Асен Г. Христофоров
Киркор и Светла

Киркор и Светла бяха хижари. Те си приличаха повече, отколкото показват имената им — и Киркор беше българин като Светла, а и Светла беше мъж въпреки женското си име. И двамата бяха самоковци и отидоха да живеят в планината, за да останат комай завинаги в нея; но това още не значи, че те си приличаха чак като два стръка иглика. Киркор беше два пъти по-стар, двойно по-тежък и с две глави по-висок от Светла, но не и наполовина тъй умен, чевръст или спретнат. И като не можеше да се мери по сладкодумие с младия си събрат, Киркор честичко украсяваше истината, за да изпъкне пред него. От прекомерно разкрасяване истината се превръщаше в лъжа.

Отгде тия странни имена у двамата хижари? Истината е, че всеки самоковец, малък или голям, знатен или безизвестен — ако в тоя град изобщо има безизвестни люде, — притежава поне едно измислено име за възхвала на собствените му достойнства или като символ на дребните му несъвършенства. Така бе и със Светла и Киркор. Първият бил кръстен Васил; но още в детските му години, когато припкал в рокличка и не задирял момичетата, го преименували Светла заради русите му коси и светлосини очи. Тъй го знаят всички до ден-днешен и не една самоковска мома е въздишала по тоя синеок Светла.

Друга била работата с Киркор — просто се наложило да сменят името му, за да се избягнат възможните недоразумения: гражданското му име било Кирил, но малкият Кирчо нямал нищо общо с въжделенията на солунския просветител и ненавиждал книгите, сякаш се страхувал да не си похаби очите от взиране в ситните букви. Стигало му туй просветно име! При това страшно обичал да хитрува, честичко послъгвал и не се свенел да се хвали с подвизи, които бил извършил само в мисълта си. Затова го нарекли Киркор. Сега вече не му вярвали дори когато не лъжел.

Двамата се поселиха във величествената планина в различни сезони на живота: първият малко по-късно, когато наближаваше петдесетте, а вторият — още на петнадесетгодишна възраст. Пък и подбудите им бяха различни. Животът на Светла сякаш беше предопределен, свързан отрано с плащаната чрез трагичната кончина на неговия баща: старият пикьор Никола Даркев бе намерил смъртта си при нещастен случай чрез случайно избухнала бомба някъде край Демиркапия. Приятели поставили паметна плоча на лобното място, а стръмното дере по западния склон на рилския първенец — легло на страховити порои и свърталище на диви кози — и днес се нарича Даркев дол. Затова и Светла се посели в наблюдателницата на върха още като юноша, преди да служи войник, за да прекара там годините на своята младост. Той обичаше планината, в която почиваха костите на баща му, но скоро обикна и туристите, които идваха при него на върха, за да се постоплят за малко в наблюдателницата, преди да поемат обратния път. Заради тях Светла стана рилски хижар.

С Киркор бе друго. Неговите връзки с планината и туризма, макар и очевидни, бяха твърде косвени. Той хранеше пчели, а те отиваха в гората за боров прашец и Киркор твърдеше не без основание, че е неразривно свързан с планината. С туризма се свърза по роднинска линия и отчасти чрез магарето си. Заради него той отиде една есен към хижа „Мальовица“ — да накоси малко сено, та да има с какво да го залъгва през зимните дни. Така пренощува за първи път в туристическа хижа и стана турист. После го осени мисълта, че ще е по-добре да доведе магарето при сеното. Тъкмо тогава старият домакин освободи длъжността и Киркор си спомни за сестра си, която, естествено, нямаше нищо общо с магарето, но бе омъжена за някакъв столичен адвокат, известен повече с планинарските си подвизи, отколкото с юридическите си познания. И адвокатът успя да наложи своя шурей за домакин на хижата. С това той стори неоценима услуга на туристите. Без него Киркор не би бил Киркор, както го знаят планинарите, а само Киро Джанъмов, скромен и неизвестен като една от хилядите пчели в неговите кошери.

Но във всеки кошер има и търтеи, а по трудолюбие Киркор приличаше тъкмо на тях и в скоро време успя да стане пословичен с мързела си като домакин на хижа „Мальовица“. И не той шеташе на туристите, а туристите се грижеха за него. Едър, тромав и недодялан, със своите сто и двайсет килограма изпървом Киркор едва се побираше в малката кухня на хижата. После изтъня и доби по-прилична линия, защото го мързеше да слиза до града за провизии и предпочиташе юнашки да гладува дни наред. Така смъкна цели четиридесет килограма от гърба си само в една година, но пак не стана похватен.

Всички съдове и съдинки в кухнята на хижата бяха от алуминий и носеха неизбежния нашенски надпис: „Крадено от хижа «Мальовица»“. Изключение правеха само чашите за чай, които бяха фаянсови и почти кремави, ала все пак издайнически бели за нечистите и мазни пръсти на Киркор. Това смущаваше по-взискателните посетители. Те предпочитаха да пият чай в собствените си канчета или пък донасяха вода и старателно измиваха другите, преди да ги използуват. Киркор не им се сърдеше нито в единия, нито в другия случай и не пропускаше да разправя всекиму за съкровената си мечта — да докара течаща вода в хижата. Тъй облекчаваше мъките на ония, които мъкнеха тежките гюмове с вода от чучура, далече под каменната сграда.

Понякога той се срещаше със Светла в града. Седнат двамата хижари в кръчмата до автостанцията и чакат камион — единият за Говедарци, другият за Боровец, — а група млади туристи веднага ги наобикалят и ги заразпитват за планината. Киркор пръв заговорва и неволно послъже малко. Светла не остава назад. Скоро и двамата започват да се надлъгват, разкрасявайки преживелиците си.

— Видох мечка на две но̀ги — каже Киркор. — Носеше сено…

— Я пък я видох кога го косеше! — веднага отвърне Светла и всички прихват в смях.

Съкрушен, Киркор изчаква да стихне смехът, после тъжно кори Светла:

— Е, ти все не вѐруваш… Я откогѝ съм в планината, а тизе…

Светла дружески се усмихваше, без да опровергае поредната лъжа; защото в 1945 година, когато назначиха Киркор за домакин на хижа „Мальовица“ или по-право, когато му позволиха да живее безплатно в нея ведно с магарето си, самият той служеше от няколко години като метеоролог в наблюдателницата на връх Мусала.

Нещастният Киркор скритом завиждаше на младия си приятел. Светла бе хубав, добре сложен и твърде спретнат за хижар, при това умееше да разказва занимателно — говореше с прости и силни изрази за преживелиците си в планината и винаги смогваше да обсеби вниманието на слушателите. Киро, напротив, имаше муден и тромав език. Само четинестата му глава и малките лениви очички в иначе едрото лице неволно придаваха някаква особена комичност на цялата му фигура. А със ските беше още по-смешен! Клатушкаше се като мечка, пъхтеше, грухтеше и сякаш търсеше удобно място, за да се килне в снега. Другият, напротив, бе отличен скиор и просто безумно смел. Летеше с тях в мъгли и бури, бродеше навред и също като бог Саваот бе вездесъщ в планината: никнеше там, дето не го чакат, винаги готов да помогне на заблудилите се.

Не такива подвизи блазнеха Киркор. Докато беше в хижа „Мальовица“, той лежеше като труп по цели дни, потънал в летаргически полусън. Нали все ще се случи да дойдат туристи; и да го разбудят? Те ще го и нахранят… А настане ли лошо време и позабавят ли се посетителите с тежките раници и хубавите лакомства в тях, стомахът най-сетне почне да го присвива от глад, за гложди го и язвата и той се надига с ръмжене, решен да отиде за риба. Прихлупи с тава немитите от прежната неделя чинии и чаши, грабне въдичарския прът, вземе и шишето с олио, за да го скрие от крадливи пастирчета, пъхне го нейде в клека и се запилее по реката. Риба, разбира се, нарядко улавяше. Метне пръта два-три пъти, прозине се блажено, после го остави да се клатушка във водата, изтегне се с огромния си ръст върху крайбрежната трева и начаса заспи. Събуди се, когато го навалят мравките или пък се вкочани от студ, после пак се прозине, изправи се заднешком и тръгне да търси шишето с олиото. Дири го навред и така се залута в клека, че често изплашва туристите по тясната пътечка към хижата. Защото е дочул гласовете им и бърза към тях. А те си вървят най-спокойно, разговарят за нещо изведнъж първият в колоната вижда как се люлеят върховете на клека, после всички дочуват как сумти и пъшка страшната мецана, сепват се, заковават се на място и краката им пускат корени в земята. Стоят те тъй и чакат — сами не знаят какво и защо. Подир два-три мига клоните на клека леко се разтварят и напред се подава чорлавата глава на Киркор. Разбрал страховете им, той се усмихва и вдига бутилката с олиото.

