Джойс Тийс
Кралят на планината (11)

Десета глава

Бил пийна глътка от силното ароматно кафе, сервирано от леля Кери, после с доволна въздишка се отпусна отново на пухкавите възглавници, с които леля Уини бе подпряла гърба му. Усети съвсем слаба болка, когато нагласи по-удобно крака си върху тапицираната в бяло табуретка, която леля Офелия бе поставила пред кожения диван. За разлика от Глори, мъжът смяташе, че няма нужда от обезболяващите хапчета, които доктор Съмнър му остави, след като почисти и заши раната. Наистина още се чувстваше малко замаян от загубата на кръв, но гледката, която представляваха Джейми и кученцето му, търкалящи се по килима в хола, щеше да му помогне да се възстанови по-добре, отколкото каквито и да било лекарства.

Виждаше се, че за разлика от баща си, детето не бе пострадало от дългата нощ в планината. След като взе гореща баня и добре хапна на закуска, неукротимият шестгодишен малчуган беше пак във вихъра си, дори не подсмърчаше тъй, както преди да започне тази авантюра. Разбира се, беше поуплашен, след като, преследвайки Къби в един кух дънер, се бе заклещил и бе останал там след мръкнало, но това поне бе предпазило двамата от студения вятър и дъжда. За съжаление, онези, които ги търсеха, не бяха имали този късмет.

По този повод кметът Бонър повтаряше на всички:

— Нито той, нито малкото му животинче имат драскотина по себе си, докато аз и дружината ми чак до неделя ще страдаме от копривата, на която се изпожилихме. Толкова кал и мръсотия събрахме по лицата си, а какво се оказва — малчуганът повече се уплашил от нас, отколкото от това, че се заклещил. Колко трябваше да го увещаваме, че не сме гадна банда разбойници, та да ни позволи да приближим и да го освободим от капана.

Бил се засмя, когато Калиб се впусна да обяснява случилото се на току-що пристигналия разносвач на хранителни продукти. От ентусиазма, с който кметът разказваше за рискованата акция по спасяването на Джейми Маккан, Бил се досети, че това ще бъде темата на деня долу в града. Всъщност само ако всички граждани не решаха да се отбият в дома му в планината тази сутрин — нещо, което беше напълно възможно, при скоростта, с която се сменяха посетителите.

Но вместо да се раздразни от нашествието на едва ли не цялото население на областта Джесъп, Бил с удоволствие установи, че след като веднъж се отърсят от първоначалното притеснение, тези хора се чувстват добре в дома му. Беше щастлив да ги посрещне след отзивчивостта им вчера. И до сто години да доживееше, пак щеше да помни множеството от хора, някои от тях съвсем непознати, които доброволно се бяха включили в издирването на загубеното дете.

Както Глори с огромно удоволствие му припомни, в трудни моменти хората от Хилсбъро се обединяваха като едно семейство и Бил смяташе за чест, че той и синът му са приети в тази малка общност. Никога не бе изпитвал подобно чувство на принадлежност, най-малко, когато родителите му бяха живи. Но Биг Уил и Лорийн Маккан не бяха отворили нито душите си, нито елегантния си дом за никой друг, освен за хората, които смятаха за равни по социално положение.

Усмивката на Бил стана още по-широка, когато той се вгледа в групичката деца, които пълзяха понякога безупречния бял килим на майка му. Мъжът беше възпитан да вярва, че притежанията са по-ценни от хората, особено от малките деца, но синът му щеше да израсне в дом, където всичките му приятели бяха добре дошли. Усети, че диша с пълни гърди, като слуша приглушения шум от разговори и смях, който се долавяше от кухнята и трапезарията, като гледа как съседите му се тълпят пред закуската, сервирана върху старинната махагонова маса в стил Людвик Четиринайсети.

Да, моят дом е моята крепост, но не е задължително той да е уединен и лишен от живот затвор, който да прогонва хората надалеч. Ако изобщо беше научил нещо, откакто се бе върнал у дома, и най-вече през последните двайсет и четири часа, то бе, че сам си е виновен за изолацията. Не би трябвало само защото родителите му се бяха отдръпнали от околните, и той да издига същите непристъпни стени.

