Ан Мейджър
Дръзко момиче (10)

Девета глава

Езерото беше зелено, дълбоко и тъмно — опасно, като нея. Тук Ноел можеше да облече износени дънки и памучна риза и да пусне косата си. Тук нямаше правила и тя можеше да забрави коя е.

Но не съвсем.

Тягостната атмосфера съответстваше на настроението й. Беше сама и се чувстваше доста уязвима. Опитваше се да лови риба от закритата лодка, която сега бе залостена на брега на онова скришно място, което те с Гарет обичаха от деца. Лодката вече не ставаше за плаване и Гарет я използваше като хижа за риболов.

— Все още идвам тук, когато искам да се скрия от всички, скъпа. Само че сега имам легло и покрив над главата си и мрежи срещу комарите — беше казал тази сутрин, когато й помагаше да се качи на борда, преди да отиде да види Луис.

Ноел можеше да разбере привързаността на Гарет към това място. Когато бяха деца, те често идваха дотук с пирогите си, за да ловят риба. Когато пораснаха, разстилаха одеяла на високия бряг под кипарисите и си правеха пикници. През пролетта и двата бряга се отрупваха с теменужки. Точно тук, под полюшващите се сиви драперии на мъховете, под тъмните сенки на кипарисите, преди много години двамата се любиха за пръв път.

Тук за пръв път тя бе пожелала да останат заедно завинаги.

Тя наистина имаше нужда да остане сама и да помисли. Независимо че цялата предишна седмица беше поредица от главозамайващи страстни нощи, нещата между тях все още не бяха изяснени. Те все още бягаха от собствените си демони, които не преставаха да ги преследват. Дори и когато бяха най-щастливи, напрежението и несигурността не ги напускаха. Принадлежаха на два различни свята. Нейният свят бе светът на богатите и на разбирането, че това богатство води със себе си известни отговорности. Животът на Гарет не беше лесен. Той се беше борил и бе заслужил с труда си всичко, което имаше. Не мислеше, че дължи извинение на някого за това, което беше. Бяха се наранили взаимно в миналото и сега им беше трудно да си вярват.

Приближаващата се пирога раздвижи всичко живо наоколо.

Ноел вдигна поглед от плувката. Гарет стоеше изправен, висок и горд, в тясната лодка. Суровият мъжествен профил силно се открояваше на фона на сиво-зеленикавата растителност на блатото. Гарет заби пръта в мекото дъно на мочурището. Малкото русокосо момче го нямаше. Суровият упорит мъж беше сам и изглежда твърдо беше решил да запази сина си само за себе си.

Гарет умело завърза лодката, а Ноел отиде да му помогне, движейки се като робот. Веднага щом слезе, Гарет зарови глава в косите й.

— Ноел — промълви той гальовно, — едва издържах докато се върна.

За миг тя се отпусна в прегръдката му и потърси успокоение. В следващия момент вече мразеше нежността му.

— Недей — прошепна тя, твърдо решена да избегне докосването му.

Той се отдръпна. Прониза я с погледа си. Отчаяният й вид го накара да се подвоуми.

— Е, как е Луис? — попита тя тихо.

— Мисля, че ти казах, че…

— Каза ми. Това не означава, че съм щастлива да го чуя.

— По дяволите! Не ти ли е достатъчно, че сме заедно?

— Не, защото…

— Не! — Гарет сви устни.

— Гарет, идва Марди Грас. Ще си непрекъснато зает. Бих искала да го заведа поне на един от парадите.

— Казах ти, че не искам да го замесвам в отношенията ни! Все още не. Луис има навика да се привързва болезнено към хората, особено към жените. Особено към теб. Когато ни напусна, той не можа да се справи, чувстваше се отблъснат. Забрави за карнавала и за това, че можеш да го заведеш на празничното шествие. Той не е твое дете. Той е мой!

Гарет така силно отвори вратата, че цялата барака се разтресе.

Той нахълта вътре, а Ноел остана на мястото си. Чувстваше се по-нещастна и отчаяна, откогато и да било. Той я беше освободил от Бо, беше я отделил от семейството й, но отказваше да я направи част от своето.

Тя изчака, докато не настъпи пълна тишина, докато светлината не угасна и той не си легна.

