Джералд Даръл
Диви кинозвезди (1)

Няколко предварителни думи

Неотдавна ми предложиха да напиша „Пълен наръчник на природолюбителя“. Веднага възразих, че който има амбиции да прави „пълен“ наръчник, си търси белята, а за света на природата, където откритията се редуват тъй бързо, че не смогваме да ги опишем, това би било, меко казано, опасно. Реши се да наречем книгата „Природолюбителят“.

Първоначалната идея бе да излезе като кратък справочник само за Британските острови. После някой каза, че е по-добре да бъде за Европа. Друг сладкодумно изтъкна необходимостта от подобно издание за Америка, а трети — че е повече от необходимо за Австралия и Нова Зеландия, за Южна Африка и за разни други райони на север, юг, изток и запад, докато съвсем му изпуснахме края. Много добре разбирах, че не мога едновременно да пиша такава книга и да правя необходимите проучвания. Затова предложих на съпругата ми Лий, вместо да стои само за украшение, да пусне в действие титлата си „кандидат на философските науки“ (неизползвана след женитбата ни) и да поеме изследователската работа по изданието, чийто обем вече застрашаваше да надмине Британската енциклопедия. Тя безропотно се съгласи да разработи плана (трябваше да разпределим материала по екосистеми вместо по отделни страни, някои от които много сложни за работа поради разнородния си биологичен характер). Започна да рови из хиляди книги, да проверява и препроверява с невероятни усилия (нямате представа колко си противоречат учените) и да търси по телефона съвети от разни умни глави.

А след като изсипваше пороя от информация върху бюрото ми, аз трябваше да го преобразявам в онова, което тя малко непочтително нарича моя „цветиста проза“.

Работата продължи около две години и не завърши с развод само заради търпението и снизхождението на Лий. Книгата веднага пожъна успех и ние самодоволно се отпуснахме в креслата с чувство за заслужен отдих. Но всички толкова й се възхищаваха, че неусетно се съгласихме да снимаме тринадесет — сериен телевизионен филм по нея, който след осемнадесет — месечна работа вече е готов.

За директор на филмовата продукция бе определена Пола Куигли, която наричахме Куигърс. Познавахме Пола от съвместната ни работа по телевизионния филм „Истински Ноев ковчег“ на островите Мавриций и Мадагаскар и я обичахме. Тя е слаба, мъничка, чипоноса като пекинез, с тъмна къдрава коса и с любопитни очи, които променят цвета си син или зелен — в зависимост от дрехата й. Миглите й са изключително дълги, като на жираф. Има много приятен и женствен говор, но умее да реве толкова силно, че може да вземе първа награда на всякакви конкурси по реване. Това се оказа много полезно за работата, понеже бюджетът ни не предвиждаше средства за мегафон или за портативна радиостанция.

Режисьорите бяха двама: Джонатан Харис и Аластър Браун. Първият трябваше да работи върху шест серии, а вторият — върху седем. Аластър имаше вид на педант, понеже сресаната му на път коса беше поопадала и челото му изпъкваше в благородни пропорции. Светлосините му очи излъчваха характерния за Белия рицар^[1] тайнствен блясък, а на устните му почти винаги цъфтеше усмивка. Често държеше главата си килната встрани и бавно я въртеше — тогава приличаше на обесения от картите за врачуване Таро^[2]. Навикът му да говори с половин изречения, между които почти нямаше връзка, ни създаваше доста затруднения. За щастие Пола веднага влизаше в ролята на преводач винаги когато Аластър от силно вълнение започваше да приказва сякаш на патагонски. Джонатан, обратно, беше черноок и някак мрачно красив, като Хийтклиф^[3], с пресипнал глас и с много изискан говор и докато човек доловеше дяволития му хумор, създаваше впечатление на буквояд.

Може да се спори дали идеята за двама режисьори е добра. Вярно, създават жизнерадостна атмосфера и дух на конкуренция, но когато им се даде свобода на действие, изпадат в прекален ентусиазъм. В нашия случай двамата се надпреварваха да ни карат да изпълняваме по-опасни и по-ужасяващи номера. И ако не беше Пола със сестринските си грижи, може би Лий и аз щяхме да се разделим с този свят. Щом режисьорът си науми някаква сцена, нищо не може да го спре, а не му ли вървите по гайдата, набързо ви изкарва некадърник. Отношение, точно изразено от Алфред Хичкок: „Не съм казал, че актьорите и актрисите са говеда. Казах, че трябва да бъдат третирани като говеда.“ Тъй или иначе, но сега е мой ред да си го върна.

Към рисковете на пътешествието трябва да се прибави и фактът, че Пола, Аластър и Джонатан нямаха нищо общо с естествените науки. Веднага се разбра, че знанията им за заобикалящата ги природа се побират в черупката на яйце, като остава място и за самото яйце. Плод на невероятни усилия беше постижението им да направят разлика — след продължително мислене и с доста голямо напрежение между мишка и жираф, рак и акула, жаба и боа, пеперуда и орел. В хода на работата забелязахме, че горе-долу се ограмотиха, макар и не с особен успех. Все пак това ни насърчи, защото целта на телевизионния филм бе да отвори очите на всички хора по света от девет до деветдесет години и да ги направи природолюбители.

Доволни сме от извършеното, въпреки многото трудности, които трябваше да преодолява всеки от екипа. Ако в началото можехме да си представим какво ни предстои, не съм сигурен, че щяхме да се заловим за тази работа. Но една от радостите в живота е да пътешестваш из света на чужди разноски, нещо, което ме вълнуваше най-много от всички останали, понеже Лий, за разлика от мен виждаше за пръв път повечето места и обекти и аз изпитвах голямо удоволствие от нейното удоволствие.

За да направим тринадесет — сериен филм, в продължение на дванадесет месеца изминахме шестдесет и пет хиляди километра от Канада до Панама, от Южна Африка до Британския север. А на онези, които си мислят, че сме имали много екзотични преживявания, ще кажа: такова пътешествие е наистина очарователно, но да се снима телевизионен филм от тринадесет серии, всяка от които по половин час, е дяволски трудна и много изморителна работа. И ако накрая хората от екипа се разделят като приятели, би било истинско чудо.