Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (1)

1

„Само предсказвам.“

Чарлз Суб-Лунен, из „Светлинните в небето са фотосветкавици“

Фалшивата зора пукна, от изток повя топъл вятър и разлюля сухите стъбла на тръстиките.

Блатната мъгла се нацепи на ленти, те се завихриха и се стопиха. Ситни нощни твари припряно захванаха да се заравят в тинята. В далечината, скрита от бароковите завъртулки на мъглата, нощна птица вресна сред плаващите тръстикови легла.

В едно от големите езера край откритото море три крехки бели ветромиди вдигнаха тънки като цигарена хартия платна и бавно се потътриха към прииждащия прибой.

Дом чакаше точно до вълнолома, на два метра под танцуващата повърхност, а над комплекта му хриле се издигаше тънка струйка мехурчета. Чу мидите, дълго преди да ги види. Сякаш кънки се пързаляха по някакъв далечен лед.

Усмихна се на себе си. Щеше да има само една възможност. Някои от тези прекрасни влачещи се ластари бяха смъртоносни. Друг шанс можеше никога да не му се отвори. Той се напрегна.

Стрелна се като нож.

Мидата се замята яростно веднага щом той сграбчи тъпия нос и изстреля крака нагоре, за да избегне удара в увисналите зелени, перести листа. Светът се разтвори в солена, студена и бяла мехурчеста пяна. Дребни сребърни рибки отчаяно се стрелкаха покрай него, после той се намери проснат върху горната черупка на мидата.

Мидата беше побесняла и размахваше кокалената си мачта бавно, на широки тласъци. Дом я гледаше, докато дишането му се успокои, а после наполовина се метна, наполовина издрапа до голямата бяла издатина в основата.

Над него мина сянка, той се претърколи на една страна, а мачтата изора бразда в черупката. Щом премина покрай него, Дом я последва, сграбчи нервния възел и се придърпа напред.

Пръстите му потърсиха нужното място. Намери го. Мидата спря трескавия си устрем през гребените на вълните и отново шляпна във водата — толкова тежко, че зъбите на Дом изтракаха. Платното затрептя неуверено.

Дом продължи да гали, докато създанието се успокои, а после се изправи.

Ако не успееш да се изправиш, не се брои. Най-добрите дагонски рибари можеха да яздят мида, все едно цял живот само това са правили. Как им завиждаше — и колко внимателно ги бе наблюдавал от семейния шлеп по празниците, когато рибарите се опваха по двеста-триста в редичка на полуопитомените си миди, а Виж-Що — ярка пурпурна звезда — залязваше сред вълните. Някои от по-младите танцуваха върху мидите, въртяха се, скачаха, жонглираха с факли и през цялото време успяваха идеално да контролират мидите.

Коленичи пред нервния възел и поведе огромното полурастение обратно към витите водни пътеки из блатото, през цели акри морски лилии, покрай плаващи острови от ракитак. На някои от тях сините фламинги изсъскаха по него и се отдалечиха с наперена крачка.

От време на време поглеждаше нагоре и на север и търсеше пословичните прашинки във въздуха. Накрая Кородор щеше да го намери, но Дом беше почти убеден, че няма да го прибере веднага. Вероятно щеше да го подържи някой и друг час под благосклонното си наблюдение, защото в края на краищата и Кородор някога е бил млад. Дори и Кородор. Докато баба внушаваше впечатлението, че се е родила осемдесетгодишна.

Освен това Кородор щеше да вземе предвид факта, че от утре Дом става председател и по закон негов шеф. Дом се съмняваше това да му повлияе дори на йота. Старият Кородор с охота се подчиняваше на дълга, щом е строг…

Той се усмихна гордо, когато мидата се вряза гладко в тихата вода. Рибарите поне нямаше да могат вече да му викат чернорък, макар все още да не беше напълно оперен зеленорък. Последното посвещаване можеше да получиш от дагонските рибари само в дълбините през лунна нощ, когато дагоните се надигаха от дълбокото, зейнали с остри като бръснач черупки.