— Пусто шише! — каже им. — Я го тража от два саата, а то ни знае да орати, ни да писува…

Друг път ще легне още по здрач и ще се наспи докъм полунощ, оставил туристите сами да стопанисват хижата. И тъкмо когато те почиват върху коравите нарове и сънуват видяното през деня, той ще стане, ще се позавърти из кухничката, сякаш; се чуди как да убие времето, после грабне теслата и почне да дялка налъми. Тропа, пъшка, кове и чука, а туристите горе се мятат в съня си и се разбуждат до един. Слезе ли някой долу и надникне ли със сънни очи в кухнята, Киркор ще запримига, ще поспре да дялка и наивно ще запита:

— Какво, белким се наспа веке? Хайде, стъкни огъня, та и аз да пия един чай…

Налъмите продаваше на безценица в града за голямо неудоволствие на циганите.

Най-сетне Киркор стана непоносим в хижата и неговите приятели решиха да го преместят в „Заврачица“, забутана в глухата Маричина долина. Това стана през май 1947 година. Той бе доволен от промяната и често казваше, че ще остане тук до края на своя живот.

Веднъж, подир няколко години, Светла и аз го заварихме да се присвива от болки в стомаха под безучастния поглед на някакъв разстриган калугер, дошъл към „Заврачица“ да накоси малко сено. По това време пристигна и Коце Саваджиев, прочутият катерач по скалите и отколешен приятел на Киркор. Навалихме нещастния домакин, а той се усмихна посред болките, обърна се към снажния катерач и рече:

— Слушай, Коце, ако ми се пукне язвата, ке ме изнесеш на Ченгенечал и там ке ме заровиш.

— Не бой се, гръм на нужник не пада! — обади се разжалваният калугер и всички се засмяхме.

Уви, ако се съдеше по състоянието на малката кухня, в която живееше Киркор, уверенията на калугера не можеха да хванат място!

Но и такъв, какъвто си беше, с всичките си недостатъци Киркор представляваше самото олицетворение на човечността и живо опровержение на твърдението, че човек става добър едва след смъртта си.

Той бе добър и приживе.

* * *

Самоковци не са особено религиозни, защото се приучват още от малки да разчитат повече на собствените си сили. Затова пък мнозина техни съграждани са суеверни. И се плашат от черна котка.

Веднъж една такава черна котка мина път на Светла — той се ожени и напусна планината. След време бившият метеоролог разбра, че е изневерил на себе си, напускайки върховете, и се върна отново в Рила, гдето ще го намерите и днес. И пак си е женен и дори баща. Но в тоя брак не се знае кой на кого е изневерил: дали Светла на собствената си природа, лишавайки се от свободата, или дружката му на собствената си дума, заставяйки го да слезе в полето. Те спорят по въпроса вече от двайсет години…

Светла срещна черната котка на третата пролет от службата си като метеоролог на връх Мусала. Когато се засели в облаците, той беше още много млад, с едва набол златист мъх под носа и животът се разстилаше ведър и необятен пред него — като ширналите се простори от плоския покрив на наблюдателницата. Но той скоро възмъжа в борба със суровата природа и още на следната пролет му се стори, че майските нощи са по-дълги от декемврийските: лежеше буден, шареше с очи по тавана и мечтаеше до зори. Когато пак се запролети, той почна да слиза все по-често долу, в хижата, при туристите и туристките, защото малцина се изкачваха на върха и не се бавеха дълго при него. И сред веселата глъч в хижата той се взираше жадно в лицата на девойките и особено в очите им. Те го мамеха повече от всичко и в тях търсеше тайната, която го измъчваше през дългите безсънни нощи.

Третата пролет не беше като другите. Не го радваха вече нито красивите изгреви и залези, нито тъмните звездни нощи, когато метеори прелитат на две педи от наблюдателницата и оставят диря от златен прашец по небето. Малката каменна сграда вече му се струваше като гробница на неговите младини. И в една лунна нощ, когато самотата го налегна както никога дотогава, той пак прегледа уредите и записа наблюденията, но не се прибра в стаята си за сън. Заключи вратата и се спусна като хала надолу, към хижата.

В осветения дом на туристите той пристигна преди полунощ, потен и задъхан. Влезе в столовата и ококори очи. Непозната девойка седеше край масата между група самоковски моми и момци и притискаше до гърдите си малко черно котенце. Младежите го познаха и се развикаха, а черното коте трепна, в миг скочи от удобното гнездо и бързо премина пред него. Сега и Светла трепна — за втори път в тия няколко секунди и нерешително тръгна към тях. Не беше ли това прокоба?

— Какво се стъписа? — викнаха по него. — Хайде, идвай!

— Но това черно коте! — смутолеви той.

— То носи щастие — отвърна някой от групата.

Светла разполагаше с броени минути, защото в два часа след полунощ пак трябваше да прави поредно наблюдение горе, на върха. Поседя той при тях, най-дълго говори с девойката и на тръгване взе със себе си и черното коте. Нарече го Виола в нейна чест.

Сега вече Светла не се чувствуваше толкова самотен в наблюдателницата. Играеше си с котето, говореше му и по сто пъти на ден го викаше по име. Дори стените на наблюдателницата свикнаха с името. Накрая и котето свикна с него, защото беше умничко, и веднага се обаждаше при повикване, готово да тръкне опашка в крачолите му. Но Светла вече не срещна другата, истинската Виола.

Отново настъпи пролет. Южнякът пак повея откъм Пирин и донесе лъх от топлото море. Кристални капчици се изцеждаха изпод дебелия сняг връз покрива на наблюдателницата и весело се пръскаха край каменните й основи. Денем Светла излизаше по риза навън, заставаше неподвижен в снега с извърната към вятъра глава и жадно вдишваше влажния въздух, а нощите прекарваше с отворени очи, понеже луната надничаше насмешливо през малкото прозорче и гонеше съня. Той мислеше за нея, за другата Виола. Понякога му се струваше, че тя нахлува в стаичката ведно с бледите лунни лъчи и приветливо му се усмихва от светлите петна по стената, високо над коравото легло. „Виола!“ — викваше той като в просъница, но тя не слизаше от стената. Само черната котка скачаше в леглото и се гушеше при него.

В един от тези ясни дни черната котка дълго скимтя из стаите, провря се безброй пъти между краката му, сякаш искаше да каже нещо, и когато той отвори вратата, за да се поразтъпче из снега, тя скришом пое надолу, към настръхналите хребети на Близнаците и далечния Юрушки чал. Светла не забеляза бягството й — беше много разсеян и неспокоен този ден. Едва привечер се сети за нея, подири я навред и като не я намери, прехапа устни до болка. Помисли, че е паднала от ръба на някоя снежна козирка в бездната към Леденото езеро. Искаше да слезе долу и да потърси малкото смазано телце, но друга лавина неочаквано се откърти от върха и се сгромоляса с грозен грохот към езерото. Сега в никой случай не би могъл да я намери под тоновете сняг. И той се прибра самотен и натъжен.

В следобеда на десетия пореден ден от бягството на котката жално мяукане сепна мрачните мисли на самотника. Той рипна и отвори вратата на наблюдателницата. Котката бе там, пред вратата, вдигнала очи към него. Тя пристъпи плахо, погали гърба си о левия му крак и бавно прекрачи прага, но се спря, погледна навън и пак измяука, вече по-тихо и не тъй жално. Едва тогава Светла забеляза някакво тъмно петно в снега. Загледа се натам и се изуми — на няколко крачки встрани, приклекнал като за скок, дебнеше едър шарен котарак. Отпечатъците на леките стъпки в снега показваха, че животните бяха дошли откъм Близнаците, и Светла изведнъж се досети, че бе виждал тоя котарак далече долу, в жилището на милиционерите край язовира, на цял ден път от върха. И разбра, че неговата умна котка бе отишла чак там, за да дири другар!

