Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Христофоров. Скици из Рила

Редактор: Бенжамен Ханне

Художник на корицата: Стефан Димов

Художествен редактор: Евгений Босяцки

Технически редактор: Райчо Асенов

Коректор: Бистра Недева

Дадена за набор на 8.XI.1963 г.

Подписана за печат на 10.I.1964 г.

Печатни коли: 10,50 Издателски коли: 8,72

Формат: 59 X 84/16

Тираж: 8077 Темат. № 239 Издат. № 2491 Лит. група IV

Книжно тяло 0,44 лв. Подвързия 0,18 лв. Цена 0,62 лв. по ценоразписа от 1962 г.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Допреди няколко години и аз като мнозина други гледах с известно пренебрежение на връх Калин и Поличите в Северозападна Рила. За планинаря тия прекрасни върхове са като бедни роднини, на които се отдава известно внимание повече от благоприличие, отколкото от любов. Техните страшни северни зъбери се издигат само на няколкостотин метра от широкото плато на Пазардере и това сякаш ги снишава до ръста на високи тепета. Калин отстои само на час и половина от хижа „Иван Вазов“ — една приятна разходка въпреки многобройните извивки на каменистата пътечка отвъд Карагьол. От върха се открива хубава гледка на юг и на запад към Пирин и Осоговска планина, но той грижливо крие тайната на сложната система от тунели, които прорязват снагата му като гигантски къртичи ходове. Те са дело на героичния труд на нашите нови строители, но човек трябва да възлезе до голото теме на Калин откъм неговия южен скат, за да схване колко труд и ум е вложен в тяхното изграждане.

Гледката от северните ръбове на Калин и Поличите е донякъде разочароваща, въпреки че първият се издига на 2657 метра надморска височина, а по-големият от Поличите е само с няколко метра по-нисък от него. Погледнеш надолу, под нозете си, и тъмните води на Карагьол те пленяват, но само за няколко мига. Ръкотворна стена от бетон загражда северния бряг на езерото и помрачава неговата красота. Затова отместваш поглед на североизток, гдето се шири високото плато на Пазардере, сборище на говеда, волни коне и няколко влашки стада. Само хижата в долния край на платото задържа погледа. Тя е тъй смешно малка — като кибритена кутия, небрежно захвърлена в тревата. Отвъд нея се издига полегатият южен скат на Сейменски камък. Той е гол като плешива глава и достатъчно висок, за да затули гледката към далечна Витоша. Недоволен отместваш поглед на изток и неволно се питаш дали Дамга е наистина личен връх или само челен нос на платото под тебе. Мальовица стърчи в далечината, но тя е скрила стройната си снага…

Така е, когато величествената панорама се разкрива изведнъж от някой висок, но леснодостъпен връх. Леко спечеленото удоволствие сякаш развращава любителя на планината. Друго е да възлезеш с пот на чело по безкрайно дългия и силно наклонен южен скат на Калин. Най-високите чуки на тоя връх се извисяват с почти две хиляди метра над Пастра в долината на река Рила. Три електроцентрали са пролазили по това стръмно стълбище към небето. Първата е току под Пастра, полегнала в манастирската река, втората е нейде в самите поли на Калин, край рекичката Каменица, а третата, взела името на върха, се гуши в малка падина по средата на безкрайния скат. Тя е построена на 1650 метра надморска височина и е най-високата юзина в целия Балкански полуостров. Забележително е, че и водите на Карагьол, който лежи на север от върха, се отвеждат с тунели през планината, за да подхранват стоманените дробове на юзината.

