Розмари Роджърс
Развратни игри (32)

31

— Къде съм? Какво правя тук? — опушените дъбови греди на тавана и облицованите с дървена ламперия стени останаха безмълвни.

Роклята й бе подгизнала, а в устата си имаше горчиво — солен вкус. Спомни си, че на път от тихото заливче на Корнуол, към далеч по-голямото пристанище на Плимут се бе разболяла от морска болест. Помнеше море от мачти и полюшващи се пристанищни светлини. Изтощението я бе повалило и тя съвсем смътно помнеше как я бяха внесли в тази стая и поставили върху тясното легло.

Вратата се отвори неочаквано и в стаята нахлу апетитното ухание на топла храна, което накара стомахът й да се разбунтува. Някаква прислужница с обло лице и кафява коса на фитили постави поднос върху масата в средата на стаята.

— Варено говеждо с картофи и печена риба. Друго няма. Също и бутилка вино, щото водата тук не става за пиене. Всичко вече е платено. Не мога да остана, долу вече ме викат.

Мариса се изправи. Минути по-късно вече бе погълнала храната. Беше прегладняла и дори не забеляза, че говеждото бе студено и в чинията й се бяха образували кръгчета втвърдена мазнина. Киселото вино я сгря. След като засити глада си, отново се върна в леглото. Сега се взираше в тавана и се чудеше защо не сложи край на всичко, хвърляйки се от прозореца, и как бе възможно човек да преживее нещо толкова ужасно. Пред очите й бяха лежащите един върху друг в гротескна поза трупове, а също и размазаното лице на Филип. И Доминик, който спокойно и самоуверено минаваше покрай прислугата. Доминик! Защо я бе довел тук?

Сякаш в отговор на въпроса й, вратата се отвори и на прага застана той, загърнат в тъмната си наметка, която веднага свали. Десният му ръкав бе срязан и под него се подаваше подгизнала от кръв превръзка. Мариса смътно си спомняше, че някой го бе превързал на борда на кораба, докато тя повръщаше, вкопчена в перилата. Превръзката бе подгизнала от морска вода, а Доминик бе казал само:

— Повече от това нямаше и на корабите на негово величество дори когато скрипецът бе строшил гърба на един мъж.

Мариса неволно се запита какво трябва да е преживял този мъж, за да стане толкова безчувствен. В съзнанието й изникваха откъслечни части от разказа на старата Парсънс. Този мъж — някога непокорно, полудиво дете — сега бе за нея по-голяма загадка откогато и да било. Един непознат със сурови черти, който я гледаше с презрение.

Тя не успя да се сдържи и попита:

— Защо ме докара тук? За да ме убиеш на най-безопасното място?

Сребристосивите му очи бяха непроницаеми.

— Ако имах такова намерение, щях да те оставя на фанатичния убиец или да те хвърля през борда преди няколко часа. Не ме питай защо те доведох тук — и сам не знам. Раната трябва да е замъглила разсъдъка ми.

Неочаквано Мариса изправи рамене.

— Ти си убиецът! Бях при мадам Дьо л’Егъл, преди да напусна Лондон, каза ми…

— Старата вещица? — той направи погнусена гримаса. — Така й е било удобно. Тя е главното действащ лице в цялата тази история. Всички останали са просто инструменти. Отначало нейно оръжие бе Дюран, но както добре знаеш, той рядко се вясва в Лондон и не върви всяка негова поява да съвпада с поредното убийство, така че бе възприето благонадеждни господа да теглят жребий кой да изпълни ролята на фанатичния убиец.

Той прочете неизречения въпрос в погледа й и се засмя.

— Да, също и твоят Филип. Откъде мислиш имаше пари да плаща дълговете си на комар? Последния път уби една жена и доколкото знам, това му достави удоволствие.

— Не! — извика тя.

— И още нещо, откъде, мислиш, ни беше известно къде и по кое време бихме могли да нападнем каретата ви? Филип знаеше всичко, с изключение на това, че жребият се бе паднал на мен. Той мислеше, че целта е само да бъдеш сплашена. После щеше да влезе в ролята на утешител… Не ти ли се стори странно, че се отърва невредим? Маркизата се погрижи за това. Но ако жребият бе посочил Дюран или някой от останалите, нямаше да се отървеш толкова леко. Жигосването не е болка за умиране, а освен това така бе изнасилена от собствения си съпруг и ти бе спестено онова, което ти бе замислил Дюран. Трябва да призная, тогава и аз бях на мнение, че заслужаваш наказание. Впоследствие обаче стигнах до заключението, че не можеш да излезеш от кожата си — ти си просто една себична предателка! Когато Филип не бе на разположение, ти се завтече при интриганта Ди Киара. Да не би да мислеше, че заговорите ви с него са останали тайна? Жалко, че манастирските стени не бяха достатъчно високи, иначе сега и двамата нямаше да се намираме в толкова неприятна ситуация.

