Серия
Големия, лош Улф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolfe Waiting, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 42 гласа)
Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джоан Хол. Предчувствие за обич

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0203–4


Първа глава

Тя щеше да е много красива, ако не бяха огромните кръгли очила с рамки от черупка на костенурка, които й придаваха вид на сова.

Джейк Улф се беше разположил на бара в бистрото недалеч от колежа. Докато отпиваше от кафето пред себе си, крадешком оглеждаше младата жена, седнала в дъното. Имаше хубаво лице, великолепна фигура и буйна кестенява коса, спускаща се на непокорни вълни по раменете й. Финото й малко носле беше забодено в книгата, поставена на масата пред нея.

— Още кафе? — попита барманът Дейв, като спря пред Джейк.

— Може — промърмори той и неохотно отмести погледа си към него. — Коя е онази хубавица?

— Казва се Къмингс — отвърна Дейв, без да откъсва очи от тъмната, вдигаща пара течност, струяща в чашата. — Сара Къмингс. Хубавка е.

Този човек никак не е от приказливите, помисли Джейк, като разсеяно му благодари. Трябваше да му вади думите с ченгел от устата.

— Вероятно е от новите студентки.

— Не — поклати глава Дейв. — Не е студентка, а асистентка в историческия факултет.

— Значи учителка по история, а? — Джейк направи гримаса. — В училище часовете по история винаги ме отегчаваха. Ако имах обаче такава учителка… — хвърли многозначителен поглед към непознатото момиче в отсрещния край на бистрото. По устните му заигра дяволита усмивка.

— Разбирам те напълно — засмя се Дейв. — По мое време училището беше пълно със стари вещици, които носеха овехтели черни рокли и обувки с връзки и дебели подметки. При това не се разделяха с линийките си, които честичко използваха.

Развеселен, Джейк му отправи блестящата си белозъба усмивка. Внезапно обаче вниманието му беше привлечено от леко раздвижване в дъното на бистрото. Обектът на техния разговор бе затворил книгата си и се беше изправил.

— Хм… Дейв… Защо не ме представиш на младата асистентка?

— Ами, не зная… — барманът изгледа униформата на Джейк. — Всъщност, ти не си ли на работа?

— Е, и какво от това? — прошепна в отговор младият мъж. Асистентката по история събра нещата си и свали големите очила. Наистина беше красива. — Все едно, рано или късно ще се запозная с нея. Не забравяй, че патрулирам в района около колежа.

Тя се отправи към тях. Джейк затаи дъх и хвърли предупредителен поглед към Дейв, който незабавно схвана заплашителния намек.

— О, госпожице Къмингс, запознахте ли се вече с местния представител на закона?

Сара спря и се намръщи.

— Представител на закона ли?

Джейк едва сдържа внезапното си желание да се пресегне и да изглади бръчката, прорязала гладкото й чело. Въздъхна с досада. Защо все попадаше на разни типове, които не пропускаха случай да изявят посредствения си комедиен талант за негова сметка?

Дейв сякаш отгатна мислите му, защото незабавно стана сериозен.

— Хм, исках да кажа, това е Джейк Улф. Работи в полицията в Спрусуд — после се усмихна невероятно любезно. — Джейк, това е госпожица Къмингс.

Без да му обръща внимание, Джейк на свой ред отправи към Сара най-очарователната си усмивка и й протегна ръка.

— Приятно ми е, госпожице Къмингс!

Тя обаче не изглеждаше ни най-малко очарована. Изгледа го неспокойно, почти изплашено. Все пак отвърна на ръкостискането му.

— Офицер Улф? — гласът й беше толкова тих, че Джейк едва я чу. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще побегне към вратата. Защо ли се държеше толкова странно?

— Дейв ми каза, че отскоро сте асистентка в историческия факултет — поде той, като слезе от високото столче и застана пред нея.

— Ах, да. Аз… Да, да.

Какво, по дяволите, ставаше с тази жена? Джейк просто не знаеше какво да мисли. Изглеждаше невероятно изнервена, също като млад полицай, поел първия си сериозен случай!

— Знаете ли, странно е, че не сме се срещнали преди — любезно продължи той, като внимаваше да не издаде обзелото го подозрение. — Сигурно сте в града съвсем отскоро.