Едва след това тихо влезе вътре, сви се на дивана и остана да лежи така, будна и напрегната.

Часове по-късно нещо я стресна и тя уплашено подскочи. Беше Гарет. Докосваше я. Парещите му пръсти пълзяха като огнени езици по тялото й.

— Не се сърди. Недей, скъпа — прошепна той меко.

Дъхът й секна. Усещаше напрежението му, докато я гледаше в тъмнината.

Беше ужасно. Нямаше по-ужасно нещо от това да са скарани. Беше изживяла отново дългата самотна празнота на годините, през които бяха разделени. Нямаше значение, че отношенията им не бяха идеални, че работата му и животът, който беше водил, го бяха направили непреклонен. Той беше човекът, от когото се нуждаеше. В края на краищата Луис беше негов син, не неин.

Не можа да устои, когато Гарет положи главата й на рамото си и плъзна ръцете си около нея. Беше я обгърнал цялата. Бедрата му бяха твърди като камък, гърдите му бяха огромни, но въпреки това успокоително топли. Мълчанието му също й действаше успокоително. Той дълго не проговори и тя постепенно се отпусна в ръцете му.

— Съжалявам, че настоявах за Луис. Няма да го правя повече.

Ръцете му нежно галеха косата й.

— И аз съжалявам за това, което ти казах.

Но дори и след като сведе устни над нейните и трескавото желание отново започна да се надига, тя знаеше, че проблемите си останаха неразрешени.

Бурята беше утихнала.

Страстта им също. Сексът беше физиологическа необходимост, обусловена от похотливи инстинкти и неосъзнати комплекси, а не общуване между душите и сърцата на любовната двойка.

Гарет стоеше до прозореца и се вглеждаше в тайнствената поезия на обляното от лунната светлина езеро. Усещаше лекия мирис на влажната разлагаща се растителност. Вятърът разнасяше мъртвите мокри листа. Повърхността на водата потрепваше като жива.

Той се обърна и разбра, че Ноел също се бе събудила. Докато се наслаждаваше на гладкото й като коприна тяло, обгърнато от сребристото сияние на нощта, мислите му бяха и нежни, и тревожни. Тя го чакаше да се върне в леглото, да я вземе в ръцете си и да я задържи, докато и двамата се унесяха в сън.

И двамата бяха преситени от правенето на любов часове наред, но независимо от физическото удовлетворение, което бяха постигнали, и на двамата им липсваше нещо жизненонеобходимо. Като че никой не знаеше как да си пробие път до съкровената същност на другия. Гарет се чувстваше напрегнат и не виждаше начина, по който би могъл да се освободи от това напрежение.

— Ела — прошепна тя.

Искаше му се да й каже, че проблемите им явно не могат да бъдат решени в леглото, че се е опитал и може би ще продължава да опитва.

Но се подчини. Прекоси стаята и сковано легна до нея, отбягвайки тялото й. Силно стисна устни. Погледна я отстрани. В очите й отново се четеше онази безнадеждност, която бе забелязал, преди да започнат да се любят.

— Май това не е достатъчно, нали така? — попита тя тихо.

Усети как пръстите й докоснаха ръката му.

— И за двама ни — добави тя.

— Да — съгласи се той, леко се отдръпна от нея и кръстоса ръце под главата си.

— Страстта никога не е достатъчна. И двамата искаме да имаме всичко — любов, вяра в другия…

— Да не би да ме обвиняваш, че не мога да изпитвам подобни чувства към теб? — заядливо отвърна той.

— Може би, ако се опиташ да ме изслушаш…

— По-добре остави Луис намира.

— Добре. Нека да поговорим тогава за бебето.

— Проклятие! — гласът му стана леденостуден, щом си припомни нощта, когато по-ясно от всякога бе видял пропастта, която ги разделяше.

— Трябва да ме изслушаш — умоляваше тя.

— Вече съм достатъчно зле — прошепна сърдито Гарет.

— Аз исках това дете — тихо започна тя. — Повече от всичко.

Думите й пронизаха сърцето му.

— Не ти вярвам, скъпа. Баба ти се закле пред мен, че си била щастлива, че си го загубила.

