Дейвид Атънбъро
Животът на Земята (10)

9. Яйца, торби и плаценти

В края на XVIII век в Лондон се появила кожа от някакво твърде странно животно. Донесли я от наскоро основаната колония в Австралия. Животинчето, на което принадлежала, било не по-голямо от заек, с гъста и мека козина като на видра. На лапичките си имало ципи и нокти, а задният отвор на тялото бил само един — и с отделителни, и с полови функции, като клоаката при влечугите. Но най-удивителна от всичко била човката му, голяма и плоска като на патица. Това същество изглеждало толкова фантастично, че някои лондончани го обявили за фалшификация, още едно от онези „чудовища“ — русалки, морски дракони я други чудесии, изфабрикувани в Далечния изток от отделни части на различни животни и след това продавани на лековерни пътешественици. Но и най-старателният оглед на кожата не открил следи от фалшификация. Причудливата човка с кожна гънка в основата, която стояла като чужда на главата на животинчето, всъщност си била лично негова, а самото то, колкото и невероятно да изглеждало, било съвсем истинско.

По-късно, когато се появили и цели екземпляри, станало ясно, че човката не е твърда като на птица, както изглеждало от изсушената кожа, а кожеста и гъвкава, така че в крайна сметка приликата с птиците не била особено голяма. Но по-важна била козината. Наличието на косми или козина е отличителен белег на бозайниците, така както перата са белег на птиците. Затова учените дошли до заключението, че загадъчното животно трябва да принадлежи на същата обширна и разнородна съвкупност от живи същества, чиито представители са и полската мишка, и лъвът, и слонът, и човекът. Косматото облекло на бозайниците изолира тялото и спомага за поддържането на висока температура — следователно новооткритото животно било топлокръвно. Логично било то да притежава и третата отличителна черта на бозайниците, с която е свързано и наименованието на цялата група — млечната жлеза, от която бозаят малките.

Жителите на австралийската колония наричали чудноватото същество „водна къртица“, но учените имали нужда от име, което да звучи по-научно. Многобройните му причудливи черти давали богат материал за някое цветисто име и все пак то получило доста безличното наименование платипус, което на латински език значи просто плоскокрак. Скоро след това се появило възражение, че името е неподходящо, тъй като вече е било дадено на един вид бръмбар. Тогава животното било преименувано на птицечовка (Ornithorhynchus). Това име то носи и до днес. Но за повечето хора в английски говорещите страни то си остава платипус.

Птицечовката обитава реките на Източна Австралия. Тя плува бойко и енергично, кръстосва водата надлъж и нашир, като гребе с ципестите си предни лапи, а управлява със задните. Когато се гмурка, тя покрива ушите и очите си с малки кожни капачета, снабдени с мускули. Лишена от зрение под водата, тя търси по дъното пресноводни рачета, червеи и други дребни животинки с помощта на човката си, която е богато снабдена с нервни окончания и е много чувствителна. Освен че плува превъзходно, птицечовката умее настойчиво и усърдно да рови земята и да прокопава в речните брегове тунели, дълги до 18 метра. За тази цел тя прибира назад към дланта ципите на предните си лапи и оголва ноктите. В тунелите женската строи подземното си гнездо от трева и водорасли. Когато хората за първи път попаднали на такова гнездо, станал известен още един сензационен факт: птицечовката снася яйца.

Много европейски зоолози отказали да повярват на тази, според тях, безсмислица. Нито един бозайник не снася яйца. Дори и в гнездото на птицечовката да са били намерени яйца, те трябва да са снесени от друго животно. Описвали ги като почти сферични, горе-долу колкото топче за тенис на маса и с мека черупка, т. е. най-вероятно яйца на някое влечуго. Но местните жители упорито твърдели, че това са яйца на птицечовка. Биолозите ожесточено спорили по този въпрос почти цяло столетие, докато през 1884 г. най-после била застреляна една женска, която току-що снесла яйце. В тялото й било открито още едно, готово за снасяне. Сега вече не можело да има съмнение — открит бил бозайник, който снася яйца. Но с това изненадите не свършили. Оказало се, че когато след десет дни малките се излюпят, те не тръгват сами да си търсят храна, както е при всички влечуги. На корема си майката има специални жлези, подобни по устройство на потните жлези, с чиято помощ птицечовката, както повечето бозайници, охлажда тялото си при прегряване. Но секретът на тези уголемени жлези е гъст и богат на мазнини — това е мляко. То се процежда между космите на корема и малките го изсмукват от кичурчетата козина. Птицечовката няма сукални зърна, затова не може да се каже, че кърми децата си. Но това е все пак началото.

Другият основен белег на бозайниците — ендотермията, или топлокръвието — също не е напълно развит при птицечовката. Почти всички бозайници поддържат телесна температура между 36° С и 39° С. У птицечовката тя е едва 30° С и значително се колебае.