Отдавна мечтаех да разгледам тая висока електроцентрала и да се изкача на каменистото теме на Калин по неговия южен скат. Случаят се представи преди няколко години. Тръгнах в едно юлско утро от Пастра и още преди да достигна Каменица, замечтах за другар в тая пустинна долина. Приказките винаги преполовяват и най-отегчителния път. За мое щастие срещнах по пътя мургав мъж на тридесетина години. Заприказвахме се и поехме дружно нагоре по извивките на изровения път отвъд реката. Крум бил механик в юзината „Калин“ и вече от няколко години смазвал и почиствал нейните сложни механизми. Към тяхната малка мъжка република се числели още трима служители и един милиционер. Работели на смени по двама, но се сменявали на осем часа и затова почивали по два дни на всяко десетдневие. Труден бил животът им, особено през дългите зимни месеци, когато виелиците и снежните преспи не им позволявали да слизат в селото. Есенес се запасявали с достатъчно храна, за да не гладуват през зимата.

Тъй говореше механикът. Разровеното шосе прекоси реката на половин час път от юзината „Каменица“, после се проточи нагоре по източния рид. Прохладата на реката вече не достигаше до нас, а и буковата гора дремеше лениво и нито една вейка не трепваше в знойното лятно утро. След време стигнахме до отдавна пресъхнала каменна чешма и поехме по малка пътека, която водеше право нагоре из клисурата. Крум рече, че тя ще ни изведе отново на шосето, после продължи да разказва за живота си в юзината. При нея се сбирали ветровете от всички околни рътове и долини. Понякога той трябвало да пълзи по лакти, за да премине четиридесетте крачки от будката на милиционера до входа на юзината, а веднъж попаднал в дълбока фуниевидна дупка, издълбана в снега от ядните ветрове. С голи ръце изровил малки стъпала в тоя снежен комин и тъй успял да излезе от него. Друго обаче го гнетяло повече от бурите и снеговете — той бил ерген, а това тегло било страшно в глухата планина.

— В манастира да бяхме, по-хубаво щеше да бъде — рече Крум. — Там поне идват хора, мъже и жени…

Казах нещо в смисъл, че не една девойка би била готова да свие дом в тоя романтичен кът на планината, а той само махна с ръка.

— Може и да има някоя — поде той след малко, — но къде да я търся и как да я позная, когато имам само две недели отпуск в годината!

— По хижите на Витоша — опитах се да се пошегувам. — Там младите се запознават и сгодяват за ден и половина.

Крум сякаш не чу думите ми.

— Колко по-лесно е на светулките — продължи той. — Коремчетата им светят и отдалеч се познават и намират…

Разбрах, че никой не може да помогне на тоя мечтател. Той е живял дълго време откъснат от света и сякаш бе станал негоден за него. Сега вероятно решаваше кръстословици през дългите безсънни нощи, когато пълната луна наднича заядливо през прозореца и навява мисли за други неща.

Продължихме в мълчание, спирайки тук-там край малиновите храсти, за да утолим жаждата си с техните сочни и ароматични плодове. Пътеката изви надясно и скоро се намерихме в неголяма тревиста поляна с грамадни буки из нея. Техните широки корони хвърляха плътна сянка в тревата, но Крум ме поведе встрани към малко изворче. Бистра водица шуртеше с монотонен ромон из дървена сопка. Двамата начаса утолихме жаждата си, после отново възлязохме на откритото шосе. Въздухът трептеше пред очите ни в омарата на летния ден. Вървяхме с клюмнали от жегата глави, петимни да се приютим за няколко мига в шарената сянка на някое дръвче, израсло край пътя и случайно пощадено от лютата дърварска секира. Шосето неусетно свиваше към горния край на клисурата. След един последен завой пред погледа израснаха две бели постройки, кацнали от двете страни на падината и съединени чрез неголяма изкуствена площадка. Малка милиционерска будка с познатите пречупени шарки се кипреше весело в отсамния край.

— Ей нашата република — и Крум се усмихна. — Тук живеем, а отвъд е юзината.

Обилно окъпани от слънцето, нейните бели стени блестяха ослепително. Крум ме поведе край първата сграда и двамата Скоро застанахме пред оградата на тъмнозеленото изкуствено езеро, в което с бурни струи и невъобразим кипеж се изтичаха водите от турбината на ВЕЦ „Калин“. Милиционерът махна за поздрав и тръгна към нас с въдичарски прът в ръка. Крум ме избави от неизбежните формалности. Той посочи туловището на огромна тръба, която се подаваше в западния край на езерото, и рече, че по нея излишните води се изкачвали отново чак до върха чрез мощна помпа.