„Вървели са дни и нощи“, помисли Светла и пак се вгледа в черната котка, а тя вирна глава и уверено тръгна към стаята. Момъкът не затвори вратата, ала котаракът не влезе в наблюдателницата. Плашеше се, обикаляше край стените на сградата и измяукваше сегиз-тогиз под прозореца, сякаш да каже на дружката си, че е там и бди над нея. Тъй прекара два дни, нощувайки в снега на покрива, гдето тя му носеше храна, и Светла се чудеше как котаракът не премръзва в студените нощи. На третия ден котаракът се присламчи към входа. Тя беше там и го чакаше. Светла ги гледаше през открехнатата врата и видя как тя го поведе навътре. Плахо и нерешително пристъпваше котаракът в тоя чужд дом и побърза да легне в тъмния ъгъл на преддверието, а очите му светеха като въгленчета в мрака. На Светла се струваше, че тия очи го гледат недружелюбно.

Присъствието на котешката двойка сякаш засили самотата на Светла. Пък и котката не се умилкваше и не играеше на криеница с него, както правеше, преди да слезе в язовира. А котаракът направо го отбягваше. Той нито веднъж не влезе в стаята му, за да сгрее премръзналите лапички на краката си край запалената печка. Светла вече се чувствуваше пренебрегнат, дори излишен. И самотата взе страшно да го гнети. Омръзна му и службата, чийто срок изтичаше подир месец, и той все по-силно искаше да слезе долу, между хората. Но нима можеше да се откъсне от планината?

За щастие тъкмо тогава домакинът на хижата под върха освободи длъжността и Светла сам пожела да заеме неговото място. В хижата той нямаше да бъде жив погребан като в наблюдателницата на върха. Там идваха много хора!

И Светла се премести в хижата ведно с котката и нейния начумерен котарак. Отношенията им не се промениха. Котаракът бе все същият сърдитко, пък и котката почваше да важничи. Беше наедряла, слабините й се бяха издули и тя пристъпваше бавно и тромаво, но с някакво особено достойнство. Спре пред него, проточи опашка и го погледне, а очите й сякаш казват: „Преминах цели планини от сняг с малките си крачка, за да не съм сама, а ти…“

Светла често мълчеше с часове. Ходеше мрачен из хижата и не се веселеше с туристите. Тогава самоковските момци и девойки заговориха, че младият хижар трябва да е болен, защото линее ден из ден. Мълвата стигна до ушите на Виола. Тя си спомни за черното котенце и за русия момък със сините очи, после реши да отиде до хижата със същите момци и девойки. На себе си казваше, че иска да види колко е порасло черното котенце.

Поеха в утрото на неделния ден и стигнаха по обед в хижата, после другите тръгнаха да обикалят езерото, а тя и Светла седнаха пред прага и се смълчаха. Светла искаше да й разкаже за мечтите си през ония самотни нощи, но говореше за други неща. Тя щеше да го пита за черното коте, но забрави да стори това. Слушаше с трепет думите му за мълниите на върха, за снежните виелици и лавините, а тъй й се искаше да чуе нещо за красивите изгреви, за звездите, за луната. И понеже той не говореше за тия неща, разговорът скоро замря. На помощ им дойде черната котка. Тя прекрачи прага и застана пред тях, а подир нея припнаха няколко пухкави живи кълбета, следвани издалеч от шарения котарак. Девойката трепна и погледна момъка.

— Същата е — отвърна Светла, разбрал немия й въпрос.

Споменът отпреди година зарадва девойката, но начаса я нажали.

— Как се казва котката? — запита тя, за да не издаде чувствата си.

— Виола — рече хижарът. — Не можах да измисля по-хубаво име.

Лека руменина изби по страните на девойката. Като не знаеше какво да каже, тя попита и за името на котарака. Сега момъкът се засрами.

— Светлан го кръстих — рече той и пламна. — Светлан и Виола! Приличат си, нали?… Тя черна, а той шарен, един вид рус, като мене…

Тя наведе глава, после стана и влезе в хижата, а момъкът тръгна подир нея.

— Ето — подхвана той, когато влязоха в столовата, — виж каква къща си имам, широка, просторна.

Тъй рече, махна с ръка и обходи с поглед обширното помещение.

— И къща, и котка с котенца — отвърна Виола, без да го погледне. — Трябва само…

Тя млъкна и не се доизказа.

— Какво трябва? — запита Светла, но тъй отблизо, че тя почувствува топлия му дъх. — Кажи, какво друго трябва?

— Една крава! — излъга Виола и го погледна насмешливо.

Друго очакваше да чуе Светла и затова се смути, но не се даде.

— Крава, казваш — рече й. — А доячка? Туй не е мъжка работа…

— Ти намери кравата, а за доячка лесно — отвърна девойката и побягна към дружките си, но пътем спря, вдигна черната котка и я притисна до гърдите си пред очите на недоволния котарак.

На другата неделя тя не отиде в хижата. Остана в къщи и дори не излезе да се поразходи, сякаш чакаше някого. Вечерта се натъжи, защото никой не дойде.

Ала след неделя иде понеделник, пазарен ден в Самоков, и шум, и глъч нахлуха в града ведно със зората. Селски коли трополяха по уличния калдъръм, мучаха волове, кучета излайваха пред тях и сплашваха петлите, провиснали с глава надолу в ръцете на селски стринки, гласно занареждали една на друга какво смятат да накупят от града. И тая врява проникваше във всяка къща, проникна и в дома на смръщената Виола. За да се разтуши, тя почисти из основи жилището. И докато шеташе, някой потропа на портата. Беше Светла.

— До̀ма ли е баща ти, Виола? — запита я той, придърпвайки за повода една крава.

— А защо ти е потрябвал?

— Да го прашам дали ке ми найде доячка…

— Ке ти найде! — отвърна Виола и се изчерви.

— А она̀ дали ке дойде горе, на хижата?

— Ке дойде…

Виола отвори портата, а Светла вкара кравата в двора и я остави там до деня на сватбата.

За първи път хижар се женеше в самата хижа, и то не какъв да е хижар, а бившият метеоролог от наблюдателницата на връх Мусала и бъдещ инспектор на всички рилски хижи! И до днес е за приказ как тая малка хижа сбра половината Самоков и защо стените й не се разпукаха от викове и гърмежи. А котаракът, котката и котетата се бяха изпокрили като мишки!

Уви! Черната котка скоро свикна с новата стопанка, но стопанката като че не можеше да свикне с хижата. И зимата измина някак трудно за нея. Сетне южнякът пак повея и котката сякаш това и чакаше, защото отново наедря. Виола често я гледаше замислено и един ден рече на Светла:

— Ке слезна у градо̀ и ке остана там, а кога дойдеш, ке завариш двоица; и веке нема да се връщаш горе!

Радост в горчивината и горчивина в радостта. „Момче ли ще е или момиче“, помисли Светла, а на глас й припомни, че бе дала дума да дойде горе и да остане в хижата.

— И дойдох — отвърна тя, — а сега ке си ида и ти ке слезнеш долу!

Три месеца по-късно Светла напусна хижата и слезе от планината, загубил вяра в женски думи.

* * *

В началото на март 1949 година срещнах Киркор в Самоков, слязъл за провизии от хижа „Заврачица“. Като ме видя, той се затюхка и ми разправи, че миналия месец много от пчелите му измръзнали от големите студове, после ме запита дали може да докара кошерите при мене, над село Говедарци.

— Кащето ти е до гората — рече той — и там е топло зиме, не е като у Самоков…

Отказах под предлог, че често отсъствувам седмици наред и понеже се боях от овчарчетата — запладнуват ли овцете, те ще претърсят кошерите…

Киро не се докачи от отказа ми. Прокара длан по небръснатото си лице, замислено поклати глава, па цъкна с език и ме запита какво правя в Самоков без раница.

— За керемиди дойдох — рекох. — Трябват ми двайсетина, да подменя счупените.

— Тогиз да вървим при Светла — заподканя ме хижарят, — зер он е и керемидар, и тухлар, и домакин на фабриката.

Светла канцеларист! Самата мисъл беше смешна й ме изпълни с любопитство. Веднага закрачих подир Киркор. Отминахме и последните къщи и навлязохме в полето, а той не преставаше да оплаква приятеля си. Жив го били погребали, в канцелария го натикали и писалка му дали, а той знаел само скиорска щека да държи в ръка. Тъй щяло да се зяноса момчето…

Казах нещо в смисъл, че при новата обстановка Светла е трябвало да се съобразява и с волята на жена си.

— Имала гла̀ва да пати! — възкликна бай Киро. — Я поне съм женен, та знам! И ако ме прашаш, право ке ти кажа: те затуй бегах от градо̀. Оти да слугувам на друг?