На Земята има още едно същество, което по подобен начин съчетава чертите на примитивен бозайник и влечуго. И неговата родина е Австралия. Това е ехидната. Нейното кръщаване повтаря историята с птицечовката. Отначало учените я нарекли ехидна, което означава бодлива, но твърде скоро открили, че това име вече е дадено на един вид риба. Затова я преименували на тахиглосус (на гръцки — с бърз език). Но отново първоначалното име си останало в употреба. Ехидната прилича на голям, сплеснат отстрани таралеж, въоръжен с бодли по гърба, прикрепени към кожухче от тъмна остра козина. Тя умее да се заравя в земята, като рови с четирите си лапи — толкова ловко и енергично, че дори и в твърда почва само за няколко минути тя просто потъва отвесно и оставя навън само гърба си, покрит с щит от извънредно остри бодли. Но ехидната не води подземен живот, за нея заравянето е преди всичко мярка за самозащита. През по-голямата част от времето си тя или спи в някое скрито местенце, или рови из храстите, търсейки мравки и термити. Когато открие мравуняк, ехидната го разравя с ноктите на предните си крака и облизва насекомите с дългия си език, който бързо се стрелка навън-навътре през миниатюрната уста на края на дългата, тясна муцунка.

Тази подобна на тръбичка муцунка, както и бодлите й — подобно на човката при птицечовката — са приспособления към специфичния за ехидната начин на живот. От гледна точка на еволюцията те са сравнително нови придобивки. По същество ехидната е много близка до птицечовката: тя също има козина, телесната й температура е много ниска, има само един заден отвор — клоака, снася яйца. Наистина тя се различава от птицечовката по една особеност при размножаването. Женската пази яйцата си не в гнездо, а в специална торбичка, която временно се образува на корема й. По разкази на очевидци, когато дойде моментът за снасяне, тя се извива и успява да снесе яйцата направо в торбичката на корема си — гимнастически номер, който трудно бихме могли да очакваме от такова добре закръглено създание. Черупките на яйцата са влажни и прилепват към космите в торбичката. Малките се излюпват след седем до десет дни. От кожата иа майчиния корем се отделя гъсто жълтеникаво мляко, което те облизват. Малките остават в торбичката около седем седмици. За това време те достигат десетина сантиметра дължина и започват да им растат бодли. За майката явно става доста неудобно да носи такива „пътници“. Във всеки случай тя ги измъква от торбата си и ги слага в леговището. Тя продължава да ги храни с мляко още няколко седмици, като ги избутва с муцунка под себе си и извива гръб, за да открие корема си, а малките протягат глави и засукват кичурчетата козина.

При влечугите единствената храна, която малкото получава от майката, е жълтъкът в яйцето. От съдържанието на тази малка жълта топчица то трябва да изгради организъм, достатъчно завършен и силен, за да му осигури независимост още със самото излюпване. Новоизлюпеното влечуго трябва само да си търси храна — почти във всички случаи същата, с каквато ще се храни до края на живота си. Птицечовката използува друг метод с много по-широки възможности. Яйцата й съдържат съвсем малко жълтък, но като осигурява на малките веднага след излюпването им изобилие от специална, лесносмилаема храна — млякото, тя им създава условия за много по-продължително развитие. Това е много важна промяна в отглеждането на потомството. Именно тя, в разни усъвършенствувани варианти, довела в крайна сметка до преуспяването на бозайниците на Земята.

Анатомичното устройство на ехидната и птицечовката несъмнено датира от дълбока древност, но науката не разполага със сигурни доказателства за това, на кои от изкопаемите влечуги те са преки потомци. Сведенията ни за много от предполагаемите кандидати се основават в значителна степен на зъбите. Като най-издръжливи, зъбите най-често се запазват във вид на вкаменелости, а те съдържат ценна информация за навиците на дадено животно, за начина му на хранене. Освен това устройството на зъбите е специфично за отделните видове и тяхното сходство е сигурно доказателство за генеалогична връзка. За нещастие обаче, когато птицечовката се приспособила към подводно хранене, а ехидната — към поглъщане на мравки, и двете загубили зъбите си. Няма съмнение, че техните преки предшественици са имали зъби, тъй като и днес у малките птице-човки скоро след раждането се появяват три малки зъбчета, които обаче бързо изчезват, а на тяхно място се образуват рогови пластинки. Сред откритите до днес вкаменелости също не намираме задоволителна информация за техните прадеди. На практика не разполагаме с никакъв материал, който да ни помогне да установим връзката между тези същества и която и да е група изкопаеми влечуги. Все пак шламе достатъчно основание да смятаме, че начините за размножаване, които използват днешните птицечовки и ехидни, са били създадени от някои групи влечуги в процеса на превръщането им в бозайници.

