Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ogibogi

Издание

Диви кинозвезди. Джералд Даръл

Редактор: Теодора Станкова

Издателска къща „Пан’96“ ООД, 2001

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

Цена 4,90 лв.

ISBN 954–657–358–2

История

  1. — Добавяне

Девети епизод

От африканската савана долетяхме обратно в Англия. Тук ранната пролет може да бъде много хубава — светлосини небеса, ридове, обкичени с гирлянди от масленожълти иглики, гори, осеяни с тайнствения димно синкав цвят на дивия зюмбюл, поляни, позлатени с лютичета, първи нежнозелени кълнове по клоните, слабо, но топличко слънце.

Но не и когато сте решили да снимате филм за телевизията.

Следващата ни серия трябваше да бъде за езеро и река в Англия — много красиви особено през пролетта, когато водните животни — от попови лъжички до тритони и от видри до еднодневки, започват да си търсят храна.

Но не и тази пролет.

Беше пролет, сякаш по „поръчка“ за филмови творци — оловни небеса, арктични температури, дъждове, градушки, лапавици и накрая, след като вече бяхме убедени, че времето е изчерпало целия си репертоар, заваля сняг. Прелестното езеро, избрано от Джонатан заради прозрачната му и кехлибарена като светло шери вода, стана тинеста мътна чорба, в която не можеше да се види нищичко. Вторият ни обект, река Уай, която обикновено радостно лудува, бистра като стъкло, в скалистото си корито, беше станала неузнаваема от кал и отломки. Спокойно можеше да се сравнява с неприятните потоци лава, бълвани от някакъв мрачен, страдащ от стомашно разстройство вулкан. Излишно е да отбелязвам, че Джонатан изпадна в отчаяние — нож му се забиваше в сърцето, щом погледнеше през прозореца. Ходехме ту на единия, ту на другия обект (разположени, разбира се, в противоположните краища на страната) с напразната надежда, че времето се е оправило. Пола безпомощно провеси нос, защото не бе в състояние да се справи с директорските си задължения — да поддържа духа на целия екип. На всичко отгоре по време на нашите обиколки из света между нея и Джонатан съвсем неразумно се бе разгоряла много голяма любов и те бяха решили да се оженят след завършване на снимките. А като прелюдия към нормалния съпружески живот нямаше нищо по-естествено за Джонатан от това да припише на годеницата си причината за отвратителното време. Изобщо бяха дни на изпитание за всеки от нас.

— Слушай, миличко, защо да не идем да направим кадрите, в които Лий снима бързеите? Няма никакво значение, че водата е кална — доста разумно предложи Пола.

— Чудесна идея! — възкликна Лий, изгаряща от желание да опита как се кара кану в планинска река. Хайде да отиваме, Джонатан!

— Значи ще рискуваш живота на жена ми в тия бързеи, за да си оправиш настроението? Садист такъв! — възмутен се обадих аз.

— Да — унило каза Джонатан. — Мисля, че можем да го направим.

Събрахме багажа си и потеглихме от мътното езеро за планината, в която река Уай се блъска и извива около черните скали. Тук тъмните й плитки се разпиляваха в канарите на големи пенести облаци и непрестанно се разнасяше ромонът и ревът на бързеите. Развълнувана до краен предел, Лий се беше докарала с ален непромокаем костюм и светложълта каска. Напъхаха съпругата ми в тъничко крехко кану и я пуснаха да гребе в един спокоен сектор на реката, за да получи първия си и единствен урок. С цялото си женско своенравие тя след половин час гребеше като инструктора си, дори малко по-добре.

Замисълът беше да покажем как гребецът на кану трябва да използва силата на реката за своите цели: водната струя — за двигател, течението — за управляване на лодката, водовъртежите й в широките места — за убиване на скоростта и за успокояване на движението, нещо като отклонение за „паркинг“. Трябваше да илюстрираме тези тънкости с движението на някои постоянни „жители“ на бурната река, които използват същите начини, за да оцелеят. Монтираха камерата на скалите при пенливите води, а Лий, натъпкана в кануто, зае позиция на около четиристотин метра нагоре по реката и очакваше сигнал, за да тръгне към бързеите. На носа на лодката бе прикрепена малка камера, която се задействаше с едно бутонче близо до дясната ръка на Лий. Достигнеше ли до пенливите води, тя трябваше да го натисне и така да включи камерата за снимки в близък план на самата себе си и на мятащото се по вълните кану. Същевременно голямата камера от брега щеше да ги снима в далечен план. По даден знак кануто се плъзна между назъбените скали, започна да се подмята и да подскача върху бляскавата вода, да забива нос в големите кълба от пяна, сякаш прасе ровеше за трюфели в букети от бели рози. Лий управляваше кануто, като че беше се занимавала само с това през целия си живот, но все пак сърцето ми се свиваше, докато не отби в спокойна вода и не спря. Въздъхнах с облекчение. Но чак тогава разбрахме, че, след като е включила малката камера, Лий в напрежението си да не се обърне неволно е натиснала пак бутончето и е спряла камерата. Трябваше да се повтори целият епизод. Изтеглиха кануто на същата позиция, отново затегнаха в него съпругата ми (вече, разбира се, със самочувствието на стара морска вълчица) и лодката пак започна да се хлъзга и мята като сьомга, която си хвърля хайвера. Този път Лий успя да снима бързеите, без да изключи камерата.