Мидата се удари в тръстиковото легло, Дом скочи леко на брега и я остави да плава в малката лагуна.

Кулата на шегаджиите се извисяваше сред западното небе. Той се спусна напред.

Виж-Що бе изгряла и къпеше стройната пирамида в розова светлина. Мъглата се бе вдигнала над тръстиковите легла в основата й, но върхът, пет мили над морето, се губеше във вечни облаци. Дом се запромъква през сухите тръстики и накрая се намери на метър от гладката млечнобяла стена.

Протегна плахо ръка.

Някога, след като смътно бе осъзнал, че непрекъснатите лекции по планетарна икономика може и да не са най-вкусната храна за едно момче, Хрш-Хгн се бе усмихнал и бе изключил факсборда. После бе донесъл своето копие на „Галактически хроники“ на Суб-Лунен и бе разказал на Дом за шегаджиите.

— Изброй ми расите, признати за човешки от Закона за човечността — започна той.

— Фноби, човеци, дроски и Първа сириуска Банка — заизрежда Дом. — Освен това и роботи клас пети могат да кандидатстват за човешки статут по подчлен първи.

— Дааа… А другите расси?

Дом заброи на пръсти.

— Крипиите са свръхчовеци, роботите клас четвърти са субчовеци, слънцекучетата не влизат в класификацията.

— Дааа?

— За останалите раси не съм сигурен — призна си Дом. — Йовианците и другите. За тях никога не си ме учил на нищо.

— Не е нужно. Те сса ни толкова чужди, ако ме рассбираш. Нямаме нищо обшшщо. Онези неща, които човечесството ссмята за универссални за притежаващите ссамоссъзнание расси — чувсство за самоличносст например, — са просто продукт на умерената двукрака еволюция. Но вссичките петдессет и две расси, открити доссега, сса възникнали през посследните пет милиона сстандартни години.

— Вчера ми говори за това — обади се Дом. — Теорията на Суб-Лунен за галактическия разум.

После фнобът му бе разказал за шегаджиите. Криипиите открили първата Кула на шегаджиите и тъй като нищо не могло да я отвори, пуснали отгоре й жива нигропещериста матрица. После видели, че на кулата нищо й няма, но за сметка на това трите съседни звездни системи били попилени.

Фнобите никога не бяха откривали шегаджийска кула: те открай време си знаеха една. Кулата Фнобис, която се издигаше от морето и се губеше в неизменната облачна покривка, беше причина и основа на разпространената по цялата планета религия Фрсс-Гнхс — съвсем буквално — Стълбът на вселената.

Земните човеци колонисти бяха открили седем — едната плаваше в астероидния пояс на Старата Слънчева система. И тогава основаха Института по шегаджиите.

Младите раси — човеци, крипии, фноби и дроски — се оказаха загледани благоговейно една в друга през една галактика, засипана от спомени за раса, измряла далеч преди времето на човеците. И от това благоговение възникнаха легендите за Света на шегаджиите — блещукащата цел, която щеше да се подиграва на любители на приключения, глупаци и ловци на съкровища на светлинни години разстояние…

Дом докосна кулата. Усети съвсем слабо бодване, после внезапно го прониза болка. Отскочи назад и трескаво заразтрива замръзналите си пръсти, за да ги върне към живот. Най-голям студ кулите излъчваха винаги по обяд; после поглъщаха топлина, но въпреки това се покриваха със скреж.

Дом започна да обикаля кулата. Погледна нагоре и му се стори, че вижда как въздухът на педя разстояние от гладките стени потъмнява, сякаш светлината беше газ, който кулата всмукваше. Не беше логично, но пък притежаваше известна артистична привлекателност.

