Барбара Делински
Нежно и красиво (1)

Първа глава

Докато се изкачваше по каменните стъпала, вземайки ги две по две, малката пътна чанта се изхлузи от рамото му и го удари по бедрото. Беше се надявал да пристигне по-рано и да хване целия концерт, но самолетът му бе излетял от Роули със закъснение и бе кацнал в Чикаго с още по-голямо закъснение. Не че имаше защо да се оплаква, достатъчно късмет бе извадил, като си намери билет в последния момент.

Вратите на залата стояха отворени, подканващи топлия майски бриз да влезе вътре. Оглеждайки се наоколо, сякаш тази покана бе отправена към самия него, той прекоси празното фоайе и се насочи към главния вход, откъдето се чуваха възторжени аплодисменти. Салонът бе препълнен. Когато се отправи към тълпата правостоящи, до него се появи един разпоредител.

— Вашият билет?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Колко изпуснах? — погледът му се плъзна над главите на зрителите към сцената, където се съсредоточи върху единствената жена в състава на камерния оркестър „Монтаж“. Дори и да имаше други жени в ансамбъла, дори и да не бе виждал никога снимката й, тя пак щеше да привлече вниманието му. Беше толкова красива, колкото си бе представял. И само Бог знаеше колко пъти си я бе представял, откакто видя снимката й върху бюрото на Том Бюсек.

— Някъде в средата на втората част сме. Имате ли билет?

Без да погледне и за миг към разпоредителя, той прибягна до тактика за отвличане на вниманието. Тактиката за отвличане на вниманието бе неговият специалитет.

— По дяволите! Надявах се да хвана повече от изпълнението — на отнесеното му лице грейна широка усмивка с добре преценена доза гордост. Повдигна гордо брадичката си. — Това е моето момиче. Рейчъл Бюсек — в действителност усмивката му не бе съвсем престорена. Не можеше да откъсне очи от нея. — Самолетът ми от Северна Каролина току-що кацна. Тя не знае, че съм тук — продължи да се усмихва, като прибави известна дяволитост към изражението си.

Разпоредителят го огледа за момент. Определено бе по-възрастен. Сред публиката преобладаваха студенти и хора от тридесет до четиридесет години. Беше спретнат и не изглеждаше зле. Имаше правилен акцент с едва доловим носов изговор. А и изражението на задоволство на лицето му бе също толкова очевидно, колкото и пътната чанта на рамото му. Разпоредителят хвърли поглед към жената на сцената, после отново се съсредоточи върху високия мъж до себе си и за момент се поколеба.

— Съжалявам, не мога да ви предложа място. Няма къде да стъпи човек. Ще трябва да стоите прав отзад с останалите.

— Няма проблем. Чудесно.

Тълпата стихна, когато меките звуци на пианото подеха началните акорди на една много известна мелодия. Последва одобрителен шепот, откъслечни ръкопляскания, после се включиха цигулката, челото и китарата, преди Рейчъл Бюсек да допре устни до флейтата си.

Джеймс П. Гътри никога не бе ходил по концерти. Всъщност произходът му определено не предразполагаше към културни интереси. Но сега затаи дъх, усещайки очакването на публиката, сам го изпита, когато Рейчъл си пое дъх, леко сведе глава и се включи в мелодията „Зелените ръкави“. Сега дори и той я разпозна, въпреки че тоновете станаха по-омайни и звънливи, а изпълнението — по-вълнуващо и красиво в сравнение с, когато и да било преди. Бе като хипнотизиран както от незабравимото звучене на сребърната флейта, така и от жената, чиито дъх, устни, пръсти даваха живот на тази толкова прочувствена музика.

Бе облечена в бяло. Фини къдри от плат се диплеха около врата, китките и глезените. Дългата й руса коса падаше меко на раменете и се развяваше, когато тя се движеше, погълната от настроението на песента — тъжна, невинна и безкрайно нежна. Въпреки че бе един от седемте музиканти в оркестъра, тя изглеждаше отделена, свиреше заедно с тях, но някак се извисяваше над тях, до нивото на истинската виртуозност.

Аплодисментите му бяха не по-малко сърдечни от тези на всички наоколо, когато мелодията свърши. После тя се усмихна и пулсът му се ускори. Ръцете му увиснаха във въздуха, поколебаха се и се отпуснаха отстрани до тялото. През целия си досегашен живот никога не се бе вълнувал така от усмивката на някоя жена. Открита и непресторена, тя съдържаше топлина, благодарност, дори известна стеснителност, която той никога не би очаквал у опитен изпълнител след много сезони и турнета. Когато, с поруменели бузи, тя отправи усмивка към колегите си музиканти, Джим Гътри почувства откровена завист.

Подпрял лакти на дървената преграда пред себе си, той стоя като омагьосан през цялото време, докато изпълниха още няколко класически пиеси. Те му бяха напълно непознати, но ги усети някак близки сега — заради пълнотата на тоновете, които се откъсваха от един-единствен, проблясващ инструмент. С гръмки аплодисменти и викове публиката настоя за още едно изпълнение. Той разпозна творбата, която започна, и заслуша още по-внимателно. „Дуелът на банджотата^[1]“. Бе гледал филма, който направи мелодията известна. А и самата мелодия, духът, който тя въплъщаваше, бяха незабравими. „Дуелът на банджотата“ след Моцарт или Бах или когото и по дяволите да бяха свирили само допреди минути.

Китаристът започна бавно и изкусно, играеше с началните акорди на дуела. Идеята на музикалната пиеса бе съвсем ясно, звънливо и дръзко предизвикателство, което бе поето след секунди от срамежливите вибрации на флейтата. Джим се приведе леко напред, затаил дъх като мнозина около него. Китаристът пое тона внимателно, през цялото време вперил поглед във флейтистката. Рейчъл отвърна по същия начин — уверено, но и някак лениво, като мъркащо котенце. Когато банджото отново се обади, подхвърляйки живите бързи звуци на последните две ноти, флейтата без колебание отвърна подобаващо. Още веднъж банджото решително заяви своите условия, а флейтата ги прие срамежливо, тон след тон. Следващата размяна на звуци бе малко по-бърза, следващата — още повече, докато накрая, с намесата в спора на цигулката, челото и на пианото, същината на дуела се разгърна напълно.