Колко странно е, че всички велики реки в света — Амазонка, Нил, Мисисипи, имат едно и също скромно начало — няколко чаени чаши вода, бликаща от почвата. И постепенно ручейчето набира сили по пътя си към морето и от локвичка се превръща в пълноводна, величествена река. Реките, малки и големи, са артерии и вени на земята, те осигуряват подслон и храна на огромна армия от организми, които живеят във водата или на брега.

По-лесно е да се разбере предпочитанието на доста животни да обитават спокойните езерни води, отколкото усилията на други да се приспособяват към бурната речна среда. За някои видове, отличаващи се с по-необичайна характеристика, вече бяхме получили филм, сниман при определен режим, за да се ориентираме и да направим кадри в близък план, показващи борбата им за оцеляване в неспирно бушуващата река. Например ларвата на обикновения ручейник може да се открие във всяко езеро и живее в измайсторена от нея копринена торбичка, замаскирана с пясък и зеленина. (Когато бях малък, най-безцеремонно изкарвах една такава ларва от нейния „дом“ и докато си правеше нов, й осигурявах разноцветни материали, прах на тухли или счукана леска, за да се маскира като шарена ларва на ручейник.)

В спокойните води на езерото късчета зеленина са достатъчни за осигуряване на прикритие, но в планинската река ларвата се нуждае от нещо по-естествено, за да се „закотви“ срещу течението. Тя използва камъчета, които за нея са цели канари. Когато изследвате каменистото корито на някое поточе, може да се изненадате, че такава мъничка купчинка камъчета внезапно започва да се движи. Един вид ручейник не си прави „копринен фургон“, а използва други начини, за да се пребори с течението и да го превърне в съюзник. Избира си някоя „пещера“ между камъчетата на дъното на реката. При входа на „пещерата“ си изприда мрежа и укрепва с камъчета краищата на този капан, за да не бъде отнесен от течението. После застава вътре и наднича като стара мома зад „дантеленото перде“, очаквайки щедрата река да го напълни с храна. Друго мъничко и нежно същество, което великолепно се справя със суровите условия на околната среда (за тези миниатюрни организми това е като за нас да стоим под Ниагарския водопад), е ларвата на злата муха, подобна на дълга мустаката гъсеничка. Върху камъните тя си прави от слуз нещо като възглавничка за топлийки и се закрепва за нея с много кукички, израснали на единия край на тялото й. После се изправя на „възглавничката“ и си подбира храна от непрестанно течащата речна вода. Много интересно е да се наблюдава как животинчето се храни с помощ та на мустаците си. Друго странно създание, приспособило се към тази среда, е странично плуващата скарида. За разлика от тъй наречените пясъчни бълхи, които най-често се срещат по плажовете, тя изглежда като сплескана от валяк и затова се движи настрани. Всъщност сплесканото тяло оказва най малко съпротивление на водната струя и позволява на рачето да се стрелне по речното дъно от една цепнатина в друга, като се вклини здраво в избраното място, за да не го отнесе течението.

Въпреки лошото време, Джонатан не можеше да се оплаче. Освен необходимите свързващи кадри с Лий и мен вече имаше филм за красивите пъстри порове, за превъзходните плувци — водните плъхове, за елегантните норки и за цяла рота рожбички на една кокошка — с жълти пухести блузи и алени глави, сякаш страдаха от високо кръвно налягане. Приличаха на надзъртащите наоколо праханки, но бяха безкрайно по-симпатични. Имахме и хубави кадри на лебеди — пернатите жирафи на речното царство; как се носят величествено по водата, как се гмуркат, отскубват водорасло и го подхвърлят зад гърба си, за да пирува следващата ги флотилия от пухкави сиви лебедчета.

И така, от реката отидохме на езерото, което, макар и още мътно, нямаше предишния отвратителен вид. Тук трябваше да снимаме няколко епизода, от които един с лодка, а друг — как ходя по водата. Езерата са малки светове на най-разнообразни животинки, но за съжаление тревожно намаляват в цялата страна.

Според „природолюбивите“ британски земеделци, това са безполезни водни площи, които подяждат нивите и ливадите. Съвременното цивилизовано общество не се вълнува, че огромен брой живи създания — от жабите и водните кончета до многочислените микроскопични същества, са жизнено зависими от тези езера.

