говори с нея.

Само ако ме обичаше… Ако искаше да се ожени за мен… Ако не куцах…

Защо в живота й имаше безброй „ако“? Никога ли нямаше да заживее спокойно?

— Благодарете на бога за доброто, което ви е сторил днес — каза Саманта, щом влязоха в стаята на момчетата.

Пръв беше Грант.

— Благодаря ти за лейди Саманта и за негово височество. Благодаря ти и за мисис Суитин — и смушка Дрейк с лакът.

— Благодаря ти, господи, че днес нямаше супа със стриди.

Саманта прехапа устни, за да не избухне в смях. Бърз поглед към принца й показа, че той също беше готов да се засмее. Двамата целунаха момчетата за лека нощ и излязоха от стаята.

— Коя е твоята стая? — попита Рудолф.

Саманта посочи вратата в края на коридора. За нейна изненада принцът я улови за ръка и я отведе в спалнята й.

— Коя е твоята стая? — осведоми се Саманта.

Рудолф се ухили като хлапак, заловен да прави беля.

— Намира се до твоята — отговори той. — Настоях, че ми се пада по право. — Вдигна ръката й към устните си и промълви съкрушено: — Безкрайно съжалявам, че тази сутрин те ударих.

Саманта сведе глава.

— Стана случайно — когато той се обърна да си върви, тя го спря. — Ще позволиш ли да ти задам един въпрос?

Рудолф кимна.

— Няма ли да се разсърдиш?

— Зависи от въпроса.

— Защо се промени така изведнъж? — тя се презря за умолителния тон на гласа си. Когато принцът се усмихна несигурно, разбра, че той нямаше ни най-малка представа за какво го питаше. — Ти не си мъжът, с когото заминах за Шотландия — опита се да обясни тя, без да го засегне.

Рудолф вдигна въпросително вежди.

— Какъв съм сега?

— Предпочитам да не го казвам — Саманта сведе глава към килима.

Рудолф повдигна брадичката й и изчака тя да го погледне в очите.

— Аз съм такъв, какъвто винаги съм бил — отсече той.

— Държиш се различно — Саманта поклати глава. — Настроенията ти…

— Всеки мъж, принуден да се ожени против волята си, е в лошо настроение — прекъсна я Рудолф.

Думите му разкъсаха сърцето й, но тя се опита да го прикрие.

— Защо настояваш да ме държиш като затворница в къщата? — попита тихо тя.

— Защото съм се научил да пазя онова, което е мое, когато Владимир е наблизо — обясни Рудолф. — Като моя бъдеща съпруга и майка на детето ми ти си моя.

Нещо в душата й се преобърна.

— Аз принадлежа само на себе си. Не съм твоя собственост.

— Според закона съпругата и децата са собственост на мъжа — възрази Рудолф. — Той може да прави с тях, каквото си поиска, естествено, в определени граници.

— Тук не сме в Русия, ваше височество — отвърна сърдито Саманта. — В Англия…

— Имам предвид английския закон — обясни спокойно Рудолф.

Саманта зяпна смаяно. Досега не осъзнаваше факта, че женитбата я правеше собственост на някакъв мъж. За съжаление откакто баща й загуби семейното богатство, беше водила свободен живот, далече от обществените принуди, и не знаеше нищо за законите.

Тя вдигна гордо глава и заяви:

— Този закон е глупав.

— Законът си е закон — рече Рудолф. — А аметистовият цвят е лилав — с тези думи я остави на коридора и изчезна в стаята си.

Саманта побърза да се скрие в своята спалня и затвори вратата. Настроението й падна под нулата. По бузите й потекоха сълзи и тя ги изтри ядосано с опакото на ръката. С изключение на деня, когато бе станала злополуката с каретата, днес беше най-ужасният ден в живота й. Можеше само да се надява, че положението няма да се влоши още повече.