С периферното си зрение улови блясъка от червената коса на Глори и се обърна, за да проследи как младата жена си проправя път през тълпата около бюфета. Глори натрупа върху една табла току-що изпечени бисквити, грабна каната с кафе и започна да пълни чаши. Сякаш не бе прекарала дълга и мъчителна нощ в планината — намираше весел поздрав и усмивка за всички.

Не беше лесно да се погрижиш за толкова много гости и дори от това разстояние Бил можеше да забележи, че по челото й са избили капчици пот. В косата й още имаше парченца сухи листа, носеше същата карирана блуза и кални панталони, с които бе бродила из планината същата нощ. Очевидно докато той се бе наслаждавал на дълга и гореща баня, а после се бе преоблякъл в чисти сухи дрехи, с присъщата си всеотдайност Глори се бе присъединила към огромната женска армия в кухнята.

Бузите й горяха от топлината и няколко кичура коса бяха залепнали по влажната кожа. По лицето й нямаше следа от грим, но на Бил му се струваше, че никога не е изглеждала по-добре. Ала когато забеляза виолетовите сенки под очите и отпуснатите от умора нежни рамене, реши също, че сигурно е и най-упоритата и вбесяващо настоятелна жена, която е срещал през живота си. Никой никога не бе чувал Глория-Елоиз Хъбард да се оплаква, но щом тя самата не знаеше кога да спре, трябваше да се намеси мъжът, който я обича.

От момента, в който го качиха в стаята му на носилка, с Бил се отнасяха като с болна кралска особа и при тия обстоятелства не бе съвсем изключено да се възползва от привилегированата си позиция. За жалост, не беше в състояние сам да изпълни гениалния си план, затова, щом Ида-Мей прекоси стаята, мъжът й направи знак да се приближи до трона му и да изслуша кралските му заръки.

Чу вика на Глори, когато бе успял да изкуцука едва до долната част на стълбата. Секунда след това Зик Хъбард блъсна кухненската врата и Бил видя как една силно зачервена помощница бе метната през рамото на най-големия си брат.

— Кенет Хъбард! Чудовище такова! Веднага ме пусни! Чуваш ли?

Естествено, викът на Глори привлече огромна тълпа от любопитни, и когато Зик се опита да я укроти, като обясни, че Кен само следва инструкциите на шефа си, всички очи се обърнаха към Бил. Той съжали, че е постъпил тъй необмислено и със заекване даде най-баналното обяснение, което му хрумна.

— Ами… Глори много работи днес… и нали си е упорита… Е, искам да кажа… Мислех, че… че е време… да си почине малко.

Въпросната дама вирна брадичка и му хвърли изпепеляващ поглед, но тъй като Бил бе извън обсега й, само удари с все сила гърба на брат си. Кен се развика и Бил още веднъж осъзна, че е трябвало да избере друг начин да я накара да си почине. Още щом срещна сините й очи, разбра, че си е навлякъл гнева й, задето я е поставил в такава неловка ситуация.

Той се изкашля притеснено. Не бе предполагал, че ще предизвика подобна сцена, но сега вече нищо не можеше да се поправи. Неприятното бе, че цялата област стана свидетел как той се чувства в правото си да заповядва на Глория Хъбард, независимо от волята й.

Още по-голямо неудобство причиняваше и убеждението му, че в малък град като Хилсбъро такива необуздани действия щяха да се сметнат като публична декларация на чувства и намерения. Фактът, че двамата му съучастници са братя на самата жертва, още повече утежняваха обвързаността му. А реакцията на Глори наистина го обезпокои, особено след като леля Офелия се намеси и още повече усложни положението.

— Струва ми се, че беше крайно време някой мъж да я вземе под контрол, Уилям Маккан — заяви тя и махна с ръка на племенника си. — Нали чу какво каза човекът, Кенет, занеси я горе.