— Да — кимна тя и хвърли бърз поглед към вратата. — Аз… Пристигнах преди две седмици.

— Точно така — потвърди Дейв. — Спомням си, че веднага след като пристигнахте в Спрусуд, се отбихте да обядвате в моето бистро.

— Това обяснява всичко. През последния половин месец бях само втора и нощна смяна — замислено промърмори Джейк, като хвърли красноречив поглед към Дейв.

— Да, точно така — побърза да се съгласи той. — А сега трябва да се залавям за работа — и като грабна един парцал, се зае да бърше най-отдалечения край на барплота.

Джейк зачака мълчаливо. Ала Сара Къмингс просто продължаваше да стои пред него с такъв вид, сякаш би предпочела да се озове навсякъде другаде, само не и тук.

— От този край ли сте? — попита той, опитвайки се да намери обща тема.

— Не — поклати глава тя. — От щата Мериленд съм… — и след кратко колебание, сякаш не беше сигурна дали е нужно да дава по-подробни обяснения, добави: — От Балтимор.

— Хубав град — отвърна Джейк и отново се усмихна. Усилията му да я предразположи обаче претърпяха пълен провал. — Бил съм там.

— О, наистина ли? — Сара отново погледна към вратата. — Хм, аз… Това е много хубаво.

Страхотно! Нямаше никакъв смисъл да продължава този невероятно безсъдържателен разговор. Очевидно тя гореше от желание да се избави от присъствието му. Но защо? Макар и твърде ласкателно, предположението, че просто е зашеметена от мъжествения му чар, не беше особено убедително. А може би беше свенлива и необщителна по природа?

Или пък имаше неприятности със закона? Джейк веднага отхвърли последното предположение. Госпожица Сова изглеждаше твърде млада и невинна, за да бъде замесена в криминални деяния.

Да не би дезодорантът да му беше изиграл номер? Като потръпна при тази мисъл, Джейк направи последен опит да поведе разговор с младата асистентка.

— Да ви поръчам ли чаша кафе? — той посочи високото столче край себе си. — Ако не бързате, разбира се?

— Не… Благодаря… Може би някой друг път. Имам лекция — Сара Къмингс изразително изгледа почти двуметровата му фигура, препречваща пътя й. — Може ли да мина, ако обичате?

Какво друго му оставаше? Като изруга мислено, Джейк отстъпи встрани.

— Моля — внезапно обаче, докато тя се стрелна покрай него, го осени вдъхновение. — Кога?

— Какво „кога“? — Сара се спря и го изгледа ужасена.

— Казахте „Някой друг път“ — хвърли бърз поглед към часовника си. — Всеки ден по това време се отбивам тук за чаша кафе. Какво ще кажете за утре?

— О… Вижте, аз… — очите й се насочиха към изхода, после отново към него. — Аз…

— Само едно кафе. Моля ви!

Сара нервно облиза устни. По тялото на Джейк премина гореща тръпка. Леко задъхан, той зачака отговора й.

— Добре — отвърна накрая тя с очевидна неохота. — Утре в десет.

— Чудесно — усмихна се Джейк. — Ще ви чакам.

Противно на очакванията му, вместо да се втурне припряно навън, Сара Къмингс грациозно се упъти към вратата, като леко полюшваше стройните си бедра.

Това бе походка на богиня! Джейк изтри внезапно овлажнелите си длани в панталоните и се отърси от обзелото го замайване.

„О-хо! Внимавай, млади момко! Тази жена е истински огън!“, помисли той.

— Ох… Какви очи само! — въздъхна и се ухили на Дейв.

— Най-обикновени кафяви очи — отвърна барманът, който очевидно не споделяше ентусиазма на събеседника си.

— Кафяви?! Сляп ли си, човече! Очите на Сара Къмингс не са само кафяви. Те имат кадифения цвят на кестени!

— О, я стига! — Дейв направи гримаса.

— Ти нямаш душа! — обвиняващо произнесе Джейк, като полагаше усилия да не се разсмее. — Не притежаваш усет към нюансите.