Разбунтуваните чувства и бременността поискаха своето и веднага щом се пъхна в леглото, Саманта потъна в дълбок сън без сънища.

Когато се събуди, се чувстваше много по-добре, макар че леко й се гадеше. Протегна се и внимателно се надигна.

На шкафчето до леглото и беше оставена чинийка с парче хляб. Саманта седна в леглото и прочете бележката, оставена до чинийката, която се състоеше само от две думи: „Изяж го.“

Тя изяде послушно сухия хляб и се облегна удобно на възглавниците. Кой ли се бе промъкнал в стаята й и бе оставил хляба на нощното й шкафче? Сигурно леля Рокси.

Скоро след това гаденето изчезна. Не се появи и така мъчителното сухо давене. Очевидно хлябът беше полезен.

Саманта стана, изми се и облече обичайната си бяла муселинена рокля. Излезе от стаята си и се запъти с бърза крачка към трапезарията. От седмици не се беше чувствала така добре. Дори имаше апетит!

Когато влезе в трапезарията, Саманта спря изненадано на прага. Помещението беше празно. Само икономът стоеше до бюфета. Роднините й щяха да спят до късно след операта и бала, но Рудолф…

— Къде са принцът и момчетата? — попита тя, щом стигна до бюфета.

— Момчетата вече закусиха — обясни Тинкър, — а негово височество е още в стаята си.

Саманта сложи в чинията си бъркани яйца с гъби, парче шунка и топло хлебче. Като видя пушената риба с пържени картофи, се усмихна доволно и посегна към лъжицата.

— Съжалявам, милейди, но не ви е разрешено да ядете пушена риба с картофи — заяви икономът.

— Какво? — попита невярващо Саманта.

— Имам точни указания от негово височество кои ястия са ви забранени — обясни Тинкър.

Саманта побесня от гняв. Значи чудовището със синя кръв смяташе да се разпорежда дори с начина й на хранене! Но тъй като не желаеше да създава неприятности на иконома, само кимна и седна да закуси.

Разсеяно посегна към „Таймс“ и го прелисти, докато ядеше. Зачете се в светските новини на трета страница, тъй като там се споменаваше балът у лейди Мейхю. Колкото повече четеше, толкова по-мрачно ставаше утрото.

„Красивият принц Рудолф Казанов, който наскоро се завърна от континента, става все по-привлекателен за известните английски красавици. Жени на различна възраст, от достопочтената матрона до най-младата дебютантка, ухажваха принца през цялата вечер. Къде ли се е скрила чернокосата му годеница? Възможно ли е принцът да се е отказал от плановете си за женитба? От сигурен източник знаем, че Рудолф Казанов открай време предпочита блондинки.“

Проклет негодник, повтаряше си Саманта и очите й се пълнеха със сълзи. Значи я бе отвел в стаята й, а след това се беше преоблякъл и бе отишъл на бала у лейди Мейхю.

Саманта блъсна чинията си и скри лице в ръцете си. Раменете й се разтресоха, от гърлото й се изтръгнаха тихи хълцания.

— Лошо ли ви е, лейди Саманта? — попита уплашено Тинкър, който бе застанал безшумно до нея.

Неспособна да каже дори една дума, тя поклати глава и посочи вестника. Икономът се наведе и прочете част от статията.

— Не му вярвайте — рече утешително той. — Ако не пускат скандални слухове, журналистите ще загубят работата си.

Саманта вдигна обляното си в сълзи лице към иконома. Знаеше, че думите му са само утешителна лъжа, но в този момент тя имаше нужда от нея. Тинкър беше прекрасен човек.

Забравил етикета, възрастният мъж седна до нея.