Очите на Джим бяха приковани върху русокосата фигура, приседнала на високото столче. Крачето й, обуто в красив бял чехъл, леко отмерваше такта върху дървената преграда на столчето. Сякаш това тактуване отекваше в залата, всъщност цялата възторжена публика пое ритъма му. Рейчъл бе оживена, притискаше уверено флейтата към устните си, движеше тяло в унисон с веселата мелодия. Беше като музикална битка… И нещо повече. Погледите на китариста и флейтистката бяха преплетени, беше като битка между мъжа и жената. Джим можеше да се закълне, че забелязваше в очите на Рейчъл блясъка на дълбокото удоволствие, което изпитваше от това съревнование, и се осмеляваше да предположи, че при цялата си мекота и невинност, дълбоко в себе си тя таеше истинска страст. За миг се зачуди какво ли би било да я държи в прегръдките си, да я усети физически — и веднага долови отклика на тялото си към това предизвикателство. Но музиката и ентусиазмът на публиката го върнаха към действителността. А там, на сцената, се разгръщаше съперничество. Зачака да види какво ще направи тя, дали ще сбърка, или по-скоро ще покаже по-ограничения диапазон на банджото спрямо флейтата чрез удивителното майсторство, с което владееше инструмента си. Въпреки че бе мъж, улови се, че взема нейната страна, както може би и всички останали. Изведнъж, някак прекалено неочаквано, музиката спря и залата се разтърси от невъздържаните аплодисменти на публиката.

В отговор на многобройните викове „Бис!“ оркестърът пое мелодията някъде от средата и отново я изпълни. Накрая, останали без дъх и пламнали от възбуда, музикантите се поклониха и напуснаха сцената. Само след миг бяха принудени да се върнат отново и да изпълнят още няколко мелодии, преди завесата да се спусне и светлините в залата да светнат.

Джим Гътри, момчето от улицата, заклетият хокеен запалянко, любителят на бирата „Куърс“ и тютюна за дъвчене, стоеше напълно неподвижен, докато тълпата с неохота напускаше залата. Бавно се съвзе и метна чантата си на рамо. После, по-нетърпелив от всякога да се запознае с дъщерята на Том Бюсек, се запромъква към сцената.

Но не бе единственият с това намерение. Имаше десетки хора, струпали се в същата посока. Тъй като бе по-висок и широкоплещест от останалите, той уверено си проправи път към вратата зад кулисите, където го спря блед млад мъж с колежански блейзър и очила с рогови рамки.

— Извинете, имате ли пропуск?

Джим посегна към вътрешния джоб на сакото си и извади един измачкан бележник и химикал. Изправи рамена, изпъна се в пълен ръст, като по този начин младежът изглеждаше още по-дребен.

— От пресата съм. Дошъл съм да взема интервю от госпожица Бюсек.

— Приемът е само с покани — отвърна младият мъж. После се овладя и смотолеви: — Откъде сте? — въпреки че се опитваше да звучи уверено, в гласа му се долови колебание, разкривайки наченки на страх.

Джим не смяташе да продължава с тази игра на сила. Просто промърмори:

— „Таймс“ — без да споменава нищо повече, това винаги вършеше работа. Всичко зависеше от интонацията.

Младият мъж широко отвори очи зад очилата си:

— „Таймс“?

— Точно така. Мога ли да вляза? — посочи с глава към вратата. — Току-що пристигнах със самолет, специално за интервюто. Трябва да видя госпожица Бюсек възможно най-скоро.

Младият мъж хвърли поглед към пътната чанта. Джим се удиви, че нито разпоредителят, който го бе пресрещнал отначало, нито този плах младеж пред него бяха заподозрели нещо заплашително. Но пък може би тези разсъждения се дължаха на собствения му цинизъм. Прекалено често го бяха претърсвали на влизане и излизане от строго охранявани съдебни зали. Прекалено много нощи бе прекарал в заплетени операции единствено в компанията на собствения си „Ремингтън“. Прекалено много дни се бе дебнал и надхитрявал с потенциални провокатори, които по-скоро биха го наръгали в корема, отколкото да изрекат и думичка.

Тук обаче нещата бяха различни. Този концерт беше различен. Рейчъл Бюсек беше различна. И наивността на този висок слаб студент бе различна. Не че Джим имаше нещо против. Всъщност всичко това бе доста ободряващо. И определено улесняваше мисията му.

— Влезте — изрече младежът намръщено, отвори вратата зад себе си, за да пусне Джим, и после облекчено я затвори, като се опита да възвърне достойнството си, преди да се обърне към следващия чакащ.

Джим пъхна бележника и химикала в джоба си и се огледа — беше в мрачен коридор, в края на който се виждаше лъч светлина. Приближи се и нарастващият шум от приглушен говор го обезсърчи. Беше се надявал да види Рейчъл Бюсек насаме, в гримьорната й. Изглежда, трябваше да почака за това.

Изправи се на прага и спря, за да хвърли бърз поглед на стаята. Вече бе наполовина пълна от доста разнородна тълпа представители на академичните среди. Отдръпна се, за да пусне други, напиращи зад него да влязат, после отново се облегна на рамката на вратата, привидно небрежно, но продължаваше да се оглежда напрегнато.

Отне му минута да я открие, плътно заобиколена от почитателите си. Русата й коса я издаваше, проблясвайки като фар под светлината на лампите. Когато един от кръга около нея се отдръпна, Джим видя лицето й. Беше малко и овално, с черти, също така деликатни, както и вълшебните звуци, които изтръгваше от флейтата си. Още веднъж се почувства някак трогнат от мекотата й, а после и от още нещо, когато погледът й срещна неговия и го задържа. Несъзнателен порив на сексуално напрежение премина през тялото му, точно както когато я бе гледал на сцената. Това, което тогава бе в мислите му — как я прегръща, как я гали, как я притиска към себе си, беше — той бе сигурен — и в мислите на мнозина от публиката. Сега тя гледаше точно него. Пулсът му се ускори. Успя да запази небрежната си поза само благодарение на тренираната си воля.