Към обяд един от флаерите на охраната блесна за миг на западния хоризонт и се отправи на юг. Дом стъпи странично в една туфа ракитак… и се зачуди какво ли търси тук, в блатото. Свобода — това беше. Последния ден на истинската свобода.

Последната възможност да види Опакото, без да е заобиколен от телохранители, както и не дотам биещи на очи предпазни мерки. Беше го планирал толкова подробно, че изпотрепа в спалнята си вездесъщите насекоми роботи на Кородор, които го шпионираха.

А сега трябваше да си отиде вкъщи и да се изправи пред баба. Макар и съвсем лекичко, започваше да се чувства като глупак. Зачуди се какво ли бе очаквал от кулата: чувство на космическо благоговение вероятно, усещане за дълбините на Времето. Но със сигурност не и това злокобно и коварно усещане, че те следят. Същото като вкъщи.

Обърна се.

Разнесе се съскане на прегрял въздух — нещо мина покрай лицето му и се удари в кулата. Там, където се бе ударило в замръзналата стена, горещината разцъфна в цвете от ледени кристали.

Дом се сниши инстинктивно, претърколи се няколко пъти, скочи на крака и си плю на петите. Край него премина и второ изригване и сухото валмо водорасли отпреде му избухна в дъжд от искри.

Потисна желанието си да се огледа. Кородор го бе школувал безмилостно как да действа при опит за убийство. Да разбереш кой е убиецът, беше твърде малка награда за това, че са те убили. Кородор казваше:

— Цената на любопитството е смъртоносно преживяване.

В края на лагуната Дом се стегна и се гмурна. Когато цопна във водата, трети изстрел прониза гърдите му.

Зазвъняха големи камбани — далеч навътре в морето или може би в главата му. Хладната зеленина успокояваше, а мехурчетата…

Дом се събуди. По внушен инстинкт остана със затворени очи и внимателно заопипва обкръжението си.

Лежеше върху онази смес от пясък, тиня, сухи тръстикови стебла и охлювни черупки, която в по-голямата част на Опакото минаваше за почва. Беше на сянка, а тътенът на прибоя отекваше съвсем наблизо. Почвата леко се люлееше в ритъма на вълните. Въздухът миришеше и имаше вкус на сол, примесена с блатна тиня, тръстиков прашец и… още нещо. Влажно, спарено и много познато.

На няколко сантиметра от него нещо клечеше. Дом поотвори съвсем лекичко едното си око и съзря дребна твар, която го гледаше втренчено. Провисналите й телеса бяха покрити с розови косми, стърчащи от люспеста кожа. Муцуната й беше неудачен компромис между човка и хващателен хобот. Имаше три чифта крака, но не и два еднакви например. Беше, кажи-речи, легенда на Опакото.

Някой бе наклал огън. Дом се опита да се надигне — все едно бяха забили в гърдите му нажежена желязна греда.

— О джувиндо мей псутиви — обади се нежен глас.

Над него изплува лице, излязло от някой кошмар. Кожата беше сива и висеше на гънки под очи, четири пъти по-големи от нормалните, чиито ирисчета приличаха на цопнали в мляко мъниста. Огромните плоски уши бяха извърнати към Дом. Миризмата на спарено го притискаше. Лицето бе украсено с чифт огромни слънчеви очила.

Фнобът се опитваше да говори на джанглийски. Дом събра сили и му отговори на фнобски. Тоя език трошеше челюсти.

— Учен — рече сухо фнобът. — Казвам ссе Фффшс. А ти си предеседателят Сабалос.

— Чак утре ще съм — изстена Дом и лицето му се сгърчи в гримаса — болката пак го бе връхлетяла.

— А. Да. Не прави никакви ресски движения в никакъв сслучай. Лекувах ти изгарянето. Повърхносстно е.

Фнобът се изправи и излезе от погледа на Дом. Ситната твар продължаваше да го гледа втренчено.

