Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Rebu (2011)
Издание:
Асен Христофоров. Скици из Рила
Редактор: Бенжамен Ханне
Художник на корицата: Стефан Димов
Художествен редактор: Евгений Босяцки
Технически редактор: Райчо Асенов
Коректор: Бистра Недева
Дадена за набор на 8.XI.1963 г.
Подписана за печат на 10.I.1964 г.
Печатни коли: 10,50 Издателски коли: 8,72
Формат: 59 X 84/16
Тираж: 8077 Темат. № 239 Издат. № 2491 Лит. група IV
Книжно тяло 0,44 лв. Подвързия 0,18 лв. Цена 0,62 лв. по ценоразписа от 1962 г.
Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11
Държавна печатница „Георги Димитров“, София
История
- — Добавяне
Юсуф беше овчар. От малък бе тръгнал с овцете и вече не помнеше от колко години броди с тях из Рила. Напролет излизаше от Якоруда с торба на рамо и овчарска гега в ръка. Бавно креташе с тежкия си ямурлук подир стадото от лански шилета и яловици. Всеки ден овцете възлизаха по-нагоре и по-нагоре в планината към оттеглящите се снежни преспи. Към Петровден, когато започва краткото рилско лято, Юсуф и стадото бяха вече въз Манчо. Той правеше заградка от клекови клони, привечер вкарваше овцете в нея и полягаше край огъня, а трите кучета бдяха над стадото. Вълци идваха понякога през нощта, когато мъглата покриваше всичко с млечното си було, но кучетата ги отпъждаха със стръвен лай и често ги гонеха отвъд Янчов чал и дори до Кози връх. Там вече дирите им се губеха в непроходимия клек.
След няколко седмици по Манчо почваше да прехвърча сняг и Юсуф подкарваше стадото надолу, по обратния път към Якоруда. Бавеше се с дни в полите на Песоклива Вапа, пускаше овцете да пасат на воля по плешивите южни склонове на Юрушки чал, после слизаше при езерото на Суха Вапа и се застояваше в околността, дорде побелеят високите върхове. Тогава поемаше ведно с овцете към Трещеник, спираше по за ден-два в скосените горски поляни и към Кръстовден се прибираше в Якоруда. Тия дълги месеци не му тежаха. Той познаваше всяко поточе, всяко самотно дръвче или по-едра скала по тия места, а те му напомняха минали дни и случки.
Бях срещал Юсуф и преди някъде по равното било на Янчов чал. Тоя връх прилича на голяма поляна и е хубав вечер, когато звездите се спускат над него и трептят като живи навред по кръгозора. В такава нощ бях седнал край огъня на овчаря и чух от него легендата за Манчо, загубил и овцете, и живота си в едно от близките езера. После Юсуф ми разказа приказки за звездите и те сякаш оживяваха в неговите думи. Цели поколения овчари от Якоруда бяха общували с тия мигащи небесни светила. Затова и Юсуф се взираше в тях, дебнеше кога ще се откъсне някоя, накъде ще литне и колко дълга диря ще остави по тъмното небе. Нищо не ставаше случайно по небето. Дори посоката на падащата звезда имаше някакъв скрит смисъл за тоя българомохамеданин. Тъй дългите часове минаваха по-бързо, а и той не страдаше от самота.
Тоя път го зърнах от седловината Джанка. Той подкарваше стадото към полянката зад хижата, а трите кучета дебнеха встрани и насочваха непокорните шилета. Бе към края на лятото, а здрачът пада изведнъж в дълбоките котловини. Още преди да изгреят звездите, Юсуф накладе огън край брега на езерото. Отидох при него, седнах край огъня и запуших цигара. Юсуф мълчеше, сякаш се ослушваше в потайните стъпки на мрака, който напираше от всички страни към огнището. Овцете бяха отвъд шосето, на петдесетина разкрача, заспали спокойно в тревата. Тихо бе. Навремени влажна съчка изпращяваше в огъня или прегоряла главня се сринваше и тупваше в жаравата под нея. Огънят ту припламваше, ту стихваше и димеше, а рой искри литваха към звездите. Понякога пламъците лумваха по-силно и хвърляха светли, игриви отблясъци върху тъмните води на езерото, после всичко потъваше отново в кадифените сенки на нощта.
— Тебе май не ти се спи?
Гласът на овчаря ме сепна. Поклатих глава вместо отговор. Той не ме и гледаше. Очите му не се откъсваха от огъня.
— В такава нощ сънят бяга от очите — продължи Юсуф. — Крие се в гората, при светулките…
Надявах се да подхване някоя приказка, но той пак се смълча. На няколко крачки отвъд него се издигаше самотно дърво. Тъмната корона на смърча ту се приближаваше, ту се отдалечаваше и чезнеше в мрака с играта на пламъците в огъня. Нещо плисна в езерото. Пламъците осветиха леките кръгове, които догонваха отсамния бряг. Другите се губеха в тъмата.
— Риба е — рече Юсуф и пак се смълча.
