Луис Сернуда
Където да обитава забравата

Както таралежите, знаете, един ден хората почувстваха своя хлад. И пожелаха да го споделят. Тогава изобретиха любовта. Резултатът бе, знаете, като при таралежите.

Какво остава от радостите и мъките на любовта, когато тя изчезне? Нищо или по-лошо от нищо; остава споменът за една забрава. И пак добре, ако не го бодва сянката на онези бодли; на онези бодли, знаете.

Следващите страници са споменът за една забрава.

І

Където да обитава забравата,

В просторните градини без зора;

Където аз да бъда само

Памет на камък, сред копривите погребан,

Над който вятърът избягва от безсънията си.

 

Където името ми да остави

Тялото, което обозначава в ръцете на вековете,

Където желанието не съществува.

 

В този огромен район, където любовта, ужасен ангел,

Не укрива като меч

В гръдта ми своето крило,

Усмихващ се, препълнен от ефирна милост, докато нараства изтезанието.

 

Там, където да престане това жаждане, изискващо по свой образ господар,

Подчиняваща на друг живот живота си,

Без хоризонт друг, освен другите очи лице в лице.

 

Където щастия и мъки да са само наименования,

Родна земя и небе около един спомен;

Където най-накрай да съм свободен, без да го знам аз самият,

Разтворен сред мъгла, отсъствие,

Леко отсъствие като детинска плът.

 

Там, там далече;

Където да обитава забравата.

VІI

Бях юноша в тъждествени на облаци дни,

Нещо ефирно, видимо поради полумрак и отражение,

И странно е, че онзи спомен търся,

Който така, така боли по тялото от днес.

 

Да се изгуби удоволствие е тъжно

Подобно нежна лампа върху бавното ноктюрно;

Бях онзи, онзи бях, онзи съм бил;

Бе неведението моя сянка.

 

Нито наслада, нито мъка; бях дете

Затворник сред променливи стени;

Истории като тела, прозорци като небеса,

Сън после, сън по-висш от живота.

 

Когато смъртта поиска

Някоя истина да отнеме от ръцете ми,

Ще ги намери празни, като в юношеството,

Пламтящи от желание, опънати към въздуха.

XII

Не е любовта, която умира,

Това сме самите ние.

 

Първична невинност,

Отнемана в желание,

Забрава на самия себе си в друга забрава,

Преплетени клони,

Защо да се живее, ако ще изчезнете един ден?

 

Живее само, който гледа винаги

Пред себе си очите на зората си,

Живее само, който да целува

Онова тяло на ангел, което любовта въздигне.

 

Призраци на скръбта,

Далече, другите,

Тези, които любовта изгубиха,

Подобно спомен в сънища,

Обикаляйки гробовете

Друга пустота прегръщат.

 

Натам отиват и простенват,

Мъртви на крак, животи отвъд камъка,

Шибайки безсилия,

Дращейки сянката

С ненужна нежност.

 

Не, не е любовта, която умира.