Мислех си, че и в хижата на никого не слугува и дори за себе си не се грижи както трябва, но замълчах.

Най-сетне пристигнахме във фабриката. Намерихме Светла сам в малка стая е тясно и дълго прозорче, с маса, шкаф, два-три прашни стола и няколко още по-прашни сандъка. Бившият метеоролог сякаш се засрами от обстановката, като ни видя. Покани ни да седнем, после жадно заразпитва Киро за планината: дали има много сняг, колко е дълбок и годен ли е за ски. И в очите му светеше странен огън.

— Сняг до гърди! — рече старият хижар, после въздъхна и добави: — Ех, де да имах твоите нодзе, та да хвръкна със ските…

Наистина, зиме нещастникът едва се добираше до хижата с тежка раница на гръб за дванайсет часа, пък и чудно е как успяваше да остане жив след усилието. Защото често му се случваше да върви нагоре без пъртина. По тъмно тръгне от града и пак по тъмно пристигне в хижата, целият плувнал в пот, ни жив, ни мъртъв, и като няма сили да запали печката, тъй се тръшне мокър в леглото. Туристи са го намирали почти вкочанясал от студ. Речат ли да го размразяват с чай, той махне с ръка и пита за ракия. „Имах цяла бутилка — каже им и запримигва, та дано му повярват, — но дойдоха познати скиори и я изпиха.“ Те разтварят раници и му дават коняк. А Киро, дорде да послъже още два-три пъти, току-виж, че преполовил шишето…

И сега заразправя на Светла как излъгал поета Ламар, който също като Киро няма слабост към чая, че уж снежна виелица затрупала хижата чак догоре със сняг, та трябвало да излиза през капандурата на покрива. А на покрива изобщо нямаше никаква капандура, но нали това не личи от кухнята? Разправил и други лъжи на поета, а той извадил бележник и си записал как мечката откраднала меда на пчелите му миналата есен, как пробил леда на Маричините езера тая зима, за да лови риба на връх Трифон Зарезан, и какво ли не. Светла го слушаше и се смееше от сърце, защото познаваше поета, но след всеки нов разказ на Киркор лицето на момъка се удължаваше. Той бе посърнал след слизането си в града. Сега слушаше думите на Киркор и погледът му се рееше през стъклото на прозореца към огромния бял купол на Рила.

— Ке се пукна! — простена Светла. — Нодзете ми ке се парализират…

— Па ѐла горе, при менека! — подкани го Киркор с бащинско съчувствие.

— Отпуск, отпуск не дават… Да минат девет месеца, па тогѝз — тъй казу̀ва счетоводителят…

— А ти вземи и него! — упорствуваше Киркор. — „Нефелит ми се виждаш нещо“, казувай му, „и слънце ти требе“, казувай му, „инак ке си ойдеш без време!“ Тъй му думай и он ке кандише…

Светла обеща да опита тая хитрина и тръгне ли нагоре със счетоводителя, най-напред да се отбие в „Заврачица“.

Видях го отново подир месец. Лицето на бившия метеоролог беше обгоряло от рилското слънце. Обгорял бил и счетоводителят… Всяка заран Светла го причаквал пред прага, пръв го посрещал и все същото му казвал: „Болен си, жълт си, нещо не те бива. Трябва ти слънце, и то в планината…“ Нещастникът наистина взел да жълтее и накрая склонил двамата със Светла да тръгнат към „Заврачица“.

Светла отдавна не помнел такъв весел преход. Намерил от приятели чифт ски за счетоводителя, натоварили се на един камион и тъй пристигнали в Боровец, после потеглили към Саръгьол по шосето край Черната скала. Отначало счетоводителят падал на всяка втора крачка, защото до тоя ден бил пъхал крак само в подложката на ваксаджийско сандъче. След първия километър някак посвикнал с вървежа и по-нарядко си разчеквал краката. Тъй стигнали до стръмнините. Тогава Светла прекарал по две дебели върви под ските на началника си вместо кожени колани, а онзи помислил, че ще го теглят с въже по нагорнището, и се развикал от обида. Простено невежество за един пришълец в Самоков! Както и да е, привечер се добрали до хижата и зарадвали Киркор с бутилка светена вода.

На утрото Киро искал да сплаши уморения счетоводител и предложил на шега тримата да отидат до Якоруда, гдето имал познати. Не щеш ли, счетоводителят неочаквано се съгласил. Харесала му планината, а имал и пълна вяра в двамата хижари. Набързо се приготвили и потеглили. С мъка избутали новака по стръмния скат на Янчов чал, дорде стигнат до равното, после той сам закрачил подир тях и дори се разпял от умиление. Нещастникът не предполагал какви мъки го чакат занапред. Радвал се, подсвирквал си весело и плъзгал ските в дирите на другите двама, докато и тримата застанали на ръба на билото, с поглед към дълбокото корито на Рополица. Тук вече счетоводителят заклатил глава и рекъл, че по-скоро ще се хвърли в движение от бърз влак, отколкото да литне в тая бездна. Напразно го увещавали — запънал се като магаре и стискал щеките до счупване. Рекли му, че ще го оставят сам в планината. Той не им повярвал. Тогава Светла и Киркор се спуснали надолу и само подир минута Светла се провикнал откъм реката, подир още една минута и Киркор се сгромолясал при него, целият овъргалян в сняг, а счетоводителят бясно размахвал ръце от билото, викал до бога и заплашвал да уволни Светла.

— Не бой се — рекъл Киркор. — Тая неке да я биде! — и после подканил Светла да продължат сами нататък.

Изминали още стотина метра, извърнали се и размахали щеки уж за сбогом, а онзи дерял гърло и в отчаянието си ги благославял до девето коляно, но като разбрал, че няма друг изход, стиснал колене, прекръстил се и стремглаво се пуснал шус към реката. Префучал като стрела и на места просто литвал във въздуха над малки невидими прагове. Нали бил неопитен, накрая не направил дори и опит да извие и бухнал в грамадна пряспа на отвъдния бряг. Залостил се като снаряд в нея и изчезнал от поглед. Почакали минута, почакали две и Светла решил да се върне назад. Измъкнал го разглобен и разнищен като бостанско чучело, раздърпан, зашеметен и полумъртъв от страх. Дълго ровили снега със ските, преди да намерят черните му очила. Сетне продължили — все по улея на реката.

Някъде по пътя Киркор загубил ръкавиците си и жално се затюхкал.

— Не бяха мои, пустите! — занареждал той. — Па що бяха хубави, а и жената сакаше да ги заплита… По-харно беше нога да си бях потрошил…

С непрестанното си вайкане по загубените ръкавици старият хижар щял да развали настроението на другите двама. Тогава Светла се изхитрил. Излъгал, че е загубил скиорската си шапка. Това успокоило Киркор. Той се развеселил, понеже не бил сам в бедата, и вече не продумал за ръкавиците.

В Якоруда пристигнали благополучно, яли, пили и се наспали и Киркор сияел от щастие. Но нещастието ги дебнело на връщане, току пред хижа „Заврачица“. Пристигнали привечер на Янчов чал, Светла поизбързал и се прибрал в каменната сграда, та да запали печката. Дорде да се сгрее, вратата се отворила и на прага застанал Киркор със счупена ска под мишница, с разпасан пояс, разкървавено лице и два зъба по-малко в устата.

— Паднах от скалата — изфъфлил той, — а он виси горе, с една нога на камико, с друга във въздуха…

Светла грабнал ледокопа и някакво въже и на един дъх се изкачил до върха. Тъмно било и едва намерил нещастния счетоводител, кацнал като щъркел върху малка площадка на почти отвесната скала — единият му крак стърчал във въздуха с провиснала надолу ска, другият опирал на площадката, а ръцете му се впивали в острия ръб на скалата. Викнал по него Светла, но в отговор дочул само нечленоразделна реч. Тогава завързал единия край на въжето за остър камък, спуснал се надолу и го изтеглил като чувал с картофи. Сетне седнали в снега да отпочинат. Още тръпнещ от ужас, счетоводителят разправил как се случило нещастието. В тъмнината вече не се виждали дирите от ските на Светла и Киркор, който бил напред, загубил посоката и тъй, както потичвал със ските, изведнъж се сгромолясал от ръба на скалата, а и счетоводителят подир него. За щастие Киркор бил успял да се задържи върху същата площадка и счетоводителят цопнал право върху него. Ударът отблъснал Киркор от скалата, той се преметнал, търкулнал се десетина пъти и се заровил в пряспата под тая грамада, а счетоводителят останал да стърчи горе. И вече си бил казал молитвите…

Като се прибрали в хижата, злощастният счетоводител почнал да разтрива разкървавените си пръсти, хвърлял кръвнишки погледи към Киркор и не му продумвал.

