Сандра Купър
Ще ви кажа сбогом (1)

Глава първа
Моника

Сейнт Луис. Летището…

И в претъпканото от пътници фоайе… Моника.

Трудно я откривам сред тълпата. Тя е дребна, крехка, тъничка като пламък на свещ. Елегантна. Почти непроменена от времето, когато стъпи за първи път на Големия континент. Преди повече от двайсет години. Омъжена за Франк, в който се е влюбила в Париж и в който продължава да е влюбена и тук, въпреки дългия им брак, въпреки прекалената му заетост, въпреки грижите около четирите деца, които му роди, въпреки… Защо ли се учудвам? Историята на Моника е и моя история.

А и не само моя.

Моника ме прегръща силно, толкова силно, че веднага долавям отчаянието й. Моето отчаяние. Макар че… тя би могла да се върне в „Париж“, а аз едва ли има дори къде да избягам. Освен в…

— Моника, случило ли се е нещо? — бавно се освобождавам от прегръдката й, за да я погледна отблизо в очите.

Тя ги свежда бързо и се засмива.

— Случи се! Днес навършвам четирийсет.

Въздъхвам с облекчение. Това ли било? После ми идва да я напляскам. После се засмивам и аз. Смехът ми е все още нервен от изпитаната тревога.

— Не можа ли да го напишеш в телеграмата? Вместо… идвай веднага!

— Благодаря ти, че дойде. Не бях сигурна, че ще дойдеш.

Отново ми идва да я напляскам. Тя е по-младата от двете.

— Щях да дойда и ако беше написала за какво. А не да ме измъчват разни мисли. От най-мрачните до най-невероятните.

— Не ти прилича да се сърдиш, толкова си търпелива с всички. Ще присъстваш на единственото уникално тържество в моя чест. Заслужава си.

Разсейва се, избягва погледа ми напрегната е. Французойка, навярно този праг на възрастта я тревожи. Мен ме тревожи преминаването на един друг праг.

— Същата си си. Същата, каквато пристигна преди повече от двайсет години. Приличаш все още на момиче. А колко беше влюбена във Франк и той с каква гордост те представи само и на Фред и на мен…

— Къде е багажът ти? — пита тя и гледа по продължение на лентата, която току-що е тръгнала. Огромни куфари се накланят към нас. По-малки куфари задържат погледа й. Чантата ми е почти незабележима сред тях. Взела съм само най-необходимото: домашна роба, халат, една елегантна рокля, две по-така за всеки ден, бельо, елегантни обувки, всекидневни обувки, тоалетни принадлежности и т.н. Бях приготвила всичко още преди да дойде телеграмата й, както бях написала и писмото до Фред и „принцесите“. Писмо само от един ред… А не сложих ли точно върху него телеграмата й? Върху бюрото на Фред, в кабинета му? О. Господи!

Идването ми тук няма да промени моите собствени планове.

Ще отлетя още утре. Веднага след тържеството. Колкото и да се опитва да ме задържи Моника. А сега искам да бъда с нея за последно с нея и да й задам един-единствен въпрос, който ме измъчва. Изпитвам неудобство и почти заеквам на името й.

— Моника…

— Да? — прозвучава рязко и издава напрежението й. Навярно и тя очаква да й задам най-болезнения за самата нея въпрос. Но вече не мога да спра.

— Децата ти… ще бъдат, нали?

Децата й вече израснали, заминаха преди четири месеца за Париж. В града, в които е родена Моника и в които едва ли се е връщала повече от два пъти, откакто се омъжи за Франк. Градът, мечта за тях. Градът, в които Моника не искаше да ги пусне, за да не ги загуби завинаги. А беше ли ги загубила?

Тя въздъхва. И се усмихва, макар че в усмивката й долавям горчивина.

— Спомняш ли си, колко ме беше страх да ги пусна? Познавам капана на този град, не мога да им се сърдя! А и толкова е скъп пътя за някакъв си рожден ден…

— Единственото уникално тържество в твоя чест — припомням собствените и думи.

— Не ги съди, Силви — преглъща тя. — Ти не познаваш магията на Париж. Може да те държи в капана си цял живот. Изпратиха ми телеграма.

— Само телеграма? Не ги оправдавай — не се предавам и аз. — Ти си излязла от капана на този град точно заради обичта си към един човек…

— За да вляза — засмива се с горчивина Моника, — в друг по-здрав капан…

Нещо се е случило, но какво?

Лентата се е завъртяла с моята чанта пред нас, Моника я познава, привежда се към нея, за да я вземе. Или за да се скрие от погледа ми. Грабва я, мята я на рамото си и изведнъж виждам гърба й пред мен. Напразно се опитвам да й я измъкна. Предавам се и се засмивам.

— Колата ти е съвсем наблизо, нали? Иначе ще те смачка.

— Не съвсем…

Не съм виждала Моника от една година, а все едно че сме се разделили вчера. И тя се е променила за една нощ. Казвали сме си всичко, сега усещам някаква бариера. От нейна страна, не от моя.

— Утре ще продължа за Лас Вегас — признавам й. — Трябваше тази вечер да съм там.

— Точно тази вечер? — поглежда ме през рамо и само за миг.

— Ще потвърдя резервацията си за хотела. Забавянето ми не е от значение.

— Благодаря ти — казва неочаквано и аз се сепвам.

— Моника, случило ли се е нещо?

— Вече ме пита — засмива се тя, — и аз ти отговорих. Но те моля, никакви въпроси повече! Ясно?

Кимвам в съгласие.

— Защото сега ще ти предам нещо, което ще отвориш, след като заминеш — спира, изважда от чантата си дълъг бял плик, изглежда доста натъпкан. Подава ми го. — Това е за теб, от мен. И ще ти помогне…

— Не си се отказала от навика си да пишеш дълги писма — засмивам се, за да разредя сгъстеното напрежение между двете ни. Тя не е повдигнала нито за миг бариерата. — Аз отдавна не мога. И предпочитам телефоните…

— Молбата ми е да го отвориш едва там.

Повдигам недоумяващо рамене.

— Добре, щом го изискваш — съгласявам се и въздъхвам. Боя се от пликове, набъбнали от листи. Ако е изповед, тя ще е горчива. Ако е нещо друго, защо да го отворя едва там?

— И ти припомням, никакви въпроси оттук нататък. Ти обеща.

Кимвам отново в съгласие.

— И не само към мен. Към никого. За нищо.

Кимвам отново. Не ми е трудно да обещая точно това. Навярно сред гостите й няма да има нито един мой познат. Децата й отсъстват. А с Франк така и не успях да се сближа. Нито за миг не забравям, че е хирург. И то от най-търсените, от най-скъпоплатените. Не издържам, когато го видя на масата с прекрасните си дълги пръсти да реже стека в чинията си. Все си представям, че… А е страшно добър хирург. И човек. Неслучайно Моника и сега е хлътнала по него до ушите. Молбата й се отнася до Франк. Никакви въпроси повече, Силви. Нито към Моника. Нито към Франк. Нито към когото и да било, макар че те ще са без значение. Нещо се е случило, но какво?

