Асен Г. Христофоров
Чарът на планината

В каменната корона на Рила са вгнездени сто четиридесет и пет смарагда. Денем малки пухкави облачета плуват в огледалните им води, а нощем луната хвърля светла пътека връз тях и по нея се стига в света на мечтите. Едни езера са малки, други не могат да се обходят и за час. Някои от тях се ширят в самотни гъсти клекови гори, други се разстилат на групи, разположени стъпаловидно едно над друго като сестри в голямо семейство. На едни водите са безукорно гладки, на други повърхността е осеяна с водни лилии или дълги тревисти водорасли. Цветът на водите им е различен в отделните езера и дори в едно и също езеро през разни часове на деня. Понякога той е светлосин като небето над езерните води, друг път е тъмносин, а трети път е тъмнозелен и тогава езерото прилича на изумруд, поставен в пръстен от сив гранит.

Езерата вълнуват не по-малко от гледката, която се разкрива от високите върхове. В тях е отразена цялата красота на природата, но те крият в дълбините си и нещо друго, което затрогва повече от простора отвъд върховете. Това е разнежващата тайнственост на плътната, кристално бистра неподвижна вода. Тя не е като пенливите струи на планинския ручей, които ободряват очите и развеселяват душата. Ромонът на ручея успокоява, докато неподвижността на езерните води настройва сетивата в друга, по-тъжна гама и те възприемат тихия плисък на вълните като тъжна, сподавена въздишка. Затова всеки планинар помни онова чувство на плаха детска боязън и на дълбоко смирение, внезапно изпълнило цялото му същество, когато е заставал за пръв път край брега на рилско езеро. То е неповторимо и споменът за него не избледнява с годините.

Струва ми се, че самотното и уединено езеро навява повече тъга от груповите езера, разположени близо едно до друго. Няма по-тъжна гледка в цяла Рила от красивото езеро Йозола, гледано от билото на Тънкия рид, нейде между Будачица и Средонос. Допреди десетина години то се ширеше самотно под конусовиден скат сред море от изгорели смърчове. Те стърчаха безпомощно наоколо като безброй корабни мачти със свити, полуразкъсани от бурите платна. Езерото се намира в забранената зона на софийското водохващане, и туристите нямат достъп до него, но гледката от неговите брегове с голите почернели стволи на смърчовете край тях ще да е била по-тъжна от картината, която се разкрива пред погледа от насрещните северни ридове. Стихиен пожар унищожи милиони дървета през 1945 година. Заплакала е гората и сякаш сълзите й са се сбрали в коритото на това чудно хубаво езеро. Уви, безпределна тъга лъхаше от неговите кристални води сред тая гробница от изгорели смърчове, в която ветрецът не разклаща ни една клонка и където птичка не пее. Гледката бе толкова тъжна дори отдалеч, че мнозина биха заплакали от мъка по изгорялата гора и сиротото езеро в нея. Сега гората пак се съвзема и десетки стройни смърчове надничат във водите откъм северния бряг, но клекът, далече по-жилав от смърча, отдавна е обсебил другите му брегове.

Тъкмо тая езерна меланхолия ми навява все същата мисъл, колчем прелиствам страниците на „Великата рилска пустиня“. Неволно се питам защо Вазов, възпял с поетическо вдъхновение долините и реките, а най-вече високите върхове на Рила, е отделил само двадесетина реда за прекрасните езера, тия сини очи на планината. Навярно друг не би могъл да ги възхвали и наполовина в цели двадесет страници, но тая странна занемара ме навежда на мисълта, че меланхоличният повей, който лъха от рилските езера, би нарушил възторжения и оптимистичен тон на пътеписа. Ако народният ни поет бе нощувал веднъж на открито край някое рилско езеро, той би ни оставил чудни страници за езерата, пропити с топлина и любов и ухаещи на летни нощи в Рила. Той е видял няколко езера отдалеч и сякаш не е могъл да прозре отвъд меланхолния им лик, доволен да загатне за тях с няколко реда, които бледнеят пред неговите описания на върхове като Манчо, на потока Друшлявица или на гъстата някога гора над него.