Някой от групата около нея я заговори и сякаш стресната, тя рязко извърна глава. Джим си взе чаша вино от един сервитьор, който разнасяше поднос с чаши, без да отмества поглед от лицето й. Тя се усмихна и бавно заговори — първо с един, после с друг човек от заобикалящите я. Джим пак усети срамежливостта, която бе разпознал и в усмивката й на сцената. Тя отново го изненада.

Новодошли се присъединяваха към кръга, заемайки местата на тези, които отиваха да поздравят други музиканти на ансамбъла. Продължаваше да се лее вино. През повечето време Рейчъл държеше чашата си с две ръце, сякаш облекчена, че има с какво да заеме пръстите си, които биха предпочели сребърните клавиши вместо тези взети назаем кристални чаши. Усмихвайки се одобрително, Джим повдигна чашата към устните си, когато, по съвпадение, тя направи същото. В този момент погледите им отново се срещнаха и се сляха с непредвидима сила, която бе нарушена чак когато вниманието й отново бе отвлечено от почитател.

Той бавно изпусна дълго сдържания си дъх и после отпи голяма глътка вино. Играеше си с огъня. Знаеше го от момента, когато взе решението да потърси Рейчъл. Наистина отчасти се ръководеше от алтруистичния мотив да я предупреди за състоянието на Том Бюсек. В момента обаче бе по-загрижен за другите си мотиви да дойде при Рейчъл.

Бе очарован от снимката й, от изключително мекото изражение, което се появяваше на лицето на баща й всеки път, когато заговореше за нея. Баща и дъщеря, разсъждаваше той, а толкова различни. Той беше тъмен, а тя — светла. Той бе висок, тя — съвсем дребна. Той беше с грубо изсечени черти, тя — със съвсем изтънчени. Дали приличаше на майка си? Том Бюсек никога не говореше за жена си и Джим се бе поколебал да пита. Бе предположил, че е починала, когато Рейчъл е била съвсем малка. Също така бе предположил, че Том много я е обичал. Изглеждаше точно като човек, готов да се отдаде изцяло на любимата жена, точно както правеше с изследванията си. Том Бюсек бе изключителен учен. Дъщеря му бе изключителна музикантка. Изключителност — поне по това си приличаха.

А Джим Гътри? Никога не бе мислил за себе си като за изключителен — живееше на улицата и без съмнение, бе отдаден на работата си. Притежаваше странния инстинкт да разгадава заплетени случаи, носеше му се славата за това. Но дали в момента не се заплиташе в един такъв случай?

Разговорите обгръщаха Рейчъл от всички страни, докато тя стоеше в другия край на стаята и отпиваше от виното си. Въпреки че отговаряше на въпросите възможно най-любезно, тя предпочиташе само да се усмихва и да слуша. Флейтата беше най-голямата й радост. Приемите… е, приемите бяха друг въпрос. Бяха необходимо зло в кръговете, в които се движеше.

Бе изморена. От осем месеца пътуваха, успяваше да се прибере вкъщи много за малко и много рядко. Липсваха й баща й и Пайн Манър — красивата къща, строена преди войната, която баща й бе купил преди петнадесет години. Липсваха й високите борове, алеята, старият бял дъб на моравата пред къщата, прасковената овощна градина зад къщата. Липсваше й солариумът на тавана, където прекарваше часове наред, свирейки на флейтата си, а единствената й компания бяха птиците и Бог.

Още три седмици и щеше да се прибере у дома. С нетърпение очакваше почивката през лятото — да се отпусне и се възстанови, да натрупа енергия преди новото турне през есента.

— Изпълнението ви на Дворжак бе изумително — отбеляза една млада жена, облечена в селски стил, и вниманието на Рейчъл с неохота се върна към настоящето. — Някога свирили ли сте със симфоничен оркестър?

Рейчъл се усмихна.

— О, не. От пет години съм с „Монтаж“. Не мисля, че бих се справила с повече.

Спътникът на жената — висок и кльощав, с права коса и брада, добави:

— А бихте ли искали да свирите? Определено имате необходимите качества.

— Не съм сигурна. Свиренето в симфоничен оркестър в много отношения е по-прецизно, по-структурирано и контролирано. Понякога е по-забавно да импровизираш, както направих във втората част на Дворжак, без да трябва да се съобразяваш с първата, третата или четвъртата.

— Но какви са мечтите ви? Амбициите ви? — намеси се друг от групата. — Какво следва оттук нататък?

— Оттук? — Рейчъл въздъхна. — Оттук нататък следват Индианаполис, Сейнт Луис, Дъмойн и Оклахома Сити и… после си отивам у дома — тази мисъл никога не я напускаше. — Ще записваме нов албум в края на лятото, после отново започваме турне. Не мога да мисля за по-нататък… Ами вие? Музика ли учите тук?

Така се отърва поне за няколко минути. Продължаваше да се усмихва и кима, за да насърчи говорещия да се отплесне, докато само бегло следеше разговора. Повдигна чашата с вино до устните си и отпи, като веднага отмести поглед към високия тъмнокос мъж до вратата. Бе усетила присъствието му в момента, когато бе влязъл в стаята, но не можеше да разбере защо. Да, наистина изглеждаше различен. По-висок. По-здрав на вид. Имаше обветрено лице, тен, който подчертаваше зрелостта на чертите му и който бе в рязък контраст с по-бледия, по-академичен вид на останалите мъже в стаята. На останалите мъже в живота й. Освен баща й. Точно така. Мъжът, облегнат на рамката на вратата, й напомняше за дома. Тя покорно се присъедини отново към разговора.

