Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силует на желанието (803)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whitehorn’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Маколи. Жената на Белия рог

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0186–02

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Той се запита дали някога тези сънища ще престанат.

Джонас Уайтхорн — Белия рог — отпи голяма глътка от черното отровно горчиво кафе, стисна очи, намръщи се и отпи отново. Мина му през ум, че още две чаши ще свършат работа и разтърка лице със загрубялата си ръка. С присвити очи погледна през прозореца на кухнята и поздрави първите утринни лъчи. Слънцето бавно се издигаше над Аризона.

Нощта беше зад гърба му.

Сведе поглед и се втренчи в гъстата тъмна течност. Три години кошмари. Събуждаше се в два часа през нощта, облян в пот, сърцето му биеше като чук, той се бореше за глътка въздух. От три години в здрача на ранното утро до леглото му — бойно поле на отминали спомени — чакаха ужасът и паниката. Той почти се научи да живее с тях. Почти.

Миналата нощ беше по-тежка от обикновено. Все още усещаше тъпата болка в гърдите и напрежението в стомаха. От опит знаеше, че ще премине.

Естествено беше времето да излекува раните. Господ е свидетел, че дядо му непрекъснато го насърчаваше да си намери жена, да има друго дете…

Не му беше до това. Може би някой ден, но със сигурност не сега. Джоуи беше единственото хубаво нещо в живота на Джонас. През няколкото месеца, докато синът му беше жив, бракът с Дарлин беше поносим. Джонас бе готов на всичко, за да го спаси. Но без Джоуи Дарлин нямаше причина да остане. Тя си събра багажа и замина в деня след погребението. Откакто приключи делото по развода не му се беше обаждала.

Някакво движение навън привлече вниманието му. Самотен койот се бе насочил през пустинята обратно към прикритието на планината след нощния лов. Сенките приемаха очертанията на кактуси и храсти.

Време е за работа, помисли си Джонас и се отдели от прозореца. Трябваше да събере десетки проби от почвата, а вчерашната горещина предвещаваше невероятна жега и днес. Приближи до кафеника, за да си налее още една чаша и забеляза хапчето за нормализиране на кръвно налягане на Синия орел точно там, където го беше оставил снощи.

Намръщи се, остави чашата и тръгна към спалнята на дядо си. Почука леко и отвори вратата. Леглото беше недокоснато. В стаята нямаше никой. Отиде до шкафа и погледна вътре. Вече се досещаше какво ще види.

Ритуалния тъпан го нямаше.

По дяволите! Джонас стисна зъби в безсилие и затвори шкафа. Синия орел пак беше отишъл в планината. Най-вероятно нямаше да се върне до утре сутринта или докато установи контакт с духовете на прадедите.

Въпреки че се гордееше с произхода си от племето навахи, Джонас вярваше в духовете колкото в Дядо Коледа. Синия орел беше идеалист. Гледаше на живота с очите на художник. Той виждаше красотата, надеждата, бъдещето. Джонас беше реалист. За него дърветата нямаха души. Скалите нямаха чудотворна сила. Знаеше това от опит. Беше на трийсет и четири, геолог с десетгодишна практика. Досега нито една скала не му беше проговорила и не бе направила чудо.

Облече се набързо, нетърпелив да стигне до обекта и да започне работа. Работата и дядо му бяха двете неща, които му помагаха да потисне болката и да преживее деня.

Ала нощите… Господи, нощите…

 

 

Брук Девлин стисна волана на джипа и продължи спора със себе си, който водеше в продължение на четири часа. Какво очакваше? Предприе това рисковано пътуване, за да се срещне с напълно непознат човек. Беше съвсем сама. Освен това горещината навън беше унищожителна — почти четирийсет и пет градуса. От разговора със сестра си днес следобед разбра, че в Лос Анджелис е приятно топло. Идеален за плаж юлски ден. Хладен морски вятър, топъл пясък, галещи вълни…

Брук поклати глава с въздишка и продължи покрай кактуси и пелин към Седона — средище на художници. Огрени от късното следобедно слънце, огненочервените планини се възправяха пред нея като нажежени кули. Гледката беше невероятна.