Моника има нова кола, навярно подарък от Франк. Няма да питам. Ягуар. Яркочервен. Истинско бижу. Настаняваме се удобно в нея и потегляме. Минаваме край огромната дъга, символ за този град, покрай заводите на Буш, пресичаме го по дължина и се отправяме към дома на Моника и Франк, отново подарък на Моника от Франк, която поиска дома им да прилича на „Къщата с водопада“ на архитекта Райт. Поиска още да е достатъчно отдалечен от града, да има тенис корт, огромен басейн, гора, игрище за голф и… не мога да си припомня всичко. Франк изпълни всяка нейна прищявка, беше лудо влюбен в нея, а и печелеше твърде много. Първото беше по-важното, едва ли печели и сега повече от Фред, но аз не проявявам изисквания към него. Или не ги проявявам, защото той никога не ги изпълнява.

Пристигаме и аз отново ахвам. Минаваме покрай хангара, в който би трябвало да е двуместният самолет на Франк, покрай празното игрище за голф и влизаме във владението през широко отворена врата от ковано желязо, безкрайна плетеница от причудливи форми, които ми напомнят за врати на дворец. Иначе… всичко друго е съвременно. Всичко до последния детайл. Моника прибира колата в гаража, улавя ме за ръка и с пресилена веселост ме повежда по стълбите към къщата. От верандата хвърлям поглед към басейна и виждам, че празненството усилено се подготвя. Сервитьори, приличащи на пингвини, сноват напред и назад между поставените маси, чадърите са изопнати, осветлението е запалено, а е още твърде рано.

Отваря ни чернокожа прислужница.

— И тортата пристигна, госпожо!

— Ела! — повежда ме Моника.

— В приемната… — насочва ни негърката.

Тя отваря друга врата и застава неподвижна до нея.

— Свободна си! — отпраща я Моника и все така уловила ръката ми в горещите си пръсти ме превежда през дълги коридори, през широки помещения, отрупани с цветя, за да отвори още една врата и аз да възкликна от изненада.

Тортата е огромна. Тя е изумителна не само с големината си, а и с изящната украса отгоре й. Прилича на блестящо бижу погледнато през увеличително стъкло и запълнило всичко с блясъка си.

— Точно като за твой рожден ден! — прегръщам я.

Тя се измъква изпод ръцете ми и пристъпва напред.

— Като за последен рожден ден е чудесна, нали? — засмива се.

От думите й в сърцето ми нахлува смъртен студ. За втори път… последен, не е случайно, не е. Нима сме толкова еднакви, че едновременно и двете да стигнем до едно и също решение? Не може да бъде!

Чувам смеха й. Звучи безгрижно и радостно, като бълбукане на извор от гърлото й. Да му повярвам ли? Лесно е, звучи почти искрено. Както и гласът й:

— След четиридесетия рожден ден няма да празнувам повече нито един. Суета, Силви, суета. Едва ли ще ме разбереш. Ти продължи да празнуваш и след четиридесетия, но аз не бих могла. Може би ще спреш на петдесетия, а?

— Разбрали сме се, никакви въпроси, нали?

Не съм лъгала Моника досега. И сега не искам да я лъжа. Тя също не ме е лъгала досега. И сега не иска да ме лъже, затова постави условието да не питам. Затова го поставих и аз. А я имам за повече от сестра. Приех я още от първия ден, в които ми я представи Франк. Бяхме мислили с Фред, че приятелят му никога няма да се ожени. Повече от година беше на специализация в Париж и в нито едно негово писмо не се споменаваше за конкретна жена или момиче, парижанките не го привличали, финеса им, красотата им, всичко било мит за тях. И изведнъж… млъкна. А след три месеца се завърна с Моника. Беше толкова красива и толкова невинна, и толкова млада, и толкова приличаше на дете в джинсите и ризката си, а и на снимките в „Нотр Дам“ с бялата булчинска роклята отметнатия назад воал, че ние в първия момент не повярвахме, че са женени. И то от три месеца, уточни гордо Франк. А после ни довери, че Моника чака дете. Прекарахме незабравима седмица в дома ни в „Ню Джърси“. Едната ни дъщеря вече бърбореше и се улови веднага за полата й, втората пъплеше край Моника, вдигнала към нея беззъбата си усмивка, а третата бе в утробата ми, ритаща и непокорна, и още неродена, влюбена в Моника. Навярно моята обич бе преляла в нея, защото по-късно, когато Дела се роди, и по-късно, когато проходи, и още по-късно, когато проговори, при всяко гостуване на Моника тя не се отлепваше от нея, също като по-големите си сестри. Моника ли ги кръсти „принцесите“ или един друг приятел на Фред, онзи мафиот Джон с най-подкупващата усмивка, която аз съм виждала? И усмивката му ли ги покори и трите? А Моника, с какво ги спечели завинаги, с какво ме спечели и мен завинаги? Те бяха деца и се печелеха лесно, аз бях затворена и подозрителна, и все се държах на разстояние. От Франк, от Джон, от Майк, от жените на Джон и Майк. И от още толкова други!

Моника направи живота ми празник. Беше като слънце, което влива сокове в самата сърцевина. Ако бяха останали да живеят в Ню Джърси или в Ню Йорк, или някъде наблизо, целият ми живот дотук би бил различен. И едва ли щях да стигна до своето решение. А навярно и за нея би било различно.

— Ела! — улавя ме отново Моника за ръката и ме повежда из огромната къща.

Най-сетне стигаме и до стаята, която е точно над водопада. Една от нейните стаи. Нарича я свой кабинет, макар че… и на нея, както и на мен кабинети не са ни нужни, но и аз имам една подобна стая в дома си, която наричам свой кабинет и в която не допускам никого. Дори дъщерите си. Кабинетът на Моника също е препълнен с цветя. Преобладават орхидеите, предпочитаните от нея орхидеи, следователно…

— Все от обожатели, нали? Които добре те познават? — смея се.

— Разбрали сме се, никакви въпроси! — заканва ми се с пръст Моника.

В гласа й за втори път долавям някаква метална нотка, която само преди година я нямаше. Нещо се е случило с нея, нещо, което я е прекършило, но какво? Дали Франк не е… и тя да е научила? Край него има винаги толкова жени и то много млади, сестри, лекарки, пациентки, които по правило като че ли се влюбват в лекуващия ги лекар. Само това не, Моника не би могла да го надскочи. Зачитам се в имената на визитките, все непознати, нищо не означаващи за мен, но за да изпратят на Моника любимите й орхидеи, то… Иска ми се да я запитам нещо съвсем безобидно, а всъщност се изненадвам от въпроса си:

— От колко започва тържеството?

— Ще имаш достатъчно време да се изкъпеш и преоблечеш. Сали ще ти помогне за багажа и гладенето.