— Лельо Офелия! — изумено извика Глори.

Бил не знаеше кой е по-зашеметен от изявлението на възрастната дама — той, Глори или любопитните наблюдатели, но скоро всички разбраха, че трите сестри са на едно мнение по въпроса.

— Мисля, че и ти трябва да си починеш с този болен крак — рече твърдо леля Кери и в очите й заискриха весели пламъчета, когато Кенет пое нагоре по стълбата с ритащия си товар. — И не се безпокойте за нас тук долу — продължи тя. — Повечето от хората вече са се нахранили и веднага ще си тръгнат.

Леля Уини не закъсня да прибави своя дял в романтичната история.

— Като се опразни къщата, ние ще почистим и ще подредим, а после ще ви оставим да си починете. Ида-Мей също ще дойде с нас в града, та и за Джейми не се притеснявайте. Лилия го е поканила у тях, за да си поиграе с децата. Нали, скъпа?

Съпругата на Кени мигновено потвърди:

— Точно така. И, Бил, ако закъснеем твърде много от панаира в Сентър Сити, с удоволствие ще задържа Джейми да спи у нас.

Това изненадващо изявление накара няколко вежди да се повдигнат, но единствено Ида-Мей посмя да постави въпроса за уместността на подобно предложение. С шепот, който би могъл да събуди и мъртвец, тя се обърна към леля Уинифред:

— Наистина ли поддържаш тези скандални действия, Уини Хъбард?

— Да, наистина. Освен това не виждам нищо скандално в това един мъж да ухажва жената, която обича, Ида-Мей Потър — прошепна в отговор Уини и добави доста по-високо:

— Дейвид, Зик, бихте ли помогнали на Бил. Не ми се иска да го видя да припада по стълбите.

— Да, лельо — отвърнаха в хор двамата младежи, и преди Бил да успее да възрази, братята на Глори го понесоха нагоре. Тази демонстрация на сила бе посрещната с бурни аплодисменти и няколко възхитени подсвирвания.

Бил с ужас и в неловко мълчание се остави да го носят, вече разбрал какво е изпитала Глори в това положение.

— Благодаря ви, момчета, оттук мога и сам да се справя — процеди той през зъби, щом стигнаха до площадката, но никой не му обърна внимание. Дори когато стана по-нелюбезен, пак не го пуснаха, и пресичайки целия салон, го пренесоха в спалнята му, където го очакваше доста по-малка, но също толкова любопитна публика.

— Насам, момчета — разпореди Кен, като посочи двойното легло.

Бил с мъка потисна ругатните, когато младежите не особено нежно го тръшнаха върху твърдия матрак, а Глори се засмя, според него твърде нелюбезно.

— Каквото повикало, такова…

— О, млъкни — изръмжа Бил, но тя все още му бе тъй ядосана, че изобщо не се уплаши. Напротив, знаеше точно какво да му каже, за да си отмъсти.

— Доколкото разбирам, ти се смяташ за краля на планината, но трябва да знаеш, че не можеш просто да щракнеш с пръсти и да разпоредиш на лакеите си да ме докарат в кралските ти покои. Подобно нецивилизовано държание може да е било прилагано в средновековието, но сега сме двайсети век, приятелю, и аз също имам мнение по въпроса с кого ще правя любов.

Бил закри очите си с ръце и простена:

— Господи, Глори! Знам, че не си преизпълнена с любов към мен точно сега, но моля те, остави ме на мира за малко. Братята ти ме довършиха.

По развеселените им лица, Глори установи, че нелоялните й роднини не се чувствала ни най-малко задължени да защитават предполагаемо пострадалата й чест.

— Но ние вече знаем на чия страна са тези подли празноглавци — заяде се тя, ала единствено Зик сякаш се трогна от обвинението.

— Не се безпокой, Глори. Сестрите сигурно са се погрижили да сподавят всички неприятни клюки, които биха могли да произлязат от случая.