— Баба ми си е изгубила ума, когато е разбрала, че съм бременна от теб и при това, без да сме женени. Била е уплашена, че мога да умра. Обвинявала е теб за всичко и е искала да те накаже и да те отдели от мен. Аз исках да се оженим, да бъдем заедно, да си направим свой дом, за нашето бебе и за Луис — независимо от семейството ми.

— Тогава защо криеше връзката ни от всички, които значат нещо за тебе? Даже не ми каза, че си бременна.

— Защото… Защото ми беше трудно да се опълча срещу баба ми и баща ми.

— В техните очи аз не бях достатъчно добър, за да съм баща на детето ти. И ти първо отиде при Раул. Не при мен. Каза ли му, че детето е от него?

— Раул обичаше Ева, глупчо. Не мен!

— Ева? Да не би да мислиш, че ще ти повярвам?

— Да, Ева! Бяха решили да заживеят открито заедно. Трябваше да ги спра. Бях бременна и връзката ни повече не можеше да остане в тайна. Баба ми не беше добре със здравето. Без значение дали ще ми повярваш, или не, тя никога не е харесвала Раул, независимо от общественото му положение. Нямаше да може да издържи два скандала наведнъж — моята бременност и връзката на Ева с Раул. Отидох в Суийт Секлужън, за да се опитам да убедя Раул и Ева да почакат.

— Ева и Раул? — Гарет я гледаше и не можеше да повярва.

— Да!

— Не мога да си ги представя заедно.

— Не си ли спомняш, че той непрекъснато идваше в Мартин Хауз.

— Мислех си, че идва при теб.

— Всички мислеха така. Не се опитвах да те разубеждавам, защото тогава бях достатъчно незряла, за да се лаская от ревността ти.

— Не бях ли достатъчно ревнив и без това? Ти беше кралицата на Марди Грас и посещаваше всички онези балове, на които аз не бях допускан.

— Тогава мислех, че мога да имам всичко — прошепна тя.

— Да се върнем на онази вечер. Когато ти не дойде, аз тръгнах към Мартин Хауз, за да те намеря. Когато пристигнах там, колата ти тъкмо се отдалечаваше. Проследих те. След всичко, което видях, реших, че между теб и Раул има нещо и се върнах обратно в Ню Орлиънс. Времето се разваляше, така че не можех да отплавам, но все пак отидох на лодката. Изпих няколко бири и се поуспокоих. Тогава се появи ти. Часове след времето, за което се бяхме уговорили. Попитах те, защо си закъсняла толкова, а ти изобщо не спомена за посещението си при Жирард.

— Когато ти казах, че съм бременна, ти…

Гарет въздъхна дълбоко.

— Попитах кой е щастливецът…

— Исках да умра — прошепна тя.

— Почти успя.

— Едва си спомням… — тихо отвърна тя.

 

 

Но си спомняше. Спомняше си всяка ужасна подробност — лодката, плясъка на вълните и всички дивни звуци на блатото и блестящия тъмен поглед на Гарет. Настоящето бе отстъпило пред спомените.

Само сърцето й биеше лудо. Беше преди две години. Нощта беше с цвят на мастило, вятърът — влажен и студен и виеше, като минаваше над езерото Панчъртрейн и издуваше платната на лодките. Двамата с Гарет бяха сами в тясната кабина. Капакът беше плътно затворен и в помещението тегнеше тишина. От време на време силните тласъци на вятъра накланяха лодката на едната й страна й Ноел трябваше да се хваща за стълбата, за да остане права.

Тя се притесняваше, че бе накарала Раул й Ева да прикриват връзката си още известно време. Притесняваше се и как да поднесе новината на Гарет, след като се държеше така странно. Като че ли му се беше случило нещо ужасно, нещо, което не можеше да сподели с нея. Беше толкова блед, че единствено черните му мрачни очи излъчваха някакъв живот. Изражението му не се смекчаваше дори и когато вдигаше очи от масата и я поглеждаше. Ръката му стискаше бирената бутилка, като че ли държеше нож. Поклащаше бутилката напред-назад и движението й беше колкото хипнотично, толкова и влудяващо. Не я бе целунал. Дори не я бе докоснал. Продължаваше да гледа клатещата се бутилка и отчуждението му изпълни сърцето й с отчаяното желание да крещи, да вика, да направи нещо, за да наруши убийствената тишина.