— Искам да ви разкажа една интересна история, която се случи, докато ви нямаше — усмихна се той. — Един ден регентът и министър-председателят се качили в държавната карета, теглена от осем коня, и тръгнали да открият парламента. За нещастие един от конете имал храносмилателни смущения и непрекъснато изпускал газове. По едно време цялата карета се разтресла и двамата закрили лицата си с кърпички. Тогава регентът се навел към министър-председателя и му казал: „Виждате ли, даже монархът не може да контролира всичко.“ „Прав сте — отговорил премиерът, — но ако не бяхте казали нищо, щях да си помисля, че е някой от конете.“

Саманта избухна в луд смях и избърса очите си със салфетката.

— Ще ви донеса чаша чай — каза Тинкър.

— Предпочитам кафе.

— Във вашето състояние не бива да пиете кафе.

— О, господи, всички в къщата ли знаят в какво състояние съм? — попита възмутено тя.

— Боя се, че да — Тинкър й наля чай. — Моля ви, милейди, хапнете още малко. — И се върна на обичайното си място пред бюфета.

Саманта придърпа отново чинията си, разрови яйцата и изяде хлебчето без масло. Лек шум откъм вратата отклони вниманието й.

В трапезарията влезе принц Рудолф.

— Добро утро, принцесо — мина покрай нея и спря пред бюфета.

Саманта проследи мълчаливо как годеникът й напълни чинията си с ядене и си наля чаша кафе. Когато отново се обърна към нея, тя побърза да сведе поглед към вестника.

Принцът седна до нея.

— Казах добро утро.

— Съжалявам, ваше височество — отвърна Саманта и го погледна в очите. — Добрите ви пожелания закъсняха.

— За какво говориш?

— За това — Саманта сложи вестника между двамата и посочи страницата със светските новини.

Рудолф прочете кратката статия и я погледна втренчено. Лицето му беше напълно безизразно.

— Значи тази статия ти развали хубавото настроение?

Хладният тон я разгневи още повече.

— Развали ми целия проклет ден!

Равнодушната маска падна от лицето му и в тъмните очи блесна гняв. Как смееше да й се сърди!

— Не смей да ми говориш неуважително — изрече тихо той.

— И какво ще направиш, ако продължа? — изсъска тя и продължи, като непрекъснато повишаваше глас: — Ще ме принудиш да избягам с теб в Шотландия! Ще ме прелъстиш и ще ми отнемеш невинността! Ще протестираш възмутено, когато семето ти попадне точно където трябва и те принудят да сключиш нежелан брак!

Едва когато прекъсна тирадата си, за да си поеме въздух, Саманта забеляза, че мускулчетата на бузите му трепереха много силно. Май не постъпи много умно, като го предизвика така открито.

— Не съм длъжен да ти давам сметка за деянията си — изсъска Рудолф.

Саманта стана от стола си и закуцука с високо вдигната глава към вратата.

— Къде отиваш? — попита принцът.

— Далече от теб.

— Ще напуснеш стаята само когато аз ти разреша — заповяда той.

В първия момент Саманта не повярва на ушите си. В следващия се обърна рязко и извика:

— Ти не си моят принц!

— Аз съм твоят годеник и след няколко дни ще бъда твой законен съпруг. Това означава, че трябва да ме признаеш за свой господар — заяви твърдо той.

Саманта го зяпна с отворена уста.

— Какво, за бога…?

— Не обичам да се храня сам — каза Рудолф. — Седни до мен, докато закуся.

Саманта вирна брадичка.

— В брачния ни договор не пише, че съм длъжна да ти правя компания.

— Затова пък пише, че трябва да ми се подчиняваш — усмихна се Рудолф. — Затова ще седнеш при мен, докато закусвам.

Намръщена като буреносен облак, Саманта се запъти към масата, но вместо да седне, продължи към бюфета. Взе си чиния, напълни я с пушена риба и картофи, после си наля и голяма чаша кафе.

Върна се на масата и се настани през няколко стола от принца.

— Не си изяла закуската си. — Рудолф посочи чинията с яйцата и премести поглед към новата порция. — Защо си вземаш друга?

Вместо да отговори, Саманта натъпка в устата си голямо парче риба, след това и картофи. Глътна ги бързо и доволно отпи глътка кафе.