— Възможно е. Само че, когато видя хубава жена, веднага мога да я оценя. А госпожица Къмингс наистина си я бива.

— Хмм… — Джейк замислено кимна. И все пак, от какво се боеше тя? Може би от униформата му? И от всичко, което тя олицетворяваше?

Изгарящ от любопитство, той отпиваше от изстиналото кафе, докато обмисляше какво да предприеме по-нататък.

 

 

По дяволите този мъж!

Като хапеше нервно долната си устна, Сара крачеше по алеята, водеща към сградата, в която се помещаваха хуманитарните факултети. Погълната от мислите си, отвръщаше разсеяно на поздравите на студентите.

Защо изобщо прие неговата покана, питаше се тя, докато благодареше на хубавата млада жена, която й отвори вратата на аудиторията.

Навярно защото се беше изплашила от него. Споменът за Джейк Улф накара ръцете й да се разтреперят. Сара намръщено намести очилата си и постави на катедрата хронометъра и бележките по лекцията. Не беше забелязала по тялото му и грам излишна плът. Неговата висока, изпъната като струна фигура действително излъчваше заплашителна мъжественост.

При това беше красив… Тя отново си припомни чертите на волевото му, сякаш изваяно от камък лице.

— Добро утро, колеги. Да започваме ли?

Косата му беше с цвета на узряла пшеница…

— Макар Западът да не е подозирал за съществуването на Китайската империя, тя е била велика сила още по времето, когато римляните едва започвали походите за завоюване на Средиземноморието…

Очите му бяха тъмносини като нощно небе…

— Това беше чудесен въпрос, господин Клузевиц. Китай не отстъпвал по мощ и богатство на Римската империя от дните на нейния най-голям разцвет…

Кожата му имаше бронзов загар…

— Да, разбира се, съгласна съм, че Китай е оставил за поколенията безценно наследство в областта на литературата и изобразителното изкуство.

Беше толкова висок, толкова впечатляващ… Мъже като него представляваха опасност за женските чувства.

Полицейски служител…

— … Известен още като период на воюващите държави — почти двеста години на безредици, последвали падането на династията Зоу.

Сара продължаваше машинално лекцията за Китайската империя. Когато накрая студентите неспокойно се размърдаха, погледът й се насочи към хронометъра. Времето беше изтекло. Като се питаше дали поне част от онова, което беше казала, е имало някакъв смисъл, тя благодари на студентите за участието и ги освободи.

Полицейски служител!

Въздъхна и събра нещата си.

Как можа така глупаво да склони да се срещнат утре? Нима беше необходимо да се забърква в още по-големи неприятности… Или пък инстинктивно търсеше закрила от Джейк?

Тези мисли не я напускаха. В края на занятията се запъти към квартирата си, намираща се на петнадесет минути път от колежа, на втория етаж на наскоро ремонтирана частна къща.

Дори слънчевата есен на Пенсилвания и свежият хладен въздух, в който се носеше тръпчивият мирис на изгаряните листа, не успяха да я откъснат от обърканите размисли.

Нима Джейк Улф можеше да разреши проблемите й?

Не! Решително отхвърли проблесналия лъч на надежда. Не можеше да се довери нито на него, нито на който и да било представител на закона. Беше твърде опасно да се разприказва. Съществуваше голяма вероятност да постави в опасност нечий човешки живот, дори своя собствен.

„Мълчанието е злато, госпожице Къмингс!“ Предупредителният глас на студента отекна в съзнанието й. По гърба й полазиха хладни тръпки, които нямаха нищо общо с мразовития октомврийски ветрец.

Не, със сигурност не можеше да се довери на никого, особено на Джейк Улф!

Тревожна и объркана, тя влезе в апартамента, хвърли нещата си на едно кресло, изрита обувките и отиде в малката кухня.

От сутринта не беше хапвала нищо и въпреки притесненията започваше да изпитва силен глад. Набързо постави в тенджера продуктите, необходими за приготовлението на макарони със сирене и брюкселско зеле. След това я пъхна в печката, включи таймера, сложи в хладилника бутилка бяло вино и се запъти към банята.

