Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadline Y2K, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
goblin

Издание:

ВИРУСЪТ Y2К. 1999. Изд. Атика, София. Биб. Crime & Mystery. Роман. Превод: от англ. Ивайла Божанова [Deadline Y2K / Mark Joseph]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 4.90 лв. ISBN: 954-729-045-2


Небесни сфери, укротете вечния си бяг,

времето да спре и никога полунощ да не настане.

Кристофър Марлоу, „Доктор Фауст“, 1588

ЧАСТ ПЪРВА
1991 — 1999

1.

Крупният капиталист Доналд Копланд вярваше истински в мощта на парите. През 80-те и в началото на 90-те години неговата фирма финансираше и организираше компании за развитие на високи технологии, така както селянинът се грижи за добитъка. Търговията представляваше всекидневния му хляб, а глобалната икономика — постоянната му диета.

С рухването на Съветския съюз през август 1991 приключи Студената война и капитализмът остана да господства необезпокояван — истински благодат за родния град на Копланд, Ню Йорк, безспорен център на световната икономика. В Ню Йорк всичко е стока, включително и хората, и всеки, дарен с прозрение и умствена издръжливост да се добере до нея независимо как, е изключително ценен. Копланд извличаше издръжливост от гранитните укрепления на града — бастион срещу несигурния свят отвъд реките; а колкото до прозрението — нямаше представа откъде го получава, но никога не се усъмни в него. Просто отваряше очи и съзираше начини да печели пари.

От време на време отиваше с кола до Бруклин, за да се възхити на Манхатън от другия бряг на Ийст Ривър. Видът на Ню Йорк винаги го вдъхновяваше и неизменно му разкриваше все по-големи възможности как да се сдобие с още пари и власт. Сякаш Ню Йорк се променяше постоянно и никога не изглеждаше един и същ. Да забелязваш тези промени и да бъдеш на крачка пред тях е сигурен знак, че вървиш по пътя към истинското богатство. А в края на XX век промяната се нарича микротехнологии.

Взирайки се в Ню Йорк, Копланд виждаше огромна мрежа от жици и микропроцесори, оплели невидима паяжина сред небостъргачите. В рамките на неговия живот инфраструктурата на града бе изградена изцяло наново, автоматизирана и компютризирана. До 1991 компютри управляваха вече всичко — от движението на влаковете в метрото до червените предупредителни светлини по покривите на небостъргачите. Два милиона души и поне още толкова компютри обитаваха Манхатън; нишката между машините и хората бе направена от чисто злато. Ню Йорк представляваше океан от пари, а хората желаеха да ги изхарчат за компютри. Копланд бе неповторим изобретател на начини как този финансов поток да по-тече към него. Компанията му „Копланд Инвестментс“ докарваше милиони като снабдител на безброй фирми и корпорации със системи за база данни, с компютри, управляващи музикални апарати, бизнес софтуер, съвременни дисплеи на течни кристали, системи за кодиране, електронни игри, мрежи и превключватели за телекомуникациите и не на последно място логически процесори за автоматичен контрол на системите, подлежащи на програмиране. Самата технология като такава не означаваше нищо за Доналд Копланд. Той жадуваше единствено за тръпката от сделката. Подписването на бумаги, с което се прехвърляха милиони, за него не представляваше нещо повече от това да пъхне ръка в електрическата мрежа, за да презареди батериите си.

Един следобед през лятото на 1991 той караше към Манхатън по Бруклинския мост. Докато поглъщаше с очи града, по радиото излъчваха съобщения за пътната обстановка, за задръстванията, за движението на ценните книжа. По едно време водещият на дискусионното предаване обяви: „А сега — според доклад на Американската академия на науките — след осем и половина години, на 1 януари 2000 година, всички наши компютри ще престанат да функционират. Да, правилно ме чухте, хора. Компютрите ще откажат да работят заради едно неприятно програмно несъвъ“шенство, което Академията нарича вируса на хилядолетието.

