Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (1)

(Новели, разкази, миниатюри)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ

Първо издание

Редактор Христиана Василева

Художествен редактор Антон Радевски

Технически редактор Светла Петрова

Коректор Ива Динева

(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)

Тираж 25112

Поръчка N 36/1988 ГОДИНА на изд. „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“

Дадена за набор НА 20. IX. 1988 Г. излязла от печат на 25. I. 1989 г.

ДП „ДИМИТЪР НАЙДЕНОВ“ — В. ТЪРНОВО Цена 1,33 лв.

(C) Дончо Цончев, 1989 c/o Jusautor, Sofia


ПРЕДГОВОР НОМЕР I (от 1968 година)

Един геолог има много време за мълчание, което в нормалния случай значи: за гледане и за мислене Това е най-същественото. Добре — ще кажете. — той би могъл да заживее като полудив овчар или пък като отшелник, унесен в бога, в себе си, в това наоколо. Но след като той веднъж е развратен от шумотевицата на големия град и от затворената в кръг неврастения на цивилизацията, от опиума или от нектара на науките, изкуствата, платените лъжи, тази възможност — оказва се — му е отнета. И ехото — на ритми, думи и лица; на пози, жестове и светлини; на най-съществените доловени истини за молекулите, планетите, душите — клокочи в него непрестанно дори когато мисли, че изцяло е погълнат от околното спокойствие, от дишането си, от битката и битието на шарената малка буболечка, понесла жаждата си за живот из неизвестното на гъстите треви.

И ето, геологът няма избор. Той просто не може да бъде овчар и отшелник. Единственото приемливо е — пак Робинзон Крузо. А като няма и Петкан? Започваш да си правиш книжен.

С един книжен Петкан можеш да поговориш за туй, за онуй. Той може да бъде подиграван за нещо, молен за друго, може да му се предлагат шеги, любов, различни истории. Най-сетне може и да му се разказва за този естествен, невероятен и растящ страх от милиардогодишната смърт на скалите (бивши дъна на гъмжащи от живота морета), а също за празника на живите в сегашния миг (бъдещи скелети и черупки в пръстта) и ето как полека-лека зазяпаният и умислен геолог вече напрегнато чака да свърши денят, да падне тихата-тиха вечер, да свирнат щурците към месечината над букака, елите, тревите; да дойдат разкошните съботи и недели и дъждове; или пък просто другите да кажат: „Пак ни писна!“ — да слязат в някое село (да пият там бира и мента, да идат на кино и да гледат филм от войната), та двамата с Петкан, толкоз красиво самотни, да си взаимно въздъхнете.

Има ли смисъл още да се оправдавам?

Ето ви част от моя книжен Петкан. Така да се каже — общият вид на лицето му.

Едни от вас няма да го харесат сигурно, но аз не се чувствам много виновен, защото го правя както мога и какъвто го искам. Освен това хвърлените ви на вятъра стотинки и минути няма да бъдат кой знае колко много, та да се чувствам притеснен (хайде, зная, че сте губили много повече, и то съвсем за глупости).

А на онези, които неусетно ще го изтърпят, както и на другите, които искрено биха му се зарадвали, направо обещавам при добър случай да демонстрирам повече от неговите гримаси. Един прекрасен ден не е изключено (както се заканвам отдавна) да го покажа и целия, с всичките му книжнопеткански подробности. Но това очевидно е дълга и сложна работа, нека я оставим за времето.

А сега хайде, Петкане, на сцената.

И не забравяй да им се поклониш!