Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (1)

Пролог

— Вече не издържам, скъпи! Трябва да направиш нещо!

— Имаш предвид да се отървем от него ли?

— Искам да кажа да направиш нещо, каквото и да е! Вчера накара Бенджи да му лъсне ботушите. Представяш ли си?

— О, Бейб, не е кой знае какво! На човек му трябва време, докато преодолее синдрома на лъснатите ботуши и строевата подготовка.

— Отгоре на всичко ги глези. Прекарва с тях цялото си време и децата го боготворят, дори когато ги кара да изпълняват команди мирно и равнис! Не е честно!

— Скъпа, той им е чичо, а чичовците имат специални привилегии като бабите и дядовците. Така поне децата не правят бели. Това никак не е малко, особено що се отнася до Еди.

— О, аз обичам Рич! Когато го държаха в плен на онова ужасно място, се молих от цялото си сърце за него, но, честна дума, Кен, той понякога ме влудява!

— Влудява всички ни, Бейб, но трябва да проумееш, че Рич си е такъв. Спомням си как ни командваше, докато бяхме деца без баща, а майка ни беше болна. Шест седмици след постъпването му във Военновъздушната академия той строяваше всички и там. Мама казваше, че той е точно като татко. Не го прави от злоба, просто си е такъв. Ако не беше…

— Зная, ако не беше войната, ако не го бяха изпратили да лети с онзи отвратителен, шумен, чудовищен…

— F-15!

— Няма значение. И аз се гордея с него, Кен, но, за Бога, ако още веднъж се опита да ми състави списък за пазаруване, ще му цапна един!

— Хубаво, само внимавай да не нараниш гърба му.

— Зная, зная, аз съм снахата-чудовище, а той е героят от войната, ранен военнопленник и…

— Точно така, Бейб. Всъщност… Дали Алис би се върнала при него? Може би, ако успеем да ги съберем…

— Само през трупа ми! Може и да ме вбесява, но той все още е любимият ми девер. Освен че е повлекана, зная със сигурност, че още преди да бе минала и година от сватбата им с Рич, Алис и онзи счетоводител…

— Добре де… Може би не Алис… Все пак Рич е само на четиридесет и две.

— Повярвай ми, любими, по-големият ти брат Рич Киган съвсем не е за пренебрегване!

— Хей, я не се увличай толкова! Да говорим сериозно. Нали си спомняш старата къща, превърната в ловна хижа, която дядо Киган построил някъде на юг в Каролина? По-точно в северната й част, на някакъв остров.

— Хижата беше ли включена в завещанието? Точно когато го четяха трябваше да заведа Стиви до тоалетната, а когато се върнахме, вие вече бяхте разпределили имотите.

— Тази къща била дадена под наем за деветдесет и девет години и те изтичат съвсем скоро — през март. Хорнстайн знаеше само толкова от книжата, които намери в старото ковчеже за документи на дядо. Както и да е, никой от нашето поколение не е виждал мястото. Чудя се дали все още съществува.

— Тогава защо се занимаваме с него? Щом не може да излекува бронхита на Бенджи или да плати таксата за колежа на Битси…

— Не, но може да ни освободи от нещо друго, което през последните няколко месеца ни побърква.

— Имаш предвид…

— Точно така. Брат ми има нужда от нещо, което да преследва докрай.

— Тогава защо да не…

— Ами да, защо не?