— Два метра сняг — зароптал нещастникът, обръщайки се към Светла, — а той вика: „Карай подир менека, ей туканка минава пътеката!“

— Де, бре — отвърнал хижарят, — я ти рекох да знаеш, кога дойдеш лятос, отдека да минеш…

Накрая се сдобрили, защото всяко преодоляно премеждие в планината скоро се превръща в хубав спомен, но счетоводителят се зарекъл кракът му вече да не стъпи на сняг, а и Светла не след дълго напуснал фабриката, гдето се чувствувал като звяр в клетка.

* * *

Киркор бе станал пословичен не само с мързела си — винаги му се случваха странни, почти необикновени неща. Някои от разказите за тия преживелици са твърде потресаващи, за да бъдат достоверни, други са донякъде разкрасени от него с измислени подробности, трети, предавани уж от очевидци, заслужават доверие само до трета редакция. И едните, и другите почти винаги представят стария хижар в комична светлина. Това се дължи не само на здравия му хумор и на известна, макар и напълно неподправена склонност да оригиналничи, а и на безкрайната му доброта. С нея той печелеше сърцата на туристите и без сам да съзнава това, ги караше да говорят с любов за него, като преразказват преживелиците му с художествено преувеличение. И по неведоми пътища наивното у Киркор се превръщаше в комично, а комичното — в карикатура.

Наистина, почти всичко в него беше комично — и фигурата му, и неговото държане, и тромавата мечешка походка, та дори и начинът, по който караше ски, защото той не караше ските, а се возеше на тях!

Тръгнат летовници от Боровец със ски нагоре по шосето, към Черната скала, стигнат до нея и застанат на ръба, за да се полюбуват на гледката. Погледнат надолу към страховитата бездна под тях и напразно търсят дирите на Марица, цялата затрупана в сняг, после рейнат поглед към Радуил, сгушен в ущелието на реката, и отвъд него, към далечното Ихтиманско поле, гдето невидим локомотив сее ивица чер пушек в синевата на небето. Снегът блести непокътнат и девствен в светлината на слънцето, не се виждат дири ни на заек, ни на лисица, тръгнала да лови мишки в снега. И въздухът сякаш тръпне от студ в тишината. Изведнъж до ушите на излетниците долетява глухо ръмжене откъм завоя на пътя. То се повтаря, потретва и всички наострят слух: ръмженето се повтаря ритмично през равни и кратки промеждутъци от по няколко секунди. Сега всички гледат натам. След още няколко мига отгоре по пътя се задава странно същество, повече прилично на горила, отколкото на човек — космато, гологлаво и с ръбати движения. То е надянало ски на краката си, но вместо щеки в ръцете държи дълга върлина. Странното същество шествува напред, като прикляква и забива пръта в снега, за да се изправи мигновено с тласъка на пръта, който подкарва и ските, и него като ладия по твърдия сняг. Това е Киркор, който слиза от хижа „Заврачица“. Той също е забелязал излетниците и като позабавя хода, защото е доловил изненадата им, спира усмихнат край тях, за да си поиска цигара. Тримирил е като постник цели два дни и две нощи в очакване да го навестят туристи. Не гладът го е подтикнал да тръгне към града, а липсата на цигари. Затова тъй жадно всмуква лютивия дим. Сетне, допушил угарката, той се отплаща с усмивка и пак се понася като гондола по заснежения път, доволен от изобретението си.

Веднъж в ранна есен срещнах привечер Киркор по пътя към хижа „Заврачица“. Не го настигнах, а го намерих; да лежи като мъртъв, проснал се напреки на пътеката близо до мостчето връз Права Марица. Тъй правеше винаги, защото обичаше приказките. Нарочно ще полегне връз пътеката, та ако заспи и някой иде подир него, да го събуди, та заедно да продължат нагоре. Така и сега. Събудих го, изпушихме по една цигара, разшетахме се наоколо и набрахме доста боровинки — едри тъдява, в рядката клекова гора, — после потеглихме към хижата. Той пак ми заразправя за живота си в тоя пустинен край. Скоро стана дума за мечки. Преди време Киркор проследил една грамадна мецана, уж да открие леговището й, а тя го насочила към стара хралупа с гнездо на диви пчели в нея. Яла мед, бранела се от пчелите и накрая побягнала, а роякът подир нея. И Киркор спокойно се наял с мед!

Свечеряваше се, а здрачът се спуска бързо в първите дни на октомври. Скоро и последните клекови изроди останаха зад нас. Всичко се сля пред очите ни в някаква плътна мъглява сивота — и камънаците, по които вървяхме, и околните пепеляви скали, и сивата каменна хижа, която изчезна като мираж, погълната от оловното небе. Когато наближихме мястото, гдето трябваше да бъде хижата, Киркор трепна и ме хвана за ръката.

— Мечка! — прошъпна той и посочи с ръка нагоре.

Той не лъжеше тоя път! Едра мечка се клатушкаше тромаво и идеше право към нас, а зад нея креташе и малко мече. Такава мечка е най-опасна. Деляха ни само петдесетина крачки от двете животни и те ни подушиха, поспряха за два-три мига и пак тръгнаха право към нас.

— Да бягаме! — рече Киркор и се огледа, но не мръдна от мястото си.

Късно бе вече да бягаме, защото животните бързо се приближаваха, пък и нямаше накъде да бягаме, нито где да се скрием — наоколо бе сива каменна пустош, без нито едно дръвче или по-едра скала за привременно убежище. Предложих мирно да се отместим от пътя и почтително да изчакаме преминаването на животните. Киркор се съгласи, но пак не помръдна. А мечката бе вече съвсем близо. Тя се клатушкаше удивително тромаво, сякаш залиташе ту наляво, ту надясно. Изведнъж Киркор прихна в смях. Мечката се сепна и спря.

— Пустата му влашка магарица! — рече той и тръгна напред.

Магаренцето се изравни с майка си и изрева проточено, като за поздрав. Овчарят, който бе някъде над Ченгенечал, гдето се намираше и егрекът, бе наметнал магарицата с ямурлука си, а двата широки ръкава висяха от двете страни на хрисимото животно и правеха походката му да изглежда още по-тромава по надолнището. Тръгнах подир Киркор и вече си представях как той ще разправя на гостите в хижата за срещата си с тая мечка и нейното мече…

В хижата нямаше никой. Всичко в кухнята бе нахвърляно в невъобразим безпорядък. Исках да запаля печката и подирих борина, но и той не можа да я намери — тъй старателно криеше скъпоценните смолисти клечици от погледите на посетителите. После седнахме да се храним при светлината на газената лампа. Киркор не престана да яде, дорде не вкуси по малко от всичко, което носех в раницата си, и през всичкото време ме уверяваше, че се чувствувал като някой древен християнин: винаги готов да дели чуждия залък, понеже нямал свой. Провизиите си той криеше за черни дни, когато завеят бури и отиването в града стане почти невъзможно. Затова пък с приказките си беше много щедър и не даваше дума на събеседника си. Така и тая вечер.

— Ако е дума за дълго ходене, мене питай — подхвана той и отпи глътка ракия. — През 1943 година, когато ме арестуваха като партизанин…

Киркор, разбира се, не бе никакъв партизанин, но и не лъжеше в случая. Имал работа към Симитли и решил да отиде пеша до Якоруда, после да вземе рейсовата кола от Разлог и тъй да превали Предела. Тръгнал по кайзеровия път през планината, преминал. Янчов чал, отминал и хижа „Грънчар“, но още не стигнал до Трещеник и троица стражари храбро насочили револвери в гърдите му. Претършували го, а той за беда бил забравил личната си карта. Бил небръснат и доста изпокъсан, та те го взели за партизанин и го арестували въпреки протестите му, после го откарали в Якоруда. Посгрели го с бой в полицейския участък, за да не настине в мазето, след това един от тях яхнал коня си и подкарал „партизанина“ пеша към Симитлий. „Мене ли ще надходиш, байно“, викал Киркор на себе си и здравата закрачил по нагорнището към Предела. Надявал се да го пуснат в Симитлий, та да си свърши работата, за която бил тръгнал, но на следния ден конният стражар го подкарал още в ранина към Дупница, и то тъй, както се кара добитък на пазар. Вървял Киро и пак не се дал на коня — стигнал на две крачки пред него в града и прекарал още една нощ в участъка. В Симитлий били забравили да го понатупат, но тук получил двойна дажба. За щастие не го удряли по табаните на краката, защото те щели още да му трябват: на третия ден друг конен стражар го подкарал пеша към Самоков през дефилето на Клисура. В града пристигнали рано привечер посред най-голямото движение. Познали го в участъка и веднага го освободили, след като бил извървял за тоя, що духа, сто и седемдесет километра път.