Минаха петнадесетина минути. Сега хората около Рейчъл бяха нови и задаваха почти същите въпроси, на които вече бе отговорила по два пъти. Един бърз поглед наоколо й показа, че високият мъж още бе при вратата и я наблюдаваше съсредоточено, но съвсем не смущаващо. Представи си, че той е нейна охрана и се осмели да предположи, че е също толкова отегчен, колкото и тя. Не се бе смесил с тълпата, за да се включи в разговора, едва бе привършил първата си чаша вино. Тя се усъмни, че изобщо е хапнал от ордьоврите, които сервитьорите разнасяха из стаята, надяваше се, че не се е докоснал до нещото, което носеше гръмкото име пастет от черен дроб. Мммм, сега един хамбургер щеше да й дойде добре…

След още двадесет минути чувстваше усмивката си изтъркана от употреба. Собственият й глас звучеше като развалена плоча.

— Благодаря. Радвам се, че сте харесали концерта… Да, публиката беше чудесна… Благодаря ви, че дойдохте.

Групичката отново се раздвижи и тя пак стрелна поглед към мъжа край вратата. Дали това в ъгълчетата на устните му не беше усмивка? Дали можеше да отгатне мислите й? Очите й се задържаха върху устните му и тя забеляза силата, която се четеше в неоспоримо мъжествената им линия. Беше привлекателен. Много привлекателен.

Изплашена от тези нови мисли, тя отмести поглед и направи съзнателно усилие да се включи в продължаващия разговор. След пет минути обаче се улови, че възхитено изучава начина, по който джинсите обгръщаха слабите му бедра, без да се впиват, начина, по който разкопчаната яка на памучната му риза разкриваше ивица гъсти тъмни косъмчета, начина, по който силното му рамо с лекота понасяше тежестта на пътната му чанта. Дали той също само минаваше през този град?

— Рейчъл?

Извърна глава и очите й веднага срещнаха погледа на мениджъра Рон Линч, който организираше пътуванията на „Монтаж“. Рон бе с кестенява коса, около тридесет и пет годишен и поне според Рейчъл — със среден ръст, телосложение и качества на характера. Но се справяше добре с работата си, бе като смазката, която осигурява плавно движение на колелото.

— Здрасти, Рон — усмихна се мило тя.

— Добре ли си, скъпа? — попита я внимателно, като обгърна раменете й с ръка. Не й убягна погледът, който той хвърли към фигурата до вратата. — За момент ми се стори разсеяна.

— Добре съм — прошепна тя. — Просто съм изморена.

— Скоро свършваме тук — промърмори той, а после се обърна на висок глас към стоящите наблизо: — Ще ни извините ли за минута, бих искал Рейчъл да се запознае с доктор Айбър — като се отправиха към един друг ъгъл на стаята, той заговори тихо и съвсем близо до ухото й: — Доктор Айбър е декан на инженерния факултет. Не разбира почти нищо от музика. Обаче концертът му е харесал — повдигна глава, когато стигнаха до целта си, и я пусна, за да се заеме с представянето. — Доктор Айбър, това е Рейчъл Бюсек, най-красивият член на „Монтаж“.

Незабавното изчервяване на Рейчъл бе чудесно прикритие за раздразнението й. Рон постоянно я наричаше „малката дама“, „фаталната жена“, „най-голямото бижу в състава“. Тя намираше тези определения снизходителни, някак си пренебрежителни спрямо професионализма й на изпълнител. Първо беше флейтистка и после — жена. Никога не бе било другояче.

Заради показността тя не обърна внимание на този коментар, както и на голяма част от последвалия разговор. Заговори се за акустика, за механизма на записване на плоча, за ролята на електронните синтезатори в съвременната музика. Главата на Рейчъл се въртеше ту към единия мъж, ту към другия, натежавайки с всяка изминала минута. Както стоеше с гръб към стаята, би било очевидно, да не кажем грубо, ако се огледаше накъде може да се измъкне. Осъзна, че бягството, което желаеше — свеж въздух и тишина, — все още бе недостижимо. Тъкмо бе загубила надежда, когато една висока фигура изникна до нея, плъзна ръка около талията й и я целуна по косата.

— Вече си почти готова, нали, скъпа? — дълбокият глас звучеше по начин, който не би могла да сбърка с нищо, звучеше така, както говореха в родното й място. Дори преди да погледне нагоре, Рейчъл разпозна в жизненото тяло до себе си човека, който бе прекарал последния час, подпрян на рамката на вратата. Логично бе да се разтревожи, но не стана така. Имаше чувството, че той е стар приятел. Ето защо, захвърляйки предпазливостта на вятъра, тя изигра убедително ролята на ухажвана жена.

— Почти — прошепна, изчервявайки се срамежливо, като местеше поглед от Рон към декана с подкупващо изражение, което молеше за извинение. Изчерви се още повече, когато се усмихна на спасителя си — ако отдалеч й се бе сторил привлекателен, отблизо бе направо поразителен. А той бе съвсем наблизо. Ръката му се плъзна по гърба й и удобно се намести на рамото й. В отговор на неочакваната прегръдка нейната собствена ръка се озова на кръста му и яростно се вкопчи в него, макар и външно това движение да изглеждаше съвсем непринудено.

Усещайки двусмислеността на положението, Джим дяволито й се усмихна, преди да насочи вниманието си към Рон. Протегна му дясната си ръка, като продължаваше да прегръща Рейчъл с лявата.

— Джим Гътри. Не мисля, че сме се срещали.

Рон отвърна на ръкостискането на по-едрия от него мъж.

— Рон Линч — бе краткият му отговор, преди да отмести скептичния си поглед към Рейчъл. — Мистър Гътри е твой приятел?

Тя не знаеше какво да каже. Никога преди не бе виждала този мъж, нито пък бе чувала името му. Онемяла и определено чувствайки нужда от помощ, тя погледна към Джим, който продължи представлението, като я възнагради с разтапяща сърцето усмивка и сърдечно я притисна към себе си.

— И двамата сме от Северна Каролина. Аз работя за бащата на Рейчъл.

Рейчъл осмисли думите му, напълно неспособна да откъсне очи от неговите, докато един силен палец не я сръга в ребрата, за да я подсети, че трябва да каже нещо. Тя отмести с усилие погледа си към Рон и се усмихна.