— Не бива да ядеш пържено — укори я Рудолф.

— Доколкото си спомням, в брачния договор няма задължителни менюта — отвърна предизвикателно тя. — Ще ям, каквото ми харесва.

Принцът кимна равнодушно и отново се посвети на яденето в чинията си. Докато се хранеше, прелистваше небрежно вестника и често-често поглеждаше към Саманта със самодоволна усмивка.

Поведението му подклаждаше гнева й и макар че проклетата статия беше убила апетита й, тя беше твърдо решена да изяде цялото количество забранена храна в чинията си.

Наблюдаваше внимателно принца и всеки път, когато той погледнеше към нея, пълнеше устата си с пушена риба и пържени картофи. Когато изяде и последното парче риба, в стомаха й се надигна неприятно усещане — като че се намираше в лодка, подхвърляна по вълните. Люлеенето се засилваше с всяка минута.

Отчаяна, Саманта се опитваше да запази спокойствие, като притискаше с една ръка стомаха си, а с другата криеше устата си. Защо принцът ядеше толкова бавно? Тя имаше нужда непременно да си легне, за да смели огромното количество храна, което беше погълнала. Трябваше бързо да се махне оттук!

Принцът я погледна и небрежно хвърли салфетката на масата. Стана и заяви:

— Вече можеш да си отидеш.

Саманта скочи от стола си като изхвърлена с пружина и хукна към изхода. Вече не вярваше, че ще успее да стигне до стаята си.

Принцът я улови почти на вратата. Хвана я здраво през кръста, с другата ръка посегна към една голяма ваза и изхвърли на пода копринените цветя, които бяха в нея. Свали Саманта на колене и наведе главата й над празния съд. Свита на пода, тя повърна цялото количество риба и картофи, с които беше закусила.

Когато гаденето премина, Саманта затвори очи и се облегна на краката на принца. През целия си осемнадесетгодишен живот не се беше чувствала така унизена.

Рудолф клекна пред нея и изтри лицето й с кърпичката си. След това я вдигна на ръце и я понесе по коридора.

Саманта скри лице на гърдите му и се разплака. Как можеше да се надява, че някога ще спечели любовта му, след като повръщаше закуската си във ваза за цветя? Ухажваха го най-видните лондонски красавици, а тя дори не беше руса!

Рудолф изкачи мълчаливо стълбите към втория етаж и бързо стигна до стаята й. Отвори вратата с ритник и внимателно я положи на леглото.

Саманта го погледна с огромните си сини очи, пълни с мъка. От гърлото й се изтръгна тихо хълцане.

Рудолф приседна на ръба на леглото и приглади назад влажните й коси.

— Сега по-добре ли си? — попита нежно той.

— Да, благодаря.

— Дадох нареждания на Тинкър относно яденето, защото знам от какво ти става лошо — обясни той.

— Откъде знаеш? — попита несигурно тя.

— Веднъж вече съм го преживял — обясни той. — Слаба ли се чувстваш?

Саманта кимна. Рудолф се наведе над нея, целуна я по челото и се изправи.

— Обещавам ти, че ако поспиш малко, след това ще се чувстваш много по-добре.

Саманта го проследи с тъжен поглед, докато вратата се затвори зад гърба му. Целувката по челото беше почти бащинска. В последно време изобщо се държеше с добронамерената строгост на баща. Защо се отнасяше към нея като към дете? Защо трябваше да се дистанцира от бъдещата си жена!

Саманта прекара следобеда с мисис Суитин и момчетата в салона. Принцът се оказа прав — след като спа два часа, тя се чувстваше значително по-добре. Той я остави да изяде мазната закуска, макар че знаеше много добре какво ще се случи. Саманта въздъхна. Може би смяташе, че бъдещата му жена има нужда от един добър урок, за да се научи да се пази.