И не го било яд за друго, но като влезли в града — той напред, стражарят отзад с пушка в ръка, подир тях тръгнали стотина дечурлига. Чак сега разбрал колко бил популярен сред съгражданите си и какво мислят те за него! „Киркор крал картофи!“, викали едни от малчуганите. „Не картофи, а кокошка е задигнал!“, викали други. „Каква ти кокошка!“, заобаждали се трети: „Той трябва да е отмъкнал на стрина Пешовица прасето!“

И хората се смеели, а Киркор слушал приказките им и умирал кое от яд, кое от срам!

Смълчахме се и двамата, унесени в мисли по близкото минало, после стана дума за смелите рилски партизани, нощували в тая хижа, и накрая Киркор заговори за летните снежни виелици в планината.

— Помниш ли що стана през август 1949? — запита ме Киро. — За две нощи тук наваля сняг до корем!

Нямаше защо да не му вярвам: в двора на къщичката ми над Говедарци тогава падна повече от педя сняг. Беше през нощта срещу 19 август.

— Не помня кой ден беше — продължи той, — но тогиз говедата щяха на кайма да ме сторят.

Лапавицата започнала още по пладне, а привечер вече било трудно да се ходи в снега. Киркор бил сам в хижата и се прибрал отрано. Ставало все по-страшно. Вятърът се блъскал в комина, напирал през пролуките на вратата и хлопал по капаците на прозорците. Слушал той как реват халите и се унесъл в дрямка. Тъмно било, та заспал. Но то не било сън. Лежал като в просъница, често се сепвал и надавал ухо, защото триста дяволи сякаш тропали по покрива и се блъскали пред вратата. Пък и снегът прониквал под прага и през ключалката — тъй силен бил вятърът…

Призори Киро станал и рекъл да поизлезе, но още не прекрачил прага на външната врата, и стотина говеда се юрнали към него. От десетина дни те пасели спокойно по околните върхове, но бурята ги подгонила и през нощта те се насъбрали край хижата. Инстинктът им ги пратил да дирят подслон и защита при човека и неговото жилище. И сега се юрнали тъй бясно и с такъв рев към отворената врата, че Киро едва смогнал да се прибере: едно теле се било залостило между него и полуотворената врата. Поотдръпнал се, телето се пъхнало вътре и той подир него. Още незатворил вратата, и яките волове взели да дращят по нея с рога, пък и други се струпали зад тях и тъй ги блъскали, тъй напирали напред, че портата пращяла от страшния напън, А и така страшно мучали, че Киро го дострашало. Вкарал премръзналото теле в кухнята на топло, сетне подпрял вратата с дръвника и опрял гръб в нея, готов да натиска отвътре, ако говедата нахълтат в хижата.

Тъй прекарал няколко часа. Телето мучало дрезгаво и още тръпнело от преживяния ужас, навън мучали говедата, обсадили цялата хижа, по покрива тропала откъртената от вятъра ламарина, коминът пушел и повръщал, а накрая паднал и кюнецът на печката. Към обед вятърът задухал като ураган. Сега говедата не издържали напора и хукнали надолу по реката, за да измрат до едно в полите на Студения чал.

— Телето хеле се спаси! — заключи Киро. — Мъка ми беше за другите, но хич можех ли да им помогна? Ех, да знаеш само каква пастърма става от них…

— Наистина жалко! — рекох. — С едно говедо можеше да се изхраниш цяла зима.

— Нищо. Телето стигна до сред зима.

— Та нали се беше спасило?

— Заклах го!

И Киркор се усмихна при спомена. Той не можеше да знае, че само подир година щеше за малко да загине като тия говеда в друга снежна буря. Близките му дори го взели за умрял…

Останал без троха в хижата и тръгнал в лошо време към града. По пътя се разразила силна буря, той сбъркал посоката и тръгнал като слепец по течението на реката. Блъскал се в камънаците, падал в пенливата река, търкалял се по заснежените брегове и все вървял напред. След няколко часа пристигнал в Радуил, а мислил, че се е добрал до Самоков. От умора ли или от радост, че се е избавил от грозна смърт в планината, Киро паднал сред площада и загубил съзнание. Вкочанил се от студ, дорде да го намерят. Прибрали го добри хора в някаква къща, та да се размрази и съвземе, но в Самоков почнали да мълвят, че Киркор бил загинал във виелицата. Приготвили му и некролог. Туристи донесоха новината чак в Говедарци и тя стигна до мене. Мъка сви сърцето ми.

Седмица по-късно го срещнах по улиците из Самоков и не можах да скрия изненадата си. Той се досети и добродушно се засмя.

— Ще ме прашаш оти не си седя у гро̀бо, нали? — подзе той. — Що да чина, като вампирясах!

Сетне ми заразправя как го намерили на площада в Радуил. Лежал два дни на топло в чуждата селска къща, пък и добре го хранели там и това било най-хубавото. Лошото дошло отпосле. Светла си немал работа и разказвал на всички за смъртта му, та му отворил такава беля.

— Че каква беля? — запитах го.

— Белким е харно всеки да те праша жив ли си или мъртъв и на всеки джевап да даваш! Омръзна ми веке, вѐрувай, пишман станах, дека възкръснах…

Тъй се шегуваше той със себе си.

* * *

Цели четири години Киркор и Светла живяха като преки съседи в планината, само на три часа път един от друг. Толкова е разстоянието от „Заврачица“ до хижа „Грънчар“. Там, под Джанка, край езерото на Суха вапа, се бе поселил Светла със семейството си, след като напусна тухларната фабрика. Двамата с Киркор често се спохождаха. Свърши ли се солта в хижа „Грънчар“ и намръщи ли се Виола, Светла припва до Киркор и се връща подир пет часа с щипка мръсна сол, грижливо увита в хартия. От такъв бакалин — такава стока! Щом Виола иска по-хубава, нека сама да изтърчи до града. И за да не се мръщи дружката му, дорде бърка запръжката и подвиква на малкия Веселинчо, Светла й разправя някоя нова смешка за Киркор.

Така е при добрите съседи. Ето, привършват се цигарите на Киркор, той изрови някоя и друга угарка от сметта, свие от тях цигара и излезе навън, за да се поразтъпчи, пък и да огледа околните върхове за туристи, после, разочарован, вземе къс хартия, остави бележка, че е нейде в околността, и тръгне към Джанка. Върви, поглежда слънцето и или поизбързва, или забавя крачките си, та да стигне тъкмо навреме за обеда. Защото Виола умее да готви, Светла е щедър, а Веселинчо не може да му се нарадва.

Веднъж Киркор решил да навести съседа си и тръгнал още по пладне, без да скрие нищо в храстите и без да се нахрани, защото в хижата нямало и троха хляб. Затътрил се тромаво по стръмнината, изпотил се, дорде да изкачи Янчов чал, огледал и слънцето, а то още се маело над Близнаците, и като намислил, че не бива да пристигне по никое време в хижата — ни за обед, ни за вечеря, решил да почине, полегнал в тревата и заспал. Тъй лекуваше и глад, и жажда, и охота за тютюн. Като се събудил, пак огледал слънцето, но видял десетина черни орли да кръжат във въздуха. „За леш са ме взели!“, помислил и хукнал уплашен към каменното мостче над Рополица. Стигнал задъхан и едва се побрал под свода на мостчето, после се досетил, че тия орли ядат и живо месо, и плахо занадничал навън. Сега орлите се виели още по-ниско и той ясно виждал изкривените им клюнове. „Чакат да се покажа — помислил, — та да ме надробят на решето!“ Орлите упорствували, но и той се инатил — седял там и чакал с часове. „Много сте — викал им, — а я съм дрът и слаб: на три кучета един пачи крак!“ Тъй дочакал залеза. Отчаяни, орлите свили към Манчо и отлетели нататък. Едва тогава Киркор излязъл от скривалището си.