Моника се засмива и натиска някакъв звънец, скрит неизвестно къде и само след секунда Сали застава в процепа на вратата, без да влиза.

— Да, госпожо? — чака нареждания и ги получава.

— Отведи приятелката ми до стаята й и бъди на нейно разположение… — поглежда към мен. — До скоро, скъпа. Трябва да се направя на красива, на много красива.

Вече съм тръгнала зад гърба на Сали, когато Моника се провиква след нас:

— Сали, позвъни ли господин Морис, докато бях на летището?

— Не, госпожо! — бавно се връща назад Сали. — Обадиха се господата Харис, Дънкан, Джулиано, Каси, Перен…

Моника махва с ръка и я прекъсва.

— Добре, добре — и като че ли отпъжда и самата Сали с досада.

Негърката обидено тръгва пред мен.

 

 

От моята стая съща се вижда водопада, но под друг ъгъл. Гледката е изумителна. Напомня ми за едно наше пътуване е Фред до Ниагара и споменът ме разнежва. Стягам се отново, гледката няма нищо общо с Ниагара, нито по красота, нито по мащабност, тя прилича на илюстрация, залепена за стъклото, не се долавя никакъв шум, за което не зная дали да съжалявам или не. Гледам блъскащата в ниското вода и чувствам горещината и солта на сълзите върху устните си. Сали е в банята. Навярно е отворила крановете, защото изведнъж в стаята нахлува точно липсващият шум на падаща, силна вода. Отдръпвам се от прозореца, дръпвам ципа на чантата си, измъквам най-красивата си рокля, определена още от „Ню Джърси“ за най-голямото тържество в живота ми. Мога да си позволя да я облека и за последния празнуван рожден ден на Моника. Предстои ми да срещна заети мъже като Фред, мафиоти като Джон, безделници и процъфтяващи магнати от киноиндустрията, както и проспериращи младежи, агресивни жени и наркомани, с каквито съм се сблъсквала на всяко семейно празненство. Колкото и да ги избягва човек при пускането на поканите, те като че ли минават през някакви свои пролуки, които никой не е забелязал. Навярно и тук… Не навярно, сигурно. А навярно ще има и правителствени мъже, защото и те са хора, и всички те боледуват, и всеки от тях е бил пациент на Франк или ще му бъде пациент и поканил ли ги е Франк, ще дойдат, въпреки ангажиментите си, защото са хора, които отново ще боледуват и отново ще бъдат пациенти на Франк, на когото единствено вярват. И то не защото е най-скъпо платеният, а веднъж не е сгрешил в нищо и е спечелил напълно доверието им. Моника ми е разказвала, че като студент е бил толкова беден, че е гледал малки деца, за да… Зная какво е. Аз също съм била бедна. И все пак… не бих отишла точно при Франк, ако ми се наложи. Не зная защо.

 

 

Блаженството във ваната, най-хубавото блаженство! Най-достъпното и най-неомръзващото. Новото за мен е, че Сали е поставила до ваната отворена бутилка шампанско, кристална чаша с шумящото питие, пакет от любимите ми цигари, златна запалка и още… заредила е с мъхави кърпи в любимото ми бяло, с бял хавлиен халат, с бели мъхести чехли, необувани още. Лежа, потънала в пяната и си мисля за Моника. Трябва да разбера, преди да тръгна оттук, какво й се е случило, мога ли да й помогна с нещо. Но от кого? Моника не би позволила… Виждам я. Виждам най-напред отражението й в огледалото, нежно и призрачно, каквато е и самата тя. Толкова крехка, толкова неуловима. Присяда на ръба на ваната. В пръстите си върти столчето на кристална чаша за шампанско. Облечена е в бял мъхест халат и аз неволно поглеждам към закачалката. Другият виси там. Златната коса на Моника е увита в бяла мъхеста кърпа, а лицето й изглежда тъжно и отнесено.

— Трябваше да намерим някакъв друг корен в този живот — привежда се над бутилката, измъква я от кофичката, пълни чашата си и я протяга над пяната. — Освен любовта към децата. Освен любовта към мъжа — млъква и се усмихва. — Искам да се чукна най-напред с теб за собствения си празник. Франк все още го няма и навярно ще закъснее още. Отлетял е за Вашингтон, обещавайки да се върне за тържеството, но… има тежък случай. Тежка операция и то на… Ще започнем без него — вдига поглед към часовника над ваната.

— Моника… — никога не съм я питала, — имала ли си…

— Никакви въпроси, Силви, разбрахме се, нали? — отпива от чашата си, изправя се, завърта се и излиза от банята.

Е, добре. Измъквам се и аз от ваната. С халата и кърпата около косите изглеждам като едно грубо гротескно отражение на Моника. Моят проблем е, че съм висока, едра, пълнееща, почти като всички останали американки и сред тях съм си на мястото, докато до изящната Моника… Бих искала да приличам на нея. И съм опитвала, с диети, с гимнастики, с безсъние, с какво ли още не. Нищо не помага. Оставам си все същата едра, пълнееща американка, съблазнителна и апетитна въпреки всичко. Дори въпреки годините, а наближавам четиридесет и осем фатална възраст за съпруга на Фред. Може би беше фатална още на трийсет и шест, когато отиде за един месец в Япония, върна се чак след година и толкова променен, че… Въздъхвам. От неговото ходене в Япония ли започна промяната? Не, определено не, но стана осезаема. Не бива да мисля сега за това, по-добре е да се приготвям за тържеството. Не разполагам с много време. Сали чака в стаята на мое разположение. Присъствието й ме притеснява. Тя е изгладила роклята ми и я е метнала на най-близкия фотьойл. Искам да я отпратя. И го правя.

— Благодаря ти, Сали — поглеждам роклята, — няма да имам нужда повече от теб.

— Но косата ви… — тя преглъща. — Госпожата нареди…

— Ще се справя, скъпа — усмихвам й се.

Тя излиза. Най-сетне съм сама.

Огледалото и моето собствено отражение в него ме връщат към Фред. Съвсем в началото.

Проклетото огледало е безмилостно до спомените, то не скрива неумолимия ход на годините.

 

 

Бях секретарка на Фред.

По времето, когато вече бе покорил „Уолстрийт“.

Висок, строен, винаги елегантен, самоуверен до безкрайност, недостъпен и мечта за всяка жена. Имах чувството, че не забелязва никого край себе си, единствено себе си. Но той ме бе забелязал. Независимо, че бе женен от три години за дъщерята на най-богатия мъж в „Ню Йорк“. И малко след трагедията е нея…

Беше ден вторник, 22 октомври преди трийсет години и три дни, когато ми каза:

— От утре няма да идваш на работа, Силви.

Скочих от стола си толкова внезапно, че той се прекатури зад гърба ми. Застанах права, онемяла от страх.

Фред ме огледа внимателно, преди не бе спирал поглед върху мен дори за миг или само така ми се е струвало. Бях на осемнайсет, бях привличащо окото парче, бях недокосната от никого, бях… Много важно какво съм била.