Но кои са били тези влечуги? Отличителните белези на днешните бозайници — космите, топлата кръв, млечните жлези не могат да се запазят при вкаменелостите, За наличието им можем да съдим само косвено. Както вече видяхме, някои динозаври, например стегозавърът, умеели много ефективно да усвояввт непосредствено слънчевата енергия. Но те не били първите, които използвали този метод. Една по-ранна група влечуги, пеликозаврите, притежавали същото умение. У един от тях — диметродона — от гръбнака стърчали дълги бодли, между които била опъната кожа. Тя явно е служила за „слънчева батерия“, така както огромните плочи по гърба на стегозавъра. Но най-интересно е това, че племето на пеликозаврите благоденствало и процъфтявало, а едновременно с това кожният гребен закъркявал и постепенно изчезнал. Трудно е да се повярва, че дори и при всеобщо затопляне на климата природата би допуснала някое животно да изгуби едно толкова ценно приспособление за терморегулация, освен ако не го замени с друго, по-съвършено. Затова се предполага, че пеликозаврите и техните потомци, терапсидите, са били до известна степен топлокръвни. На дължина терапсидите достигали едва около метър. Ендотермията, особено при животно с такива малки размери, изисква добра термоизолация. Ето защо не е изключено някои от тези животни да са били покрити с козина.

Има и други признаци, по които можем да съдим, че терапсидите са били преходна форма между влечугите и бозайниците. Образуването на топлина в собственото тяло изисква много енергия, т. е. значително повече храна и ускоряване на храносмилателните процеси. Един от начините да се постигне това е замяната на характерните зъби на влечугото — еднотипни, конусовидни, пригодени само за захапваме — със специализирани — резни, кучешки, кътници, приспособени за механична обработка на храната. Именно такава замяна може да се проследи при зъбите на терапсидите.

Но дори и да предположим, че са били топлокръвни и покрити с косми, достатъчно ли е това, за да ги смятаме за бозайници? Разбира се, въпросът е до известна степен изкуствен и тази класификация е създадена от човека, а не от природата. В действителност еволюционните линии преминават една в друга постепенно и незабележимо. Анатомичните особености, чиято съвкупност според човека е определяща за дадена еволюционна фаза, могат да се изменят неравномерно, така че една черта да се окаже изцяло променена, а останалите — относително запазени в стария си вид. Нещо повече, условията на заобикалящата среда, които стимулират подобни изменения, могат да предизвикат сходни приспособителни реакции у различни групи животни. Няма съмнение например, че топлата кръв се е появила в различни периоди у съвсем независими групи влечуги. Затова не е изключено птицечовката и ехидната да са произлезли от съвсем други влечуги в сравнение с всички останали бозайници.

Но независимо от това, как точно изглежда генеалогичното дърво, няма съмнение, че преди около 200 милиона години поне една група влечуги е довела докрай прехода към бозайниците. Едно малко, почти напълно запазено изкопаемо, открито през 1966 г. в Южна Африка, е най-ранният представител на бозайниците, известен досега. Животинчето е било дълго едва десетина сантиметра и донякъде е напомняло на земеровка. Особеностите на челюстите и черепа му говорят за тясна близост със същинските бозайници. Зъбите му са били пригодени за хранене с насекоми, а специалистите единодушно смятат, че то е било топлокръвно и покрито с козина. Днес не можем да установим с точност дали е снасяло яйца като птицечовката, или пък е раждало малките си и ги е хранело с мляко, но с него започва историята на бозайниците на нашата планета.

Но следващите основни събития в еволюцията на сухоземните животни не били свързани с бозайниците. Точно тогава започнала грандиозната експанзия на динозаврите. И все пак малките бозайници, които далеч не можели да се мерят с тях — и по брой, и по размери — успели да оцелеят. Спасила ги топлата кръв, която им позволявала да бъдат активни и нощем, когато огромните влечуги изпадали в летаргия. Вероятно тогава те излизали от скривалищата си и ловели насекоми, и други дребни животинки. Такова било състоянието на нещата в течение на огромен период от време — 135 млн. години. Но в края на краищата звездата на динозаврите залязла и когато преди 65 млн. години те окончателно измрели, малките бозайници били готови да заемат мястото им.

Сред тях имало животни, които много приличали на опосумите, населяващи днес Северна и Южна Америка. Северният опосум е едро, подобно на плъх създание, с гъсти мустаци, рошава козина, очички като мъниста и дълга гола опашка, с която може да се залавя за клоните на дърветата и дори да увисва на нея за известно време. Голямата му уста се разтваря необикновено широко и оголва множество малки остри зъби. Опосумът е непретенциозно, устойчиво животно, което е населило и двата американски континента — от Аржентина на юг до Канада на север. При необходимост той издържа и на такива студове, от които големите му неокосмени уши измръзват. Опосумът броди навсякъде с нагъл разбойнически вид и се храни с плодове, червеи, жаби, гущери, малки пиленца — т.е. с всичко, което става за ядене.

Най-удивителен е обаче начинът му на размножаване. На корема си женската има обемиста торба, в която отглежда малките си. Когато в началото на XVI век изследователят Пинсон, плавал под флага на Колумб, донесъл от Бразилия в Европа първия опосум, никой не бил виждал подобно зверче. Кралят и кралицата на Испания дори се престрашили да бръкнат с пръсти в торбата на коремчето му и просто не можели да се начудят. Учените нарекли невижданото дотогава кожно образувание марсупиум, т. е. на латински торбичка. Така опосумът станал първият марсупиален, или торбест бозайник, известен в Европа.