Когато най-сетне, поруменяла и ободрена, излезе от ваната, таймерът пронизително звънеше. А също и звънецът на входната врата. Кой, за Бога, можеше да бъде? Като мърмореше по адрес на нахалниците, които безпокояха хората тъкмо по време на вечеря, Сара грабна халата, окачен зад вратата на банята.

Докато прекосяваше гостната, загърна лилавата копринена материя около още мокрото си тяло и здраво стегна колана около талията си.

Отново се позвъни.

— Кой е? — попита тя, като посегна към бравата.

— Джейк Улф.

Ръката й застина на няколко сантиметра от вратата. Сърцето й сякаш спря за миг, сетне заби лудо.

— Госпожице Къмингс?

Сара преглътна, отвори уста и с усилие успя да проговори:

— Да?

— Ще ми отворите ли?

Наистина, щеше ли да го направи? Намръщено изгледа тънката материя, едва прикриваща голотата й.

— Не съм облечена! — извика в отговор.

— Добре, тогава ще почакам да се облечете.

Всичките й планове отиваха по дяволите. Като се колебаеше дали да отвори или просто да му каже да се маха, Сара прокара пръсти през влажните си разбъркани коси.

В кухнята таймерът продължаваше да звъни настойчиво, ала тя не го чуваше.

— Хм… Сара, още ли си тук?

— Да.

— Този шум у вас от противопожарната аларма ли е?

Въпросът му я накара да се стресне. Печката! Отчаяна, хвърли поглед към кухнята, после отново към вратата. Очевидно Джейк нямаше никакво намерение да си тръгва. Значи все пак щеше да се наложи да му отвори.

Освен това беше гладна.

— Струва ми се, че усещам миризма на загоряло.

Загоряло?! Хубавата й тенджера! Думите на Джейк й подействаха като електрически шок. Тя превъртя ключа, отвори вратата и се втурна към кухнята.

— Влизай! — извика през рамо, докато прекосяваше гостната. — Ще дойда след няколко минути.

Отвори вратичката на фурната и се наведе, за да извади ястието. Изведнъж по гърба й полази тръпка.

Не беше чула Джейк да влиза в кухнята, ала инстинктивно усети, че е застанал зад нея… При това твърде близо.

— Да ти помогна ли?

Макар да знаеше, че е тук, Сара трепна при звука на приятния му дружелюбен глас.

— Не! Ах… — намръщи се, ядосана от нерешителността си. — Благодаря, няма нужда — без да се обръща към него, постави тенджерата върху печката и изключи таймера.

Внезапно настъпилата тишина й подейства още по-изнервящо, отколкото пронизителният звън. А и Джейк беше застанал толкова близо, че чуваше дишането му.

— Не е изгоряло — промърмори той. — Мирише вкусно — и след кратко колебание продължи: — Макарони със сирене и брюкселско зеле, нали?

— Да — отвърна Сара с шумна въздишка. Понечи да се обърне и едва не се удари в печката. — А сега ще ме извините ли? — в гласа й прозвучаха нотки на раздразнение. — Бих искала да се облека.

Всъщност не беше напълно сигурна каква реакция бе очаквала от негова страна при тези думи. Вероятно бавен преценяващ поглед, последван от многозначителна дръзка усмивка. Излъга се. Джейк Улф не откъсваше поглед от очите й и се усмихваше мило и приятелски.

— Разбира се — той незабавно се отдръпна и заднишком влезе в гостната. — Ще те почакам тук.

Сара профуча край него, забързана към спалнята.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Въпросът му я накара да застине на място. А-ха! Навярно се канеше да предложи да закопчае сутиена й!

— Какво… имаш предвид? — процеди през зъби.

— Ами, например да сложа масата. Надявам се, че няма да бъдеш твърде жестока към мен и само да ме измъчваш с разни вкусни миризми, без да ми предложиш да споделя вечерята ти?

— Така ли? — тя бавно се обърна и го изгледа хладно. — А защо да не мога?

Джейк Улф успя да си придаде отчаян вид.

— Това би било изключително сурово наказание за един умиращ от глад човек!