— Ти си здраво момиче, Силви.

Не беше въпрос, беше констатация. Само кимнах и преглътнах мъчително.

— Ти си и твърде скромно момиче, Силви.

Пак само кимнах с глава. За първи път ме наричаше по име. Мислех, че дори не го знае. Не бе ме докосвал, беше се обръщал към мен винаги с официалното „госпожице Сингъл“, бе ми диктувал безкрайно много, прав, пред бюрото ми, с поглед зареян над мен към блестящия град, по вечерно време, рано сутрин, по обедно време и винаги бях готова да свърша всичко, което поиска. Тайно влюбена в него и убедена в недостъпността му, аз бях приемала съобщенията на капризната му жена, бях свидетел на бързината, с която ги изпълняваше, независимо от заетостта си и уговорените срещи, и точно аз получих първа новината за смъртта й, за да му я съобщя чак на другия край на земното кълбо и той да се върне за погребението й. И после пак аз бях свидетел на болката, която изразяваше лицето му, докато приемаше цвета на бизнеса в кабинета си. Аз отпращах натрапниците, аз се грижех да остава сам, когато поиска.

И изведнъж той ме бе забелязал, за да ме уволни.

— Уредил съм за теб апартамент на…

— Не мога да си го позволя, господин Макрой.

Той се засмя.

— Фред, момичето ми, Фред. Апартаментът ще го плащам аз. От утре ще забравиш какво значи работа.

Изглежда, че съм пламнала цялата, защото смехът му се засили и той ме докосна леко по рамото.

— Знам всичко за теб — спря неочаквано смехът му. — Здрав корен, скромни почтени родители, скромна и почтена дъщеря, точно каквато ми е нужна. За да имам сигурен тил.

— Какво ми предлагате, господин Макрой?

Бях объркана, неподготвена, смаяна.

— Всичко! — обгърна ме ръката му и ме притисна към него. — Всичко! — внезапно ме целуна и внезапно ме пусна. — Всичко. Госпожа Макрой вече я няма. Да живее новата госпожа Макрой! — прозвуча патетично и патетично докосна с пръсти гърдите ми.

Беше толкова невероятно, че не можех да го понеса, но не се ли случваха най-невероятни неща в този най-невероятен град в света? Тук всеки можеше да бъде бедняк и да стане богат, тук всеки богат можеше да осъмне бедняк. И то… Не беше ли станал и самият Фред един от най-богатите, защото бе искал точно това и се бе стремил към него, без да подбира средствата, а сега навярно искаше нещо друго и аз бях белязаната? За метреса? За любовница? Или както той заяви за новата госпожа Макрой. Стига наистина да го искаше. Все още не вярвах.

— Другото е моя грижа, от теб искам само да се пренесеш още тази вечер. Ще ти пратя хора да ти помогнат. В осем ще бъда при тебе.

Не помръднах. Не ме попита искам или не искам. И това беше нормално за него. Навярно не е попитал и предишната госпожа Макрой иска или не иска да бъде негова жена, въпросът се е уредил между него и баща й. Как ли би постъпи сега нейният баща, ако Фред му е казал плановете си? Все още Фред трябва да се съобразява с него. Защото бизнесът е война, бях го научила.

— Искам от теб да ми бъдеш предана и да ми родиш деца. Нищо друго. Ще се справиш чудесно. А сега върви!

Не можех да помръдна. Той ме побутна леко към вратата.

— Върви! Върви! До довечера в осем… — и излезе от кабинета си веднага, не изчака моето тръгване.

Приседнах отмаляла на стола, който с невероятни усилия изправих от пода.

 

 

Проклетото огледало!

Показва ми бръчките по шията, ще ги скрия с огърлицата от диаманти, която ми подари Фред. На трийсетия ми рожден ден. Преживях го като трагедия, вече знаех, че не съм млада и се страхувах Фред да не ме напусне. Въпреки трите деца, които му родих. Цялата предишна нощ бях плакала в обятията му, докато той се отегчи напълно.

— Какво искаш повече от живота си? — почти ми се скара. — Богата си, ожени се за мъж, за който дори не си смяла да мечтаеш, имаш три прекрасни деца? И защо плачеш?

— Понякога си мисля — казах през сълзи, — че щях да се чувствам по-добре, ако ме бе попитал дали съм съгласна.

Той не повярва на ушите си.

— Нима си била несъгласна? Да се омъжиш за мен?

— О, не! Не!

— Видя ли? — обърна ми гърба си и преди да заспи, каза: — Утре имам тежък ден. А и ти имаш празник.

— Имаме… — допълних тихо, но той вече похъркваше.

 

 

Огледалото ме връща и към „принцесите“… И отново към трийсетия ми рожден ден.

— Защо се гласиш толкова? Ти вече си стара — огледа ме принцеса Джули, тя бе навлязла в дванайсетата си година и въртеше в пръстите си подаръка ми от диаманти. — Ще поискам на татко същата. За моя рожден ден. А ако не ми подари същите, ще ги взема твоите.

— И аз искам същите! — обади се десетгодишната Ан.

— Малки сте — преглътнах, — като пораснете, ще имате и по-хубави…

— Аз пък искам кола като неговата — обади се Дела, а още нямаше осем. — Защо не ми дадеш твоята, мамо. Както пълнееш, скоро няма да се побираш в нея. Виж го татко! Като момче е! И на сто ще изглежда като момче.

— Дела! — успях да се обърна към нея, препълнена от ярост и болка. — Ти… сериозно ли?

Усмихна ми се с невинна жестокост.

— Естествено — каза като възрастна. — Най обичам да излизам с татко. Момчетата ми казват, че имам готино гадже.

— За баща ти? Та ти си само на…

— Да — отвърна със същата невинна жестокост. Те и трите бяха влюбени във Фред. А и той в тях.

Изглежда дълго бе искал да има свои деца. А аз… аз ревнувах. И си представях, че ако имам син, то… Исках да имам син. И Фред искаше да има син. Но когато забременях и трите разбраха, те се затръшкаха пред баща си, плакаха, умоляваха го, заплашваха го да се самоубият и още какво ли не, докато един ден Фред вдигна рамене и ми каза:

— Ще трябва да го махнеш, Силви. Ако се беше случило по-рано, добре, но сега… виждаш и сама — бе отстъпил пред тях. Бе отстъпил за първи път от собственото си желание пред желанието на някого другиго. Пред тяхното, не пред моето. Защото и аз опитвах да го склоня. Как ли не го убеждавах, че когато се роди, те ще омекнат и ще го приемат, и ще го обикнат. Не, и не! Момичетата са големи, не бива да ги огорчаваме.

— А мен…

— Ти си зряла, ти разбираш, че е необходимо. Ти също не искаш да ги огорчиш, нали?

Не дочака отговора ми.

Сам се погрижи за всичко. Осигури лекар в дома ни. Обеща ми да не изпитам болка. Болката не беше физическа.