Дом извърна бавно глава. Лежеше на малка полянка в средата на един от плаващите острови, от които гъмжеше блатото. Той се движеше бавно и — забележете — срещу вятъра. Нейде изпод чергата от тръстики от време на време изтуптяваше древен деутериев двигател.

Грубо тъкана мрежа покриваше ливадата и я правеше невидима за поглед от въздуха. С двигателя и спомагателните механизми, които сигурно се криеха под дебелия тръстиков килим, островчето не би запазило тайната си дълго дори и от най-простите уреди за претърсване. Но в блатото имаше няколко стотици хиляди острова. Кой ще тръгне да ги претърсва всичките?

В ума на Дом започна да се оформя заключение.

Фнобът мина пред него, подмятайки замислено в ръце двуостър нож тшури. Дом беше гол, както го е майка родила — само със сухата сол по черната му кожа. Фнобът го притесняваше с присъствието си. От време на време спираше да си подмята ножа и се втренчваше в него.

И двамата чуха далечното фшшт-фшшт на флаер. Фнобът се наведе встрани, размести някакви тръстики и островът забави ход, после се метна към Дом и притисна ножа о гърлото му.

— Да не си гъкнал! — изкомандва той.

Останаха неподвижни, докато флаерът не се стопи в далечината.

Фнобът беше контрабандист на пилак. С разрешение от Съвета на Опакото дагонските рибари излизаха по стотина, когато огромните двуклапи се надигаха от дълбините, за да грабнат перлите от седефен пилак на лунна светлина. Използваха предпазни въжета, кожени брони и сложни допълнителни процедури. Сподиряше ги плаващата фабрика, на която имаше и болница. Там липсваща ръка например беше дреболия, а дори и смъртта невинаги беше фатална.

Имаше и други рибари. Те заменяха сигурността за авантюризма и срещу цената на незаконното богатство приемаха пълната липса на възможност да го похарчиш. Винаги работеха сами и притежаваха редица ценни умения. Онова, което успееха да грабнат от морето, си беше тяхно и само тяхно, включително и смъртта. Съветът спорадично провеждаше по някоя кампания срещу тях и предприемаше половинчати опити да прекрати междупланетната контрабанда на пилак. Вече не убиваха заловените контрабандисти — това със сигурност би престъпило Единствената заповед, — но на Дом му хрумна, че за хора от тяхната порода алтернативното наказание бе далеч по-лошо от смъртта, която те ухажваха всяка вечер. Значи контрабандистът се гласеше да го убие.

Фнобът се изправи — все още държеше ножа за по-тежкото предно острие.

— Защо съм тук? — попита Дом със слаб гласец. — Последното, което си спомням…

— Ти безметежно си плаваше ссред лилиите с белег от изгаряне на гърди. Ссилите за ссигурносст сса излезли още призори. Като че търссеха някого — може би пресстъпник, — та ме хвана леко любопитсство и те взех.

— Благодаря ти — рече Дом и се намести в седнало положение.

Контрабандистът сви рамене — странно изразителен жест при кокалесто тяло с щръкнали нагоре рамене.

— На какво разстояние сме от кулата?

— Намерих те на четирийсет километра от Небесната колона. Оттогава трябва семе изминали около два километра.

— Четирийсет! Но край кулата някой стреля по мен!

— Може би плуваш добре за удавник.

Дом внимателно стана на крака, без да откъсва очи от ножа.

— Събираш ли много пилак?

— За двайсет и осем години осемнайсет кила — рече фнобът, като разсеяно гледаше към небето.

Дом бързо пресметна инстинктивно.

— Трябва да си много сръчен.

— Много пъти умирам. По други времеви линии. Може би тази вселена е моят шанс едно на милион, а всичките ми хиляди други „аз“ са мъртви. Какво ли е тогава сръчността?

Ножът продължаваше да прелита от длан в длан. Над главите им слънцето сияеше като гонг. На Дом му се замая главата и за кратко му се догади, но успя да се удържи прав. Чакаше шанса си.