Малките се развиват в торбата — по този въпрос нямало две мнения, тъй като често ги откривали там — малки, голи, розови създания, впили уста в сукалните зъриа. Но по какъв начин попадат там? По онова време хората твърдели, а и до днес някои американски селяни са убедени, че майката ги изкихва в торбата (в буквалния смисъл на думата). Според народните поверия опосумите се чифтосват чрез търкане на носовете и малките се зачеват в ноздрите на женската. Когато дойде време да ражда, тя пъха носа си в торбата, изпръхтява силно и ги издухва навън. Несъмнено тази легенда се е появила, понеже непосредствено преди да се появят малките, женският опосум наистина пъха муцунка в торбата си и старателно я облизва, за да я подготви за потомството.

Но истината звучи не по-малко фантастично от тази басня. Подобно на птицечовките и ехидните опосумите имат обща празнина — клоака, затваряна от мускул — сфинктер, в която се отварят и храносмилателната, и пикочно-половата система. При чифтосването мъжкият опложда вътрешно яйцата в тялото на женската, но в жълтъчните торбички на зародишите има съвсем малко хранителни запаси и те са принудени да се появят на бял свят едва след 12 дни и 18 часа — най-краткия срок на бременност измежду всички бозайници. Слепи розови късчета плът, не по-големи от пчела, те са още съвсем неоформени и дори не могат да се нарекат бебета. За тях учените използват наименованието новородени. Женската ражда наведнъж до 25 малки. С появата си от майчината клоака те започват да се катерят по козината на корема й към отвора на торбата. За да стигнат дотам, те трябва да изминат около осем сантиметра. Това е първото и най-рисковано пътешествие в живота им и нерядко оцеляват едва половината от тях. Всяко новородено, достигнало уюта и закрилата на майчината торба, се вкопчва в едно от 13-те зърна и започва да суче. Ако оживелите са повече от 13, онези, които дойдат последни, не намират свободно зърно и са обречени на гладна смърт.

След около 9–10 седмици малките изпълзяват от торбата. Сега те са напълно оформени, с големина на мишка. Те се залавят за майчината козина и висят така — на пръв поглед крайно несигурно. На една прочута рисунка от началото на XVIII век е изобразен южноамерикански опосум с потомството си, като малките прилежно са увили опашчици около изпънатата назад опашка на майка си. Тази картина била многократно прерисувана и неусетно се променяла, докато накрая започнали да рисуват майката с извита над гърба опашка, а малките опосумчета — увиснали на нея в стройна редичка, заловени с опашниците си като пътници в трамвай. А когато започнали да препарират опосуми в музеите, след консултация с книгите, специалистите, естествено, изготвяли своите експонати именно в тази поза и така неволно допринасяли за утвърждаването на мита. Но това е само още една от легендите, свързани с това необикновено животно. В действителност малките опосумчета съвсем не са толкова дисциплинирани. Те се катерят по майка си, като се залавят за дългата й козина и увисват било на гърба, било на корема й с безгрижието на малчугани, които без страх се премятат и лудуват по съоръженията на някоя детска площадка. Едва след като минат три месеца, малките опосумчета се отделят от майка си и започват самостоятелен живот.

В Америка се срещат 76 различни вида опосуми. Най-малкият е колкото мишка и няма торба. Неговите малки, не по-едри от оризови зрънца, висят като миниатюрна чепка грозде, захапали сукалните зърна между задните крака на майката. Най-голям пък е водният опосум — почти колкото малка видра. На лапите си той има плавателни ципи и прекарва по-голямата част от живота си в плуване. Малките му са защитени от удавяне благодарение на устройството на майчината торба. Тя се затваря с помощта на сфинктер — кръгъл мускул, който стяга отвора като шнур на кесия. Малките вътре могат да издържат няколко минути под водата, а през това време дишат въздух с концентрация на въглероден двуокис, която би убила почти всяко друго живо същество.

Най-ранните изкопаеми бозайници, определени със сигурност като торбеста, са били открити в Южна Америка и е напълно възможно те да са се появили именно там. Днес обаче най-много и разнообразни представители на този разред живеят не в Америка, а в Австралия. Но как ли са попаднали от единия континент на другия?

За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем към епохата, когато динозаврите още били на върха на своя разцвет. По онова време днешните континентите допирали, а може би дори образували един-единствен гигантски масив. По тази причина вкаменени останки от близкородствени динозаври днес се откриват във всички земни континенти — в Северна Америка и Австралия, в Европа и Африка. По всяка вероятност така широко разпространени са били и ранните полувлечуги, полубозайници. Но когато ерата на динозаврите била към своя край, сушата се разделила на два суперконтинента: северен, в който влизали днешните Европа, Азия и Северна Америка, и южен, съставен от Южна Америка, Африка, Антарктида и Австралия. Основни доказателства за първоначалното единство и последвалото го разделяне и раздалечаване на континентите са геологичните: съвпадението на контурите на днешните континенти, еднородността на скалните пластове от двете страни На океаните, ориентацията на намагнитените кристали в скалите, по която може да се съди за тяхното разположение в момента на образуването им, възрастта на подводните океански хребети и островите, резултатите от сондирането на океанското дъно и много други.