И нещо се счупи в мен. Нещо се промени. Светът изведнъж погрозня, изкриви се, цветовете побледняха, нямаше радост в дните ми. Само дебнене. Само подозрения. „Принцесите“ посрещаха баща си още от прага, вмъкваха се в спалнята ни. Настояваха да спят с нас. Следяха всяко наше докосване. Беше ли Фред нежен към мен, на сутринта и трите ходеха несресани и със зачервени очи. Фред се забавляваше от ревността им. Аз се гневях.

— Изглежда, че ще трябва да чукам жена си в хотел — смееше се. — Да се върнем към времето на любовниците.

— Ние никога не сме били любовници — припомнях му.

— Е, сега ще бъдем.

Направихме го веднъж или два пъти в хотел, но аз се чувствах ужасно. И не исках повече. И трите ме наблюдаваха внимателно и всяко мое напълняване им се виждаше съмнително. Точно тогава пълнеех. Може би след аборта е нормално, но имаше и още нещо, като че ли им отмъщавах.

— На баща ни ние трите сме му достатъчни. А на тебе, мамо? — питаха ме невинно. — Кажи ни! Още ли копнееш да имаш син?

— Не е ваша работа — отвръщах през стиснати зъби.

— Наша е. След като ще ви делим с него и след като ще живее с нас…

Бяха по детски жестоки и си присвояваха права, които нямаха. Огорчението в мен се трупаше. Избягвах ги. Не понасях, когато присвояваха и вещите ми. Когато не ме питаха за нищо. Когато искаха съвети само от баща си, а мен не ме забелязваха. И най-вече не понасях, че вдигнеше ли Фред ръка да погали косите ми някоя от тях трите веднага бързаше да направи беля, да изтърве скъпа ваза или да строши стъкло, уж неволно, уж случайно, само и само между нас с Фред да няма ласка. Всички ласки за тях. Целият свят за тях! Цялата обич.

Джули не пропускаше да носи най-хубавите ми дрехи и бижута. Ан ме питаше и предпочиташе да си има свои. Дела на дванайсет взимаше без разрешение колата ми и изчезваше с нея, а аз разтревожена чаках завръщането й.

 

 

За петнайсетия й рожден ден Фред й подари кола, по-хубава от моята, но тя не се отказа от време на време да излиза и с нея. Това е.

 

 

Черната рокля. Голият гръб, раменете, ръцете, все още мога да си го позволя. И изглеждам добре. По-добре, отколкото преди десетина години, когато те непрекъснато ме следяха и ми изтъкваха дефектите. Закопчавам диамантите около шията си. Приглаждам с длан бръчките и в този миг влиза Моника. Тя ахва като ме вижда.

— Толкова си хубава! По-хубава си от преди.

— Едва ли. Бях млада — отвръщам й.

— Глупости! — засмива се и ми се заканва с пръст като на непослушно дете. — Ще се увериш след малко.

Изглежда напрегната и й личи. Изглежда изнервена и й личи. Още е с халата си. Защо?

— Франк го няма, нали?

Тя само леко кимва. Ще успее ли за гостите, тревожа се. Доловила мисълта ми, смъква очи към халата си.

— Дали ще ги шокирам, ако се появя така?

— Едва ли — засмивам се.

— Само след минутка ще съм готова.

Моника изчезва от стаята, оставяйки след себе си шлейф от аромати. Изправям се пак до прозореца, за да се възхитя отново на вечното движение на водата, на яростта, с която се блъска долу в ниското и се разпада на хиляди капки и сребърна пяна. Идва ми да скоча. Веднага! Едва се удържам. Има време. Още има време. И не тук. Не в дома на Моника.

А може би точно така бих я спряла нея? Какво би могло да й се е случило, освен…

 

 

Пак се връщам към Фред. Навярно вече е намерил бележката ми. Прочел е единствения ред, смръщил е вежди, не е повярвал. Смачкал я е в дланта си и я е хвърлил, за да не я намерят „принцесите“. А тя е адресирана и до четиримата. „Ще ви кажа сбогом“, не можеш да ни кажеш сбогом, засмял се е в яда си. А после би казал пред Джули: Майка ви замина за няколко дни. Телеграмата на Моника ще му свърши чудесна работа. Или… без обяснения, ще остави телеграмата на най-видното място.

Да, така ще бъде на повърхността, а дълбоко в него? Ще размисли ли за отношенията ни, които са ме тласнали към решението? Едва ли. Просто би ме запитал отново: „Какво искаш от живота си? Имаш всичко!“ Всичко? А знаеш ли, Фред, какво съдържа всичко? Диалогът ми с него е само в моето съзнание. Не за първи път. От доста години насам. Диалозите ми с него са се провеждали единствено в моето съзнание, както и диалозите ми с „принцесите“. Та нали досега на повърхността се стрелваха във въздуха само кратките отсечени „да“, „не“, „добре“, „достатъчно“, „докога?“, „точно ти ли ще ни учиш“ и още „Утре имам тежък ден“ от Фред, а от тях трите „Не разбра ли, че отдавна решаваме сами за себе си и не ти даваме отчет?“. Не че някога са го давали, не-е-е!

Отношенията ни винаги са приличали на дуелиране със саби.

Докато при Моника…

Синовете й я боготворяха, дъщерите й подражаваха. Но още щом им стъпи крачето в Париж, останаха там и дори днес за рождения ден на майка си, пращат само… телеграма с добрите си пожелания. Като че ли това е достатъчно. И пак се замислям къде оставих телеграмата, с която спешно ме повика Моника. Върху белия бял плик… в кабинета на Фред върху собственото си послание. Не е изключено само след някакви минути телефонът да позвъни и гласа на Фред или на една от трите, да ме запита кога се връщам, все едно че нищо не се е случило.

А се е случило.

Както се е случило и с Моника.

Изтичвам по безкрайния коридор към стаята й. Трябва да я предупредя. Преди да са ме изпреварили. Нахлувам наслуки в някаква стая. Стаята с орхидеите. Моника е тук. Пред огледалото. Съвършено гола. Прилича на русалка сред цветята с блестящите си спуснати коси. Още мокри. Тя ме вижда, аз виждам усмивката й в огледалото. Все още може да се усмихва?

Мога и аз.

— Какво тяло? — изохквам от възхищение. — На четирийсет. След четири раждания.

— Знаех как да го пазя — разсмива се Моника. — И какво от това? Цял ден да се разхождам гола пред Франк, няма да забележи. Като че ли сме вече невидими един за друг.

— Ти за него или… важи и за двама ви?

Ако важи и за двамата, има спасение за Моника. Тя отговаря спонтанно, преди да се е усетила, че съм й задала съдбовно важен въпрос.

— Ако беше за двамата, вече да съм във Франция.

— И защо все пак не заминеш за месец, за два? Толкова отдавна не си била там. А и той да потъгува, да разбере, че му липсваш?

— А ако изобщо не забележи, че ме няма? Което е самата истина? Ще се лиша от още една илюзия.