Лицето му бе сухо, покрито с ръждива нестригана брада. Очите му бяха светли, още непомътнели от времето и дима на безбройните огньове. Едно от кучетата изръмжа наблизо и тия сини очи трепнаха в миг, после се вгледаха в мрака. Кучето първо бе чуло шума на дребното камъче, търкулнало се по сипеите над южния бряг на езерото. Погледнах нататък, но скоро отвърнах глава. Мракът бе станал по-гъст.
— Тая нощ луната няма да изгрее — неочаквано поде Юсуф. — На сватба е при слънцето.
— На сватба?
— Да, и тяхната сватба е селска, като нашите в Якоруда. Започне ли, трае по цяла седмица… Сега ще падат много звезди и езерото ще зашуми от радост. Почакай и ще видиш.
Той извади кесия с рязан тютюн и бавно засвива цигара.
— Разкажи ми за сватбата на луната, Юсуф.
— Да ти разкажа.
Тъй бил слушал Юсуф от стари хора. Луната залюбила слънцето, но на слънчо му дожаляло за нея. Жарки били лъчите му и той се боял тя да не изгори в тях. Боял се и нарочно гледал да не се срещне с нея. Чезнела по него луната, ден из ден линеела и се бавела по небесния друм, дано я настигне слънцето. Вече не залязвала отвъд Рила, когато той изгрявал откъм Родопите, а кретала като сянка в средата на небето. Тогава слънчо се криел зад гъсти облаци и чакал тя да зайде отвъд каменните чуки на планината.
Най-сетне дошъл ден, когато слънцето почти застигнало луната привечер, преди тя да скрие бледия си сърп зад високите върхове. Изхитрила се луната, закачила крайчеца на сърпа си по чуките на Рила и когато слънцето заходило отвъд планината, тя просто паднала в ръцете му. Тогава по небето на запад пламнали червени огньове и дълго премрежвали очите на малките звезди. Луната се стопила в пламенните прегръдки на слънцето, а звездите гледали от небето и тръпнели от мъка по нея.
Утихнало умореното слънце и бавно загаснал пожарът на запад. Заспало то дълбок сън, а земята потънала в мрак. Заплакали тогава звездите по своята посестрима. Сълзите им рукнали от ясното небе и се стекли по Рила. Най-много плакали звездите над високите западни чуки, защото някъде отвъд тях било брачното ложе на слънцето и луната. Звездните сълзи окъпали върховете и потекли надолу, към дълбоките циркуси под тях. Толкова много сълзи пролели звездите, че тия циркуси се изпълнили и прелели в бистри потоци.
— Тъй са станали езерата по Рила — заключи Юсуф. — Затова са сини като небето.
Той се наведе и хвърли няколко съчки в огъня. Те изпращяха, димът се извиси нагоре и безброй светулки заиграха над пламъците.
— А луната — рекох, — нали тя пак изгрява?
— Изгрява, защото не умряла. Угаснала само сянката й в небето. Затова се помамили звездите и изплакали толкова сълзи.
Друга пъстърва плисна във водата, привлечена към брега от светлината на огъня. Едно от псетата излая далече отвъд шосето, другите две се обадиха от различни страни. Юсуф надигна глава и се ослуша.
— Не лаят тъй на вълк — рече той. — Зайче ще е или лисица.
Овцете се размърдаха. Като камбанки дръннаха хлопатарите на овните. Подплашена улулица проплака сърцераздирателно в близката гора и гласът й отекна зловещо в скалите на Суха Вапа. После кучетата се умириха, едно излая за последен път и всичко стихна. Малка звезда се отрони от небето и потъна зад Джанка. От езерото лъхнаха хлад и влага. С лекия повей към огъня крадешком се прокрадваха тъмни и остри сенки. Леки, едва забележими вълни се плискаха с шепот в камъчетата по брега и се отдръпваха с тиха въздишка.
— Събуди се езерото — подзе Юсуф. — На, и звездите скоро ще заплачат. Утре ще има роса.
— И тя ли пада от звездите, Юсуф?
— От тях пада. Плачат те за луната… Вярвай, много мъка има в сълзите им. Горчи росата и заран овцете не бързат да пасат.
Огънят почти загасна. Овчарят не притури други съчки. Само се взираше замислено в догарящите главни и сякаш се ослушваше.
— Не чуваш ли как плачат звездите?
Неволно притаих дъх. Глуха въздишка се носеше из въздуха. Много шумове, близки и далечни, тихи и тайнствени, потъваха и се губеха в тая въздишка. Тя започваше с тихия шепот на вълните, смесваше се с шумоленето на гората и далечния ромон на Грънчарица, подемаше шума от неспокойното дишане на овцете и дебнещите стъпки на кучетата и замираше с тихия, едва доловим съсък на гаснеща вейка в огнището и шумоленето на тревата под нас.
Мракът пролази до пепелта на огнището. Сега близките предмети се губеха в тъмата, а силуетите на върховете се откроиха в кадифеното небе. Зад заобления гръб на Юрушки чал няколко звезди трептяха често и ярко. Други мигаха високо над тях, сякаш изпаднали от светлата ивица на Млечния път, разлял се с тайнствено великолепие по тъмното рилско небе.