Фнобът примигна.

— Търся поличба — рече той.

— За какво?

— За да разбера дали трябва да те убивам.

Ято сини фламинго бавно прелетя над тях, пляскайки с криле. Дом си пое въздух и се приготви.

Ножът бе хвърлен по-бързо, отколкото би могъл да го проследи. Проблесна веднъж високо горе. Едно фламинго изпадна от ятото, сякаш щеше да каца, и тупна сред тръстиките. Напрежението във въздуха изпука като леко подръпната жица.

Без да обръща внимание на Дом, контрабандистът изприпка към пернатото, измъкна ножа от гърдите му и се захвана да го скубе. След минутка спря, погледна рязко нагоре и насочи ножа към Дом.

— Един съвет от мене. Никога повече да не ти е минало през ума да предприемаш героичен скок към някого, който държи нож тшури. Имаш аура на човек ссс много животи за пропиляване. Може би затова рисскуваш лессно живота си. Но глупавите жесстове ссрещу насочен нож обикновено свършват тъжно.

Дом позволи на напрежението да го отпусне, осъзнал, че мигът на опасност е отминал, няма го вече.

— Освен това — продължи контрабандистът — ти благодарността за нищо ли я нямаш? Скоро ще ядем. После може би и ще си поговорим.

— Има много неща, които бих искал да узная — рече Дом. — Кой стреля по…?

— Шшшт! Въпроси, на които не може да ссе отговори — защо да ги задаваме? Но не изключвай от вниманието си бейтъра.

— Бейтъра?

Фнобът погледна нагоре.

— Не си ли чувал за вероятностната математика? Утре ще станеш председател на Ссъвета на Опакото и наследник на неизброими богатства. Значи първо ще поговорим, а после ще ядем.

Виж-Що бе увиснала сред мъглите, които изпълзяваха от блатото. Островът плаваше подгизнал през лепкавата завеса и оставяше подире си диря от мъгла, която се гърчеше във фантастични извивки над блато, добило изведнъж злокобен вид.

Ффф-шс излезе от плетената колиба в края на острова и заби пръст в бялото.

— Радарът рассправя, че флаерът ти надали е на повече от ссто метра нататък. Така че те осставям тук.

Стиснаха си тържествено ръцете. Дом се обърна и тръгна към края на водата, после се извърна отново — фнобът се бе втурнал подире му. Носеше в ръце малката плъхоподобна твар, която бе прекарала по-голямата част от пътуването в сън, увита около врата му.

— Утре вероятно големи церемонии шшще паднат?

Дом въздъхна.

— Да, боя се, че да.

— И ще получиш подаръци може би? Такъв ли е редът?

— Да. Но баба разправя, че повечето подаръци ще са от ония, които после ще търсят услуги. Както и да е, бездруго ще ги връщам.

— Аз не търсся усслуги, а и ти няма да върнеш този сскромен подарък — рече фнобът и му поднесе създанийцето, което се бореше с всичка сила. — Вземи го. Знаеш ли какво е това?

— Блатен иг — кимна Дом. — Един от символите на планетарния ни герб наред със синьото фламинго. Но от зоопарка разправят, че на планетата били останали само около триста, така че не мога…

— Този дребния ми върви по петите вече четири месссеца. Ще дойде сс тебе. И без това уссещам, че сскоро ще ме напуссне.

Игът скочи от ръката на фноба и се настани на врата на Дом, захапа отново опашката си и захърка здравата. Дом се усмихна, а контрабандистът откликна с кратка лигава гримаса.

— Той ми носи късссмет — рече фнобът. — Глезотия вероятно. — Той погледна към една от издутите луни на Опакото, която изгряваше от юг.

— Нощессс ще е хубава нощ за лов — рече той и след две крачки се изгуби във все по-гъстата мъгла.

Дом отвори уста да каже нещо, но остана така, смълчан.

Обърна се и се гмурна в топлото вечерно море.