Нанасяше й удар след удар и тъй като единствената й мисъл бе как да му отвърне, тя рече на пресекулки:

— Как смееш да ме съдиш? Ти си убил баща ми, за да можеш да мърсуваш с жена му! Нима трябва да се кая заради нещо, което е сторила и майка ти — за това, че обичам друг вместо мъжа, за когото бях принудена да се омъжа?

Той бе пребледнял и Мариса се възползва от предимството си, добавяйки:

— Предупреждаваше ме да не се меся в политиката, въпреки че сам ти непрекъснато го правиш и винаги си го правил. Бях въвлечена във всичко това против волята си в деня, в който ти се появи в живота ми и… и…

— Достатъчно! — остро я прекъсна той. — Още една дума и ще ти запуша устата, преди да те удуша!

Думите му я накараха да занемее. Той се овладя с мъка, дишайки шумно и неравномерно.

— Наспи се, утре отплаваме. Заминаваме с един американски кораб, чиято следваща спирка е Испания. Там ще можеш да решиш какво да правиш. Междувременно ще ти купя някакви дрехи, защото без багаж трудно ще те пуснат на борда.

Той остави вратата отключена, сякаш искаше да я предизвика да избяга. Но къде? Най-вероятно нямаше да успее да стигне по-далеч от кръчмата на този евтин хан или от лапите на пристанищната сбирщина. Не, нямаше да му достави това удоволствие. Трябваше да се добере до Испания, друг изход нямаше.

Утрото настъпи твърде скоро. Мариса апатично се загърна в едно палто с качулка и се остави да бъде отведена към пристанището. Студен солен вятър шибаше лицето й, докато вървяха по кея. След това лодка с гребла ги откара до някаква готова за отплаване шхуна. Мариса бе натикана в малка задушна каюта и оставена сама с мислите си. По долитащите от палубата шумове отгатна, че корабът отплава, а след малко чу и скърцането на вдигащата се котва.

От този момент между нея и Доминик се възцари крехко примирие. За пред хората тя бяха съпрузи, но враждебността помежду им си остана. Макар да деляха една каюта, той нито веднъж не я докосна. Нищо не ги свързваше, освен тясното обитаемо пространство насред океанските вълни.

На борда на „Мари Клер“ имаше още две жени — слабата, кокалеста жена на капитана, която обичаше да цитира Библията и доста по-младата, привлекателно закръгленичка Теса Първис, която стоеше главно в кабината си.

През първите дни цареше известно напрежение. Трите жени рядко разговаряха помежду си, а госпожа Мийкър, капитаншата, изглежда, не харесваше двете по-млади дами — тя ги избягваше, предпочитайки Библията си или някое ръкоделие. Очевидно не бе свикнала с жени пътници. Нито тя, нито Теса Първис досаждаха на Мариса с въпроси.

С Доминик се виждаха само по време на храна и късно нощем. Той прекарваше по-голямата част от времето си на капитанския мостик или в игра на зарове със свободните от служба членове на екипажа. Когато нощем се прибираше в каютата, често миришеше на алкохол. Мариса слушаше в мрака равномерното му дишане и в паметта й изплуваха ужасяващи спомени, преди умората да надвие страха и тя да потъне в неспокоен сън.

Беше се барикадирала зад ледено мълчание, също толкова студено, колкото сребристосивите му очи, които от време усещаше да я следят. Една сутрин го видя облегнат на перилата до Теса Първис и бе готова да се закълне, че двамата се усмихват един на друг. Дали не се познаваха отпреди? И защо Доминик пътуваше с този кораб, когато имаше свой собствен? Почти също толкова я измъчваше въпросът, какво щяха да си помислят за неочакваното им бягство след кървавите събития в замъка Ройс, леля й и останалите й познати. Той ме превърна в бегълка — с огорчение си помисли тя. Защо? С каква цел? Цялото й същество се противеше срещу начина, по който се отнасяше с нея, а омразата разкъсваше душата й, но съдбата отново бе решила да ги събере. Как ли щеше да свърши това пътуване?

На шестия ден, този въпрос съвсем неочаквано получи отговор, и то по необичайно драматичен начин.

Силен вятър издуваше платната и иначе мълчаливият капитан можеше да бъде чут не без гордост да казва, че скоро на хоризонта ще се появи португалският бряг. „Мари Клер“ се състезаваше със своя кораб близнак „Рут“ и екипажът вече бе сигурен в победата. Бяха оставили „Рут“ зад себе си, както и доста бурния Бискайски залив.