За наша радост има все още хора, които проявяват грижа към природата и искат да й помогнат да живее, вместо да я тласкат към гибел. Например Кралското дружество за опазване на природата е организирало великолепен „жабешки страж“. В Англия има специален горещ телефон — номерът му е оповестен по местните радиостанции и вестници, по който можете да съобщите кога сте забелязали за пръв път новородена жаба в канавки, градински езерца или в постепенно изчезващите естествени езера. Специалисти нанасят предаденото от вас сведение върху карта на съответния участък и получават цялостна представа за териториите, в които се размножават земноводните. Обикновените жаби, разбира се, не напущат своето родно място през целия си живот, но краставите създават сериозни проблеми. Техните отрочета, щом изскочат от езерото, се пръсват накъдето им видят очите, понеже кожата им не се нуждае от влажна околна среда. Но когато пораснат и настъпи размножителният период, започват да подскачат към езерото, в което са се родили. Естествено, в много случаи трябва да пресичат пътища, дори магистрали, и хиляди загиват под колелата на автомобилите. В Холандия, където, изглежда, се отнасят с по-голямо съчувствие към животинския свят, са направени подлези за миграцията на сухоземните жаби. В Англия още няма чак такъв напредък, но вече е в ход идеята да се създаде движение под девиза „Помогнете на жабите да пресекат шосето“. Хора, които имат слабост към жабите (нали всяка е потенциален принц, ако я целунете!), отиват с кофи, кошчета за боклук и други съдове на местата, през които обикновено минават жабите, очакват ги да пристигнат и ги пренасят отвъд шосето. Говори се упорито, че малките скаути ще се откажат от традиционната отнемаща много време задача да помагат на старите жени да пресичат пътя и ще съсредоточат силите си върху жабите.

В езерото снимахме много кадри в определен режим и се получи доста интересен материал. Имаше една особена рибка, наречена дребен шаран, която използва сладководната мида за бавачка. През размножителния период у женското шаранче се развива много дълъг, леко изкривен яйцеснасящ орган, като че от бяла пластмаса. Придружена от „съпруга“ си, бъдещата майка търси „бавачка“ за своите деца. Сладководната мида, дълга десетина — дванадесет сантиметра, обикновено лежи върху една от черупките си в тинята и прилича на заоблено, леко сплескано камъче. В единия си край има две сифончета. През първото поема вода, задържа хранителното й съдържание и я изхвърля през другото. Те имат форма на малки устица и когато мидата е в опасност, се затварят плътно. Изглежда, шаранчетата са добре осведомени за това и след като си изберат мидата „бавачка“, се спират около нея и започват да я удрят с глава. Клетото двучерупково създание, естествено, изпада в паника и здраво затваря двете си сифончета. Шаранчетата продължават „стенобойната“ си дейност и накрая мидата решава, че тези постоянни удари по черупката й не са опасни, отпуска се, сифончетата се отварят и продължават обичайните си функции. Рибките точно това и чакат. Женската се придвижва над мидата, забива дългия си яйцеснасящ орган в изхвърлящото сифонче и снася там яйцата си, подобни на мънички топчици за тенис на маса (преди филмирането на този процес се предполагаше, че рибата използва смукателното сифонче). Мъжкият отива над съответното сифонче и го опложда. Понякога, при рязко изтегляне на яйцеснасящия си орган, женската може да изпусне някое яйце навън. Един от двамата родители незабавно го излапва. „Който не пилее, ще забогатее“ е не само пословица на хората, но и закон в природата. Щом яйцата са вече в сифончето, съответно оплодени, „родителите“ окончателно ги забравят и бъдещите грижи се поемат изцяло от мидата „бавачка“. По-нататък се наблюдават поразителни неща. Когато се излюпват яйцата на шаранчето, мидата също снася яйца и от тях се появява потомството й, което на този етап е като мънички кастанети с кукички. Те се заканват здраво за всяко „бебе шаранче“ и щом то напусне своите „черупкови ясли“, разнася със себе си рой „бебета мидички“, които по-късно се откачват и се разпръскват из езерото, надалеч от родителите си.

Снимахме и един необикновен паяк. Ако стане дума къде може да се намери паяк, човек би се насочил всякъде другаде, но не и към дъното на езерото. И все пак, точно там странният воден паяк си изгражда „къщата“. Между стръкчетата водорасли прави истински водолазен звънец — от изпредена от паяжина чашка, обърната с отвора надолу — и го пълни с мехурчета въздух, които пренася с косматите си крака. Около „чашката“ опъва обикновена паяжина и се спотайва в подводния си дом, докато някоя попова лъжичка, водна дървеница или друго подобно създание се омотае в нея. Тогава паякът се спуска и залавя жертвата си. На времето един естественик е описал как паякът променя стария, застоял въздух с пресен. Но понеже наблюдението било еднократно, хората приели, че естественикът е сбъркал. Ние обаче снимахме тази много любопитна операция. Паякът отива на върха на „звънеца“ и пробива дупка в копринената тъкан, тъй че мехурчето с въздух да изплува нагоре, после се хваща за него, докато то се издигне на повърхността на водата, и го пуска. На връщане той носи мехурче пресен въздух, за да „проветри дома“ си също както домакинята почиства пепелниците и отваря прозорците, когато изпрати гостите си.

