Хорхе Луис Борхес
Отстояване на Бувар и Пекюше

Историята на Бувар и Пекюше е измамно проста. Двама преписвани (чиято възраст, както на Алфонсо Кихано, докосва петдесетте години) завързват тясна дружба: едно наследство им позволява да напуснат своята служба и да се установят на село; там се захващат агрономство, цветарство, производство на консерви, анатомия, археология, история, мнемоника, литература, водолечение, спиритизъм, гимнастика, педагогика, ветеринарна медицина, философия и религия; всяка една от тия разнородни дисциплини им отрежда по един провал; след двадесет или тридесет години, разочаровани (ще видим, че „действието“ не се развива във времето, а във вечността), поръчват на дърводелеца един двоен чин и се заемат да преписват, както преди^[1].

Шест години от своя живот, последните, посветил Флобер да разглежда и да упражнява тази книга, която накрая останала недовършена и за която Гос, такъв поклонник на Мадам Бовари, ще отсъди, че е лудост, а Реми дьо Гурмон ще я определи като капиталното творение на френската литература и попоти на литературата.

Емил Фаге („сивкавия Фаге“ го нарекъл някога Гершунов) публикувал в 1899 монография, която има добродетелта да изчерпи доводите против Бувар и Пекюше, което е едно удобство за критическото обследване на творбата. Флобер, според Фаге, сънувал една епопея на човешката идиотщина и ненужно й дал (движен от спомени за Панглос и Кандид, а може би за Санчо и Кихот) двама главни герои, които не се допълват и не се противопоставят и чиято двойственост не отива по-далеч от словесно изкуство. Създадени или постановени тези кукли, Флобер ги кара да изчетат една библиотеката да не я разберат. Фаге разобличава момчешкото на тази игра и опасността й, тъй като Флобер, за да измисли реакциите на двамата си простаци, изчел хиляда и петстотин съчинения по агрономство, педагогика, медицина, физика, метафизика и т.н. с намерение да не ги разбере. Забелязва Фаге: „Ако човек се запъне да чете от гледището на човек, четящ, без да разбира, в много скоро време няма да разбира съвсем нищо и ще стане тъп за своя сметка.“ Фактът е, че петгодишното съжителстване постепенно преобразило Флобер в Пекюше и Бувар или (по-точно) Пекюше и Бувар — във Флобер. Първите, в началото, са двама идиоти, подценявани и мачкани от автора, но в осма глава се появяват прочутите думи: „Тогава една жалка способност, достойна за съжаление, възникна в техния дух — да виждат глупащината и да не могат вече да я търпят.“ И после: „Натъжаваха ги незначителните неща: вестникарските съобщения, профилът на един буржоа, някоя дивотия, дочута случайно.“ Флобер в тази точка се помирява с Бувар и с Пекюше — Бог с творенията си. Това се случва навярно във всяка обширна или просто жива творба (Сократ става Платон, Пер Гинт става Ибсен), но тук изненадваме мига, в който мечтател, за да го речем с една сродна метафора, забелязва, че мечтае себе си и че формите на неговата мечта са той самият.

Първото издание на Бувар и Пекюше е от март 1881. През април Анри Сеар опитал това определение: „Един Фауст в две личности.“ В издание на Плеядата Дюменил потвърждава: „Първите думи на Фаустовия диалог, в началото на първата част, са целият план на Бувар и Пекюше.“ Тези думи, в които Фауст се вайка, че напразно бил учил философия, юриспруденция, медицина и, уви!, богословие. Пък и Флобер вече бил писал: „Бувар и Пекюше е историята на един Фауст, който е и един идиот.“ Да задържим тази епиграма, в която по някакъв начин се шифрова цялата заплетена полемика.

Флобер заявил, че едно от намеренията му било преглед на всички съвременни идеи; неговите хулители привеждат следния довод: фактът, че преразглеждането е възложено на двама тъпоумници, е достатъчен, за да го обезсмисли. Да се извлече от премеждията на тия двама смешници суетността на религиите, науките, изкуствата не е нищо друго освен нахален софизъм или просташка измамност. Провалите на Пекюше не означават провал на Нютон.

За да се отхвърли това заключение, обичайното е да се отрича предпоставката. Така Дюменил и Дижон извикват в паметта един откъс от Мопасан, Флоберов душеприказчик и ученик, където се чете, че Бувар и Пекюше са „два твърде бистроумни духа, посредствени и простодушни“. Дюменил подчертава епитета „бистроумни“, ала свидетелстването на Мопасан — или на самия Флобер, ако се постигнеше — никога няма да бъде толкова убедително, както самият текст на произведението, който изглежда налага думата „простаци“.