Брук бе дошла тук заради едно глинено гърне.

Естествено, не беше какво да е. Тя хвърли поглед към пакета до себе си. Гърнето беше необикновено. Уникално. Кариерата на Брук като търговец на произведения на изкуството зависеше от умението й да различи изключителното от обикновеното. Днес, веднага щом зърна гърнето на базара в Скотсдейл, разбра, че е открила нещо необикновено.

Индианката, която й го продаде, знаеше името и адреса на художника — Синия орел Уайтхорн, Диъртрек Лейн 86, Седона, но не знаеше телефона му. Макар пътуването й да се удължаваше с един ден, Брук реши, че си заслужава. Шелдън и Кели щяха да се справят в галерията и без нея, а трябваше на всяка цена да опита да убеди изкусния майстор да дойде в Лос Анджелис за изложба.

Погледна картата и от магистралата сви по черен път. След около километър, в подножието на внушителен връх от червени скали, забеляза малка кирпичена къща с керемиден покрив. От маранята къщата приличаше на водно отражение, а не на солидна конструкция.

Брук спря пред постройката, загаси двигателя и отвори вратата. Горещината засмука охладения от климатика въздух и Брук изпита усещането, че е седнала в огромна пещ.

Боже мой, как е възможно в тази горещина да живеят хора, помисли си, докато навиваше ръкавите на бялата си памучна блуза. Погледна джинсите и маратонките си. Прииска й се да беше с къси панталони и сандали. С въздишка отметна дългата си коса и взе пакета от предната седалка.

Разви го и изпита радостно вълнение. Не беше виждала по-красиво грънчарско произведение. Гърнето бе изключително изящно. Боядисано в бяло с геометрични фигури в яркожълто и тюркоазно. На тънка кожена връв, усукана няколко пъти около късото тясно гърло, бяха нанизани цветни мъниста и бяло перо. Брук докосна хладната глина, удивена от усещането, което премина през нея. Невероятно! Човек възприемаше работата на този майстор не само с очи, но и с ръце.

Пустинята се простираше докъдето поглед стига, сякаш в безкрайността. Брук пое по пътеката от каменни плочи към къщата. Беше тихо, толкова тихо, че почти чуваше как напечената земя излъчва жега. По гърба й се плъзна капка пот. Имаше чувството, че ще се разтопи. Господи, дано вътре има климатична инсталация, помоли се наум.

Въпреки горещината Брук поспря, за да се възхити на майсторски украсената с теракота тераса пред вратата. В красиви глинени саксии растяха огромни кактуси. Под стряхата висеше прясно лакирана дървена люлка. Въпреки че сянката изглеждаше доста примамливо, Брук се съмняваше, че би я спасила от топлината.

Понечи да потропа на вратата, ала иззад къщата дочу удари на чук. Заобиколи и видя опръскан с кал черен пикап. Чукането продължаваше, после изведнъж спря и мъж с тъмносиня фланелка се изправи от другата страна на пикапа с гръб към нея.

Господи, колко е висок, помисли Брук. Почти метър и деветдесет. Раменете му бяха невероятно широки и когато вдигна ръка, за да приглади абаносовочерната си коса, мускулите затанцуваха под гладката кожа с бронзов загар.

Мъжът отново изчезна зад пикапа и Брук се поколеба. Естествено, не знаеше какво да очаква, но не допускаше, че Синия орел Уайтхорн ще се окаже толкова… смущаващо мъжествен. Гърнето говореше по-скоро за изострена чувствителност. Тя се укори за тесногръдието си, преглътна с усилие, изпъна рамене и заобиколи пикапа.

Той беше коленичил с гръб към нея и оглеждаше някакви тръби, подредени на земята. Фланелата беше залепнала от пот върху мощните му рамене. Джинсите и ботушите му бяха целите в кал. Вдигна тънка тръба със странен винт накрая и Брук живо си представи как металът се огъва в мускулестите му ръце.