Може би най-очарователните езерни обитатели, които снимахме, бяха планариите — странни организми, сякаш направени от влажно черно кадифе, с форма на еклер, плъзгащи се като живак по тинята. Това са плоски червеи, подобни на водни голи охлюви. Всяка планария е хермафродит — има мъжки и женски орган, сперма и яйце, но яйцата й трябва да бъдат оплодени от спермата на друга. Храни се предимно с мъртви организми — например попови лъжички или рибки, като къса и смуче месото на плячката си. Може да издържа дълго без храна, но постепенно се смалява, понеже планариите се самоизяждат в буквалния смисъл на думата. И друг много интересен факт — те използват устата и за поемане на храна, и за изхвърляне на остатъците. Разказът за размножаването им звучи малко като научна фантастика, защото освен чрез яйца те могат да продължават рода си и ако случайно бъдат разкъсани на две — от всяка част на старата планария се оформя една нова планария. Някои видове се размножават по още по-особен начин, наподобяващ играта на дърпане с въже — но сами със себе си. Саморазкъсват се на две половини и така удвояват броя си. Имаше поредица от изумителни експерименти с американски планарии, които могат да бъдат обучени с помощта на слаб електричен ток да избират бяла или черна тръбичка, по която да минат, за да се спасят от опасност. Освен това, ако планарията бъде разделена на две, всяка половина „помни“ този „урок“. Още по-изумително, макар и недостатъчно изследвано, е наблюдението, че ако „необучена“ планария погълне „обучена“, тя наследява „знанията“ й. Ако излезе истина, това ще бъде едно от най-забележителните неща в поведението на животинските организми. Кажи-речи ученик да изяде (добре изпечен) своя учител ида придобие целия му опит и знания. Спомням си поверието, че който след битката изяде победения си противник, ще наследи смелостта и силата му.

Дойде ред и за двата епизода. За първия трябваше лодка, а за втория — както на шега ги наричахме, „водни обувки“. Това невероятно творение на човешкия ум представляваше две мънички канута, дълги към два метра, съединени помежду със здрави щанги и завършващи с нещо подобно на делфинова опашка от гума или пластмаса. Пъхате всеки крак в съответното кану, пристягате го със специално брезентово горнище, здраво хващате руля — дълъг прът, закрепен за носа на „обувките“, помагат ви да се из правите на повърхността на водата и моментално трябва да започнете да движите стъпалата на краката си нагоре и надолу, сякаш тактувате. Двете „делфинови опашки“ действат по изумителен начин пляскат нагоре-надолу във водата и тласкат „обувките“ напред. Доста изморителна работа, при която откривате, че краката ви имат мускули, за чието съществуване никога не сте предполагали. Опасното е, че ако изгубите равновесие и паднете, едва ли ще можете да си измъкнете краката от брезентовите горнища на „водните обувки“ и докато някой се на кани да дойде на помощ, ще се удавите.

Джонатан бе намерил чудесна гребна лодка, дълга три метра, доста широчка в средата, с форма на дебел бръмбар, а боята й се белеше на широки ивици като кожата на изгорял от слънцето курортист. Докато „тактувах“ по повърхността на езерото в моите „водни обувки“, Джонатан караше лодката със снимачния екип след мен. Щом свършихме снимките на ходенето ми по вода точно както искаше режисьорът, нашият любезен звукооператор Брайън, който завистливо беше наблюдавал умелото ми изпълнение, реши да опита „водните обувки“. Помогнаха му, той тръгна и направи много стилна обиколка на езерото. Бедата го сполетя на връщане към брега. Кой знае защо, когато стигна на плиткото, Брайън загуби равновесие и политна настрани при дълбочина половин метър. Със заклещени в „обувките“ крака той започна неистово да цапа с ръце, за да задържи главата си над водата. Добре, че успя да се подпре с една ръка на дъното и да вдигне глава нагоре. Ако беше паднал в дълбокото и нямаше никой наблизо, щеше да се удави като нищо.

За следващия епизод ние с Лий щяхме да гребем в лодката и да обясняваме как с малко изобретателност и почти без никакви разноски природолюбителят може да се погрижи за екипировка, преустройвайки някакъв уред за всекидневна употреба. Например как от закачалка за дрехи да направи чудесна абордажна кука, с която да придърпва снопове растителност от средата на езерото към брега. На всеки природолюбител е известно, че най-интересните растения са разположени точно в центъра на езерото, и затова му е необходимо подобно приспособление. Снимането на идилията — Лий и аз със сламени шапки се носим с лодка по тихите води на езерото се оказа малко по-сложно, отколкото си го представяхме. Първо, лодката беше малка и след като ние с Лий влязохме в нея, на кърмата почти не остана място. Най-накрая обаче в нашата многострадална лодка се натъпка целият екип — кинооператор, помощник — кинооператор, звукооператор и режисьор, а нещастната ми съпруга трябваше да гребе из езерото, докато Джонатан реши, че са снимани всички кадри, които е пожелал.