Глори знаеше тяхното мнение — те смятаха, че Бил Маккан е идеалният мъж за нея — затова изобщо не се изненада от това съобщение. Наистина, обичаше го до полуда, но нямаше да го остави на мира толкова лесно.

— И те действително одобряват този нагъл разбойник?

— Май е така — отвърна Дейвид, макар че сам не можеше да повярва напълно. — Е, тези романтички винаги са си падали по Маккан и странните му навици. Та те още разправят онази история, дето го бутна от мотоциклета, а той те подгони като хищник жертвата си.

— Дори аз му се възхитих тогава — призна Зик. — Глори със сигурност си търсеше белята.

— Понякога може да се каже, че Бил е достоен представител на пола ни — съгласи се Кен.

— Ще млъкнете ли, момчета? — процеди през зъби Бил, а тримата ухилени шегаджии се отдръпнаха от леглото и козируваха. Но щом срещнаха гневния поглед на домакина, набързо излязоха. Бил размаха гневно юмрук към затворената врата и си спомни какво бе казала Глори за тях.

— Подли празноглавци — потвърди той.

— Нали знаеш, трябва да си същият, за да ги познаеш — подхвърли Глори подигравателно, но бързо смени тона, щом съзря изопнатото лице на Бил. — Хайде, хайде, ти започна всичко това, Били Маккан!

— А сега — отвърна той заканително, — аз ще го приключа.

Глори се изтърколи на една страна, но дори ранен, Бил бе доста по-бърз от нея. Обви ръка около кръста й, но младата жена се дръпна и предупреди:

— Пусни ме, защото ще напрегнеш твърде много болния крак.

— Глория, ти си толкова миниатюрна, че единственото напрежение, което можеш да създадеш, е върху нервите ми — той се преобърна, положи я върху себе си и впи устни в нейните. Най-сетне вдигна глава и рече задъхано: — Сгреших. Имаш също неотразим талант да напрягаш и други части от тялото ми.

Тя вдигна самодоволно вежди и Бил се намръщи.

— Гордееш се с това, нали?

— Много — съгласи се тя наперено, но за нейна изненада, лицето на Бил не се смекчи. — Заплашен ли се чувстваш?

— Чувствам се заплашен от всичко, което можеш да ми причиниш — с неохота призна той, вдигна ръка и нежно погали бузата на младата жена. — Честно казано, толкова много те обичам, че ме е страх.

— Но ти си толкова смел мъж, че желанието да поемаш рискове далеч надхвърля страховете ти.

Бил я изгледа недоверчиво и се извъртя настрана. Глори застина, когато той прикова раменете й към леглото, но изумлението й беше пълно, щом започна да я претърсва.

— За Бога, какво правиш? — попита тя.

— Търся онези розови очила — отвърна изплъзна ръце по бедрата й. — Все ми казваш, че си ги свалила, ала след последната идиотска забележка, знам, че трябва да са някъде тук.

— Какво говориш? — обърка се тя. — Каква идиотска забележка?

Бил хвана китките й и я изтегли нагоре, тъй че застанаха лице в лице.

— Не съм аз смелият в случая, Глори, и не аз поемам рискове. Ти го правиш.

— Аз?!

Бил кимна.

— Ако си спомняш, не аз дойдох в твоето скривалище навремето. Ти се съблече и се хвърли във вирчето, после ти ме предизвикваше да дойда при теб.

— Тогава бях едва ли не бебе — оплака се тя възмутено. — А по думите ти човек може да си помисли, че съм била прелъстителна сирена.

— Беше съвсем мъничка изкусителна дори тогава — съгласи се Бил. — Но това е само началото на моето падение. След като ми показа как би трябвало да се играе, ме завлече със себе си в дома си, после насила принуди братята си да бъдат любезни с мен, макар че единственото им желание сигурно е било да ме пребият.

Глори подсмръкна презрително.

— Всичките бяха по-големи от теб. Аз само им припомних, че не е голямо геройство да дразниш някого, който не ти е равностоен съперник.

