Луис Сернуда
Бих искал да съм сам на юг

Навярно бавният ми взор няма да види юга повече

С леки пейзажи, дремещи във въздуха,

С тела под сянката на клоните като цветя

Или побягнали в галоп на разлудувани коне.

 

Югът пустиня е, която плаче както пее,

И този глас не глъхне като мъртва птица;

Запътва към морето горестните си желания,

Отваряйки немощно ехо да живее бавно.

 

С така далечния юг искам да се смеся,

Дъждът е там само разпукнала се роза:

Самата й мъгла се смее, бял смях във вятъра.

Мракът му, светлината му, са сродни красоти.