Тежкият корпус на флаер от охраната се люлееше върху вълните до собствения му летателен апарат. Щом се метна на борда, върху плоската палуба изникна фигура.

Пред погледа на Дом цъфна първо мерникът на молекулярен стрипер, а после — засраменото лице на млад офицер от охраната.

— Стой! Извинете, сър, не разбрах, че…

— Открихте ме. Браво на вас — рече студено Дом.

— А сега си отивам вкъщи.

— Ъ-ъ, имам заповед да ви върна обратно — рече стражникът.

Дом не му обърна никакво внимание и се прехвърли на борда на собствения си флаер. Стражникът преглътна, погледна стрипера, после Дом и се втурна към командната кабина. Докато стигне до радиопредавателя, флаерът на Дом вече беше на стотина метра и подскачаше от вълна на вълна, преди да се плъзне нагоре и да полети над морето.

Из „2001 и изобщо: Анекдотична история на пътешественика в космоса“ от Чарлз Суб-Лунен (Издателство „Фгхс-Хрс и Калиня“, Тера нова)

„Трябва да споменем за Опакото и за фамилията Сабалос, тъй като двете на практика са синоними. Опакото — мек свят, който се състои предимно от вода и много малко други работи — е една от двете планети на ВЩ Акуирии. Климатът й е приятен, макар и влажен, храната — монотонна вариация на тема риби, народът — интелигентен, жилав и — поради съдържанието на ултравиолетови лъчи в слънчевата светлина — без изключения чернокож и плешив. Планетата е заселена в Годината на дирещия маймун (675 г. с. С.) от малка група хора земляни и по-малка колония фноби, вероятно там панчовешките отношения са по-добри, отколкото на всяка друга планета.

Джон Сабалос — основателят на династията — си построил къща край Шавливата река с изглед към морето — към Великото скрибуцащо блато. Единственото умение, което владеел, бил късметът. В гигантските плаващи двуклапи, обитаващи водните дълбини, той открил перла с диаметър един метър. Била съставена най-вече от суров пилак, който се оказал едно от нарастващия напоследък брой средства, предизвикващи имунитет към смъртта. Освен това се оказало, че пилакът не притежава редица от злополучните странични ефекти на останалите двадесет и шест средства. Той се превърнал в основа на фамилното състояние. Джон Първи разширил къщата си, насадил черешова градина, станал първият председател, когато Опакото приело управление от Директорски съвет, и починал на триста и една годишна възраст.

Синът му Джон II е известен като прахосник. Достатъчен е един пример: купил цял товар редки плодове от Трето око, при пристигането им повечето били изгнили. Една от плесените представлявала чудновата зелена слуз. По невероятно стечение на обстоятелствата се оказало, че тя има странни регенеративни свойства. За една година, тъкмо когато риболовът на дагони започвал да става почти невъзможен поради високия процент на злополуки сред рибарите, да имаш поне един крайник със зеленикавия оттенък на предизвикващото деление на клетките гугу, се превърнало в белег за мъжественост.

Джон II купил Хей-опсовата пирамида от Тсионския подкомитет на Земния съвет и я преместил цялата накуп сред една пустинна земя на север от куполите на своя дом. Когато направил оферта да откупи Луната, с която да замени малката, но вършеща работа луна на Опакото, малката му дъщеря Джоун I го залостила в едно имение от другата страна на планетата и поела поста изпълнителен директор. В нейно лице семейното богатство на Сабалос, което досега зависело от усмивката на съдбата, намерило своя пръв рицар. За година то се удвоило. Строга садхимистка, тя наложила много реформи, включително и прокарването на Закона за човечността.

Синът й, Джон III — тя намерила време и за кратък контракт с някакъв свой братовчед, — станал бляскав вероятностен математик в онези първи и вълнуващи дни на това изкуство. Предполага се, че за него това било мирно бягство от майка му и жена му Виан — земна благородничка с големи връзки, с която той бил съединен в контракт, с цел да се заздравят връзките със Земята. Той изчезнал при странни обстоятелства точно преди раждането на второто му дете, легендарния Дом Сабалос. Знае се, че е претърпял нещастен случай нейде из покриващите цялата планета блата.