Но не всички уединени езера пораждат тъжни мисли. Малките езера сякаш са по-весели, особено ако водите им са изпъстрени с тревисти водорасли край бреговете или с водни лилии навътре към средината. В глухото горно поречие на втория от трите Прекоречки потока се гуши неголямо езеро, познато на селяните от Искровете като Свинския гьол. В ранна пролет водите му преливат отвъд тясното корито и буйни водорасли стърчат над гладката повърхност, в която се оглежда снагата на грамадна, почти отвесна скала. Тия водорасли радват окото с неотменимия си копнеж по слънце, въздух и простор. Никой не би казал, че те грозят езерото, тъй както и никой не би оприличил на удавници водните лилии, които плават във водите на едно от Урдините и на предпоследното от Седемте рилски езера, броени от върха надолу.

Гледани отдалеч в тих и ясен ден, когато водите им са огледално гладки, някои от груповите езера поразяват със страшната си безжизненост и също като уединените езера навяват скръб. Познавах една девойка, която оприличи едни от Урдините езера на изцъклени мъртви очи. Те нямаха веселия изумруден цвят на Еленското езеро, край което бяхме минали с нея, нито мастиления цвят на едно от Мальовишките езера. Девойката наистина беше изморена от прехода, но старателно отбягваше да надникне в циркуса на езерата след това първо и странно впечатление от тях. После, когато пристигнахме в хижа „Иван Вазов“, тя говореше с възторг за видяното из пътя, за Еленското и Мальовишките езера, но не споменаваше Урдините. За нея те си останаха изцъклени очи на мъртъвци.

Всъщност груповите езера веселят погледа с богатото разнообразие в цвета на водите си, защото имат твърде различна дълбочина, и галят слуха с веселия припев на потоците, които се изтичат от по-горните към по-долните от тях. Колко весело шурти ручеят на най-горното от шестте Урдини езера, спускащ се по стръмен пад към второто езеро, и какви отсенки в цвета на водите се наблюдават при устията на тия потоци! Дори и подводните течения понякога имат различен цвят от тоя на останалата водна маса и лесно се различават от някоя висока и отдалечена чука — например в Близнака, или четвъртото от Седемте рилски езера. Гледани от височина, водите на Близнака са тъмносини в средата, където достигат дълбочина до 28 метра, светлосини отвъд тоя тъмен кръг и жълтеникави към бреговете поради песъчливата настилка на дъното. Подводното течение, което свързва през провлака вътрешното с външното езеро, изпъква ясно като светлозелен ръкав сред възжълтата маса на по-плитките крайбрежни води. Нанесени в картина от ръката на художник, тия отсенки биха изглеждали изкуствени и пресилени.

Цветът на езерните води не е постоянен. Той се мени с цвета на небето над тях, влияе се от плътността на облаците, зависи донякъде от дълбочината на водите и отразява крайбрежната растителност. Вапенското езеро е сравнително плитко, но и то изглежда тъмносиньо в ясен ден, защото тъмните клони на окръжаващия го клек му придават тоя оттенък. Мастилено синьо изглежда от Мальовица едно от езерата под върха. То има значителна дълбочина, а голите му каменисти брегове са твърде ниски, за да хвърлят пепелява отсянка върху неговите бистри води. В ранна пролет, когато ледената кора на езерата започва да се топи най-напред откъм бреговете, разкривайки ивица жълт пясък под плитката вода край черната, напоена с влага земя по брега, а по леда още личат бели площи от втвърден сняг между отделни зеленикави петна от топящия се лед, най-малките езера приличат отдалеч на чудни шоколадени торти с пласт бял маслен крем отгоре, изпъстрен с резенчета от захаросани смокини. Така оприличих в един майски ден малкото езерце на север от Водния чал, от което изтича началният ръкав на Леви Искър. Над него право на север има още две езерца, но ледът по тях бе вече разтопен.