Оправданието на Бувар и Пекюше, осмелявам се да внуша, е от естетически порядък и има твърде малко или няма нищо общо с четирите фигури и деветнадесетте форми на силогизма. Едно нещо е логическата строгост и друго — традицията и вече почти инстинктивната традиция да се турят основните думи в устата на простите и на лудите. Да припомним и почитта, която ислямът отдава на идиотите, защото се разбира, че техните души били изтръгнати от небето; да припомним онези места от Писанието, в които се чете, че Бог избрал простотата на света, за да посрами мъдреците. Или, ако конкретните примери са за предпочитане, да помислим за Честъртъновия Жив човек, който е видима планина от простота и бездна от мъдрост, или онзи Джон Скот, който разсъдил, че най-доброто име на Бога е Nihilum (Нищо) и че „той самият не знае какво е, защото не е едно какво…“ Император Монтесума рекъл, че смешниците поучават повече, отколкото мъдреците, защото дръзват да казват истината; Флобер (който, в края на краищата, не работел върху някаква строга демонстрация, едно Погубване на философите, а върху сатира) като нищо е могъл да се погрижи да повери своите последни съмнения и най-тайните си страхове на двама безотговорници.

Уместно е да бъде съзряно едно по-дълбоко оправдание. Флобер бил поклонник на Спенсър; в Началата на учителя се чете: вселената е непознаваема поради достатъчната и ясна причина, че да се обясни един факт означава да бъде отнесен към друг, по-общ, и че този процес няма край^[2] или ни отвежда до една истина, вече тъй широка, че не можем да я отнесем към никоя друга; сиреч, да я обясним. Науката е крайна сфера, която расте в безкрайното пространство; всяко ново разширение я кара да обхване една по-голяма област от непознатото, ала непознатото е неизчерпаемо. Флобер пише: „Все още не знаем почти нищо, а бихме искали да отгатнем тази последна дума, която не ще ни бъде разкрита никога. Безумието да стигнем до едно заключение е най-зловещата и безплодна от маниите.“ Изкуството борави по необходимост със символи; най-голямата сфера е една точка в безкрайното; двама нелепи преписвачи могат да представляват Флобер, а също и Шопенхауер или Нютон.

Тен повторил Флобер, че сюжетът на романа му изисквал едно перо от XVIII век, сбитостта и хапливостта (le mordant) на един Джонатан Суифт. Може би е говорил за Суифт, защото е почувствал по някакъв начин сродството на двамата велики и тъжни писатели. И двамата мразели с грижовна свирепост човешката простотия; и двамата документирали тая омраза, съставяйки в продължение на години изтъркани фрази и идиотски мнения; и двамата искали да сломят честолюбието на науката. В третата част на Гъливер Суифт описва достопочтена академия, чиито индивиди предлагат човечеството да се откаже от устен език, за да не се изразходват белите дробове. Други омекотяват мрамора, за да майсторят възглавници и възглавнички; трети се стремят да разпространяват безвълнести овце; четвърти вярват, че разрешават загадките на вселената посредством дървено скеле с железни ръчки, съчетаващо произволно думи. Това изобретение се противопоставя на Великото изкуство на Люл…

Рьоне Дешарм е изследвал и отхвърлил летоброенето на Бувар и Пекюше. Действието изисква около четиридесет години; главните герои са по на шестдесет и осем, когато се отдават на гимнастика, същата година, когато Пекюше открива любовта. В книга, тъй населена с обстоятелства, времето обаче е неподвижно; вън от опитите и провалите на двамата Фаустовци (или на двуглавия Флобер) нищо не се случва; липсват обикновените превратности и съдбовността, и случайността. „Статистите на развръзката са тези на въведението — никой не пътува, никой не умира“ — забелязва Клод Дижон. На друга страница заключава: „Интелектуалната почтеност на Флобер му е изиграла ужасен номер: накарала го е да претовари своя философски разказ, за да запази перото си на романист, за да го напише.“

Небрежностите или презренията, или свободите на последния Флобер са объркали критиците; аз вярвам, че виждам в първите един символ. Мъжът, който с Мадам Бовари изкова реалистичния роман, бе и първият, който го скъса. Честъртън едва вчера писа: „Романът като нищо може да умре с нас.“ Инстинктът на Флобер предусетил тази вече настъпваща смърт — не е ли Одисей със своите планове, часови разписания и уточнения блестящата агония на един жанр? — и в пета глава на творбата осъжда Балзаковите „статистически или етнографски“ романи и, разпростирайки се, тия на Зола. Затова времето на Бувар и Пекюше клони към вечността; затова главните герои не умират и ще продължават да преписват, близо до Кан в Северна Франция, своя отживял Comucue, тъй и нечували за 1914, както и за 1870, затова творбата гледа назад, към притчите на Волтер и на Суифт, и на ориенталците, и напред, към притчите на Кафка.

Има може би друго разковниче. За да осмее копнежите на човечеството, Суифт ги приписал на пигмеите или на маймуните; Флобер — на два гротескни субекта. Очевидно, ако световната история е историята на Бувар и Пекюше, всичко съставящо я е смешно и трошливо.