Разделихме се с набъбналото от растителност езеро и със студената Англия, прелетяхме Атлантическия океан и се озовахме в Ню Йорк, или, както американците го наричат по известни само на тях причини — Голямата ябълка. Тук Пола щеше да бди над нас, Аластър — да ни режисира, Родърс — да ни снима, а ние щяхме да се опитаме да покажем, че дори в такъв гигантски град истинският природолюбител може да открие много интересни обекти. Аластър ни посрещна, както може да посреща само той с широко отворени засмени очи и с наклонена встрани глава, сякаш някакъв як палач бе стегнал въжето около врата му, намествайки клупа плътно под лявото му ухо.

— Червеи! — каза той вместо поздрав. — Дъжд от червеи по земята… гробище… много живот, едно гробище.

Опитах се да си припомня гробищата, които съм посещавал. Сковани в студена белота като болнични отделения или обрасли в бурени и лишеи дотам, че трябва да си проправяш път с мачете до надгробните плочи с полуизтрити от времето надписи. Никога не съм повдигал надгробна плоча, за да търся живот под нея. Изобщо идеята да се открие живот в гробище бе нова и свързана със злокобна нотка, която понякога се прокрадваше в хумора на Аластър. Както и да е, отидохме в гробището Калвари.

Беше доста странно гробище. Освен обикновените надгробни паметници за простосмъртните, имаше чудовищна безвкусица от мавзолейчета с колони като на Акропола и кръстове като на катедралата „Свети Петър“ — общо взето, доколкото можех да преценя, съхраняващи тленните останки на неизвестни за човечеството хора от рода на някой си Луиджи Вермичели или Гуидо Пармезан. Ужас ме обзе, когато погледът ми се плъзна по полегатия склон на гробището с бели като сняг или като току-що поникнали гъби паметници (те навяваха мисълта, че Господ трябва да е доста добър майстор на захарни изделия) и се спря на силуета на Ню Йорк, който отразяваше в по-голям мащаб „града на покойниците“. Човек не можеше да бъде упрекнат за естествено възникващия въпрос: Къде е границата между небостъргачите и надгробните паметници? Нито пък за следващия: Нима самите небостъргачи не са огромни мавзолеи и какъв е смисълът да се похабява толкова голяма полезна площ, за да се даде израз на грижата към паметта на покойните? Все пак не излязох прав. В гробището открихме разнообразни форми на живот. Червеи усърдно обръщаха и проветряваха почвата, фазани и канадски гъски разхождаха новоизлюпените си чада между паметниците, миещи мечки и лисици отглеждаха малките си и намираха подслон в мавзолеите на покойните италианци. Дори в Ню Йорк съществуваше възможност да умреш с мисълта, че една топла и дружелюбна миеща мечка ще отгледа малките си върху гръдния ти кош!

Стори ми се много уместно, че от гробищата, където бяха събрани страхотно количество трупове, отидохме на сметището на Ню Йорк. Интересно и важно е да се види колко големи количества отпадъци изхвърля най-висшето животно — човекът, когато са струпани извънредно много хора на едно място, и да се добие впечатление колко разточително може да бъде то. На сметището растеше с всеки час планина от разноцветен боклук. Отвращавало ме е човешкото прахосничество в Африка и Латинска Америка. Там съм наблюдавал хора, които разчитат на консервена кутия, връвчица или хартийка, голяма колкото нокътя на палеца, за да оцелеят. На същите места, например в Аржентина, от прозореца на хотела съм виждал как теглят боклукчийски колички, пълни с цели, дори недокоснати хлябове, с пържоли, дебели колкото един том на Британската енциклопедия и само малко изчовъркани в средата, с купища зеленчуци и бобови храни, които биха могли да поддържат живота на стотици индиански села в продължение на месеци. В Северна Америка съм срещал семейства, за които съвсем наивно съм мислил, че страдат от някаква болест на жлезите, но по късно разбрах причината за необичайната им отпусната дебелина — преяждане! Ако бяха християнски мисионери, залутани в дивата джунгла, можеха да послужат за много апетитна „закуска“.

За гларусите гигантското сметище представляваше най-добрият ресторант в Ню Йорк. Виеха се с хиляди над него, кряскаха, биеха се, ровеха в купищата да търсят по-вкусна мръвка. Звучи малко странно, но мисълта, че чудовищното количество отпадъци все пак се използваше поне за изхранване на летящи батальони красиви птици, действаше успокояващо.