— Но там ще бъдеш до децата си!

— Още една илюзия. Само ще се уверя колко много им преча.

Усмихвам й се, по-добре е от мен, все още иска да има илюзии, аз моите отдавна ги загубих, а и не искам да се залъгвам с нови. Отново потръпвам.

— Моника!

Сепва се, усетила е тревогата в гласа ми.

— Да? — обръща лицето си към мен. Удивителна е.

— Ако позвъни Фред или Джули, или която и да е от трите, моля те, не съм тук и вече не ме очакваш… — не съм свършила и телефонът започва да звъни. Вцепенявам се. Фред е.

Фред иска да изпревари събитията, все пак ме познава най-добре.

Моника бавно поставя ръка на слушалката, кима разбиращо към мен, бавно я вдига до лицето си. Гласът й изрича бавно:

— Домът на доктор Франк Морис… — успяла е да натисне копчето за усилване на звука и аз наистина чувам задъхания глас на Фред. В гласа му има и ярост, познавам го. Не съм ли при нея? Къде съм тогава? Как се осмелявам да го безпокоя с щуротиите си, точно когато… Е, думите не са точно същите, значението зад тях е същото.

— И ако все пак пристигне или поне ти позвъни — заповядва гласът на Фред, — да се връща незабавно! Забави ли се, връщане няма да има, предупреди я.

— Непременно, Фред. Ако пристигне… — затваря, въздъхва, не ме изпуска от погледа си. — Чу го, нали? Бесен.

Само кимвам.

— Сама трябва да решиш. Знаеш ли историята на първата му жена? Не искам да те сполети същото.

Пак само кимвам. Всъщност зная ли истината за смъртта на предишната госпожа Макрой? Или зная само версията на Фред?

Моника продължава да не ме изпуска от погледа си.

— Напускаш го, нали? — пита с изпръхнали устни. — Завинаги, така ли? — прекарва език по устните си, за да ги навлажни и поклаща загрижено глава. — Фред не би го понесъл. Никога от никого не е бил напускан…

— Е — въздъхвам и се опитвам да избягам от погледа й. — Все някога и нещо ще му се случи за първи път. Или да чакам той да ме напусне? Така, поне си тръгвам с чест…

Тя не отговаря, погалва с длан рамото ми и голотата му я подсеща, че тя все още не е облечена, но не бърза. Хвърля още един поглед в огледалото, като че ли да се наслади на собственото си съвършенство, оцеляло в годините и роклята я обхваща изведнъж като змийска кожа, за да я направи още по-съблазнителна, по-релефна и по-гъвкава. Роклята й е снежнобяла, матирана и тънка като паяжина, без да прозира, но и без да скрива зърната на гърдите. О, Господи! Прегръщам я отново, а тя леко ме отблъсква от себе си. И ми посочва телефона.

— Моля те, Силви, още имаш време да му се обадиш!

— Не — отсичам твърдо.

— Да вървим тогава!

 

 

Звъни се. Моника тича към вратата, но е винаги зад гърба на Сали, която отваря на гостите. Мъжете леко я отстраняват от пътя си, жените се впускат към Моника и спират на крачка пред нея. Красотата й ги стъписва, тази вечер тя е особена, има блясък в очите й, някаква светлина като че ли извира от тях и хипнотизира всеки.

— Скъпа, невероятна си! Като че ли виждаме малката ви дъщеря… Вие, французойките, никога ли не остарявате?

Моника се смее. Мен никой не ме забелязва. Не е трудно да се смеся с гостите и незабелязано да се отделя от тях. А те като че ли са се наговорили да се струпат наведнъж. Моника е прекалено заета на всеки да обърне внимание, на жените да каже нещо приятно, да приема подаръците от ръцете на мъжете и да ги връчва на Сали. После да ги поведе към градината, към прекрасно украсените маси, към светещите гирлянди, спуснати от дърветата. Толкова много гости! Възрастни мъже, млади жени, елегантни и едните, и другите, сияещи и едните, и другите пред забавлението, което им предстои. Забавление? Само аз усещам, че Моника е напрегната, че нещо я измъчва, че е решила да… Какво? Не си ли измислям? Нужна ми е тишина, нужно ми е усамотение и аз криввам по пътеката, която ще ме изведе в гората. Зад мен остава суетнята, добре изработените жестове, добре пресметнатите усмивки, думите, които хем казват нещо, хем нищо не казват. Те бавно заглъхват зад гърба ми, примесени със силен престорен смях.

 

 

В гората е прохладно и аз покривам с длани раменете си. Няма да се върна в къщата за шал или за някаква връхна дреха дори да замръзна тук. Само с Моника се чувствам добре, а тя е прекалено заета сега. Нека принадлежи на гостите си, аз ще принадлежа на себе си. Дори да беше тук Франк, пак нямаше да мога да остана и за миг сама с Моника. Къде ли се бави още? Едва ли причината за отсъствието му се дължи само на сложната операция. Навярно някаква жена се опитва нарочно да го задържи. Точно на този ден, точно, за да уязви Моника. Искам да бъда до Франк, когато той се върне. Искам да надникна в очите му, да уловя прикриваното от него, отдалечаването му, привързаността към непознатата, заради която е готов да нарани и дори да убие. О, Господи! Нека забравя за тях, малко ли са обидите, които съм понесла от Фред и „принцесите“? Времето от днес нататък ми принадлежи. Трябва да изкореня всички привързаности, да бъда свободна дори от самата себе си. От преживяното, от непреживяното още. От собственото си очакване на края. Зле сме устроени ние хората. Лесно нараняваме другите, трудно лекуваме раните, нанесени ни от другите. Обгръщам с ръце едно дърво, притискам тялото си към стеблото му и си спомням, че така ще изхвърля всички лоши мисли от себе си, всички отрови и ще се възродя. Не е ли илюзия и възраждането ми? Една поредна илюзия. Аз, която бягам от илюзиите, съм готова да се самозалъгвам. В гърлото ми се набира вик, чувствам как ще изскочи през стиснатите ми зъби, когато чувам зад гърба си стъпките.

Притискам се изцяло към дървото.