Вътрешният глас й нашепваше, че моментът е неподходящ да му съобщи подобна новина. Въпреки това ужасът, който й вдъхваше настроението му, я накара да изрече тайната:

— Гарет, бременна съм.

Искаше й се да я прегърне, да й каже, че е щастлив. Поне с нещичко да й подскаже, че е щастлив.

Вместо това, думите й още повече засилиха мрачното му настроение. Чертите му се напрегнаха. Той извърна разкривеното си лице към нея, така че тя можеше да види бясно пулсиращата вена на шията му и се захили.

— И кой е щастливецът? — попита той, като продължаваше да клати бутилката.

— М-много добре знаеш, че си ти.

— Така ли? — засмя се той, но очите му оставаха мрачни.

Тя потрепери от обидата.

— Знаеш…

Той бе престанал да я гледа.

Ноел с болка разбра, че няма никакъв смисъл да се опитва да говори. Явно с него се бе случило нещо ужасно.

Невиждаща нищо, тя се обърна назад. Протегна се към капака, отвори го и дъждът нахлу в кабината. Гарет я викаше. Тя чуваше само яростта в гласа му и трясъка от счупената бутилка, която или бе паднала, или бе запратена нанякъде. Заизкачва се презглава по стълбата, твърдо решена да си отиде.

Той я последва. Лодката се клатеше силно от вятъра. Ноел едва се задържаше върху хлъзгавата палуба. Искаше само да се махне. Колкото се може по-бързо. Щеше да умре от срам и отчаяние.

Протегна се и хвана въжето. Точно когато придърпваше лодката близо до пристана, над езерото премина поредната атака на вятъра.

— Ноел…

Гарет се бе протегнал да й помогне, но тя се изви, опитвайки се да избегне докосването му и да скочи на пристана.

Почти беше успяла. За секунда гумираните подметки на платнените й обувки докоснаха хлъзгавите дъски, но тя не успя да запази равновесие. Извика безпомощно, падайки в леденостудената вода. Главата й се удари в хромираната макара на ръба на палубата.

Беше почти в безсъзнание от удара и едва си поемаше дъх в леденостудената вода, но отчаяно се опитваше да плува. Ужасът и безнадеждността изцедиха и последните й сили и тя с болка осъзна, че езерото я поглъщаше. Искаше й се да заспи, да се понесе тихо по течението, да забрави за Гарет… и за бебето. Не можеше да забрави за бебето. Трябваше да остане в съзнание! Опита се да плува към лодката, към протегнатата ръка на Гарет, но краката й бяха като вдървени, едва се помръдваха. Затвори очи. Гарет я викаше по име. Но студените тъмни води все повече я поглъщаха и я отнасяха. Още веднъж отвори очи. Последното, което видя, беше лицето на Гарет — бяло и диво. Очите му бяха разширени от ужас — секунда преди да се хвърли във водата.

Докато стигне до нея, тя бе наполовина удавена. Закара я веднага в болницата, но през целия път й беше толкова зле, че тя дори не можеше да осъзнае, че Гарет е с нея. Беше й ужасно студено и изобщо не помръдваше — беше като мъртва. През цялото време го искаше, викаше го без глас, но така и не разбра, че той беше там.

 

 

Студеният бриз набраздяваше водата и люлееше увисналите по кипарисите мъхове. Гарет лежеше в леглото до Ноел. Горчивите спомени не бяха отминали и него. Виждаше как държи студената безжизнена ръка на любимата си, докато линейката се носеше към болницата. Припомняше си пребледнялото й лице, когато я беше попитал кой е бащата. Мислеше, защо ли бе отишла при Раул същата вечер, преди да дойде при него. Повече от всичко на света искаше да може да вземе обратно ужасните думи, които бе изрекъл.

— Ти май още не можеш да повярваш на това, което ти казах?

Гарет дрезгаво се изсмя.

— Не знам. Каквото и да кажа, не мога да променя миналото — каза той и предотврати отговора й с една целувка, която ако не друго поне й отне желанието да спори.