Продължихме да правим снимки в Ню Йорк — един от най-долнопробните, отблъскващи, мръсни, красиви и вълнуващи градове. Снимахме, както споменах, животинския свят в гробището и сметището, показахме как живеят скитащите кучета и котки в бедняшките квартали, как оцеляват гълъбите и плъховете в тази бетонова джунгла. Дори показахме как петнадесет или двадесет етажа нагоре в апартамент, изграден от бетон, стъкло и хромови плоскости, могат да се намерят термобии в телевизора, хлебарки под килима и мишки в ламперията.

После настъпи великият ден, известен като Битката при Осемдесет и седма улица.

Между хората, които ни помагаха, бе очарователната естественичка Хелън Рос Ръсел, изучавала години наред флората и фауната на Голямата ябълка, позната като автор на извънредно интересни книги върху проблемите на дивата природа в града. Тя знаеше на кой небостъргач гнездят соколи скитници, къде можехме съвсем сигурно да намерим плъхове и на кое игрище за голф миещите мечки крадат всички топки. С багажа си от езотерични[1] знания госпожа Ръсел ни оказа неоценимо съдействие. Искахме да покажем има ли живот в място, което според американците е запустяло, а в Англия биха го нарекли разрушена от бомбардировките сграда. Природата с изумителен успех си пробива път дори в центъра на големия град. Обикновено най-напред се появяват мъх и лишеи, после — бурени и накрая между тухлите и боклука започват да никнат даже и дървета. След като растенията „завземат“ територията, навлизат безгръбначните животни — стоножки, паяци, охлюви, следвани по петите от птици, мишки, а в някои случаи — от жаби и змии. За природолюбителя запустялото място или разрушената от бомби сграда е източник на извънредно разнообразна флора или фауна.

Аластър бе открил чудесно запустяло място за нашия филм на един ъгъл на Осемдесет и седма улица, оградено от двете страни с високи сгради, а от другите две — с улици, по които непрекъснато фуча ха автомобили. Използваха го собственици на кучета за разходка на своите любимци и затова, меко казано, то бе изобилно наторено. Навсякъде бяха пръснати строителни материали, консервени кутии и изоставени табели, една от които гласеше „Полицейски участък“. Наред с буренаците растяха и няколко доста височки дървета. Тук-там се бяха образували локви, използвани от гълъби и врабци за бар и за къпалия. Имаше паяци, охлюви, стоножки, птици и кучета, а през нощта — несъмнено мишки, плъхове и котки. Нямаше само гъсеници копринопреди. И тъкмо те ни докараха голяма беля на главата.

Копринопредите в Америка са много голяма, но и доста очарователна напаст (също като хората). След съешаване нощната пеперуда снася яйчна маса, в която се оформят гъсеници и остават в неактивно състояние до следващата пролет. Те издържат на много ниска температура, понеже преобразуват някои от своите секреции в глицерин, който за тях е нещо като антифриз. През пролетта гъсениците се излюпват и като едно семейство (всъщност те са точно такова) се заемат да си изпредат „палатка“. Тя е от жизненоважно значение за тях, понеже прилича на оранжерия и има винаги изложение, осигуряващо слънчеви лъчи сутрин и следобед. При температура на въздуха 11 градуса, в купчината гъсеници, сгушени под „копринения балдахин“, изследователите са регистрирали 39 градуса.

Напусне ли „жилището“ си, за да похапне от листата на дървото, гъсеницата източва копринена нишка от жлезите под главата си. Тя обикаля из клончетата, прави „пътища“ от влакното, което изпуща, а след това нейните братчета и сестричета ги укрепват. Но тази дейност има и друга страна, която граничи с криминалистика в естествените науки. Учените са установили, че всяка гъсеница оставя някаква ароматна следа, за да покаже на семейството си по кои „пътища“ може да намери храна. Тъй че „копринените шосета“ имат благоуханни „пътеуказатели“ към най-добрите „супермаркети“ за листа. Особено голям интерес е събудил въпросът, какво вещество отделят гъсениците от задната част на корема си, та им действа като „Шанел № 5“, ухаещ след някоя хубава жена, макар че при тях това е свързано с хапване, а не с евентуален флирт. Две еднакви по характер средства, но с различни цели. Тогава именно талантливата и умна изследователка Джанис Еджърли е открила нещо удивително — забелязала, че една от многото гъсеници, с които правела експерименти, тръгнала по линия, начертана с молив върху белия лист. Дали някаква съставка на графита не е отделяла загадъчната миризма, която действа на гъсеницата като пътеуказател? И наистина, по-нататъшните изследвания на различни моливни графити доказали, че някакво вещество в стероидната говежда лой или в хидрираното рибено масло, използвани при производството на графит за моливи, възбужда у гъсениците представи за сочни зелени листа. Освен това те били толкова чувствителни към тайнственото вещество, че правели разлика между графити на моливи с твърдост 3В и 4В. Изследванията продължават и сигурно ще доведат до нови от крития. Затова решихме, че представата за живота на природата в големия град няма да бъде пълна, ако не разкрием някои по-интимни страни от ежедневието на копринопредите — тази огромна напаст за листата на дърветата в градските паркове и улици.