Допълнителен източник на доказателства е разпространението на някои от съвременните животни и растения. Особено нагледен е примерът с гигантските нелетящи птици. Както видяхме, те са се появили много рано в историята на птичето царство. Една от групите, към която принадлежала и свирепата диатри-ма, възникнала на северния суперконтинент. Всички нейни представители са отдавна измрели. На южния суперконтинент се появило друго семейство, чиято съдба била много по-добра. Това били бягащите птици: южноамериканското нанду, африканският щраус, австралийските ему и казуар, новозеландското киви. Разпространението на тези птици дълго било загадка за науката. Те толкова си приличат, че почти сигурно произлизат от един и същ нелетящ прародител. Но как са могли потомците, които не умеят да летят, да се заселят на толкова отдалечени един от друг континенти? Предположението, че някога е съществувал южен суперконтинент, разрешава проблема. Птиците просто са населявали различни негови части и при отделянето на сегашните континенти са си останали там и са еволюирали, докато са се получили познатите ни днес форми.

Още едно потвърждение ни дават бълхите. Тези паразитни насекоми се преселват заедно със своите гостоприемници, но с лекота образуват нови видове и се приспособяват към други гостоприемници. Някои много характерни видове бълхи се срещат само в Австралия и Южна Америка. Трудно е да се допусне, че ако животните гостоприемници са ги пренесли в Европа и Северна Америка — единственият друг възможен маршрут, — те не са оставили по пътя си никаква родствени форми.

Ботаниката също подкрепя тази хипотеза. Южният бук — дърво, родствено на европейския бук, но ясно разграничено от него — вирее единствено в умерени пояс на южното полукълбо. Това разпространение може лесно да се обясни с помощта на въпросната хипотеза.

С течение на времето гигантският южен суперконтинент започнал да се разпада. От него се отделила Африка и се придвижила на север. Австралия в Антарктида останали едно цяло и били съединени с южния край на Южна Америка посредством провлак или верига от острови. По това време от ранните бозайници вероятно вече се развивали торбестите животни. Ако това е станало в Южна Америка, както имаме основание да смятаме, оттам те лесно са могли да се прехвърлят на Австрало-Антарктическия масив.

Едновременно с това се развивали и бозайниците на северния суперконтинент. Те възприели друг метод за изхранване на потомците си. Вместо на ранен етап от развитието им да ги прехвърлят във външна торба, те ги задържали в тялото иа майката и ги хранели с помощта на приспособление, наречено плацента. На този метод ще се спрем по-долу. Засега е достатъчно да отбележим възникването на този отделен клон в групата на бозайниците.

Докато нямали съперници на южноамериканския континент, торбестите бозайници се развивали и благоденствали. Появили се огромни торбести вълци и хищни торбести саблезъби леопарди. Но частите на южния суперконтинент постепенно се раздалечавали и Южна Америка бавно се придвижвала на север. След време тя се съединила със Северна Америка посредством провлак — там, където днес се намира Панама. По този мост на юг проникнали плацентните бозайници, които започнали да си съперничат с торбестите за господство в Южноамериканския континент. Това съперничество довело до изчезването на повечето видове торбести бозайници. Оцелели само жилавите, упорити опосуми. Някои от тях дори нахлули в земите на нашествениците и се заселили в Северна Америка. Техен потомък е днешният северен опосум.

В централната част на южния суперконтинент обаче торбестите обитатели измрели напълно. От този обширен участък се образувала Антарктида. Тя се придвижила в района на Южния полюс, където от невъобразимия студ се покрила с вечни ледове и животът на нея станал невъзможен. Но в третата част на южния суперконтинент — Австралия — животните имали по-добра участ. Тя се отместила на североизток, сред просторите на Тихия океан, напълно отделена от всички останали континенти. Така че през последните 50 млн. години торбестите там се развивали в пълна изолация.

През този продължителен период те се развили в множество различни форми, за да могат да се възползват пълноценно от разнообразните условия, които предлагал континентът. Във варовиковите пещери Наракурт на 250 километра южно от Аделейд са запазени останки на най-невероятни торбести животни, населявали някога тези места. Тези пещери отдавна се славят с красотата на своите сталактити, но през 1969 г. хората забелязали едва доловим полъх въздух, проникващ между скалите в единия край на главната залази решили, че може би пещерата продължава нататък. Разкопките открили тесен проход, който водел към най-богатото от всички известни находища на вкаменелости от торбести бозайници. След цял час пълзене на четири крака, провиране през тесни скални процепи и спускане през извити проходи човек най-после се добира до две ниски галерии. В тях може да се проникне само с пълзене по корем през един тесен тунел. Галерията е висока не повече от метър, от тавана висят тънки като сламки сталактити. Въздухът е толкова влажен, че при всяко издишване човек вижда как дъхът му се превръща в облаче пара, а само пет-шест души за няколко минути — запълват цялата галерия с облак от пара. Подът е покрит с мека червеникава тиня, донесена тук от подводна река, отдавна пресъхнала. Заедно с тинята реката е влачила и кости от торбести животни. Някои от тях са живеели в горната пещера. Други вероятно са били обитатели на околните гори, случайно паднали през някоя дупка в пещерата. Разпръснатите кости буквално застилат пода на галерията — бедрени кости, лопатки, зъби и дори цели черепи. Всички са чисти, бледокремави на цвят, сякаш са експонати, току-що почистени от препаратора. Повечето от тях са толкова крехки, че се разтрошават от едно докосване и могат да се извадят на бял свят само ако са добре заздравени с пенопласт и гипс.

