Хуан Кобос Уилкинс
Прегръдката

Надменна жрица, египетска фибула

с бездънни изумруди. Изящна,

източена, богомолката

обагря в зелено за миг всичко наоколо си.

 

Изпитвам страх,

когато издига във въздуха разчленените си

израстъци — виж, очаквам твоето пристигане — и обгръща

мъжкарят — никой не те е обичал така, затвори

очи, остави се

да умреш изгърчен в тялото ми — и го поглъща,

прегръщайки го дотам…

                Целувката на Роден. Докато,

любов моя, я оплодотворява.

 

Междувременно през устата на пророчицата, обич, обич,

изчезва главата.

                И все още,

с тръпнещо търбухче,

продължава да осеменява — но кажи

нещо, говори ми — крайниците му са

последователно разкъсвани и —

замълчи, замълчи, обичам те — той, изяден.

                                                        Разложен —

не стига, свършва, приключва — сред възбунени

стомашни сокове. Всеобхватна любов.

 

Нека е прегръдката ти същата. Нека е такава нежността ми.