Гърлото й пресъхна. Тя притисна гърнето към гърдите си, сякаш за да си вдъхне кураж, пое дълбоко въздух и извика:

— Господин Уайтхорн?

Дочул името си, Джонас изпусна тръбата, обърна се и едва не падна. Пред него стоеше неясен силует на жена. Косата й беше като пламък. От стройното й тяло струяха ярки цветове. Гласът, който го извика, беше ангелски, нереален. Сърцето му замря за миг, после заби ускорено. Беше така зашеметен, че не можеше да мръдне. Сякаш беше тласнат в друго измерение, където духовете на дядо му напътстваха вярващите. Ако Джонас беше вярващ, щеше да приеме видението, да извлече познание от него и да благодари.

Но той отдавна беше загубил вярата си.

Странното чувство отзвуча тъй бързо, както се беше появило, изместено от раздразнение. Изминалият ден бе изключително тежък. Както беше мръсен и потен, последното нещо, от което имаше нужда точно сега, беше натрапник турист.

Избърса потта от челото си и бавно огледа жената пред себе си. Тесни джинси очертаваха стройните й дълги крака. Представи си как обгръща с длани тънката й талия. Огряна от залеза, огнената й коса напомняше червените планини на Седона.

— С какво мога да ви помогна?

Изправи се и погледна жената, притиснала към гърдите си глинено гърне. Беше съвсем дребна, вероятно към метър и шейсет.

— Казвам се Брук Девлин. Надявах се да поговорим за това гърне.

Гласът й галеше като коприна, а щом срещна плахия й поглед забеляза, че очите й са бледосини, почти сиви, като онзи рядък син диамант, който някога беше открил в Африка. Въпреки че беше зачервена от горещината, кожата й беше чиста и гладка, а устните й — чувствени и плътни. Всеки мъж би пожелал да ги вкуси. Погледът му се плъзна по изящната шия към разкопчаната яка. С усилие премести очи към лицето й.

— Какво ще говорим за гърнето?

Беше толкова висок, че се наложи тя да вдигне глава, за да срещне погледа му и почувства смътна заплаха. Но в мъжа имаше и нещо друго, което й убягваше и я вълнуваше много повече от ръста му. Може би начинът, по който я изпиваше с очи. А може би всичко се дължеше на факта, че се намираше на непознато място с непознат мъж. Обзе я странно чувство — тревожно, неясно, възбуждащо.

Изведнъж осъзна колко силно е стиснала гърнето и отпусна ръце.

— Индианката, която ми го продаде, ме упъти къде да ви открия. Търгувам с произведения на изкуството и съм от Лос Анджелис. Надявах се, че може да ми покажете и други ваши творби.

Джонас се изсмя сухо.

— Госпожице Девлин, ако се опитам да направя нещо от глина, едва ли ще разпознаете какво е и в никакъв случай не бихте го нарекли изкуство.

— Не сте ли Синия орел Уайтхорн? — попита разочаровано Брук.

— Аз съм Джонас Уайтхорн. Синия орел е мой дядо.

Е, поне съм попаднала на точното място, помисли си тя с облекчение.

— Но живее тук, нали?

Той кимна и приближи, за да разгледа гърнето. Да, наистина бе изработено от дядо му.

— Откъде казахте, че сте го купили?

Тонът му накара Брук да изпита неудобство и да заеме отбранителна позиция.

— От базара в Скотсдейл. Продаде ми го възрастна индианка. Има ли нещо нередно?

Очите й потъмняват, когато е ядосана, отбеляза Джонас. С интерес наблюдаваше как тя отметна великолепната си тъмночервена коса. Движението му се стори предизвикателно, въпреки че младата жена явно не го съзнаваше.

— Много странно. Дядо никога не продава работите си.

Художник да не продава?! Брук едва потисна желанието да се изсмее.

— Не е за вярване — каза тя и повдигна вежди, — особено след като току-що купих това гърне.

— Какво искате, госпожице Девлин? — присви очи той.

Явно се опитваше да я смути и уплаши. Брук едва се сдържа да не отстъпи назад. Не разбираше защо.