Тук са открити останки на огромно торбесто животно с размери и вид на носорог, също и на гигантско кенгуру с дълга жирафска шия, което е пасяло листа от клоните на дърветата. За едно от откритите тук животни обаче все още се спори. Отначало го сметнали за хищник, тъй като има дълги, остри като бръснач задни зъби, с които лесно е разсичало месото и костите на своите жертви. Затова, пък и заради размерите му го нарекли торбест лъв. Но по-внимателното изследване на предните му крака доказало, че те са пригодени за катерене и е много вероятно животното да е живеело по дърветата и да е използвало зловещите си зъби просто за да разчупва твърдите черупки на плодовете.

Всички тези същества измрели преди около 40 хиляди години по все още неизяснени причини. Може би за това е повлияла промяната на климата. След отделянето си от Антарктида Австралия продължила да се измества на север. Всъщност това придвижване продължава и днес, и то със скорост, не по-малка от тогавашната — около 5 сантиметра годишно. Това довело до постепенното затопляне и засушаване на континента.

Разбира се, немалко торбести животни са доживели до наши дни. Сега те наброяват десетина семейства с общо почти 200 вида. Много от тях са аналогични на плацентните форми, развили се в северното полукълбо. Когато първите европейски заселници дошли в Австралия, те естествено нарекли торбестите с имената на европейските животни, на които приличали най-много. Например в горите на умерения пояс на юг заселниците открили остроноси дългоопашати животинки, покрити с козина, и ги нарекли торбести мишки. Това име е неподходящо, защото те съвсем не са гризачи, които мирно и кротко си гризат зрънца, а кръвожадни ловци, които безстрашно нападат насекоми, големи колкото самите тях, и ги разкъсват на парченца. Има хищни торбести, които нападат влечуги и пиленца — наричат ги съответно торбести белки. Съвсем доскоро е съществувал и торбестият вълк. Той е бил отличен ловец. За свое нещастие той обаче свикнал да напада току-що пренесените на континента овце и фермерите започнали да го преследват, докато най-накрая го изтребили. Последният известен жив екземпляр умрял в Лондонската зоологическа градина през 1933 г., но все още има надежда някои представители на този вид да са оцелели някъде из отдалечените райони на Тасмания.

В два от случаите аналогията между плацентните и торбестите форми е така пълна, че ако ги видите в зоологическата градина, не е възможно да ги различите само по външния вид. Торбестата летяща катерица е малко животинче, което живее в евкалиптовите дървета и се храни с листа и цветове. Тя има кожен парашут, опънат между предните и задните крака, който й позволява да планира от клон на клон. Тя почти не се различава от северноамериканската летяща катерица. Подземният начин на живот изисква специални приспособления и те са се появили и у торбестите, и у плацентните бозайници, които водят такъв живот. И торбестата, и обикновената къртица имат гладка кадифена козина, рудиментарни очи, силни ровещи предни лапи и къса опашчица. Но женската торбеста къртица има торба, която, за щастие на малките, се отваря назад и не се пълни с пръст, докато майката копае своите тунели.

Далеч не всички торбести обаче имат такива близки еквиваленти сред плацентните бозайници. Да вземем коалата — средно по размери животно, което живее по дърветата и се храни с листа. В другите части на света подобна роля играят маймуните. Но по външност коалата съвсем не прилича на маймуна, а сънливият й флегматичен нрав няма нищо общо с поведението на бързите, хитри маймуни. Или пък например намбата, наричан още торбест мравояд, притежава дълъг лепкав език, с който всички мравояди по света събират храната си. Но в приспособяването си към своя начин на хранене той не е стигнал толкова далеч, колкото например големия южноамерикански мравояд, у който муцуната е придобила формата на дълга извита тръбичка, а зъби изобщо липсват. У торбестия мравояд муцуната не е така удължена и всички зъби са запазени. А торбестият медояд изобщо няма подобно на себе си животно сред плацентните бозайници. Той не е по-голям от мишка, с остра муцунка и език, завършващ с нещо като четчица (също като у някои вълнисти папагалчета), с който ближе нектар и прашец от цветовете.