Изтръпвам от ужас. Не се обръщам, стремя се дори да не дишам, да бъда незабелязана, все пак съм облечена в черно. Стъпките могат и да ме отминат. Чакам. Ужасът не ме напуска, коленете ми са омекнали, сърцето ми бие в кората на дървото и то като че ли пулсира. Някои могат да се правят на смели, аз никога не съм била. Ужасът, който изпитвам, не е от самата смърт, по собствено желание или не, тя винаги идва. Боя се от моста, който отвежда към нея. Ще кажа сбогом на всички, да, но не сега и не тук, а в красива мраморна баня, потънала в топлата вода на ваната, с прерязани вени, от които бавно да изтича отровената ми обидена кръв, докато потъна в червеното, на водата, на отчаянието си, на болката. Далече от дома, от Фред, от „принцесите“… Далече, много далече…

Стъпките приближават, все по-близо, опасно близо. Прилепвам лице още по-плътно към кората, забивам зъби в нея да не извикам, чувствам в устата си тръпчивия вкус на смола и на ужас. Стъпките са спрели точно зад гърба ми. Силни мъжки ръце са вече на раменете ми. На голите ми рамене. Докосването е леко, почти неуловимо, почти нежно и се плъзва нагоре към шията. Беше лудост да тръгна сама в гората, и то вечерта, макар че гората е частна и оградена отвсякъде. Стисвам още по-здраво зъби, стисвам и клепачите си. Мъжките пръсти плъзват по-нагоре, докосват диамантите, а аз очаквам да скъсат огърлието или разкопчеят закопчалката. Бих се радвала да се отърва единствено с тази цена, бих се радвала, ако мъжът се окаже просто крадец, дошъл на приема, за да отмъкне бижута и пари от гостите. Но не е. Пръстите отминават закопчалката, нежно опипват кожата под ушите, леко се затягат около гръкляна ми. Убиец, изпищява ужасът в мен. Не искам да ме удуши. Виждала съм по нюйоркските улици да се задушават хора от недостиг на въздух: Някой внезапно спира, започва да отваря и затваря уста като риба на сухо, да пребледнява, да се свлича бавно до някоя стена. И после… суматохата, притичалите непознати, търсенето на телефон, за да се извика бързата помощ, откарването на страдалеца с маска върху устата, за да получи кислород и после… или има после, или няма, но аз не узнавах, знаех само, че е ужасно мъчително, ужасно мъчително!

— По-бързо! По-бързо свършвайте! — крещя. Чувам смеха в ухото си, парещия дъх изгаря кожата ми, нетърпеливите пръсти смъкват едната презрамка на роклята ми, после другата, о, Господи, изпадам в паника, може би съвсем не е убиец, а… парализирам се напълно. Перверзен тип! А може би… първо ще бъде чукането, а след това… удушаването. По-зле не може да бъде! Започвам да се моля:

— Помогни ми, Господи! Помогни ми!

— Кристофър — казва мъжът в ухото ми, а ръцете му нетърпеливо опипват тялото ми. Ласкави, нежни.

— Господи! — повтарям.

— Кристофър — повтаря й мъжът.

Роклята се е плъзнала до обувките ми, усещам, че мъжът се привежда гъвкаво, за да я измъкне изпод краката ми и да я окачи на най-близкия клон. Виждам за миг снежнобяла риза, папионка, буйна тъмна коса, бяла усмивка. Възможно ли е един толкова изискан мъж да бъде перверзен убиец? Всичко е възможно, крещи ужасът в мен. Горещите силни ръце ме обгръщат, нетърпеливи продължават да разучават тялото ми, с едно-единствено движение разкъсват бикините ми и те полетяват в мрака. Притискам се съвсем в дървото, искам да се слея с него.

Напразно. Ръцете са силни и подчиняващи, те правят с мен, каквото си поискат. А устните, парещи и нежни, изгарят кожата ми, имам чувството, че оставят дупки по нея. Мъжът ме целува навсякъде, страстно, неудържимо. Където му попадне. Само стисвам клепачи, не мога да викам, подчинявам се на всяко изискване. Той почти не говори, ръцете му дават командите. Вдигни крака, още! Още! И прониква в мен. Изненадващо силно, до болка. Викам. Той спира за миг, после още по-яростно продължава. Като жребец. Като бик.

— Викай! — смее се. — Няма да те чуят!

И продължава. Като животно, като човек, като истина, като… живот. Стена. Нима изпитвам и удоволствие? Освен ужаса? Каквото и да се случи оттук нататък, си струва. Дори смъртта. Толкова нежност не съм получавала от никого! Толкова силно усещане на екстаз. Изумена съм. Викам. Ноктите ми се впиват в дървото, залепвам устни в кората, готова съм за смъртта. Смърт не от отчаяние. Смърт не от разочарованията в най-близките. Смърт заради мига, който не може да се повтори. Струва ми се, че земята полита под мен, че се откъсвам от нея, че се рея в облаците, че наистина умирам и отивам в рая. И неочаквано всичко свършва! Крещя. На тласъци гореща струя прелива в мен, потича по бедрата ми. Запъхтян, мъжът притиска лицето си в моето. И шепне:

— Как се казваш? Коя си? Единствената непозната на празненството?

Мълча, трудно поемайки си дъх. Жива съм! Ще продължа да живея! Той…

— Ще те намеря! Където и да си, която и да си!

Мълча.

Няма да ме намери. Нищо на този свят не се повтаря. Той е опрял глава в дървото, останал без сили. Свестявам се първа. Не виждам лицето му. И не трябва. Не е убиец, който и да е, няма да го видя повече. Не искам. Грабвам роклята си от клона, нахлузвам я върху голотата си и дръпвам ципа. Звукът го сепва, той рязко се обръща към мен, но лицето ми е скрито в мрака, неговото блясва за миг под лунната светлина. Ръката му, улавя моята. Измъквам я. Побягвам. Гласът му ме настига:

— Ще те намеря! Кажи си името!

Бягам.

— Поне името! — вика подире ми, но навярно няма сили да се откъсне от дървото.

И в това е моето спасение.

Измъквам се тичешком от гората, къщата е съвсем наблизо. Светлините около басейна остават в ляво, задният вход е в дясно. Вмъквам се през него, незабелязана от никого, тичам нагоре по стълбите и се моля и по тях да не срещна никого. И кого ли мога да срещна, всички са долу, в градината. Но на пътя ми се изпречва неочаквано — Сали. Тя вперва тъмния си поглед в мен, разбира ли какво ми се е случило? Уплахата ми, изживяното, невероятното? Отмахвам я с ръка и тя се залепва до стената, без да помръдне. Навярно продължава да гледа подире ми, но аз въздъхвам с облекчение. Намирам стаята си, свалям всичко от себе си, влизам в банята, къпя се продължително под душа, като че ли да отмия и спомена от гората после навличам пола, блуза, слагам други обувки, разпускам мокрите си коси, поглеждам се в огледалото, неузнаваема съм за никого. Безкрайно по-млада и по-различна! Дали е от вечерното осветление? Магия е то и все пак не е само от неговата магия. И собственият ми мъж не би ме познал, а какво остава за непознатия. Разресвам косите си с четката, не мисля за нищо, не искам да мисля за нищо, ще сляза при гостите, преди да са започнали да ме търсят. Спускам се по стълбите, а насреща ми се изкачва Моника.

— Къде изчезна за толкова дълго? — тревожи се тя. — Търсихме те къде ли не. И да не ми се обадиш? — към тревогата й се прибавя и обида.

— Разбрахме се без въпроси, нали?

— Исках да те представя на…

— Не ме представяй на никого… Моля те! Едно познанство повече, едно по-малко… какво значение има? Утре тръгвам.

— Помня — усмихва се тъжно Моника. — И аз тръгвам утре.