— Не знаех, че ще идва. Беше изненада — после си припомни истинската причина за появата на Джим и се възползва от нея: — Ако ни извините, Рон… доктор Айбър. Както виждате, Джим току-що е пристигнал — чантата още висеше на дясното му рамо. Тя се надяваше да е направила правилното предположение. — Бих искала да имам малко време да си поговоря с него, преди да е заспал прав.

Деканът на инженерния факултет само кимна, когато Джим я хвана за ръка, завъртя я и я поведе през тълпата. Рон веднага застана от другата й страна.

— Наистина трябва да останеш още малко, скъпа.

Тя се усмихна мимоходом на няколко лица, които се извърнаха към нея, и отвърна много внимателно:

— Изтощена съм, Рон. Освен това ти се справяш толкова добре с всичко — стисна ръката му. — Ще се видим сутринта, съгласен ли си?

Бяха стигнали до вратата, където Рон я спря:

— За късна закуска?

Рейчъл поклати глава, отвръщайки през рамо, докато Джим продължи напред:

— На летището. В дванадесет и трийсет, нали?

— Точно така — гласът на мениджъра й беше напрегнат, а самият той предпазливо изучаваше Джим. — Дванайсет и трийсет.

— Хей, Рейчъл! — чу се друг глас точно зад Рон, една висока кльощава фигура се промъкна покрай него и се наведе напред. Този път Рейчъл принуди Джим да спре. Питър Махоуни бе китаристът в оркестъра и отношенията помежду им, съвсем не само свързани с музиката, бяха много специални.

— Тръгваш ли? — попита той. Тя кимна. — Не искаш ли да дойдеш с нас да хапнем някъде? — китаристът бе висок почти колкото Джим, но съвсем не бе толкова здрав и мургав. Рус и симпатичен, с дълга коса и добре оформени мустаци.

— Благодаря, Пийт, но мисля, че тази вечер ще пропусна — когато Пийт въпросително погледна към мъжа, с когото тя сега изглеждаше тъй близка, тя проследи погледа му и отново се изчерви. — О, извинявай. Искам да ти представя Джим Гътри. Джим е… мой приятел. Джим, това е Пийт Махоуни, нашият китарист.

— Приятно ми е — каза Пийт.

Въпреки че с готовност му протегна ръка, Джим усети същата предпазливост, каквато бе проявил и Рон. Изглежда, Рейчъл Бюсек имаше повече от един закрилник. Или любим? Дали някой от двамата мъже й беше любовник?

— Удоволствието е мое — отвърна той с плътен и уверен глас, който вътрешно отхвърляше мислите, които му бяха хрумнали. — Чух „Дуелът на банджотата“. Беше невероятен.

— Заслугата е само наполовина моя. Трябва да благодарим на Рейчъл за останалото.

— Точно това смятам да направя — усмихна се Джим, — ако мога да остана за малко насаме с нея. Радвам се, че се запознахме — той стисна ръката на Рейчъл и тръгна.

Пийт внезапно се почувства изоставен и се замисли колко нетипично за Рейчъл бе да се измъкне така. Но пък тя не беше сама, нали.

— Рейчъл?…

— Всичко е наред, Пийт — извика тя по-високо, докато разстоянието помежду им се увеличаваше. — Ще се видим сутринта. Извини ме пред другите.

Тя и Джим излязоха през страничната врата навън в тъмнината на притихналата безлюдна алея. Рейчъл се облегна на студената тухлена стена, отпусна глава назад и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Така е по-добре — до нея долиташе само ехото на шума от партито и на града, който се простираше отвън. Беше момент на отдих.

— Добре ли си? — попита той. Сега тя изглеждаше много дребна и напълно изтощена, като много крехка механизирана кукла, чиято пружина се е развила докрай.

Тя изправи глава и се взря в потъналото в сенки лице на Джим Гътри. Фактът, че акцентът му бе изчезнал мистериозно, не бе толкова впечатляващ, колкото топлината в гласа му.

— Сега вече да — тя отново си пое дъх дълбоко и с наслаждение, после продължи: — Понякога чувствам, че ще полудея, като се подлагам на тези безкрайни безсмислени разговори.

— Защо го правиш?

— Такава ми е работата.

— Мислех, че работата ти е да свириш на флейта.

— Да беше толкова просто! — каза тя със съжаление, отдръпна се от стената и бавно тръгна по алеята. Когато Джим се появи до нея, тя спря. — Все пак благодаря.

— За какво?

— Че ме спаси. Там вътре. Не знаех как да се измъкна.

Той се засмя.

— Не съм сигурен дали ти се чувстваше по-неудобно вътре… или аз. Но когато започна да пристъпваш от крак на крак, реших да действам.

Думите му я отрезвиха, като я накараха да осъзнае, че тя не познава този мъж, нито мотивите му да я потърси. Обърна се и закрачи към улицата, после ускори ход, когато го усети до себе си. Никога не бе проявявала безразсъдството да си тръгне от концерт с някой непознат. Защо го бе направила? Дали заради безропотното търпение, което бе прочела на лицето му, докато бе стоял, подпрян на вратата? Или заради начина, по който бе свил разбиращо устни, когато тя бе пожелала да избяга. Или заради акцента? Или заради носталгията й по дома? Или защото бе споменал баща й?

— Хей! — Джим леко я хвана за ръката и я накара да забави крачка. Без да осъзнава, тя бе започнала да тича. — Накъде си тръгнала?

— Наистина ли работиш за баща ми? — попита тя, останала без дъх от внезапно обзелия я страх.

— Да, не бих лъгал за такова нещо… Ти не ми вярваш. Изплаших те — той виждаше това в широко разтворените й като на подплашена кошута очи. По дяволите, тя бе очарователна. Но беше ли истинска? Беше ли? Хипнотизиран от мекия отблясък на страните й, той протегна ръка да ги докосне, но тя се отдръпна и се втурна встрани.

— Трябва да бързам — каза задъхано.

— Не, не, Рейчъл — за миг той отново бе до нея. — Моля те. Няма да те нараня — видя как проблясват очите й. Когато тя сведе глава и побягна по тротоара, известно време Джим остана като закован. Трябваше да мисли за Том Бюсек и официалната причина да дойде в Чикаго. Но не го правеше. — Рейчъл! — не мислеше за нищо друго, освен че жената, която от толкова време очакваше да срещне, му се изплъзваше. — Рейчъл!