В нашето прелестно запустяло място обаче нямаше гъсеници копринопреди, макар че саморасла черешка предлагаше любимите им листа. Събрахме се на „съвещание на високо равнище“ и стигнахме до гениалното откритие, че бюджетът действително би могъл да покрие „страхотните разходи“, ако Хелън достави няколко гъсеници от нейния квартал (в другата част на града), където те се въдеха в изобилие и предизвикваха възмущение. Имахме намерение да ги пуснем по черешката, да ги снимаме и от ново да ги „въдворим“ в първоначалното им „местожителство“.

Заловихме се за работа. Отново — за кой ли път бяхме изпълнени с признателност към гръмогласната Пола. Някои кадри трябваше да се снимат от покрива на сградата отвъд оживената улица. Пола напрегна докрай своите бели дробове и гласни струни, за да ни дава указания от върха на пететажната сграда, и успя да заглуши тресящия се, ревящ и виещ поток от автомобили. След по-важните епизоди стигнахме до гъсениците. Те заедно с черешовите им клончета, грижливо увити в муселин, бяха извадени благоговейно от автомобила. Внимателно ги занесохме при черешовата фиданка, която, хилава и прегърбена като дете от бедняшки квартал, продължаваше храбро да се опълчва на Ню Йорк и на опитите му да я погуби. Внимателно ги прикрепихме заедно с копринените им „аутостради“ към клоните на черешката, тъй че да изглеждат малко по-естествено от самата природа. Чак тогава усетихме, че към нас се е присламчила една дама и наблюдава действията ни с леко разсеян поглед и полуотворена уста.

— Какви ги вършите тук, а? — рече тя, движейки с мъка телесата си, пристегнати в тесни панталони и дочено яке.

Аластър се обърна към нея с изкривена глава и добродушно я погледна. За щастие преди той окончателно да обърка вече озадачения й ум, Пола взе думата:

— Правим филм за природата в града и искаме да покажем, че тя проявява признаци на живот дори в Ню Йорк.

— Затова ли са тия гадини? — попита дамата.

— Да — любезно отвърна Пола. — Наричат ги гъсеници копринопреди.

— Ама тия не живеят тук — възрази дамата. — Вие сте ги довлекли отнякъде.

— Е, да. Нали, понеже тук няма, трябваше да ги донесем за филма — обясни Пола, леко смутена от неандерталския поглед на дамата.

— Щом ги не е имало, що сте ни ги домъкнали, а? — поиска да знае дамата.

— За филма — отсече Аластър, който се опитваше да се съсредоточи върху два щекотливи въпроса: дали гъсениците трябва да пълзят от дясно на ляво, или от ляво на дясно и дали ще му се подчиня ват.

— Ама това е измама! — викна дамата, преминавайки от състояние на летаргия в позиция на спореща средноевропейска страна, застанала с леко разкрачени крака и ръце на кръста. — Вие ги мъкнете тук, иначе няма кьорава гадина от тия! Това е измама. Нарочно ги довлякохте, проклетите!

— Ама, разбира се, че ние ги довлякохме! — се обади Аластър, раздразнен, че са му прекъснали мисли те. — Ако не бяхме ги довлекли, нямаше какво да снимаме!

— Това е измама, нагласена работа! — продължа ваше дамата.

Обадих се в ролята на миротворец:

— Не знаете ли, мадам, че деветдесет на сто от филмите за света на природата — например тези на Уолт Дисни, са предварително нагласени? Целият процес на филмиране е нещо като измама, нещо подобно на работата на художник портретист или пейзажист, който според своя замисъл гледа на природата от друг, по-добър ъгъл.

— Уолт Дисни не лъже! — се озъби дамата като разярена тигрица, попаднала в интелектуална клопка. — Уолт Дисни е американец. Вашите работи са шашми и вие ги скалъпвате на нашето място!

— Имаме разрешение от кметството — обясни Пола.

— А имате ли разрешение за вашите шашарми от асоциацията на Осемдесет и седма улица[2]? — попита дамата и се наду като пуйка пред пуяк.

— Но нали кметството е по-важен орган? — учуди се Пола.

— Нищо не важи пред нашата асоциация! — заяви дамата.

— Нали… за някои… небостъргачи… много живот… гъсеници… — обади се Аластър, като се въртеше в един от своите омагьосани кръгове.

— Отивам да питам нашата асоциация кой ви позволява да правите шашми! — закани се дамата.

И се засили с такава крачка, сякаш отиваше самичка да освободи обсадения Ленинград.

Въздъхнахме с облекчение. Но то не трая дълго. Аластър на висок глас даваше указания на една гъсеница, очевидно затруднена да разбере неговия английски, когато дамата се върна, водейки една от онези кавгаджийки, които като че са излюпени от сврачи яйца и във всичко търсят най-лошото с войнствен, святкащ като лазерен лъч поглед. Придружаваше я навярно телохранител — мъж, който изглеждаше така, сякаш е бил направен от картон още в най-ранна възраст и оттогава непрестанно го е валял дъжд.

