Йон Хуаристи
Маесту

На Хавиер Монедеро

Река на времето,

пресичаща душата,

течаща изначално,

пукне ли зората.

 

Печални брегове,

които замята

с линеещ и бавен

език водата.

 

Тръсталак на съня

покрай течението

кротко. Русло

на камъчета бели.

 

Върху вълните

сянка на чапла.

Преуморени

ръце на вятъра.

 

Ах, върнете ми

полята на Алава,

гладката равнина

с цвят на сабля,

 

ручеят Фуенте

де Очо Каньос,

бликащ питието

на носталгията.

 

Дайте ми над площада

слънцето бледо:

онова съвършено

слънце на детството

 

(смълчана светлина,

която пророкуваше

раждането

на словото).

 

Да, върнете ми

гласа на зората.