Тя бе като видение в бяло, нежна, почти нереална, а косата й се вееше зад нея, докато бягаше. Градът, който заплашваше да я погълне, беше в пълен контраст — сив, бетонен, стар. И опасен. Изведнъж Джим я видя като самотна, беззащитна фигура и се изстреля след нея.

Щом дългите му крака се задвижиха, не му отне много време да скъси разстоянието помежду им.

— Рейчъл, моля те. Трябва да говоря с теб.

Тя повдигна ръка и без да го погледне, просто поклати глава и продължи напред.

Като не можеше да повярва на собствената си непохватност, Джим прокара ръка през косата си и тихо изпсува. Решително се втурна и още веднъж я настигна. Този път я хвана заръка и я стисна здраво, за да й попречи да избяга, като нагоди крачките си към нейните.

— Кой си ти? — попита, напълно разтърсена. Ако имаше намерение да я изнасили, можеше да го направи в алеята или да я завлече към някоя от другите алеи. Ако бе някой престъпник, можеше да я помете с един удар в момента, когато му бе обърнала гръб и бе побягнала. Но той не го бе направил. Беше я последвал, като я викаше по име, но не ядосано, а умоляващо.

— Джим Гътри. Точно както казах. И наистина току-що пристигнах от Роули.

Това напомняне я накара рязко да спре.

— Наистина ли работиш за баща ми?

— От два месеца — посегна към задния си джоб, извади портфейла си и потърси най-простото доказателство — двете си удостоверения за самоличност. Едното бе шофьорската му книжка. Рейчъл внимателно я изучи. Джеймс П. Гътри и наистина — адрес в Роули. После пропуск за Ес Кей Ти, който й бе също така познат и предизвика още по-емоционална реакция. Садърн Къмпютър Текнолъджи беше името на компанията на баща й. Сега всичко бе ясно и потвърждаваше думите на Джим.

— Съжалявам — тя се усмихна плахо. — Не трябваше да съм толкова недоверчива — зачуди се защо се бе държала така, като поне наполовина подозираше, че вината, ако можеше да се нарече вина, беше в привлекателната му външност.

— Точно обратното — гласът му бе лек като ударите на сърцето й и на неговото собствено сърце, докато отвръщаше на усмивката й. — Не би трябвало дори да очаквам, че ще подхванеш моето представление и ще напуснеш приема с мен. Не бе най-безопасната постъпка — той изви вежди. — А и тази алея… Да кажем, че доста алеи са били свидетели на насилие в наши дни — колко добре знаеше това.

Като си спомни страха от заплашваща я опасност, който я бе накарал да побегне, тя потръпна.

— Студено ли ти е? — преди Рейчъл да отвори уста, за да обясни, той бе свалил сакото си и бе завил раменете й с него. Топлината на дрехата бе като незабавно успокоително, което отдалечи всички мисли за опасност. Гласът му бе също толкова успокояващ с внезапната си загриженост. — Не си оставила палтото или чантичката си в концертната зала, нали?

— Не. Беше толкова топло, като тръгвахме от хотела, че ми се стори излишно да си вземам връхна дреха. А мразя да си създавам притеснения, като нося и чантичка — размърда пръстите на левия си крак и успокоена усети сгънатата десетдоларова банкнота, която бе пъхнала за всеки случай в обувката си, преди да излезе от хотела. — Така Рон ще трябва да следи за още нещо, докато сме на сцената. В случая той ще се погрижи за флейтата ми.

— Рон е?…

— Нашият мениджър за пътуванията. Той урежда всичко, занимава се с рекламата по време на турнето.

— И ти му поверяваш флейтата си? — като си спомни гневния начин, по който го бе гледал по-дребният от него мъж, Джим се усъмни, че би му поверил нещо.

— Определено — въпреки че невинаги се съгласяваше с Рон, тя му се доверяваше напълно.

Джим допря леко ръка до гърба й, побутна я да се обърне и двамата тръгнаха.

— Странно. Бих предположил, че един музикант мрази да се разделя с инструмента си. Представях си как не позволяваш на никого да пипа флейтата ти, как я лъскаш всяка вечер, с любов я полагаш в кадифено куфарче и я целуваш за лека нощ.

Рейчъл го погледна с лек укор — както заради прелъстително провлачения му глас, така и заради думите му.

— Присмиваш ми се.

— Значи е вярно?

— Не, не е. Поне аз не правя така. Сигурна съм, че някои изпитват специални чувства към инструмента си…

— Но не и ти.

— Не, не ме бъркай. Обичам да свиря на флейта. Това винаги е било моето… — гласът й прозвуча развълнувано — моето спасение… Но съм от хората, които имат практично отношение към цялата работа.

— О? — той отново помисли, че е очарован да я слуша как говори. Гласът й беше също толкова мелодичен, колкото и всичко друго у нея. — И какво е твоето практично отношение?

Тя повдигна поглед, мълчаливо преценявайки думите му.

— Някога използвал ли си фотоапарат, Джим?

Той се усмихна, защото му стана приятно от начина, по който произнесе името му.

— Разбира се.

— „Никон“?

Той се засмя.

— Съжалявам, това е малко скъпичко за мен.

— Но няма ли снимките ти да стават по-добри с по-добър фотоапарат?

Той се замисли за нощния мрак и инфрачервения филм, чиито качества бяха съмнителни, независимо от фотоапарата, който използваше.

— Всъщност не. Или имаш заснето, което трябва да се снима, или не. Или знаеш как да използваш фотоапарата, или не знаеш. Правил съм страхотни снимки и с евтин фотоапарат за автоматично фокусиране — който може да се извади за миг от джоба, за да улови двойка заговорници на местопрестъплението, добави наум.

Устните й се извиха в доволна усмивка.