— Какво става тук? — попита госпожа Свракова.

Пола спокойно й обясни за филма, който се опитвахме да снимаме, докато Аластър продължаваше да се върти в своите кръгове на раздразнение.

— Но какво правите с нашето място? — каза госпожата с такъв обвинителен тон, сякаш се намирах ме в Кралската ботаническа градина, а не в запустяло място, затънали до глезените в кучешки изпражнения.

— Правят шашми с природата! — обясни неандерталската дама. — Довлекли са цяла кола гадини!

— Гадини ли? — попита госпожа Свракова със святкащи очи. — Какви гадини?

— Ей тези, обикновени гъсеници копринопреди посочи Аластър.

— Копринопреди гъсеници ли? — изписка госпожа Свракова. — Докарали сте гъсеници копринопреди на нашето място, а?

— Е, да, тук нямаше нито една — рече Пола.

— Разбира се. И не ги щем! — отряза госпожа Свра кова.

— Донесохме ги само заради филма и пак ще ги върнем, откъдето сме ги взели — обясни Пола.

— Ние не желаем нашето място да се покрие с гъсеници копринопреди! — изкряска госпожа Свра кова.

— Отвратително! — обади се картоненият мъж. Двадесет и пет години работя като журналист, но за пръв път чувам да се изопачават сведения за природата.

— Ако наистина сте журналист от двадесет и пет години, сигурно сте имали работа с много неистини казах с малко суров глас. — Сигурно ви е добре известно, че фактически всеки филм за природата, който сте гледали, е бил нагласен в един или друг смисъл.

— Той нарече Уолт Дисни измамник! — викна неандерталската дама, като че бях запалил кръста господен.

— Отвратително! — възмути се картоненият мъж. Никой истински журналист няма да прибегне до измама.

— И да обижда Уолт Дисни — добави неандерталската дама.

— Боже господи! Здрачава се! — изстена Аластър.

— Ние само вързахме две клончета с гъсеници на тази черешка — спокойно обясни Пола. — Щом свършим да правим снимки…

— Когато свършите да правите шашми — намеси се възмутен картоненият мъж. — Нещо, което един истински журналист никога няма да си позволи!

— Свършим ли да правим снимки с тях, ще ги върнем обратно — повтори Пола.

— Къде ще ги върнете? — попита госпожа Свракова.

— Обратно там, където си живеят — отсече Аластър. — И в един много по-хигиеничен квартал на Ню Йорк от вашия.

— Какво ви е направила Осемдесет и седма улица? — писна госпожа Свракова.

— И кои сте вие да я критикувате — рече картоненият мъж и се обърна към мен. — И вие също, англичанин, или може би от Бостън!

— Слушайте, ще ни трябват още пет минути да си направим снимките, после ще си вдигнем багажа и вашето запустяло място ще опустее — каза Пола.

— Нашето място не може да се използва за измами! — възмути се госпожа Свракова. — То си е наше място!

— Но ние няма да му направим нищичко! — каза Пола. — Според мен хората, които си разхождат тук кучетата, правят много повече пакости.

— Довлекли сте гадини и докато се обърнем, ще ни напълните цялата улица с тях! — обвиняваше неандерталската дама.

— Боже Господи! — възкликна Аластър. — Това е просто смешно!

— Може да е смешно за вас, но не и за нас! — викна госпожа Свракова. — Пристигате, засипвате с гъсеници цялото ни място и искате да си мълчим!

— Мислиш ли, че Алфред Хичкок е имал подобни проблеми? — обърнах се аз към Аластър.

— Настоявам да изнесете вашите гадини оттук! — си пусна гласа госпожа Свракова.

— И аз! — потвърди картоненият мъж.

— Ще ги изнесем, щом направим снимките! — извика Аластър.

— Няма да допуснем да се правят никакви шашми на нашето място! — заяви госпожа Свракова.

Нелепият разговор продължи, докато тези три особи ни изкараха от търпение и съвсем се стъмни. Наложи се да си приберем гъсениците. Госпожа Свракова се успокои едва след като видя с очите си, че ги заключваме в ремаркето на автомобила.

Макар и да си тръгнахме обидени и разстроени, спомням си за този случай с приятно чувство. Имаше нещо хубаво в това, че в гигантския, нагъл и очевидно равнодушен град можеха да се намерят хора, готови да водят бой за едно запустяло място, потънало в кучешки изпражнения.

Бележки

[1] Знания, предназначени само за посветените. — Бел.пр.

[2] Местна слабоструктурирана квартална организация, която се изгражда на териториален принцип, включва жителите в съответния квартал и изпълнява комунални задачи, а при избори има и агитационно — пропагандни и организационни функции. — Бел.пр.