Две горчиви чаши за един ден. При това темпо се съмняваше, че ще доживее края на лятото.

Надвечер в салона се втурна Виктория.

— Анджелика ражда! — извика възбудено тя. — Леля Рокси помага на акушерката. Само си представи, скоро ще сме лели!

— Какво каза леля Рокси, колко време ще продължи? — попита уплашено Саманта.

Виктория поклати глава.

— Доколкото разбирам, тази вечер ще трябва да си остана вкъщи.

Саманта се усмихна снизходително.

— Не искаш ли за разнообразие да почетеш някоя хубава книга?

— Много весело! Нали знаеш, че не обичам да чета! — Виктория се обърна към момчетата: — Хайде да поиграем на криеница!

— Суитин, аз отивам отсреща в дома на сестра ми — заяви Саманта и стана от дивана. — Сигурно мога да бъда полезна с нещо.

Тя излезе бързо от салона, взе наметката си и слезе в антрето. Искаше да остави вест на принца, но Тинкър не се виждаше никъде.

В края на краищата излезе от къщата и тръгна надолу по улицата към вилата на маркиза, която беше само на няколко десетки метра от дома на дука. Изведнъж някой я улови за рамото и я обърна.

— Забраних ти да напускаш къщата — изсъска вбесено Рудолф. — Къде си тръгнала?

— Сестра ми ражда — обясни Саманта и добави: — Живее съвсем наблизо.

Напрежението бързо се изпари от лицето на принца. Той погледна през рамо и махна на Карл да се оттегли.

— Ще те придружа.

Отвори им Уебстър, икономът на маркиза, и се усмихна зарадвано, като позна Саманта.

— У дома ли е маркизът? — попита Рудолф. — Мисля, че е добре да поседя при него, докато годеницата ми е при сестра си.

— Ще ви отведа в кабинета му… — Уебстър се поколеба.

— … Ваше височество — подсказа му Саманта.

— Сигурен съм, че маркизът ще се радва да ви види, ваше височество — каза Уебстър и се обърна към Саманта: — Знаете пътя, нали?

Саманта кимна, изкачи бързо стълбите и тръгна по коридора към спалнята на Анджелика. Чу стонове, които се засилваха с всяка крачка.

Вратата на спалнята беше затворена и Саманта спря нерешително. Не знаеше дали ще има сили да понесе страданията на сестра си.

Накрая събра цялата си смелост и предпазливо отвори вратата. Точно в този миг Анджелика нададе сърцераздирателен вик. Акушерката опипваше корема й.

— Ще минат няколко часа, преди да роди — заяви акушерката. — Коремът е много твърд. Питам се дали бебетата не са две…

— Да изпратя ли за лекаря? — предложи леля Рокси.

— Не е нужно — отговори жената и попита сърдито: — Кои е там?

Леля Рокси се обърна и като види Саманта, се намръщи заплашително.

— Ти пък какво правиш тук?

Саманта се взираше като замаяна в лицето на Анджелика, която се гърчеше от болки.

— Искам да помогна с нещо.

Леля Рокси я хвана за ръка и я поведе към вратата. Избута я навън и каза:

— Ще ни помогнеш, като не се мотаеш в краката ни — и затвори вратата под носа й.

Саманта приседна на тапицираната пейка в коридора и втренчи поглед в затворената врата. Виковете на сестра й прорязваха тишината, която цареше в къщата, и отекваха болезнено в главата й.

Една прислужница донесе гореща вода и кърпи. Тя почука на вратата, леля Рокси й отвори и пое кофата, след което пошепна нещо в ухото й. Жената кимна и бързо слезе на долния етаж.

След малко се появи Рудолф и седна на пейката до Саманта. Прегърна я със силните си ръце и каза:

— Леля ти изпрати една прислужница да ми каже, че се нуждаеш от мен. Какво има?

Саманта отдели поглед от затворената врата на спалнята и скри лице на гърдите на своя принц.

— Страх ме е.