В хижата пристигнал по тъмно. Посрещнали го, както подобава, нахранили го и го напоили, сетне му постлали да спи на земята, до старата черна котка. Изпървом тя само го помирисала и недоволно размърдала мустаци. Скоро се разкихала и се отместила до вратата.

— Имаш ли си леген за миене? — запитала го Виола.

— Имам, ама е пробиен, та не държи во̀да — отвърнал Киро.

— Кога си се банял за последен път?

— Па знам ли?! По Гергьовден беше. Требе да има четири месеца от тогѝз…

Домакините се спогледали, а черната котка задращила по вратата, за да й отворят, излязла навън и не се прибрала през нощта.

На утрото Киркор не бързал да си ходи и казал, че язвата пак го е присвила, а Виола се досетила и сложила повече боб в котлето. Докато да уври бобът, двамата със Светла замятали въдиците в езерото под Суха вапа, а малкият Веселинчо припкал ту към единия, ту към другия. Уговорено било целият улов да бъде за Киро, но рибите сякаш нарочно бягали от въдиците. И домакинът на „Заврачица“ се затюхкал.

— Я ги не сакам за мене — рекъл, — а за орлите при Янчов чал!

Такива бяха повечето от хитрините на добродушния Киро, пък и Светла познаваше по-добре от всеки друг както слабостите на своя приятел, така и доброто му сърце. И тъй си живееха те сами в планината, далече от хорска глъч и суета. През зимата скиори идват нарядко по тия места въпреки отличните терени за ски, защото малцина дръзват да се изкачат до рилския първенец по заснежените хребети на Юрука, Маричин чал и Близнаците. А стръмните източни склонове на Песоклива Вапа са тъй навеяни със сняг, че скиорите трябва да пълзят с часове на кантове, докато стигнат до Янчов чал и зърнат хижата, сгушена в дълбоката котловина на Права Марица.

Друго е лете. Тук, при хижата под Джанка, наречена през 1953 година на името на самоковския патриот Борис Хаджисотиров, се събират и пресичат много туристически пътеки, та Светла и Виола винаги посрещаха и изпращаха гости. Колко песни са изпети в столовата на хижата и колко приказки за планината са разказани в малкото помещение на домакините!…

… Късна нощ е — една от онези тъмни августовски нощи, когато дръвцата пламтят в печката на кухнята, защото навън е зима посред лято. Светлинката на газената лампа едва осветява помещението. Вятърът свири в комина. Смълчаваме се. Светла се ослушва в свистенето на вятъра и ни успокоява: времето няма да се развали, защото духа откъм Джанка. Друго е, ако задуха откъм югоизток — уж топъл вятър, а снегът лети подир него. Тъй било и горе, на върха, докато бил на служба в наблюдателницата. Задухат два вятъра — единият югоизточен, другият североизточен, — срещнат се нейде във висините, сблъскат се и зафучат сърдито, а дорде погледнеш — облаците почнат да врат в небето, после прокапе дъжд и скоро земята побелее от сняг. Мартенското време траело цяло лято на върха: слезеш по риза в хижата, а на връщане търсиш кожух!

— Веднъж в такова време — подхвана Светла — срещнах един истински светец край Леденото езеро.

— Ти пък! — и Виола го смуши в ребрата.

— Съвсем истински — продължи Светла. — Като ония, дето са ги изписали по стените на църквата в Рилския манастир: сух, слаб и с дълги коси. Имаше си и голям жълт геврек на главата…

Бил тръгнал от хижата към върха, когато горе служил Кирил Манов. Времето било мъгляво, студено и Светла напредвал предпазливо със ските. Спрял да отпочине край Леденото езеро. Изведнъж му се сторило, че не е сам в тая снежна пустиня, и взел да се оглежда на всички страни, ала мъглата била много гъста. Но странното чувство не го оставяло. Наострил уши, напрегнал слух и дочул глухи задгробни звуци, прилични на тиха монотонна песен. Да, някой пеел тихо и носово, като стар свещеник на литургия! Сепнал се Светла. Неволно си спомнил за младия Каракашев, който се бе удавил някога в ледените води на езерото. Обзело го неприятно чувство. Дори помислил да се върне назад, към хижата, но дорде да се извърне със ските, същите тъжни звуци отново долетели до ушите му. „Светиите са слезли от небето да служат панихида за удавника“, помислил той и се опитал да се усмихне, после, без сам да знае защо, се провикнал с пълно гърло. Песента секнала изведнъж. Тъкмо тогава мъглата се раздвижила и разредила. Огледал се той и понеже никой не се обадил, грабнал щеките, отново преместил ските и понечил да тръгне към върха, но в същия миг някакъв тъмен силует изплувал от мъглата и прелетял край него, после се заковал на място на десетина крачки по-долу, и то тъкмо когато сноп слънчеви лъчи пробили мъглата. Гледал Светла и не вярвал на очите си: там стоял същински светец, жълт като восък, сух и слаб, с хлътнали очи и бяла коса, а около него двуметров кръгъл ореол от чисто злато.

— Да — продължи Светла, — голям чембер от злато! Стои си он в чембера, гледа ме и мълчи. „Познава, думам си, дека не съм от верващите, и затуй нече да орати“. Я го гледам и он ме гледа, сетне нещо се разшава и що да видя: он имал ски на краката! „Требе да е свети Илия, думам си, но дека му е файтоно!“

Досетил се Светла, че светията не би могъл да кара каляската си по заснежените рилски хребети и затуй е надянал ските. Езикът му попресъхнал и за да го развърже, той гласно изрекъл името на светеца.

— Илия! — рекъл му свойски.

— Не съм Илия, а Кирил — тихо отвърнал светецът.

— Свети Кирил! — недоверчиво възкликнал Светла. — А дека е брат ти, дека са и букварите ви?…

Тогава светията тръгнал към него. Спрял на три крачки и ореолът около дребничката му фигура изведнъж изчезнал. В същия миг мъглите пак се раздвижили и закрили слънцето. Вгледал се Светла по-внимателно в изпитото му лице и едва тогава го познал. Бил Кирил Манов, новият наблюдател…

Светла млъкна, а Виола плесна с ръце и се ухили.

— Оти лъжеш? — рече му тя. — Киро ни брада има, ни му са побелели косите!

— Не варкай толкоз! — и Светла самодоволно се усмихна. — Без капа беше, та имаше скреж по косите.

— А ореолът? — запитах го на свой ред.

— От слънцето беше, от слънчевите лъчи…

За първи път виждал такова чудо в планината, предизвикано от пречупването на слънчевите лъчи в разредената мъгла и отблясъка на лъчите в снега. Пък и нали самото тяло на човека излъчвало топлина, и дъхът му бил топъл?! Могло и от това да бъде…

Познавах тоя Кирил Манов — мълчалив и донякъде неприветлив човек, заместил Игнат Котаров като наблюдател на върха. Беше вегетарианец като своя предшественик, но и твърде религиозен. Често пееше някакви химни, за да разсейва самотата си. Беше жълт и сух като постник, с дълга тъмна коса, та Светла лесно е могъл да го вземе за един или друг светия. Интересното в случая е, че подобен златист ореол имало и около фигурата на Светла, та религиозният метеоролог се поизплашил не на шега. Едно е да се молиш на светци, затворен в стените на наблюдателницата, друго е да срещнеш някой от тях в такова усамотено място!

Навън вятърът продължаваше да стене. Уж стихне, после изхлипа жално и изведнъж завие зловещо, сякаш глутница гладни вълци напират зад вратата. Стана ми драго, че не съм на път в тоя час. Ето, на и детето се събуди от воя на вятъра. Виола отиде да го успокоява.

— Знаеш ли — подзе Светла, — че горе вятърът духа понякога със сто и петдесет километра в час?…

Той още живееше със спомени от годините, които бе прекарал на върха, и почти всяка по-рязка промяна във времето му напомняше някоя преживелица в наблюдателницата. Можеше да говори с часове за живота си в малката каменна сграда или изобщо за планината. Така говореше и сега. Но нима човек може да запомни всичко?

Често пъти се бях запитвал колко ли ще е дебел ледът в рилските езера през студените зимни месеци. Знаех, че милиционерите в бараката край завиреното езеро Карагьол под Калинин връх се движат спокойно по леда на езерото дори когато водата спадне значително под ледената кора. Сега научих от Светла, че метеоролозите от наблюдателницата на „Мусала“ редовно измерват кората на Леденото езеро през зимните месеци. Дебелината на леда никога не надвишавала петдесет сантиметра.