Тя го придърпа върху себе си и страстта им отново загоря с отчаяни пламъци.

 

 

Бяха изминали две седмици. Ноел не можеше да забрави тази нощ и болката, която бе изпитала, независимо че се бяха прибрали в Ню Орлиънс заедно. Карнавалът беше започнал и тя бе напуснала и града, и Гарет и бе заминала за Мартин Хауз, където щеше да е сама с мислите си и баба си.

Ноел беше в кухнята. Правеше чай и кафе и мислеше за Гарет. Неочаквано захарницата от майсенски порцелан се изплъзна от ръцете й и се разби върху пода. Ноел се втренчи в безценните бледожълти парчета и й се прииска да изпита ужас. Но за нейна изненада, явно бе твърде разстроена от проблемите си с Гарет, за да може подобно нещо да й направи впечатление.

— Какво беше това — извика Марлия от верандата. Въпреки че беше съвсем отпаднала, слухът й беше като на рис.

— Любимата ти захарница.

— Ела при мен, скъпа. Кажи на Силия да почисти, преди да си направила още нещо. Откакто напуснахме Ню Орлиънс, си по-нервна и от котка.

Ноел излезе на верандата, където баба й седеше на люлеещия се стол, увита в лек вълнен шал и пиеше кафе от цикория. Небето над къщата и дърветата причерняваше. Вятърът духаше откъм блатото силен и студен.

— Изглежда, че се задава буря — каза Ноел.

— Какво има, скъпа? Може и вече да съм много стара, но не съм сляпа. Мислех си, че искаш да дойдеш в Мартин Хауз. Каза, че желаеш да се махнеш от града по време на карнавала.

— Така е.

Ноел усещаше как острият поглед на баба й я изучава.

— Заради Бо ли?

— Не.

— На твоите години аз за нищо на света не бих напуснала Ню Орлиънс по това време на годината.

— Тогава светът е бил по-различен.

Марлия въздъхна и остави чашата върху синята чинийка.

Вятърът духаше, все по-студен и все по-силен. Ноел се протегна към каната с кафе и установи, че трябва да отиде до кухнята, за да я стопли.

Няколко минути по-късно тя беше в кухнята до микровълновата фурна и когато погледна през прозореца, видя, че столът на баба й е празен и свободно се люлееше под напора на вятъра. Изтича по-близо до стъклото.

Мили Боже! Баба й се бореше с бастуна си, опитвайки се да върви по неравната пътечка, водеща към пристана им на брега на мочурището. Вятърът развяваше черната й пола около крехкото старческо тяло и измъкваше тънки посивели кичури от кока й. Зад нея, едно слабичко момченце панически се опитваше да завърже пирогата си на пристана, преди вятърът да я е отнесъл и да я е потопил. Лодката бе пълна до глезените му с вода. — Луис!

Защо ли баба й не я е извикала? Ноел изхвърча през вратата, подмина баба си и хвана въжето на Луис в момента, когато вятърът вече отнасяше лодката. Омота въжето около един пилон, завърза го здраво и издърпа пирогата.

Лодката вече беше в безопасност и Луис вдигна обезумялата от страх Карлота и я пусна на дока. След това слезе и той. Издърпа още едно въже от задната част на лодката и го завърза за пристана.

Ноел се протегна, взе го в ръцете си и го притисна до себе си.

— Не знаеш ли, че не трябва да излизаш с пирогата при такова време — тихо нареждаше Ноел, разрошвайки косата му и опирайки чело в неговото.

Детето безмълвно се притискаше към нея. Слабичките ръчички се обвиха около шията й и тя можа да го погали още минутка. После нещо зад Ноел привлече вниманието му, той се отскубна и хукна към къщата. Ноел се обърна и видя, че баба й си е изпуснала бастуна и сега безпомощно се опитва да се наведе и да го вземе от високата трева отстрани на пътечката.

Луис стигна до нея, вдигна бастуна и го сложи в ръката й. Детето и възрастната дама дълго стояха безмълвни и не сваляха поглед един от друг.

Ноел бавно тръгна към тях. Карлота вече се бе настанила на верандата и размахваше мократа си опашка, като че изобщо не се съмняваше, че е добре дошла в този дом.