— Така че… тайната е в обекта и фотографа. Фотоапаратът е просто инструмент, както и флейтата ми. Всъщност флейтите ми. Имам няколко. Никоя не е правена по поръчка и не са необикновени. Която и да е става за концерт. Тайната е в музиката… И в мен — тя се изчерви. — Съжалявам, ако звучи самонадеяно. Това, което искам да кажа, е, че зависи от мен — или Пийт, или Стивън, Бил или Тони — да се получи това звучене, да се интерпретира музиката по начин, който кара хората да не съжаляват, че са похарчили парите си за концерта на „Монтаж“.

— Няма нужда да се извиняваш — прекъсна я Джим внимателно. Разсъжденията й бяха разумни, начинът, по който ги обясняваше — очарователен. — Добре те разбрах — дали беше така и с пистолетите? И най-евтиният би могъл да убие човек, ако се прицелиш добре. — Но ако флейтата е достатъчно малка, за да можеш да носиш няколко при пътуванията, какво ще кажеш за банджото? Или челото? Или пианото в такъв случай?

Тя се разсмя.

— С изключение на пианиста, всеки от останалите има повече от един инструмент. Но ако трябва да бъдем честни, ще призная, че моето отношение по въпроса е по-небрежно от това на някои други — тя замълча и мислите й се зареяха някъде. — Може да се каже, че съм се научила по трудния начин да гледам на нещата в перспектива.

Джим внимателно се вгледа в нея за минута.

— Горчивина ли долавям в думите ти?

Поразена не само от факта, че я беше доловил, но и че си бе позволила да я покаже, Рейчъл бързо вдигна поглед към него.

— О… не… Само дето… Ами когато отначало се присъединих към „Монтаж“, наистина имах любима флейта. Откраднаха я на втория месец от турнето.

— Беше ли наистина по-ценна от останалите?

Тя сбърчи нос.

— Само по сантиментални причини. Татко ми я подари за шестнайсетия рожден ден — историята не свършваше тук, но Рейчъл не продължи. Джим Гътри, очевидно не човек на емоциите, едва ли би се интересувал от истории за безкрайни упражнения, прослушвания, конкурси, на които бе свирила с инструмента, подарен й с картичка, в която пишеше: „От татко — с любов и цялата гордост, която и майка ти би изпитвала, ако беше с нас.“ Дори сега, при мисълта за това, очите на Рейчъл се навлажниха. Тогава се бе почувствала дълбоко развълнувана от спомена за майка си, за която знаеше, че е починала при раждането й. Сега обаче се бе появило съмнение. Ами ако подозренията й се окажеха верни? Ами ако майка й наистина не бе умряла и живееше някъде? Ами ако наистина някъде живееше жена, която по някаква ужасна причина бе избрала да отрече съществуването на дъщеря си Рейчъл?

Не бе усетила, че се е спряла, докато силните пръсти на Джим не хванаха брадичката й, за да я накарат да повдигне глава. Той стоеше и гледаше надолу към нея, а очите му сякаш проникваха много по-дълбоко, отколкото бяха успявали очите, на който и да е мъж.

— Трябва много да те е заболяло… Да загубиш нещо, което си ценила толкова много — промълви той.

Да загуби скъпоценен спомен? Може ли да е разбрал? Но не, тя бе сигурна, че баща й не би доверил това на никого. Господи, та той дори не знаеше, че го бе доверил на нея.

— Наистина ме заболя — прошепна тя. Но внезапно се разсея и вече не мислеше за това. По-скоро се замисли за високия мъж пред себе си, за гладката силна линия на скулите му и за едва наболата му брада. В него имаше някакъв физически магнетизъм. Беше жизнен, силен, енергичен, тя виждаше как кръвта пулсира във вената на врата му.

Рейчъл се почувства неудобно от посоката на мислите си, обърна се и сведе глава. Джим не й попречи, защото сам се нуждаеше от това разстояние помежду им, за да възвърне контрола над сетивата си. Не си спомняше някога да е бил така мигновено привлечен от някоя жена. Ако зависеше от него, досега щеше вече да я е целувал до забрава, щеше да я е завел право в хотелската й стая и да е прекарал нощта, потънал в обятията й. Незабавно привличане? О, да, имаше доста жени, които можеха да накарат кръвта му да закипи. Но това бе различно. Бе видял очите й, бе почувствал топлината на погледа й върху лицето си. Бе видял как устните й се разтварят в безпомощно изражение. Бе видял и тревогата, която за миг я бе пронизала и наранила.

— Ами… — тя се изкашля и погледна право напред, като отново тръгна. — … не си ми казал какво те води в Чикаго.

Тъй като не искаше да я разстрои, той бързо се замисли какво да излъже. Гледаше я — толкова светла, деликатна и мека, и разбираше защо Том не бе искал да й се обади. Раменете й изглеждаха прекалено крехки, за да ги натовари. Това обаче, даде си сметка той, бяха мисли, продиктувани от мъжката му солидарност. По-практично разсъждаващата му половина осъзнаваше, че Том се нуждае от Рейчъл и че тя има правото да го знае. Още повече, добавяше по-непредсказуемата му половина, жена, която може да поеме предизвикателството на „Дуелът на банджотата“, както бе направила тя, не бе беззащитна като кокиче.

— Дойдох да те видя.

Тя се изчерви, почувства се още по-неудобно и отказа да го погледне.

— Това ласкае егото ми, но нещо ми подсказва, че има друга причина да си тук. Баща ми никога не е изпращал някого само да ме види.

— И други хора ли идват?

— По бизнес — в усмивката й пролича привързаността към баща й. — Татко държи на бюрото си подробна програма на пътуванията ми. В нея е точно отразено къде ще съм на всяка дата, къде ще свирим и къде ще отседнем. Когато някой от хората му ще минава през града, където сме, той му подшушва, че има един страхотен концерт, който в никакъв случай не е за изпускане. И съответният човек обикновено не изпуска концерта. А аз се радвам да го видя. Всяка новина от дома е добре дошла — очите й срещнаха неговите и тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Е, Джеймс П. Гътри от Роули, Северна Каролина, какво те води в Чикаго, Илинойс? — едва бе изрекла въпроса си и последва втори: — Какво всъщност работиш ти в Ес Кей Ти? Не си спомням да съм чувала името ти преди.