— Малко ли ти се види? — рече Светла, схванал разочарованието ми. — Педя дебел да е, пък и с брадва да го сечеш, он пак се не дава. По-твърд и от камик…

За наситените с електричество облаци над върха бях слушал и от Игнат Котаров, но сега Светла разказа за друго интересно явление. Една вечер, по време на силна буря, той излязъл навън и тръгнал към дъждомера. Изведнъж на няколко крачки от него се появил елипсовиден „огнен облак“, дълъг не повече от пет метра. Светла просто ослепял и залитнал, ала страшното явление изчезнало още преди той да падне на земята. В настъпилия мрак Светла видял как светят всички железни уреди, обилно наситени с атмосферно електричество.

— А може и да не беше облак — заключи Светла. — Има такива топчести светкавици…

Тия кълбести мълнии нито трещели, нито пукали — минавали по-безшумно и от котка, стига да не се блъснат в твърд предмет, но и отдалече могли да го хвърлят на земята. Много пъти бил падал от тях, после се надигал като слепец, защото с мъка провиждал отново. И тая, елипсовидната, трябва да е била такава.

Виола го гледаше с широко разтворени очи.

— Пустият му човек! — възкликна тя накрая. — Ни гръм го лови, ни клетва го хваща!

Светла се усмихна под мустак, а аз си спомних как го бе клела веднъж, още като млада булка, когато бяха домакини на хижа „Мусала“. Поводът бе една безумно глупава прищявка на Светла и на един негов приятел. В зимна нощ, когато навън бушуваше виелица, двамата не се трогнаха от увещанията и клетвите на отчаяната младоженка и тръгнаха със ски към върха. Дълго държахме връзка с наблюдателя по телефона, но след време вятърът скъса жицата. На утрото виелицата бе стихнала и троица тръгнахме да издирим останките им. Прясно навеяният сняг бе затрупал всички предишни дири. От двамата нямаше ни знак, ни вест, ни кост! Оставихме ските в заслона и продължихме пеша нагоре по скалистия хребет на върха. Тук вятърът бе отвеял част от снега и на места зловещо се чернееха оголени камъни, но пак нямаше никаква следа от безумците. Най-сетне наближихме наблюдателницата и видяхме ските им — бяха ги побили само на метър от ръба на огромна козирка.

— Паднали са — рече един от трима ни. — Паднали са чак в Леденото езеро.

— Бог да ги прости! — добави другият.

Разбира се, намерихме ги здрави и читави в наблюдателницата. Когато им казахме къде са оставили ските си, те се спогледаха и заявиха, че ще приберат бързоходните си дъски едва когато се стопи снегът! Сетне направиха примка на едно по-длъжко въже и ги изтеглиха като с ласо…

— Хайде да лягаме!

Гласът на неразумния смелчага прекъсна нишката на спомена. Той се понадигна и лениво се усмихна, а в устата му блесна нов сребърен зъб. Другият, истинският, бе останал някъде в снега прежната зима при неочаквано рязък завой със ските.

Легнах на одъра под тяхното легло, издигнато като чардак в дъното на помещението, а старата черна котка се сви в краката ми и скоро замърка, пригласяйки на стихващия вятър.

* * *

Светла ще видите и сега в планината — лете или зиме, в хубаво или лошо време, но не вече като домакин на една или друга хижа, а като инструктор-отчетник на всички рилски хижари. Повишиха го през лятото на 1955 година и той трябваше да напусне хижата край Грънчарското езеро. Тъй е по-добре и за него, и за планинарите. Туристите вече не отиват нарочно при него, както правеха преди, когато той имаше определено свърталище, но все очакват да го срещнат нейде в планината. Защото сега всички хижи са негови.

— Гледай, гледай! — възкликна той преди две години от Джанка, когато превалихме билото и пред очите ни изведнъж се разкриха с цялото си великолепие и далечните Родопи, и островърхата Суха вапа, и езерото под върха, отдавна завирено с бетонна стена, и новата хижа край езерото, височка и спретната като млада булка. — Красиво, нали? И всичко това е мое!

Той замахна с ръка натам като древен феодал, който кани гости в замъка си и с доволство им показва неговите красоти, макар в момента да се намирахме в разглобената каросерия на прастара камионетка с Коста Лабора връз кормилото в шофьорската кабинка, още потен от усилието и от бутилката сливова ракия; защото бяхме преминали по отдавна запустелия път над язовира „Бели Искър“, пълен с остри завои и лански снежни преспи, а тая камионетка не върви без сливова за шофьора. Тъй поне твърдеше бай Коста, а Светла се примиряваше с капризите на мотора, т.е. на шофьора. Впрочем и двамата пухтяха през цялото време по нагорнището…

Светла е все същата луда глава — подиграва се със смъртта, а тя сякаш бяга от него. Неведнъж се е уверявал в това и вече се чувствува комай безсмъртен. На Рила й стига гробът на баща му в Даркев дол! Вече от четвърт век предизвиква бури и хали, лавини и каменопади, та дори и мълниите, и все си остава читав. Нечисти сили ли го пазят?

Тръгнал той веднъж с петима опитни скиори от хижата край Грънчарското езеро към тая при Рибните езера. Било през декември 1953 година. В тоя месец и дните са най-кратки, и мъглите рядко се вдигат, и снегът е най-лош. Но като рекли ония да вървят, и Светла потеглил с тях. В групата имало и една жена, рядко добра скиорка. На здрачаване наближили седловината между Рибните езера и малкото Канарско езеро и скиорката първа зърнала хижата в сумрака. Сетне се провикнала от радост и се извърнала към Светла, който бил до нея, но в същия миг целият заснежен скат тръгнал под краката им. Лавината ги понесла със зловещо свистене надолу, към каменните грамадаци край брега на езерото. Дорде да извика, жената изчезнала от погледа на Светла, а и той се понесъл презглава надолу. С няколко чевръсти движения на тялото Светла успял да се преметне пет-шест пъти и да изскочи извън лавинния път, после припнал по надолнището из пръхкавия сняг, за да намери тялото на нещастната скиорка или поне да я спаси от задушаване под тоновете от сняг. Намерил я кацнала като гъба връз огромен балван, изхвърлена там от самата лавина.

— Жива ли си! — викнал Светла.

— Нищо ми няма! — отвърнала тя. — Но Светла загина!

— Друг път! — рекъл той. — Сега ми се размина…

Покатерил се при нея и тя го познала, но просто не могла да повярва на очите си. Скоро надошли и другите. Един от тях се вгледал към езерото и ахнал от изненада. Огромна снежна могила се издигала в езерните води, където лавината била натрупала и накамарила едни връз други стотици тонове сняг. Само по едно чудо Светла и скиорката не се намирали на дъното на езерото, под тоя снежен остров!

Тоя път Светла бе изиграл смъртта, но тя си отмъсти на други. Само подир две години на същото място загинаха трима млади алпинисти, повлечени от същата лавина. И пак в средата на езерото изникнал цял снежен остров…

Години преди това, през есента на 1955, срещнах Светла край второто от Седемте рилски езера. Беше дошъл да оглежда място за нова хижа, сякаш не му стигаха другите. Хижата израсна през следното лято. Минах оттам през есента, после се спуснах по Дамга и слязох в хижа „Мальовица“, но пак заварих Светла край двуетажната сграда. Тоя път строеше кухня и се сърдеше на архитектите, които бяха решили кухнята да бъде пред хижата и отчасти да затулва величествената гледка към върха.

— Като гледам тая кухня — започна Светла, — иде ми на ум една приказка на Киркор.

Наострих уши, а Светла продължи:

— Тъй казваше Киркор: „Решиш ли къща да градиш, най-напред нужник направи!“ Сега ние правим тъкмо обратното: градим нужник на мястото на къщата…

Тъй рече Светла и тръгна към работниците.

Останал сам, мислите ми неволно се насочиха към Киркор. „Гръм на нужник не пада“, бе казал разстриганият калугер в „Заврачица“, когато заварихме Киро да се гърчи от болки в стомаха. Тогава самотният хижар мислеше, че иде краят на дните му, и молеше да бъде погребан на Ченгенечал. Приятелите му не можаха да изпълнят тая негова молба, тъй като лекарите настояваха да се направи аутопсия и тялото на покойника трябваше да бъде пренесено в града. Киркор бе умрял от простуда или може би от отравяне с пачи яйца — сам в хижата, самотен докрай и докрай верен на дълга си.

И умря в планината, но тоя път не възкръсна!