Измежду всички рилски езера тия в Джендема са най-глухи, някак диви и сурови, напълно достойни за името си, което значи преизподня. Гледани откъм Смрадливия чал с величествените зъбери на Мальовишкия рид в далечината, а край тях една сива, напечена от слънцето и безнадеждно мъртва каменна пустош, те наистина всяват страх. Грамадните каменни балвани на Смрадливия чал, накамарени едни връз други в опасен безпорядък и готови в миг да се сринат към езерата, са подходящ фон за тия езера откъм изток. Дори и самият Смрадльо — най-голямото от всички рилски езера^[1], дълго цели 900 метра — не оставя това чувство у зрителя. (То е почти два пъти по-голямо от Поповото езеро в Пирин и е най-голямото естествено езеро в планините на Балканския полуостров, с площ 224 декара.) Неговите води са обикновено разлюлени от ветреца, вълните се плискат в бреговете и придават живот на гледката. Гледани от билото на околните каменисти ридове, водите на това езеро имат пепеляв цвят, който постепенно се превръща в тъмнозелен, когато човек наближи бреговете. Смрадльо има максимална дълбочина 32 метра и отстъпва на много други езера — максималната дълбочина на Сълзата, както някоя наричат едно от Седемте рилски езера, е 38 метра, а тая на Карагьол достига до 40 метра при пълноводие. Наистина, дълбоки са тия сини очи на планината!

Имената на рилските езера говорят повече за здравия разум на нашия планинец и по-малко за неговото поетично въображение. Повечето от езерата носят името на върха, под който се гушат. Други имена отразяват свойствата или цвета на водите. Планинецът е подбрал най-обикновени, но напълно подходящи прилагателни за тия езера: ледено, студено, тъмно, сухо или жълто. Трети езера дължат имената си на своите брегови очертания, но и техните названия не излизат извън рамките на ежедневния ни речник, сякаш цялото въображение на българина е насочено към неговата храносмилателна система. Впрочем какво друго показват имената на Бъбрека или на Паницово езеро? Сякаш не стига една паница, та има и едно друго езеро с името Паничище! Наистина, напоследък нарекоха едно езеро Минерално, а друго — Ботаническо, но и тия имена са сковаващо сухи и миришат на схоластика. Само Халовитото езеро по Долна Лява река възбужда въображението и е достойно за легендата, с която се свързва името му. В него според поверието почиват халите.

Грозните имена на много от рилските езера дразнят ухото, но не накърняват тяхната природна красота. Свинското езеро е красиво въпреки отблъскващото си име, а Смрадльо не смърди, нито пък Сухото езеро е сухо през по-голямата част от годината. Човек трябва да си спомни за дивите свини, които са идвали лете да се къпят във водите на първото от горните езера, и чарът на езерото даже ще нарасне. Уви, голям брой от тия животни умряха от чума през лятото на 1942 година и сега туристите много нарядко ги срещат в планината. Името на Смрадливото езеро ще предизвика само усмивка, когато планинарят си припомни легендата за езерния змей, който не обичал риба и тъй се разлютил веднъж, че езерните вълни изхвърлили пъстървата по бреговете и цялата околност замирисала на усмърдяна риба. Напролет водите на Сухото езеро стигат до каменистата пътечка по отвъдния бряг на Водния чал, но в късно лято те понякога се изтичат в Манастирската река чрез незнайни подземни канали. Само подир няколко месеца това голямо езеро е отново пълно с вода и в него пак плуват едри пъстърви, може би най-тлъстите в цялата планина. Това кара някои да мислят, че част от водите се таят в подземни пещери под дъното на езерото.

Романтика се крие дори в тези рилски езера, които имат неприветливи имена. Всяко от тях има свой особен чар. Едни пленяват туриста с водните си лилии — Ботаническото от Урдините и Рибното от Седемте езера, — други, например Сълзата и Леденото езеро, приковават погледа с хлътналите край бреговете дебели снежни преспи и с огромните ледени блокове, които плават в тях посред лято. Трети, като Мермерското или Сухото езеро, сякаш подканват излетника да се изтегне на моравата на малките полуостровчета, които се вдават навътре в гладките езерни води, и да се унесе в кратка дрямка. Четвърти приспиват с ромона на скокливите потоци и малки падала, които изтичат от тях и бързат да се влеят в по-големите рекички — като стръмния поток на второто от Урдините езера, приказно красиво нощем, когато луната огрее дълбокия циркус и превърне водите му в разтопено сребро. В такива чаровни минути планинарят забравя всички земни грижи, заживява в един приказен свят и просто се слива с дъха на планината.