Около младия Дом се е изградила цяла митология. Много от отнасящите се за него истории са очевидно апокрифни. Например, твърди се, че в деня на неговата инвеститура като председател на Планетния съвет той…“

Звездите вече бяха изгрели, когато Дом стигна до кея, прострял се от домовете куполи далеч навътре в изкуственото пристанище, където държаха дивите ветромиди.

Лампите светеха. Някои от рибарите първа смяна вече подготвяха мидите за нощния риболов; една старица препържваше кралски миди на печка с въглища. От тенекиено радио, поставено на дъските, се носеше стара земна песен с рефрен „Краката ти големички са твърде“.

Дом привърза лодката на кея до огромния, стихнал корпус на болничен кораб и се изкатери по стълбата.

Докато вървеше към куполите, усети каква тишина цари наоколо. Разливаше се около него като вълна. Фигурите, които се открояваха в светлината на лампите, замръзваха, вперили погледи в него. Дори и старицата вдигна тигана от печката и го погледна. В погледа й имаше нещо остро.

Докато се изкачваше бавно по стълбите към главния купол Сабалос, Дом чу звук. Някой подхвана:

— Значи не бил като баща си, каквото и да… — и после го сръчкаха да си мълчи.

До вратата стоеше робот клас трети, въоръжен с архаично говорно устройство. Щом го приближи, той се събуди с бръмчене и зае наперена стойка.

— Стой, кой там? Неприятел или приятел на Земята? — изграчи той, а лекичко ръждясалият му високоговорител позамаза краищата на традиционното садхимистко предизвикателство.

— ВРАГ, разбира се — отвърна Дом, като потисна желанието си да отговори невярно. Беше го направил веднъж — да види какво ще стане. Гърмът временно го бе оглушил, а резонансът срути един склад. Баба, която рядко се усмихваше, направо си умря от смях, а после го съдра от бой, за да е сигурна, че си е научил урока както трябва.

— Минавай, ВРАГ — рече стражникът.

Щом премина покрай него, комуникаторът на гърдите му засвети.

— Добре — рече Кородор. — Дом, един ден ще ми обясниш как така си се измъкнал, без да задействаш алармите.

— Наложи се да понауча това-онова.

— Пристъпи по-близо до скенера. Аха. Този белег ти е нов.

— Някой ме простреля в блатата. Нищо ми няма.

Отговорът на Кородор дойде бавно — владееше се така, че беше достоен за възхищение:

— Кой?

— Че откъде да знам? Както и да е, оттогава минаха часове. Аз… ъъ…

— Влизаш вътре и след десет минути идваш в канцеларията ми и ми разказваш най-подробно днешните събития — ама толкова подробно, че и ти да се смаеш. Ясно?

Дом вдигна дързък поглед и прехапа устни.

— Тъй вярно, сър — рече той.

— Добре. В такъв случай мен може би няма да ме пратят за претопяване с все ченето, а тебе няма да те затворят в някой купол за цял месец — гласът на Кородор омекна с една идея. — Какво е това нещо около врата ти? Познато ми изглежда.

— Блатен иг.

— Те не бяха ли много редки?

Дом погледна планетния герб над вратата, където едно синьо фламинго и едно лошо изображение на блатен иг крепяха садхимистки символ на лазурно поле. Под него, изрязана дълбоко в камъка — всъщност далеч по-дълбоко от необходимото, — се мъдреше Единствената заповед.

— Преди време познавах един контрабандист, който си имаше такова — продължи Кородор. — Разказват се една-две странни легенди за тях. Предполагам, че знаеш, разбира се. Предполагам и, че нищо няма да стане, ако го внесеш.