Но каквато и да беше причината, нямаше никакво желание да стои под парещите лъчи на слънцето и да спори с него.

— Извинете, ако съм дошла в неподходящ момент, господин Уайтхорн. Исках да поговоря с дядо ви.

— Той не е вкъщи.

Главата й болезнено пулсираше. Затвори очи за миг, после бавно повдигна клепачи и погледна мъжа. Абаносовочерната му коса падаше върху челото. Бронзовото му лице беше покрито с прах. Брук премигна бавно и се опита да обуздае усещането, че земята под нея ще се продъни всеки момент. Докато здравият разум я съветваше да си тръгне веднага, инстинктът й подсказваше да остане.

— Кога ще се върне?

— Няма да е скоро.

— Тогава ще почакам, ако не възразявате.

Възразяваше, но тази жена беше така твърдо решена да разговаря със Синия орел, че нямаше как да я спре. Освен това му се струваше, че тя всеки миг ще припадне от жегата.

— Няма да ви преча — увери го. — Съжалявам, че прекъснах работата ви. Ще почакам на верандата.

Когато се обърна, пустинята започна да се върти около нея. Изстена, отстъпи крачка назад и стисна здраво гърнето в старанието си да запази равновесие.

Джонас я сграбчи за ръцете и я удържа. Сякаш ток премина през тялото му. Не можеше да отдръпне ръце като че ли беше пипнал оголена жица и електричеството го бе приковало на място. Неочакваното желание, което изпита към тази жена, го разтърси.

— Добре ли сте? — попита той сухо.

— Да… Не съм свикнала с горещината.

С усилие на волята Джонас се отдръпна от нея. Сърцето му блъскаше в гърдите така силно, че го чуваше. Силни, ритмични пулсации. С такива удари по ритуалния тъпан дядо му призоваваше духовете.

Но това няма нищо общо с тях, помисли Джонас. Беше само страст. И тази жена не бе единствената, към която изпитваше желание. След развода бе имал неангажираща връзка с една вдовица.

Брук отстъпи назад и премита.

— Ще седна на сянка. Благодаря ви. Ще се оправя — краката й трепереха, докато вървеше към верандата.

Щом се скри от погледа му, уморено се свлече на люлката. Стряхата й осигури някаква защита от горещината, но нищо не можеше да успокои тревогата й.

Все още беше вцепенена, не… жива беше по-точната дума. Кожата й пламтеше. Нито един мъж не я беше карал да се чувства по този начин. Дори Стивън — бившият й годеник.

Помисли си колко ли смешна се е сторила на Джонас. Затвори очи и тихо изстена. Трябва да е сляп, за да не си дава сметка за въздействието си върху нея. Та тя направо припадна, за Бога. Сигурно беше от горещината. Жегата си правеше шеги с мозъка и тялото й. Какво друго можеше да обясни подобно абсурдно поведение?

Не, няма да допусне този привлекателен мъж да повлияе на решението й да говори със Синия орел. Беше тук по работа и нищо повече.

По пътеката се чуха тежки стъпки и Брук отвори очи. Джонас бе приближил. В погледа му се четеше съчувствие.

— Казвам ви истината за дядо. Понякога той отсъства ден-два. Вероятно няма да се върне до утре.

Видя разочарованието в очите й. Защо се интересува толкова от Синия орел?

— Ценя таланта на дядо, но вероятно съществуват десетки като него, които горят от нетърпение да бъдат открити — каквато и да е причината за интереса й към Синия орел, по-добре да я поканя в къщата, преди да е припаднала от топлинен удар на верандата, рече си той, забелязал потта по челото и зачервеното й лице.

— Защо не влезем? Може да ми оставите телефона на хотела, където сте отседнали, и Синия орел ще ви се обади.