Копланд отмести поглед от бавния поток на уличното движение и се вторачи в радиото. Дванадесетте високоговорителя в мерцедеса дозасилиха с неестествена яснота впечатлението от изречените думи, а словосъчетанието „вирус на хилядолетието“ увисна в купето на контролирания от компютри автомобил като хванато в капан насекомо.

„Вирусът на хилядолетието — продължаваше водещият — е измамно прост. Повечето компютърни програми съхраняват данните, като отбелязват само последните две цифри на годината, а не всичките четири. С настъпването на 2000 година компютрите с такива програми ще разчетат «00» като отнасящи се за 1900 година и ще последва «Грешка! Грешка! Грешка! Бум!» През 60-те години програмистите започнаха да изписват годините само с две цифри, за да пестят памет. Това се превърна във всеобща практика. Всички програмисти го правели, а и сега продължават да го правят — просто никой не е вярвал, че създадените от него програми ще действат и в края на века.

Е, хора, сега тези стари програми са навсякъде; самите програмисти разпространяват вируса като горски пожар. Убийствената за компютрите грешка се е промъкнала в живота ни и търпеливо се спотайва в контролните механизми на атомните ни централи, в телефонните системи, в командните кули на въздушния и железопътния ни транспорт, в счетоводните програми и финансовите отчети, в електронните системи за прехвърляне на капитали, в управляващите системи на сателитите. И ако това не ви се струва достатъчно, то вирусът се е загнездил и в милиони компютърни чипове в автомобилите, самолетите, асансьорите, уредите, машините и личните компютри. Щом дойде 2000 година, тези компютри ще се объркат и ще откажат да функционират. Насочили сме се към нулевия час, хора, и към края на цивилизацията, такава, каквато я познаваме.

Хора, искам да попитам: Всички компютри ли ще спрат да функционират? И ако това стане, какво ще последва? Дали самолетите ще паднат от небето? Допускате ли подобна възможност, или смятате, че това са нелепости? — настоя да узнае водещият от радиослушателите си. — Обадете ми се и кажете какво мислите.“ През този ден до предаването на живо звъннаха само неколцина технически запалянковци — според половината вирусът на хилядолетието не бил нищо страшно и лесно можел да се коригира. Освен това 2000 година е далеч, а дългосрочен план в Америка означава да се мисли за следващата седмица. Изглежда, никой от слушателите на тази радиостанция в момента не гледаше на проблема достатъчно сериозно с изключение на Доналд Копланд. Осенилото го прозрение му се яви като огромно уравнение, изписано с огнени букви в небето над Манхатън.

Виждаше бъдещето; съзнаваше точно какво ще се случи, кога ще се случи и най-важното — как да извлече печалба от своята далновидност. Представата как една дребна програмна грешка срива целия свят, поставяйки го на колене, го разтърси, сякаш имаше земетресение. Умът му скачаше от една логична стъпка към следващата със скоростта на светлината. Накрая целият свят се разгърна пред него като цвете на зазоряване.

На 1 януари 2000 година хаос и бедствия ще залеят Земята; единствено организациите, открили и коригирали своевременно програмите си преди тази дата, щяха да оцелеят. Да знаеш кой ще оцелее, а може би и да решиш кой да оцелее и кой да пропадне, ще се окаже невероятно делово преимущество.

Копланд разполагаше и със средствата, и с волята да превърне в реалност прозрението си. Средствата включваха Майкъл Даунс, доктор на науките и затова известен още като „Док“ — млад компютърен инженер от Калифорния, ръководител на Отдела за проучвания и развитие на „Копланд Инвестментс“.

Копланд бързо потегли към офиса си — стара триетажна къща от червени тухли на Насо стрийт в долната част на Манхатън, съвсем близо до „Уолстрийт“. Превъзбуден от прозрението си, той се отказа от асансьора — тичешком се втурна към кабинета на Док на третия етаж и почука на вратата.

Отвътре се чуха блъскания и дрънчене.

— Док! — провикна се той. — Док, трябва да говоря с теб веднага!

Нови потропвания, още дрънчене и отвътре долетя:

— Влез!