В Тасмания, в горите с умерен климат, живее още едно типично и уникално австралийско животно — четкоопашатият кенгуров плъх. Той принадлежи към една малка група торбести, наричани общо кенгурови плъхове. Той е много плашливо, изключително нощно животно, което се храни с каквото му попадне, включително и с месо, като си служи с два малки остри кучешки, зъба. Строи си гнездо в някоя дупка, като събира необходимия му материал по много интересен начин. Четкоопашатият кенгуров плъх взема в уста по няколко сламки, прави ги на снопче и с помощта на задните си крака ги поставя върху дългата си опашка. След това опашката се увива около снопчето, стяга го здраво и животинчето — потегля. Кенгуровият плъх се движи с подскоци, почти само с помощта на задните си крака, които имат много дълги стъпала. Ако искате да си представите далечния прародител на най-прочутото австралийско животно — кенгуруто, — достатъчно е да погледнете този плах, подскачащ, всеяден горски обитател.

Еволюцията на кенгуруто била ускорена от продължаващото преместване на Австралия в северна посока и последвалото от това затопляне и засушаване на климата й. Това довело до оредяване на горите, които покривали голяма част от континента. На тяхно място се появявали открити пространства и тревисти местности. Тревата е отлична храна, но да излезеш от гората и да пасеш на открито, означавало да се изложиш на опасност от страна на хищниците. Ето защо всяко тревопасно животно, което се заселвало в равнините, трябвало задължително да бъде отличен бегач. За тази цел кенгуруто възприело техниката на кенгуровите плъхове: то скача, но с огромни скокове.

Никой не знае защо кенгуруто използва този метод, вместо да бяга на четири крака, както всички останали четирикраки растителноядни обитатели на равнините. Може би тенденцията към изправена стойка се е проявила още у прадедите му, както при кенгуровите плъхове, макар че такъв отговор само отпраща проблема с един стадий назад в миналото. Може би изправеното положение на тялото е по-удобно за носене на доста едрите малки в торбата на майката, особено при голяма скорост и неравен, каменист терен. Но каквато и да е била първоначалната причина, кенгуруто е довело техниката на скока до невиждано съвършенство. Задните му крака са необикновено яки, дългата мускулеста опашка е опъната назад и служи за равновесие. В резултат на всичко това кенгуруто развива скорост до 60 километра в час и може да прескача триметрови препятствия.

Вторият проблем, който стои пред тревопасните, е износването на зъбите. Тревата, особено тази, която днес расте в сухите равнини на Централна Австралия е жилава храна. Сдъвкването й на каша в устата много подпомага храносмилането, но бързо изхабява зъбите. Във всички други части на света кътниците на тревопасните са с отворени корени, така че износването се компенсира от непрекъснатото им нарастване през целия живот на животното. Но при кенгуруто корените са затворени и компенсирането става по друг начин. На всяка челюст те имат по четири, двойки кътници, но действаща е само най-предната двойка. Когато се износи до корен, тя пада и следващата двойка се придвижва на нейно място. Когато кенгуруто достигне 15-20-годишна възраст, то вече използва последните си кътници. След като и те се изтрият и паднат, достигналото почтена възраст животно, дори и да не умре по друга причина, в края на краищата загива от глад.

Семейството на кенгуруто наброява около 40 вида. Най-малкото се нарича валаби, а най-голямото, ръждивото кенгуру, по-високо от човек, е най-големият съвременен торбест бозайник.

Кенгуруто се размножава по същия начин, както и опосумът. Яйцето, обвито в рудиментарна мембрана с дебелина няколко микрона и запасено с малко количество жълтък, се спуска от яйчника в матката. Там то се опложда и започва да се развива. Ако за женската това е първото чифтосване, яйцето не остава дълго там. При ръждивото кенгуру новороденото се появява на бял свят едва 33 дни след оплождането. Обикновено се ражда по едно малко — сляпо, голо червейче, дълго едва няколко сантиметра. Задните му крака представляват просто пъпчици. Предните са по-добре развити и с тях то се залавя за гъстата козина на майчиния корем и си проправя път към торбата. А майката като че ли изобщо нехае за съществуването му. Преди време са смятали, че тя му помага поне като му проправя пътечка, заглаждайки с език космите на корема си. Но сега е известно, че тя просто се почиства от течността, проникнала през клоаката при разкъсването на яйчната мембрана.

Пътят на новороденото до торбата трае около три минути. Веднъж достигнало там, то захапва някое от четирите сукални зърна и започва да се храни. Почти веднага след това у майката започва нов полов цикъл. В матката постъпва ново яйце, женската е готова за чифтосване. Тя се чифтосва и яйцето се опложда — и тук става нещо невероятно. По-нататъшното развитие на яйцето се прекратява.

Междувременно малкото в торбата й расте с невиждани темпове. Сукалното зърно на кенгуруто е продълговато и леко удебелено на върха, така че, ако се издърпа рязко, устата на сукалчето може да се разрани до кръв. Не е вярно обаче, че малкото сраства със сукалното зърно на майката или пък, че млякото се впръсква в устата му под налягане.