Когато младата жена навлажни устни, Джонас си помисли, че би могъл той да й се обади. Синия орел нямаше да се върне до утре, а тя щеше да прекара нощта в Седона. Отдавна не беше излизал с жена. Очевидно и тя не беше безразлична към него. И двамата са зрели хора, а тя като че ли не беше омъжена, поне не носеше венчална халка. Защо да не излязат и да оставят нещата да се развият от само себе си? Ще се върнат тук…

Той рязко тръсна глава, за да пропъди мислите си. Какво му ставаше? Всяка жена, която заради едно гърне би прекосила пустинята сама, очевидно не мислеше с главата си. Джонас не се интересуваше от чувствителни жени. Те очакваха прекалено много и искаха доста повече от това, което той можеше да даде.

Доволен, че е дошъл на себе си, Джонас изтупа прахта от джинсите и фланелката и свали калните ботуши. Когато отвори вратата и отстъпи встрани, за да пропусне младата жена пред себе си, от нея лъхна нежен аромат на цветя. Как хубаво ухаеше!

 

 

Щом влезе в къщата, дъхът й спря. Вътре беше като художествена галерия. Ръчно тъкани пана в ярки цветове висяха на едната стена, на другата върху лавици от пода до тавана бяха подредени грънци с всякаква форма и размери. Статуетки на воини и на индиански девойки украсяваха масите около отрупаното с възглавници канапе.

Брук си помисли, че е попаднала в рая. Цялата стая като че ли имаше свой собствен живот и излъчваше същия стил, който беше приковал вниманието й на базара.

Джонас наблюдаваше изражението й. Устата й беше леко отворена, а очите изразяваха възхищение. Белия рог беше отраснал с произведенията на дядо си и ги приемаше като нещо естествено. Но сега го обзе истинска гордост. Потисна усмивката си, приближи зад жената и каза тихо:

— Много е добър, нали?

— Добър ли? Той е великолепен. Истински майстор — тя се обърна толкова рязко, че се блъсна в него.

Мъжът я подхвана и още веднъж, макар и не толкова силно, през него мина познатото странно усещане. Стисна я здраво за ръката и я погледна, обзет от желание да я притегли към себе си.

С усилие я пусна и се отдръпна. Щом я погледна в очите, откри собственото си удивление. И тя беше усетила същото. Страните й бяха порозовели и Джонас едва сдържа усмивката си. Може би наистина ще я покани да излязат или да вечерят заедно.

Погледна калните си дрехи и реши, че трябва поне да се преоблече и измие, преди да отправи поканата си за вечеря.

— Настанете се удобно — покани я той. — Ако сте жадна, в хладилника има сода. Ще се върна след минутка.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не се безпокойте.

Проследи го с очи как излезе от стаята и въздъхна на пресекулки. Китката й още гореше от допира му, а сърцето й биеше бясно.

Губиш, Девлин, упрекна се тя. Пустинята те срази.

Решена да мисли само за бизнес, тя остави гърнето на масата и заразглежда статуетките — делфин на гребена на вълна; воин, насочил стрелата си към небето; гърне, подобно на нейното, но по-голямо и по-изрисувано.

Как така не беше чувала досега за Синия орел? Този човек беше гений. Как е могъл да запази работите си в тайна? И защо?

Брук поклати глава и усети, че гърлото й е пресъхнало. Взе чаша от шкафа и си наля газирана вода от хладилника. Върна се в дневната и застана пред вентилатора, за да се разхлади.

Само мисълта, че е открила художник като Синия орел, караше сърцето й да бие учестено. Той имаше изключителна дарба и трябваше да я сподели с тези, които можеха да я оценят. Брук можеше да организира изложба незабавно и да се свърже с четирийсет — петдесет от най-добрите клиенти на галерията. Ще се разчуе навсякъде и тогава може би… Може би галерия „Келибрук“ ще стъпи на крака. Брук затвори очи и приближи лице към вентилатора. Галерията трябва да оцелее. Какво ще прави Кели без нея?

Ами ако Джонас й беше казал истината? Ако Синия орел наистина не продава работите си? Как щеше да го убеди да дойде в Лос Анджелис и да направи изложба? Ами Джонас? Тя вдигна чашата и я допря до лицето си. Внукът на Синия орел не беше очарован от присъствието й. Дали щеше да й попречи?