Комуникаторът угасна. Роботът отстъпи встрани.

Дом заобиколи главните покои. От кухнята се носеше врява — подготвяха утрешния банкет. Той тихичко се промъкна вътре, сграбчи една чиния водораслени хапки от най-близката до вратата маса и бързичко се изниза. Сподири го фнобска клетва, но с това се приключи и той се понесе по коридора, докато се заби в лабиринт от складове и килери.

Малкият двор бе покрит с опушена пластмаса, та оставаше мрачен дори и по пладне, когато Виж-Що печеше най-силно, а и самата пластмаса бе пронизана от тънки тръбички, които постоянно бълваха лека мъглица.

През двора минаваше тръстикова пътека, а по земята личаха нечии опити да сади плесен. Дом дръпна встрани подгизналата входна завеса и пристъпи вътре.

Хрш-Хгн седеше в плитка вана с хладка вода и четеше един куб на светлината на лампа с рибено масло. Той махна на Дом с двуставна длан и извъртя око към него.

— Радвам есе, че сси тук. Чуй ссега това: „В сскален отломък на двайссет километра южно от Рампа, планета Трето око, сса открити косстни осстанки, ссвързани не сс миналото, а сс бъдещето, което…“

Фнобът спря да чете и внимателно постави куба на пода. Погледна първо физиономията на Дом, после белега и най-накрая — ига, който все така си стоеше увит на кравайче около врата му.

— Играеш театро — рече Дом. — Много добре се справяш, но играеш театро. Със сигурност си по-добър от Кородор и хората по кея.

— Есстесствено, ние ссе радваме да те видим жив и здрав.

— Всички ме гледате така, сякаш съм възкръснал от мъртвите.

Фнобът примига.

— Хрш, утре ще стана председател на съвета. Не че за мен е кой…

— Това е много почетен пост.

— … но няма кой знае какво значение, защото властта, истинската власт, е в ръцете на баба. Обаче според мен е редно един председател да знае това-онова. Като например защо ти никога не си ми казал нищо за вероятностната математика? И какво се е случило с… как точно е умрял баща ми? Чувал съм рибари да разправят, че е станало в Старото скрибуцащо блато.

В последвалата тишина игът се събуди и захвана да се чеше като изоглавен.

— Хайде де — подкани го Дом, — учител си ми.

— Ще ти расскажа утре сслед церемонията, къссно сстана вече. Тогава вссичко ще ти бъде обясснено.

Дом се изправи.

— Но ще ти имам ли някога отново доверие? Стига, Хрш, това е важно. А ти пак разиграваш театро.

— О, така ли? И какви чувсства ссе опитвам да сскрия?

Дом се вгледа в него.

— Хммм… според мен страх. И… хммм… жал. Да. Жал. А ти си ужасен.

Завесата се люшна зад него. Хрш-Хгн изчака стъпките му да заглъхнат и се протегна към комуникатора.

— Е? — обади се Кородор.

— Дойде да ме види. Замалко да ссе изпусна! Боже мили, той ми четеше мисслите! Как да позволим това да сстане?

— Няма да го позволим. Ще се опитаме да го предотвратим, разбира се. Но то ще стане, или седемдесет години вероятностна математика ще изтекат в отходния канал.

— Някой му е рассказал за вероятносстната математика — рече Хрш-Хгн — и осевен това ме пита за баща сси. Ако пак ме пита, предупреждавам те, че ще му кажа — жал ми сстава, като го гледам.

— Ще му кажеш, така ли?

Фнобът сведе поглед и се умълча.

Навън в морето дагоните се надигаха — стотици, верни на древния инстинкт. Уловът бе необикновено голям, което според рибарите беше поличба — де да можеха и да разберат накъде сочи пръстът на съдбата! Когато призори й последната вълничка утихна, намериха малко тръстиково островче — безлюдно, наполовина потънало, — което безцелно се носеше по водите.