— Но това навярно струва скъпо? — запитах нерешително.

— Нищо не струва, защото през нощта имаме излишък от енергия. Тъй не губим нито капка вода!

Влязохме в юзината и веднага се изумих от невероятната чистота, която цареше във високото, но неголямо помещение. Ни една прашинка не бе полепнала по закритите машини, по уредите край стените или по лъснатия под. Част от туловището на турбината се издигаше в средата на помещението, покрито с дебели железни плочи и яки нитове по тях, но истинските стоманени дробове на юзината бяха под нас, в подземния етаж. Дълго слушах обясненията на моя любезен водач и просто не можех да повярвам, че само тая юзина е в състояние да дава ток за милионите крушки на столицата. Десетки светещи очи ме гледаха откъм стените и всякакви часовници сочеха какви ли не числа и ъгли, които показваха как тупти стоманеното сърце и какво става с невидимата бяла кръв на далекопроводите. Из въздуха се носеше някаква непрестанна, монотонна и тиха свирня от въртенето на турбината, а и цялото помещение трептеше едва забележимо от напора на мощната водна струя, която въртеше витлата. Водата се стичаше с шеметна бързина от резервоара при тъй наречената Кула, кацнала на 2322 метра по южния ръб на върха. В тоя резервоар се отвеждат и водите на езерото Карагьол, ширнала се зад отвъдния северен ръб на „Калин“ или по-право между него и каменната грамада на Голям Полич.

Излязохме навън и вече знаех, че тоя път щастието не ми е изневерило. Крум трябваше да изпрати връзка празни чували до Кулата на върха по въжената железница, отдавна вече извадена от употреба, и аз щях да се изкача до „Калин“, разположен удобно във вагонетката. Машинистът бил тръгнал пеша към Кулата и точно в дванадесет часа щял да подаде сигнала за тръгване. С една дума, нямаше време за губене. Крум ме поведе към бараките над юзината, откъдето започваше въжената железница. Разбрах от него, че дължината на тая въжена линия е към 1300 метра при абсолютна разлика на височината от 700 метра. Наклонът наистина изглеждаше страховит и аз неволно се поколебах, преди да стъпя във вагонетката. В нея можеха спокойно да се сместят още двайсетина души. Крум заклати дебелото желязно въже и зачака. След малко то престана да трепти, но някой друг го разклати отгоре и то пак се раздвижи едва забележимо.

— Видял ни е — забеляза Крум. — След малко ще потегли, но ти не се страхувай!

Той хвърли вързопа с празните чували на пода на вагонетката, запали цигара и заразправя една тъжна история, с която за малко не ме накара да се откажа от предстоящото удоволствие. Машинистът от Кулата очевидно пълнеше горната вагонетка с вода — а тя побирала цели четири тона — и Крум имаше достатъчно време да завърши разказа си. Отначало го слушах с удоволствие, но тогава той разправяше за хилядите тонове цимент, изтеглени до върха чрез вагонетката, и за честите катастрофи при разминаването на двете вагонетки при „маказа“, когато работниците слизали на земята и с дружни усилия ги намествали отново върху релсите. Веднъж обаче се случила беда. Голяма скала, тежка към тон и половина, се откъртила току под винчовата кула и литнала с трясък надолу. За щастие тя не прекъснала желязното въже, но се отправила с едри скокове право към долната вагонетка, стигнала вече до една трета от пътя. В нея се намирали към тридесетина работници. Те чули пукота на скалата, отскачаща по силно наклонения каменист скат, вперили очи в нея и се вцепенили от ужас. Само подир няколко мига скалата щяла да връхлети връз тях и да ги погуби. Никой не мръднал, всички били сковани от ужас, почти примирени с неизбежната смърт. Тогава двама младежи сбрали сили и чевръсто се изхвърлили навън от вагонетката. В същия миг и скалата отскочила встрани от релсите и прелетяла край хората, но смазала телата на двамата смелчаци при шеметния си полет към низините.