На устните й заигра плаха усмивка. По-късно ще реши как да се справи с него.

Джонас все още закопчаваше снежнобялата си риза, когато се върна в дневната. Замръзна, щом видя Брук, застанала пред вентилатора, със затворени очи и развята коса, с лека изкусителна усмивка на устните. Тя наклони глава и притисна изпотената чаша до изящната си шия. Гърлото му се сви, докато я наблюдаваше. Беше се надявал, че привличането помежду им е случайност и че леденият душ ще охлади страстите.

Не се получи. Джонас се намръщи, когато тя бавно плъзна чашата по врата си. Там кожата й сигурно беше хладна и леко влажна. Той изпита непреодолимо желание да я докосне с устни. Кокалчетата на ръката му бяха побелели, когато закопча последното копче на ризата.

Леко се изкашля. В същия миг младата жена отвори очи и се обърна към него. Лека руменина плъзна по бузите й, когато осъзна, че я е наблюдавал.

— Налях си чаша вода.

Една капка бавно си проправяше път надолу по шията й. Джонас с усилие отмести поглед.

— Чудесно.

Настъпи неловко мълчание. Брук се отдалечи от вентилатора и разруши магията.

— Господин Уайтхорн…

— Джонас.

— Джонас, извинявайте, че се натрапих така. Нямам телефонния ви номер, а ми се стори неудачно да напиша писмо. За търговец на произведения на изкуството Синия орел е сбъдната мечта. Невъзможно бе да се върна у дома, без да се срещна с него и да го помоля за изложба в галерия „Келибрук“.

— „Келибрук“?

— Не е много оригинално, зная — усмихна се тя, — но родителите ми много искаха да открият галерия на името на сестра ми и мен. След като загинаха преди две години при катастрофа, реших да открия галерията сама.

— Съжалявам — промълви Джонас.

Той разбираше мъката от загубата на родителите, но познаваше и много по-страшна болка, толкова черна и безгранична, че не смееше дори да я назове. Прекоси стаята и спря до гърнето, което бе донесла Брук. Загледа се в глинения съд и си спомни деня, в който дядо му го направи. Тогава старецът изглеждаше необикновено доволен и го отнесе със себе си в планините за три дни. Въпреки че Джонас беше свикнал с дългите отсъствия на Синия орел, продължаваше да се плаши всеки път, когато го нямаше повече от два дни. Дядо му остаряваше и като че ли започваше да пооглупява, може би под влияние на своята разсеяност и дългото време, което прекарваше в разговори с въображаеми духове.

— През последните трийсет и четири години съм ставал свидетел как дядо ми отхвърля десетки предложения на търговци. С какво мислите, че се различавате от останалите?

— Не зная. Но наистина съм различна. Той ще говори с мен. Сигурна съм.

Тя наистина беше различна. Джонас не можеше да го отрече. Никоя друга жена не беше събуждала у него подобни чувства. Ами ако успее да убеди Синия орел да направи изложба? Тази възможност никак не му допадаше.

Той напълно забрави плановете си за вечерта.

— Дори дядо да се съгласи — рече Джонас и скръсти ръце — никога няма да ви позволя да го завлечете в Лос Анджелис.

Да го завлече? Брук го изгледа смаяно.

— Това е прекрасен шанс за дядо ви. Възможност да продаде работите си и да си създаде име, а вие няма да му „позволите“, така ли?

— Точно така. Синия орел не желае известност и не е в състояние да се влачи в града, за да могат банда сноби да олигавят изкуството му. Той е на осемдесет и две години, госпожице Девлин, и аз нямам намерение да позволя на вас или на когото и да било да използва един стар човек.

Да използва? Брук стисна юмруци. С държанието си Джонас Уайтхорн надминаваше всички грубияни, които бе срещала през живота си. Как смееше да допусне, че тя ще използва някого? Преди да успее да намери думи, за да му каже какво мисли за него, дочу плътен дрезгав глас.

— И кого по-точно, ти, Джонас Уайтхорн, наричаш стар човек?