— Къде? — изненадвам се.

— Разбрахме се без въпроси, нали?

— Така поиска ти, Моника.

— Да — съгласява се тя и е някак особена, по-особена от всеки път, когато сме били заедно. — Чакат ни…

Наистина ни чакат. Огромната торта е поставена под сноп от светлини, дори прожектори са насочени към нея. Гостите виждат Моника и започват да пляскат с ръце от нетърпение. Между тях все още не виждам Кристофър. Спокойно приближавам след Моника. Тя дава знак, четирийсет свещи пламват едновременно. И изгасват едновременно. Ръкопляскания. Пожелания. Целувки.

И оттук нататък всичко е така, както би било и в Ню Джърси, в собствения ми дом или в дома на който и да било от присъстващите.

Скука, скука…

И не съвсем. Защото неочаквано от мрака изплува лицето на Кристофър, то се усмихва. Облеклото на мъжа е безупречно, снежнобялата риза, папионката, фрака, нито гънка по него, нито капчица кал. Той се движи между гостите бавно, взира се във всяка жена, надниква дори в очите й, докосва ръката й, търси по шията й огърлицата от диаманти. Добре, че я свалих в стаята си. В един момент, когато е с гръб към нас, питам Моника:

— Кой е този със самочувствието, че всички жени са негови?

Тя поглежда към гърба на Кристофър, И се засмива.

— А, Кристофър Крайън. Права си, никоя не устоява на чара му.

— И ти ли не си устояла, Моника?

— За малко — засмива се с огорчение тя. — А може би щеше да е по-добре, ако не бях устояла. — Внезапно добавя. — Говорят, че още допирът на ръцете му те поставя в негова власт, а какво остава за досега на устните му или… Не съм го изпитала. Искаш ли да рискуваш?

— Не — отвръщам й твърдо. — Мога да му бъда майка.

— Хайде де! — разсмива се искрено Моника, но ме повежда точно в противоположната посока. — Не мога да разбера, Силви, къде е самочувствието ти? Ти си страшно привлекателна за всеки.

Слушам я с удоволствие и неволно проследявам с поглед търсещата сред жените фигура на Кристофър. Усещам, че е преобърнал нещо в мен, но какво? Влял е… какво?

Сбогом, Кристофър. Може би щеше да е по-добре да беше убиец, а не да ми вдъхнеш такава жажда за живот! Сбогом!

 

 

Празненството изглежда безкрайно. Шумно, весело, нестихващо от смях и музика. Гърмят непрекъснато бутилки шампанско. Моника изглежда все по-възбудена, все по-весела и неуморима, но възбудата й е пресилена, неестествена и ме тревожи. Не лягам до сутринта, следя я ту отблизо, ту отдалеч, чудя се дали тревогата ми за нея е плод на собственото ми въображение или… Не съм сигурна, вече в нищо не съм сигурна. Някак успявам да се разминавам с Кристофър, да остана невидима за него до часа, в който градинарят Пит трябва да ме откара до летището, Франк все още го няма. Готова съм да тръгна, целувам Моника, а тя се засмива и заема мястото на Пит зад волана.

— Ще те откарам аз — казва неочаквано.

— А гостите ти, Моника? А ако Франк се върне?

— Без въпроси, скъпа. По-добре е да те откарам аз…

Зад волана неочаквано става напрегната и бъбри непрекъснато. За катастрофи по пътищата, за самолети, попаднали в мъгла, за взривени от бомби самолети, за какво ли още не. Мисли за най-лошото, което би могло да се случи на някого. Не говори за Франк, но думите й са насочени към него. Търси да го оправдае пред мен. Въображението й е силно, зная какво означава да паднеш в капана му. Да живееш няколко живота едновременно. Не споменава само за единствената причина, която навярно е задържала Франк, но мисли за нея, познавам я.

— Навярно операцията е била много тежка — казвам й на тръгване.

— Опитваш се да ме успокоиш, нали? И двете прекрасно знаем, че го е задържала… жена. Която е поставила въпроса или аз… или тя.

— Не, Моника, не!

— Да — казва убедено. — Безсмислено е да се самозалъгвам.

Прегръща ме силно, отново усещам отчаянието й, предлагам й да остана до връщането на Франк, тя категорично отказва.

— Не можеш да промениш нищо, Силви. Както и аз.

— Франк ще се върне, Моника, повярвай ми!

И отново й предлагам.

— Не е зле за месец или два да отскочиш до Париж. Ще намериш подкрепа и в децата си, а и той ще има време да…

— Не — не се съгласява отново тя с мен. — Децата ми там са си добре, няма да им се натрапвам. Не обичам да се натрапвам на никого. Сбогом.

И ме оставя сама с чантата в краката ми, за да се вмъкне бързо в огненото червено на колата си.

— Сбогом — извиквам след нея.

Защо сбогом? Нейното сбогом беше първо. Защо, изтръпвам отново, с поглед в скрилата се зад волана фигурка. Огнено червено? Трепти в очите ми. Като кръвта във ваната, като кръвта по белите плочки, като кръвта във вените ми. И в нейните.

— Моника, пази се! Ти си от малкото хубави неща, които съм имала. Никой мъж не заслужава…

Тя смъква бързо предното стъкло и лицето й се усмихва.

— Пази се и ти, Силви. Какво да кажа на Фред, ако отново…

— Не си ме виждала!

— Върни се при него, моля те!

 

 

Обръщам се, преди да вляза във фоайето. Моника вече е потеглила с бясна скорост, колата й блести като огнена точица в далечината. Нетърпението й да посрещне Франк ли я тласка да бърза? О Господи, дано да се е върнал, дано всичко при нея бъде наред. Дано моето присъствие с нещо да й е помогнало? Защо ми каза сбогом? Защо беше толкова превъзбудена? Какво е решила тя? И можех ли аз…

Не, въздъхвам. Всеки трябва да си помогне сам. Другото е поредната илюзия.

Продължавам. Към целта. Моника ме задържа за миг. За миг можеше да ме преобърне и Кристофър. Сега, когато самолетът ми обещава полет и се настанявам удобно в седалката, зная, че ще следвам точно решението си. А преди него ще се насладя на всичко, което ми обещава глътката свобода.

Закуската идва. Сок, горещо кафе, препечени филийки и… Ужасно съм гладна, а това е добре. Поглъщам с удоволствие храната и си мисля…

Разполагам с цяла седмица. Каквото и да предприеме Фред, разполагам поне със седмица. А след нея… Възможно ли е да променя решението си? Случката в гората, която се опитвам да изтрия от съзнанието си, е вляла нещо ново в мен. Различна съм. Не мога да го отрека. Макар че с Кристофър е свършено, усещам, че самочувствието ми се е върнало. След шока? След ужаса? След… Няма да имам много време да разкрася спомена, макар че… искам ли наистина да го забравя? И забравя ли се това единствено усещане за пълнота в живота ми? Въздъхвам.