След 190 дни кенгурчето е вече достатъчно развито, за да направи първата си кратка разходка извън майчината торба. Оттук нататък то остава навън все по-дълго, докато накрая след 235 дни я напуска окончателно.

Ако по това време има суша, както често се случва в Централна Австралия, оплоденото яйце в матката остава в състояние на покой. Но ако е имало достатъчно валежи и пашата е добра, развитието му се възобновява. След 33 дни от майчината клоака се появява ново кенгурче, голямо колкото бобено зърно, и се впуска в своя труден, опасен път към торбата. И веднага след това женската се чифтосва отново. Но първородното кенгурче не отстъпва лесно правата си върху майчиното мляко. То редовно се връща, за да посуче от „своето“ зърно. Нещо повече, млякото което то сега получава, е различно по състав от предишното. Така майката се оказва отговорна за изхранването на три малки: едното вече „стъпило на крака“, което пасе самостоятелно, но още се връща да суче; второто — миниатюрно новородено, което суче в торбата й, и третото — оплодено, но още неразвито яйце, което чака в матката да настъпи и неговият час.

Широко разпространено е мнението, че торбестите са примитивни създания, незначително напреднали в сравнение с яйценосните бозайници от рода на птице-човката и ехидната. Това е много далеч от истината. Безспорно размножителният метод на торбестите е възникнал твърде рано в историята на бозайниците, но кенгуруто значително го е усъвършенствувало, Никое живо същество по света не може да се сравни с женското кенгуру, което през по-голямата част от живота си изхранва по три малки на три различни стадия на развитие.

Тялото на бозайника е крайно сложен механизъм и за пълното му развитие е нужно много време. Дори като зародиш бозайникът е топлокръвен и бързо изгаря големи запаси „гориво“. Ето защо на развиващото се малко трябва постоянно да се осигуряват значителни количества храна. Всички бозайници са намерили един или друг начин да снабдяват поколението си с хранителни вещества в много по-голямо количество, отколкото може да се побере в ограниченото с черупка яйце. Не ни е известно дали ранните бозайници в северния суперконтинент са преминали през стадий на торбести. Възможно е те да са произлезли от някой клон полувлечуги, полубозайници, у които не са се развили торби. Дори и да е съществувал, торбестият период при тях в никакъв случай не е достигнал такъв разцвет, както при днешните торбести животни в Австралия. Но плацентният метод на северните бозайници има своите предимства.

Плацентата позволява на малките да останат в матката много дълго време. Тя представлява плосък диск, който се прикрепя към стената на матката и посредством пъпната връв се свързва със зародиша. Мястото, където плацентата се свързва със стената на матката, е силно нагънато, така че допирната повърхност с майчините тъкани е много голяма. Именно тук се извършва обмяната на веществата между майчиния организъм и плода. Самата кръв не се предава от майката на зародиша, нр разтвореният в кръвта кислород, поет от майчините дробове, както и хранителните вещества, извлечени от храната й, се просмукват през съединителната стена с плацентата и проникват в кръвта на плода. Едновременно с това се извършва обмяна и в обратна посока. Отпадъчните вещества, образувани в плода, се абсорбират от кръвта на майката и се отделят чрез бъбреците й.

Всичко това води то големи биохимични усложнения. Но проблемите не свършват дотук. Половият цикъл на бозайниците предполага постоянното образуване на нови яйца. За торбестите това не е пречка, защото при тях малкото се ражда, преди да е дошло времето за образуване на ново яйце. Но при плацентните зародишът остава в матката много дълго време. Ето защо плацентата отделя хормон, задържащ половия цикъл на майката, и докато плацентата се намира в организма й, яйчниците не произвеждат нови яйца, които да конкурират зародиша в матката.

Съществува и друг проблем. Тъканите на плода се различават генетично от тези на майката. Те съдържат елементи и от бащиния организъм. Затова при свързването на плода с майчиното тяло се появява риск от имунна несъвместимост, също като при присаждане на тъкани. Все още не знаем с подробности как точно плацентата преодолява тази опасност, но явно това също е свързано с отделянето на определени хормони.

Благодарение на всичко това малките на плацентните бозайници могат да останат в матката, докато се развият дотолкова, че да могат да се движат самостоятелно веднага след раждането си. Дори и след това те известно време се хранят с майчиното мляко, докато станат напълно годни сами да си набавят храна в обкръжаващия ги свят.

Плацентният метод на размножаване спестява на малките рискованото пътешествие по майчиното тяло, което поколението на торбестите е принудено се извършва в съвсем ранен стадий от развитието си. Освен това този метод позволява на плода да се развива дълго време в майчиния организъм, като получава от него всичко необходимо. Китовете и тюлените например могат с месеци да плуват сред ледените океански води, носейки в корема си своите неродени малки. Това не е възможно за нито едно торбесто животно, тъй като малките, които носи в торбата си, дишат атмосферен въздух. В крайна сметка именно плацентата се оказала най-решаващият фактор, помогнал на бозайниците да завладеят света.