— Съмнявам се да си — ако Том Бюсек не бе казал на Рейчъл за най-тайните си подозрения, със сигурност не й бе казал, че е наел Джим. — Стигнахме. Ето хотела ти.

Тя погледна напред изненадано, после се усмихна:

— Значи татко все пак ти е казал.

— Всъщност — Джим размишляваше, докато я водеше към въртящата се врата, и после, докато изчака да се съберат отново във фоайето на хотела, за да заговори — мога да чета наопаки.

— Можеш какво? — отново повдигна глава, за да го погледне и забеляза, че очите му са кехлибарени на цвят и сега в тях танцуваха присмехулни пламъчета.

— Мога да чета наопаки. Това е умение, което придобих преди много време. Най-вече — за да дразня учителката си в първи клас. Опитите й да ме научи да чета в правилната посока едва не я доведоха до ранно пенсиониране — това умение му бе много полезно в професията. Не можеше да изброи случаите, когато се бе сдобивал с важна информация по този начин. Но нямаше нужда Рейчъл да знае тези неща.

Бяха спрели насред фоайето, защото никой от двамата не бе сигурен накъде отиват. Рейчъл знаеше, че трябва да му благодари за изпращането, да се извини и да се разделят. Джим знаеше, че без повече да се бави, трябва да обясни на Рейчъл защо е дошъл.

Когато погледите им се срещнаха, стана им по-трудно да разсъждават трезво. Той прочисти гърлото си:

— Трябва да си изморена. След концерта и така нататък.

Тя бързо заговори:

— Не, добре съм. Но ти? Пътувал си и така нататък.

— Добре съм. Хей, наистина не би трябвало да те задържам…

— Не ме задържаш. Освен… ако ти трябва да тръгваш…

— Не… Слушай… — той се взря в лицето й, търсейки ключа към една дълбока, тъмна тайна. — Аз… аз умирам от глад. В самолета сервираха нещо, което приличаше на храна за кучета — огледа се бързо. — Какво ще кажеш да отидем да хапнем? Трябва наоколо да има нещо като кафене, не нещо тежкарско. Някъде, където да можем да хапнем по един хамбургер.

Като си спомни желанието, което бе изпитала при вида на леко вмирисания пастет от гъши дроб, тя се усмихна.

— Великите умове мислят еднакво. Знам точно къде да отидем — внезапно я обзе лекота и безгрижие. Протегна се, хвана Джим за ръката и го поведе по виещата се стълба към ресторанта за бърза закуска в хотела. Чак след като се настаниха и сервитьорката взе поръчката им — хамбургери с бекон, пържени картофи и бира — и след като бяха прекарали няколко минути в пълно мълчание, като само се усмихваха един на друг, Рейчъл си пое дъх и заговори:

— Щеше да ми обясниш какво работиш в Ес Кей Ти.

— Щях — подразни я той, като се опитваше да печели време. Изглеждаше толкова безгрижна, толкова щастлива и красива, че той не можеше да понесе мисълта да й съобщи нещо, което щеше да й дойде като студен душ. Но колкото повече чакаше, толкова по-лошо щеше да стане. — Аз съм… — започна той тържествено, а устните му се свиха от нежелание да продължат.

Като усети колебанието му, Рейчъл осъзна, че и собствената й усмивка помръква.

— Да?

— Работя по-скоро за баща ти, отколкото за Ес Кей Ти.

— Винаги съм ги възприемала като едно и също.

— Не и в този случай. Баща ти ме нае да се справя с нещо особено деликатно.

Очите й се разшириха.

— Напоителният проект? По него ли работиш? Странно, не бих предположила, че си специалист по микроелектроника.

Той замълча, доволен, че бе заговорила. Тя бе толкова изтънчена, образована, истинска дама. Почувства се не на нейното ниво и за пръв път в живота му това го притесни.

— Какъв би предположила, че съм?

На устните й се прокрадна срамежлива усмивка и тя сви рамене.

— Не знам — замисли се как умело я бе измъкнал от партито. — Може би, че се занимаваш с управление на фирмата… — после погледът й се плъзна към ръцете му, към пръстите, които бяха дълги, силни, изпечени от слънцето. — Или може би със селскостопанска работа? Ти ли си фермерът, с когото работи татко?

— Това би ли те притеснило?

— Да ме притесни? Защо да ме притеснява?

— Един фермер е по-земен човек, докато един учен, както и един музикант, са хора на духовното. Ако се съди по тази вечер, ти си заобиколена от интелектуалци. Този тип хора ли предпочиташ?

Скритият въпрос, който зададе, бе очевиден. Рейчъл го долови в кадифените тонове на гласа му, видя го в топлотата на погледа му, почувства го в ускоряването на собствения си пулс.

— Не знам — призна си тя внимателно. — Другият тип, земният човек, както го наричаш, е загадка за мен никога… не съм познавала такъв човек.

Отново се почувства неудобно и отмести поглед. Тя не знаеше какво в този мъж й въздейства така силно, само знаеше, че вълнението, което предизвиква у нея, се съчетава с някакво мълчаливо предупреждение. Въпреки че бе на двадесет и девет и имаше вид на светска жена, тя се чувстваше смущаващо неопитна. И… сексуално превъзбудена. Точно това беше. Джим Гътри бе висок и мъжествен, преливаше от сексапил. Земен човек? О, да, точно такъв беше. А тя беше музикантка, нищо повече.

— Та какво наистина работиш за татко? — изстреля въпроса си тя, като отчаяно се опитваше да избяга от мислите си.

Джим се опита да измисли нещо разсейващо, остроумно, нещо нежно. Но докато доверчивите й кафяви очи се бяха взрели в неговите, не можеше да измисли нищо, което да прикрие истината.

Отново бръкна в джоба, за да извади портфейла си, като този път измъкна една визитна картичка и мълчаливо я подаде на Рейчъл. Тя я прочете внимателно, отначало, без да разбира смисъла й, после постепенно пребледня и очите й се стрелнаха разтревожени към неговите.