— Ти беше най-малка от всички, но това не ти попречи да ги командваш и тримата.

— Не бих нарекла това смелост — възрази тя. — Става дума за братята ми. Те никога не биха ме наранили.

Бил поклати глава.

— Те никога не биха вдигнали ръка срещу теб, защото се страхуват от това, което ще им сториш после.

За момент тя изглеждаше озадачена, после се засмя.

— Като се замисля, може да си прав. Имам навика да вдигам голям шум, когато реша, че наистина много държа на нещо. Веднъж Зик събори едно гнездо от дървото и аз за малко да оскубя всяко косъмче от главата му.

— Ето, виждаш ли? И макар че аз често те дразня, ти никога не си крила, че ме обичаш. Не знаеш ли каква смелост се изисква, за да разтвориш така душата си? Да излагаш на показ всичките си чувства? Дори когато бяхме в гимназията, щом ме погледнеше, знаех точно какво изпитваш.

Глори сви рамене — не можеше да приеме твърдението, че се изисква такава смелост да обичаш някого. Разбира се, когато откри, че той не отвръща на чувствата й, беше дълбоко наранена, но дори след тази болка, пак не можеше да потисне любовта си.

— Не е много любезно да ми припомняш, че чувствата ми са били тъй болезнено очевидни. Тогава си въобразявах, че се държа като много зряла и уравновесена жена.

— Ако говориш за последната вечер в Хънтърс Гроув, съгласен съм — призна Бил и за пръв път се усмихна при този спомен. — Изглеждаше толкова красива, застанала под лунните лъчи с новата си бяла рокля и аз тъй силно те желаех. Нямаш представа какво мъчение беше за мен да ти обърна гръб и да си тръгна, но ако се бяхме любили онази нощ, след това неминуемо щеше да ме намразиш.

— Никога! — избухна Глори, но Бил й разказа за заплахата на баща си и тя най-сетне разбра какво се бе случило онази вечер.

— Ти наистина си ме обичал?!

— Много — прошепна Бил, — толкова много, че не можех да понеса да съм близо до теб. След като обясних на Биг Уил какво е мнението ми за хората, които са в състояние да изнудват собствения си син, напуснах града.

Трогната от болката в гласа му, Глори се хвърли на врата на мъжа и го целуна.

— Трябваше да се досетя — рече тя и погали с устни шията му. — Толкова съжалявам, че се усъмних в чувствата ти.

— Дадох ти твърде много повода за съмнение — дрезгаво отвърна той и стисна раменете й, за да я отблъсне. Иначе лесно би могъл да отложи обясненията и да се отдаде на желанията, които възбуждаха устните й. — Както тогава, така и сега. Но наистина те обичам. От самото начало.

— Знам — щастливо въздъхна тя и добави: — А след всичко, което направи преди малко, знае и целият град.

— Не ме интересува — сопна се той, но после изражението му стана сериозно. — Надявам се, нямаш нищо против да поканим всички на сватбата.

Глори сбърчи нос, уж отвратена от идеята.

— Не беше най-романтичното предложение за женитба, но като се има предвид, че съм вече безнадеждно компрометирана, ще трябва да се задоволя с това.

Бил толкова се смути, че тя се засмя.

— Само се пошегувах.

Но той все още чувстваше необходимост да се извини.

— Не исках да се случи така, Глори. Видях колко си уморена, а знаех, че няма да спреш, докато не те принудя.

— Точно така и направи.