Две светли очи блеснаха в мрака. Овчарският пес, по-страшен и от вълк с тоя гердан от железни бодли, ме гледаше упорито в очите. Стоеше като закован, едва видим в тъмата, и само ноздрите му потръпваха излеко в края на вирнатата муцуна. След малко кучето извърна тъжните си очи към Юсуф, махна с опашка и мълчаливо потъна в мрака. То сякаш искаше да каже на господаря си, че всичко е в ред при овцете.
— Старо е — рече Юсуф, — няма вече много сила, но още се държи!
Не виждах чертите на лицето му и хвърлих стиска съчки в огъня, после нададох ухо.
— Глупаво пале беше — продължи овчарят, — по луната лаеше… Веднъж заради него загубих десетина брави.
— Заради него?
— Разджавка се една вечер по луната, кога изгря като рог над Суха Вапа. На втората вечер пак лае по върха, а луната още я няма. „Не е баш толкова глупаво“, викам си, „помни къде изгря снощи луната“. На третата вечер пак лае по върха и се дърпа нататък. Побесня, като изгря луната…
— Защо лаеше?
— Защото беше пале… Скри се луната и то спря, па легна в краката ми, но на утрото пак се разджавка и гледа върха. Тогава подкарах овцете нататък, да видя защо лае палето.
Юсуф запали цигара с тлееща клечка от огъня, после продължи:
— Има два-тринайсет години оттогава. По гърба на тая планина нямаше толкова клек. Подкарах овцете, те скубят тук-там тревичка и вървят нагоре, а кучетата подире им. Само палето лае, дърпа се, все нагоре се тегли, но пак иде към мене. Кога овенът и първите десетина овце да наближат върха, то хукна напред, припна презглава и право към ръба на скалата отива. Разлая се като бясно и подплаши овцете. Дорде се опомня, дорде да извикам, овенът скочи в дупката, а подир него и овцете една след друга се хвърлиха от скалата. Само палето остана да лае горе. Лае, хвърля се напред и за малко и то да падне…
— Но овцете — прекъснах го, — какво стана с тях?
— Пребиха се тия десетина брави и овенът, търкулнаха се чак до брега на езерото… Припнах нагоре, та да отпъдя другите овце, а палето, Лишко му е името, още джавка и се хвърля напред. Тогава погледнах от ръба на скалата и разбрах: див пръч лежи на малка площадка, да има три-четири метра под върха, брадичката му и тя дяволска, рогата също, щръкнали нагоре, остри и извити на края. „Ехе“, викам си, „ето какво било, ето защо джавкало палето…“
— А пръчът, казваш, стои и не бяга?
— Няма накъде да бяга… Стои там и сам не знае как е стигнал до тая площадка. Толкова тясно беше мястото, колко една капа широко, че нито да се обърне, та да скочи на друго място, нито да седи спокойно там. Сбрал крака, седи, трепери и ме гледа. А може и болен да беше или от старост да умираше…
— И той ли умря?
— Хвърлих два-три едри камъка по него, а той излая като куче, но по-дрезгаво. Разбрах, че този хрипкав лай е подплашил овена, а по него и овцете. „Дяволе проклет“, викам му, „стой сега като мишена!“ Третият камък го улучи по главата и го събори. Преметна се, отскочи два-три пъти по скалата и се търкулна долу при овцете…
Юсуф се смълча, после се наметна с ямурлука. Студена влага лъхаше от леките вълни на езерото. Тлеещият огън хвърляше стоманени отблясъци по тъмните води. Отвъд езерото конусът на Суха Вапа се отделяше с чернотата си от по-светлото небе над него.
— И да не мислиш, че хапнах от месото на пръча? — поде след малко Юсуф, а гласът му прозвуча глухо в тишината. — Изпратих и него, и овцете в Якоруда… Минаваше кола оттук на другия ден и ги метнах отгоре, а пръча до овена. Долу жените писнали от мъка. Коларят им разправил за пръча и те му счупили рогата с тояги. Зер дявол бил влезнал под кожата му, за да примами овцете. Но дявол хич умира ли?…
— Защо да не умира?
— Че нали, като умре, ще направи добро на хората? У него злото е с кола, а доброто нито с везна… То, злото, е по-старо и от света. Затуй не умира дяволът…
Юсуф живееше в света на народните ни приказки, в които и неодушевените предмети са живи. За него планината не бе мъртва, а жива като цялата природа, като самата вселена. Всичко в нея се движеше, дишаше, говореше. Гората имаше една реч, езерото друга, облаците също. Нали от тях идеха страшните гръмотевици, които проблясват като огнени змии в тъмните води на езерата? И гръмотевиците са живи. Звездите също се раждат и умират, а понякога плачат от мъка по несретната влюбена луна — господарката на тъмното рилско небе…
Преваляше полунощ, когато се прибрах в пустата хижа. През отворения прозорец се открояваше част от звездното небе. Влажен езерен въздух струеше през него, понесъл сподавената въздишка на нощта. Някаква тиха, безпричинна радост напираше в гърдите ми и дълго не можах да заспя.
Мислех за Юсуф, за звездите и луната.