В този миг Сара за пръв път съзря неговия истински образ. В нея се надигна буря от чувства. Джейк беше без униформа. Това обаче не намаляваше ни най-малко очарованието му. Напротив — промяната в облеклото сякаш беше усилила неговото чувствено излъчване. Джинсите прилепваха към всяка извивка на тънкия му кръст, тесните бедра и дългите мускулести крака. Погледът й се плъзна нагоре към широките гърди и рамене, очертани от прилепващата фланелка с къси ръкави. Леко окосмените му ръце с тънки китки и дълги пръсти бяха положени на бедрата, точно под кожения колан.

От цялото му същество лъхаше неподправена мъжественост. Макар стойката му да изглеждаше привидно отпусната, за Сара нямаше съмнение, че всъщност той е изпълнен с напрегнато очакване, безмълвно предизвиквайки я да откаже на молбата му.

Искаше й се да приеме предизвикателството и да му се противопостави. По някаква непонятна причина обаче не успя да го стори.

— Чиниите са в шкафа над мивката — рязко каза тя, като отново се обърна с гръб към него. — Приборите са в чекмеджето, а салфетките — на масата. Ще се върна след минута.

— Не се притеснявай — гласът му беше тих, нежен и изпълнен с обещания. — Ще те почакам.

Точно от това се притеснявам, каза си Сара, като затвори вратата след себе си. Само ако го беше срещнала по-рано, преди една седмица… Всъщност, не — това не би променило с нищо сегашното положение.

Какво да прави?

Неспособна да помръдне, дълго остана неподвижна, като се бореше с обзелото я чувство на развълнувано очакване. Усещаше се едновременно странно възбудена и изтощена. И все пак трябваше да бъде честна поне пред себе си.

Джейк Улф я привличаше, и то твърде силно. Това самопризнание я подтикна към действие. Със съзнанието, че прави грешка, за която по-късно сигурно ще съжалява, Сара бързо се облече. После прокара четката през разбърканите си коси и сложи малко руж на бузите, спирала на миглите и червило на устните си. Накрая с разтуптяно сърце излезе от спалнята.

Ала едва направила две крачки, се спря поразена от гледката, разкрила се пред очите й. Бе се забавила само петнадесет минути. Ала през това време Джейк явно не си беше губил времето.

Той стоеше и я очакваше в единия край на малката маса, наредена за двама. Върху най-хубавите й дантелени покривчици бяха поставени чиниите и запотените чаши. Вдигащата пара тенджера заемаше почетно място в средата. Бутилката вино, която бе поставила в хладилника, беше отворена и сложена от едната й страна, а от другата се мъдреше голяма дървена купа със салата.

Гладът я накара да се опомни от изненадата. И все пак, макар Джейк да беше успял да направи всичко за по-малко от половин час, не устоя на изкушението да го подразни.

— Всичко изглежда чудесно, обаче… Няма ли хляб? — попита тя със закачлива нотка в гласа си.

— Но, разбира се! — отвърна той по същия начин. — В панера за хляб намерих няколко пшенични кифли. Фурната беше още гореща, затова ги сложих вътре да се притоплят.

Победоносната усмивка, която й отправи, накара всички други мисли от главата на Сара да се изпарят. През нея сякаш премина електрически ток. Внезапно тя изпита трескаво желание да се заеме с нещо.

— Ах… Тогава ще отида да ги донеса — предложи смутено и побърза да изчезне в кухнята.

— А аз ще налея виното — в гласа на Джейк се долавяше едва сдържан смях.

С треперещи пръсти Сара извади кифлите от фурната и ги сложи в малко панерче. Беше безкрайно удивена от физическата си реакция на този мъж, с когото при това се беше запознала съвсем скоро. По всичко личеше, че вечерята с него съвсем няма да й подейства ободряващо и разтоварващо.

Оказа се обаче, че опасенията й са неоснователни. След няколко минути, седнала на масата срещу него, тя вече се смееше от сърце на анекдотите и забавните случки, които й разказваше.

— Онази дама направо не беше на себе си! Представяш ли си, искаше да арестувам едно куче! — казваше той между две хапки.

— Да арестуваш куче?! — през смях възкликна Сара. Джейк се държеше толкова естествено и приятелски! — Когато бях в гимназията, имах котка — продължи, като отпи глътка вино — тя обаче беше така ужасно независима… Погледът й сякаш казваше: „Не ме закачай, твърде съм ленива, за да си играя с теб“.