— Това е синът на Гарет, бабо. Казва се Луис.

Притеснените сини очи все още изучаваха старицата.

— Знам кой е — отвърна баба й с най-вежливия си и внимателен тон.

— Той не говори, бабо.

— Знам, но съм сигурна, че обича сладки.

— Сега ще влезем вътре и ще поседнем, докато Ноел ни приготви сладките и чая. Луис несигурно кимна. Все още се срамуваше. Възрастната дама го хвана за ръката и го поведе към къщата.

Докато ядяха, заваля дъжд. Отначало силно, а после по-слабо, но продължително, докато най-накрая спря. Ноел се обади на бабата на Луис да я предупреди, че Луис е при тях.

След като хапнаха сладките, Луис се изсуши и дойде ред на сандвичите. Ноел изрови отнякъде цветни моливи и листове и Луис щастливо зарисува карнавални салове. Ноел го попита, дали някога е бил на карнавала и той поклати глава. Вероятно бе видял саловете по телевизията. Марлия се любуваше на рисунките му и започна да разказва за Марди Грас, за парадните шествия, на които е ходила, докато е била още малка, за костюмите, които е носила. Луис слушаше в захлас.

— Луис, знаеш ли, че костюмите на баба са още на тавана — започна Ноел.

Той повдигна глава към нея. Очите му бяха станали огромни от вълнение.

— Можем да се качим горе и да ги пробваме.

Той погледна към Карлота, която до този момент сама бе омела чиния със сладки и сега доволно потъркваше опашка в крака на Марлия.

— Карлота се чувства чудесно. Може да остане тук и да прави компания на баба.

Детето стана и много бавно отиде до Ноел. Гледа я известно време и след това пъхна ръка в нейната.

 

 

Луис изскочи от един стар сандък, облечен в пиратски костюм с пояс. Вече не беше онова сериозно дете, което рисуваше на верандата. Измъкна въображаемата си сабя и замахна към въображаемия враг. До него Ноел тършуваше в друг прашен сандък. Издърпа някаква дреха от червено кадифе и я омота около себе си. Забеляза, че Луис е спрял да играе и дърпа нещо друго от сандъка. Беше рокля от кадифе с цвят на топаз. Подаде й я и с жестове й показа да я облече.

— Не мога, Луис. Била е в този сандък години наред и е мухлясала.

Мълчаливите му очи я гледаха настоятелно и най-накрая тя отстъпи и я намъкна върху дрехите си. Погледът му блесна от задоволство и той я отведе до едно старо огледало, оставено в далечния ъгъл, близо до прозореца.

Тя се огледа, като продължаваше да закопчава безбройните малки копчета на корсажа си. Полите бяха толкова богати, че сигурно бяха ушити от десетки метри златисто кадифе и сатен. Щеше да има нужда от обръчи, но цветът беше прекрасен — от него очите й изпъкваха и тя се превръщаше в някаква приказна красавица от далечни времена.

Тя смигна на Луис.

— Имам нужда от една маска и ще бъда една прекрасна дама, съпровождана от един свиреп, страшен пират като теб.

Луис се смееше.

Ноел си помисли за Гарет. Щеше да бъде бесен.

Тя разроши косата на детето. Видя разкривения им образ в огледалото и сведе глава до жълтото злато на главата му. Гарет настояваше да стои далеч от сина му. Ноел затвори очи, за да пропъди болезнената мисъл и прегърна детето.

— Тази вечер, ако спре да вали, в Ню Орлиънс ще има карнавално шествие — прошепна тя. — Искаш ли да отидем заедно?

Луис кимна.

— Ще те взема, ако мислиш, че баба ти ще те пусне.

Очите му се навлажниха, но все още светеха от радост. Много бавно устните му се разтвориха и безгласно изрекоха думите: „Обичам те“.

Ноел бе изпълнена с неописуемо и непоносимо щастие. Онемя от вълнение. Беше способна единствено отново да го придърпа в ръцете си и силно да го прегърне, докато сълзите се стичаха по бузите й и мокреха копринените му златни коси.

Беше детето на Гарет. Тя винаги го бе обичала, като че е нейно дете.

И тази любов някак си й бе помогнала да преодолее мъката си по детето, което беше загубила.