— Най-късно до два-три дни ще видим суша — подсмихвайки се, рече един матрос, когото Мариса срещна на път за каютата си.

В този момент вик от наблюдателницата я накара да спре и да се обърне.

— Платноход ляво на борд!

Капитан Мийкър стоеше на мостика с далекоглед в ръка. От любопитство, Мариса се приближи към перилата. Досега рядко бе виждала друг кораб, тъй като английските и френските играеха странна криеница. Наистина, из Средиземно море патрулираше една американска ескадра, но Мариса само веднъж бе зърнала американски флаг, при това от доста голямо разстояние. Сега тя се загърна по-плътно в шала си и се вгледа в мъгливия хоризонт.

— Съдейки по формата на корпуса, мога да се закълна, че шхуната е излязла от корабостроителницата в Салем, но все още не различавам флага — извика капитанът.

Корабът се приближаваше бързо и Мариса скоро можа да го види съвсем ясно.

— Плуват под марокански флаг! — извика капитанът с нотка на учудване в гласа.

Тогава обаче над борда на шхуната се издигнаха няколко бели облачета, последвани от гръм. „Мари Клер“ се олюля, а палубата бе залята от пръски солена вода. Мариса трябваше да се хване за перилата. Неочаквано настана суматоха, разнесоха се викове, разтичаха се матроси.

— За Бога, те ни обстрелват. Какво търси марокански кораб в Атлантическия океан?

— Може би новият ни президент е забравил да им плати данък и затова се опитват да свалят флага ни. Това е техният начин за обявяване на война, езически псета!

Мариса не проумяваше какво става. Защо ги обстрелваха? Вкопчена в перилата, тя продължаваше да гледа по посока на приближаващия кораб, докато не бе сграбчена за ръката и завлечена в каютата й.

Доминик я пусна толкова неочаквано, че тя се олюля. Сега той стоеше с гръб към вратата, а маската бе изчезнала от бледото му лице, на което бе изписано напрежение. Неочаквано изрева:

— Какво, по дяволите, търсеше на палубата? Нямаш ли капчица ум в главата си? — преди Мариса да успее да измисли някой хаплив отговор, той продължи вече по-спокойно: — За Бога, сега не е време да спорим. Чуй ме, скоро ще бъдат тук. Опитай се да се владееш. Кажи им, че си французойка. Няма да навреди и ако изтъкнеш връзките си с Наполеон. Няма да ти сторят нищо, докато са убедени, че могат да получат за теб тлъст откуп — усмихна се на недоумението й.

— Сега имаш възможност веднъж завинаги да ми се изплъзнеш, циганко. Използвай я! Можеш да им кажеш, че съм те отвлякъл заради парите ти. Не признавай, че сме женени, защото тогава ще гледат на теб като на американска поданичка, а това няма да им хареса.

Пристъпи към нея, разтърси я и изръмжа:

— Не разбираш ли? Ако бяхме на моя кораб, щяхме да окажем съпротива, но Мийкър няма оръдия и твърди, че бил отговорен за пасажерите и екипажа. Възнамерява да се предаде. Разбираш ли какво значи това?

Макар цялото й тяло да се тресеше, тя го погледна храбро.

— И ти ли ще се предадеш?

Сега корабът забележимо забави ход. Явно бяха свили платна. След това корпусът му се разтърси от носа до кърмата.

Мариса погледна открито Доминик. Стори й се, че в очите му прочете съжаление, преди да свали длани от раменете й и да отвърне грубо:

— Мислиш ли, че съм от хората, които са способни на самоубийство? Вече неведнъж съм бил в тъмница, а преди това нещо като роб и оцелях само защото умея да прекланям глава, когато е необходимо. Ти също трябва да се научиш да го правиш. Днес поне вече не се търгува с момичета, искам да кажа, почти не се търгува. Не забравяй, ако внимаваш какво говориш и запазиш самообладание, навярно няма да ти сторят нищо заради откупа, който биха могли да получат за теб.

— Човек би казал — прошепна тя, — че ще се зарадваш, ако все пак не се отърва толкова леко. Защо ме предупреждаваш? — горчивият й тон, изглежда, го нарани, но той само извърна глава и се заслуша в звъна на абордажните куки. От палубата долитаха викове и шум от стъпки. За секунди суровата маска се свлече от лицето му.

— Когато те срещнах, беше едно дете, което се правеше на циганка, но оттогава неведнъж си доказвала силата на характера си. Приличаш ми на… — замълча, взе безжизнената й длан и я поднесе към устните си. — Мисля, че и двамата ще оцелеем, съкровище — рече толкова нежно, че тя не повярва на ушите си. След това отново я изненада, като се засмя и я целуна по устните.

В следващия миг вече се бе обърнал и бе напуснал каютата, затръшвайки вратата след себе си.