— Тяхната смелост ги погуби — заключи Крум и се смълча.

Дълго мълчах и аз, завладян неочаквано от най-противоречиви чувства. После дебелото въже потръпна излеко, Крум подаде ръка и вагонетката бавно потегли по страшния наклон. Бях седнал на дъното и изпървом гледах назад към моя нетактичен изпращач, но скоро благоразумно извърнах глава и се загледах нагоре. В тия две-три минути се чувствувах като моторизиран алпинист и разбрах, че само истинските катерачи биха могли да се радват на тоя бурен възход към небето, нехайни към зейналата пропаст под тях. Вагонетката е открита, без перила, непрестанно се друса и наклонът достига на места до шестдесет градуса, а и големият въздушен мост не изглежда твърде устойчив. Както и да е, тя продължаваше да ме носи нагоре. След време двете вагонетки бяха на петдесетина крачки една от друга. Тогава релсите неочаквано се раздвоиха и те се разминаха спокойно, без да катастрофират. Най-сетне моята катафалка опря на ръба при Кулата. Стъпих като пиян на здравата земя и не обърнах внимание на ругатните на машиниста, отправени по-скоро към Крум, отколкото към мене. Той твърдеше, че не могъл да носи отговорност при нещастие, защото въжетата били доста прогнили. Заявих, че не възнамерявам да използувам въжената му железница на връщане, защото бях решил да нощувам в хижа „Иван Вазов“. Погледнах крадешком към юзината в бездната под мене, сбогувах се мислено с Кочериново и Струма и отминах нататък.

Сега насочих крачките си край още невдигнатите тесни релси на малките вагонетки, чрез които циментът е бил извозван до лагера на работниците под езерата. Бях идвал тук и преди, когато те привършваха завиряването на последното от трите езера. Припомних си един мой разговор с двама гимназисти, които работеха на обекта като снегориначи през летните месеци. Момчетата се радваха, че цялото лято било дъждовно и по върха все прехвръквал сняг, та имало работа и за тях. Дорде се огледаш наоколо, навалявало повече от педя сняг и другите работници не могли да изтласкват вагонетките по релсите. Гимназистите тичали пред тях с нарочни гребла и ринели снега от релсите въпреки ледения вятър и силната лапавица. Вагонетките пристигали благополучно до лагера и стоварвали тежките чували, но пътят бивал отново заринат, преди работниците да ги изтласкат обратно към Кулата. Изпървом момчетата се плашели от тия снежни бури през летните месеци, но по-старите строители им разказали как в една августовска нощ през 1949 година небето се раздрало и дядо Мраз настлал по „Калин“ снежна постеля, дебела метър и половина. Тогава трябвало по неволя да преустановят работата за ден-два, защото циментът замръзвал още преди да го излеят в дървените заградки. Тъй е бил построен тоя сложен лабиринт от бентове, тунели и канали.

Приседнах за отмора край ниския каменист бряг на малкото второ езеро. Погледът ми се рееше разсеяно на юг към далечния силует на Пирин, едва забележим в омарата на летния ден, но мислите ми се въртяха все край езерата и юзината под върха. Водите на тия езера въртят турбините не само на ВЕЦ „Калин“, но и тия на „Каменица“ и на „Пастра“ под нея, макар че последната получава повече вода от река Рила. Други води течаха под мене, в каменната утроба на планината. Те бяха водите на Карагьол, откраднати от Тиха Бистрица и отведени чрез подземни тунели до Кулата при южния ръб на каменистото плато. Тая сложна сифонна система от тунели, резервоари и канали е дело на яки български мишци и на творческото въображение на нашите вдъхновени строители. Мнозина от тия първи пионери приложиха опита си при изграждането на Баташкия водносилов път. Те премериха сили с Рила, калиха се при „Калин“ и победиха и при Батак, издигайки и там горд паметник на своя героичен труд.

Край