— Да, всички котки са такива — засмя се Джейк и си сипа допълнителна порция.

— А с много ли животни си имаш работа? — попита тя, като разсеяно трошеше една кифла.

— Не. Всъщност единственото нещо, с което ежедневно имам проблеми, е подсилващият коктейл на господин Бенет.

— Не те разбрах — прекъсна го тя, като намаза един залък с масло и го сложи в устата си.

— Господин Бенет живее извън града, в района на патрулните ми обиколки. Вече е над осемдесетте, ала е в отлична форма. Преди година жена му починала и оттогава е сам. Знае разписанието ми и всяка сутрин ме причаква пред къщата си с някаква напитка, която нарича „подсилващ коктейл“ — той направи гримаса. Сара се закикоти. — На вкус е невероятно отвратителна, обаче наистина има ефект.

— Така ли? И в какво отношение?

— Напоследък се чувствам по-енергичен и издръжлив.

— Невероятно! — промълви тя.

— Така е — посочи макароните с вилицата си. — Ти си страхотна готвачка. Много е вкусно.

Сара се почувства необикновено поласкана от неговия комплимент.

— Благодаря ти. Всъщност не беше никак трудно за приготвяне. Предпочитам простите ястия.

— Да, в нашия свят, който става все по-сложен, простотата определено има своите предимства — забеляза той.

„Простота!“ Тази единствена дума мигновено разпръсна еуфоричното опиянение, което обгръщаше Сара. От миналата седмица собственият й живот съвсем ненадейно беше станал ужасно сложен, объркан и изпълнен с дебнещи заплахи. На всичко отгоре последният човек, с когото трябваше да бъбри така свойски, беше местният представител на полицията. Ами ако в разговора неволно беше изтървала нещо? Тя потръпна и вдигна очи към стенния часовник.

— Божичко, виж колко е часът! — изненадата в гласа й беше съвсем неподправена. — Никак не ми се иска да те карам да побързаш с вечерята, обаче…

— Да не би да имаш среща? — разочаровано попита Джейк.

— Не е твоя работа. Всъщност трябва да подготвя лекциите си за утре.

— О! Добре, тогава ще ти помогна да разтребиш, преди да си тръгна.

— Не е необходимо — настоя тя, като стана от масата. — Ще ми отнеме само минута да почистя чиниите и да ги пъхна в машината за миене.

Той се поколеба, но накрая се предаде с шумна въздишка.

Сара на свой ред въздъхна с облекчение и се запъти към вратата.

— Сигурно съм твърде нахален — подхвърли Джейк с кисела усмивка, като я последва. Тя отвори уста, за да възрази, но размисли. Вместо това разтвори вратата и на свой ред мило се усмихна.

— Недей да си тръгваш сърдит…

— … Само си тръгни — унило допълни той мисълта й. — Нали това искаше да кажеш?

— Страхувам се, че отгатна — отвърна Сара и високо се разсмя на съкрушения му вид.

— Уговорката за утрешната ни среща обаче остава, нали?

Съвсем беше забравила за това. На всяка цена трябваше да му откаже. По никакъв начин не биваше да допусне да ги видят заедно!

— Да — ето колко струваше здравият й разум!

— Добре — махна й с ръка. — Ще се видим утре. Благодаря за вечерята.

Сара дълго гледа след него, докато той се спускаше по стълбите. След това затвори вратата и се облегна на нея, внезапно почувствала се съвсем изтощена.

За няколко часа проблемите й се бяха удвоили. И то само защото Джейк беше толкова мил, приятен и й бе доставил удоволствие, каквото от дълго време не бе изпитвала! Ала силното влечение към него можеше да се окаже опасно за живота й.

„Мълчанието е злато!“

При спомена за тези думи цялата потръпна и бавно прекоси гостната. Застана пред неразтребената маса. Прониза я остра болка на съжаление. Ако се бяха срещнали в друго време, между двама им може би щеше да се случи нещо прекрасно?

Не е честно, отчаяно си повтаряше Сара. Защо Джейк Улф трябваше да бъде толкова привлекателен?