— Ако зависеше от мен, щях да те принудя още преди десет години — рече Бил. — И тъй като Биг Уил направи така, че да не мога да те имам, напуснах разярен града. Мразех баща си, задето ми отне единственото нещо, от което имах нужда, за да бъда щастлив, и за да му отмъстя, взех решение да остана далеч от неговата сфера на влияние — той поклати глава и с тон, пълен със самоирония, продължи: — Бързо разбрах, че и светът извън Хилсбъро може също да ме нарани. Бях се изолирал от баща си и по този начин всъщност се бях изолирал от нещата, за които милеех. След време тази необвързаност към всички и към всичко се превърна в начин на живот… докато не се появи Джейми — зърнал състрадателната й усмивка, той добави: — Тогава не съзнавах още, но освен че исках пак да бъда с теб, Джейми е другата главна причина да остана тук и да поема предприятието. През всичките тези години, които прекарах в безцелно скитане от място на място, се опитвах да убедя себе си, че корените не са важни. Бяхме аз и Джейми срещу целия свят, докато не се върнах тук и не осъзнах, че момчето има нужда от много повече, отколкото му бях дал до този момент.

Глори хвана ръката му.

— Не бъди толкова строг със себе си — упрекна го тя. — Джейми винаги е имал най-важното — баща, който го обича.

— Но не и място, което да нарече свой дом — добави той. — Никакво семейство, освен мен… никакви корени. Нямах право да го лишавам от тези неща само защото аз не съм ги получил като дете.

— Джейми няма вид на потиснато дете — откровено рече Глори. — Той е прекрасен, чувствителен, мъдър за годините си и има самоувереност за шестима.

— Точно като баща си — усмихна се Бил.

— Дори придобива всеизвестната наперена походка на Маккан — съгласи се Глори. — Може би точно затова всички ние — жените Хъбард — го обожаваме. Боя се, че към шестнайсетата му година вече ще трябва да разгонваме момичетата с пръчка.

— Дано има късмет да намери някоя, дето е достатъчно смела да го връща на земята, когато е нужно — рече Били и нежно я целуна по устните. — Дребна и настъпателна като теб.

— Ето сега е моментът — гневно заяви тя и, преди той да реагира, вдигна ръце и се изви тъй бързо, че Били остана изпружен по гръб.

Тъкмо се приготви да възрази, и устата му бе мигновено запушена с меки устни, които му доставиха огромно удоволствие. Дълго се наслаждава на сексуалното настъпление, но накрая болката в крака стана толкова силна, че не можеше вече да я пренебрегва. Както винаги, Глори вървеше крачка пред него, и докато той успее да седне, тя вече беше в банята.

— Настани се по-удобно, Били Маккан, защото скоро ще се върна.

Бил се замисли над думите й, накрая реши да ги приеме сериозно. Чуваше как тече водата в банята и си представяше Глори гола под душа — това му припомни твърде много неща и той се раздвижи. Голямата баня имаше огромна черна мраморна вана, заобиколена от саксии с папрат, които й придаваха вид на планински вир — много подобен на онзи, при който бе прекарал толкова много време като дете. А най-хубавото бе, че синеоката нимфа, с която щеше да сподели вира, вече не бе дете, и тъй като той също бе пораснал, можеше да измисли много приятни забавления, освен плуването.

За секунди свали дрехите си и безшумно пристъпи в банята. През полупрозрачната завеса със задоволство забеляза, че, макар да беше пуснала душа, Глори не си бе направила труда да извади запушалката. На дъното на ваната се бяха събрали десетина сантиметра вода, а като се пуснеха и другите четири крана, нивото щеше да се покачи много бързо.

Глори бе обърната с гръб, тъй че не видя загорялата от слънцето ръка, която се пресегна да завърти крановете. После Бил дръпна пердето и застана отстрани.

— Знам, че това си е твое любимо място, но не мисля, че ще имаш нещо против да го споделиш с приятел.

За миг Глори се стресна, но после избухна в същия звънлив смях, който бе чул при първата им среща. Подпряла юмруци на хълбоците, тя се намръщи и рече:

— Махай се оттук, Били Маккан, преди да съм насъскала кучетата. Ще съжаляваш.

Бил не обърна внимание на предупреждението, а само се усмихна хитро и промълви с дрезгав глас:

— Но нали приятелите трябва да се държат приятелски един към друг — и протегна ръка към нея.

Без да се колебае, Глори я пое и на миглите й заблестяха сълзи на щастие.

— Сега, когато сме отново заедно, няма да съжаляваме за нищо.