Трескав от вълнение, Копланд нахълта в работилницата на Док — помещението бе задръстено със свързани помежду си компютри чрез безброй кабели, модеми и монитори, така разхвърляни, сякаш са боклук. При влизането на Копланд Док удари с дръжката на отвертка по капака на голям монитор. Екранът светна и инженерът се ухили.

— Щом всичко друго се окаже безполезно — обяви той, — прибягвам до академични методи посредством теорията за силата на удара: фрасни копелето и виж какво ще се получи.

Едър, брадат, недодялан, двадесет и три годишният Док пушеше по два пакета „Камел“ и три цигари първокласна марихуана дневно, преживяваше единствено с пица и кафе, носеше памучни ризи, сини джинси, високи ботуши и ловджийски ушанки. Благодарение на невероятно високия си коефициент на интелигентност Док стана хакер още на осемгодишна възраст — открадна паролата на баща си и влюбено разглеждаше компютризираната му порнографска колекция. Прочу се като „Док“ много преди да защити доктората си в Станфорд на двадесет и една години; беше абсолютно завършен компютърен гений. През последните две години работеше при Копланд — нещо като негов магьосник-пленник: превръщаше идеите на Копланд в практични, доходоносни продукти.

— Вирусът на хилядолетието — подхвана Копланд. — Току-що чух за него.

— Малко бавно схващаш, шефе — отбеляза Док и подхвърли отвертката настрана. — Наричаме го Y2K — компютърния проблем 2000. Това на професионален жаргон означава 2000 година.

Копланд повтори думите, сякаш бяха мантра.

— Компютърен проблем 2000…

Док изгледа шефа си от глава до пети и видимо се присмя на безупречно подстриганите му коси, безукорното облекло и лъснатите до блясък италиански обувки.

— В очите ти пак се появи онзи поглед, Доналд. Надушваш пари.

— Най-хубавото нещо за надушване — отвърна Копланд. — Какво знаеш за вируса?

— Доста. Всеки програмист, наясно с работата си, знае за него.

— Образовай ме.

— Ще настане истинска катастрофа — започна Док, докато сядаше, облягайки се назад с вдигнати върху плота крака. — Хората няма да разберат проблема и затова няма да повярват в съществуването му.

— Същото каза и онзи тип по радиото. Изплаши ме до смърт.

— Е, това поне е добре — провлачено се обади Док и запали цигара. — Като начало да вземем например Русия. Няколко руски атомни реактора вероятно ще се разтопят и ще предизвикат прекъсване на електричеството в огромни области — ще оставят милиони без топлина посред зима и без друго за ядене освен радиация. После нещата наистина ще започнат да стават интересни. — С лукави пламъчета в очите той се усмихна и продължи: — Ще предизвика такива бели, които учестяват сърдечния ритъм на хакера.

— И какво можем да направим?

— За руснаците — нищо. Но за нас, останалите… — Направи пауза. — Ами зависи.

Док търпеливо обясни колко тривиален проблем представлява вирусът на хилядолетието за програмиста: просто трябва да бъде коригиран, след като се локализира сгрешеният компютърен код. Проблемът е на друго място. Понеже вирусът е мултиплициран до безкрай в чувствителни към датите програми, откриването на всички системи с милиони кодови линии и хиляди зависещи от тях апаратури и програмни продукти е колосална задача. Освен това по-старите компютърни програми обикновено са неточно документирани, при това на по-стари компютърни езици като COBOL и FORTRAN, което прави недостатъците още по-трудни за откриване, защото по-вечето по-млади програмисти никога не са изучавали тези езици.

— В състояние ли си да измислиш разрешение? — попита Копланд.

— Естествено, но ще трябва да се специализирам. Програмните продукти са твърде разнообразни.

— Кой използва най-старите?

— Банките — веднага отвърна Док.

— Без майтап, а? — Копланд остана доволен от отговора на Док. — А самите банки знаят ли го?

— Би трябвало, но едва ли. Искам да кажа, програмистите, които работят за банките, знаят за проблема, и то не от вчера, но кой ти слуша програмист? Шефовете почти никога не включват компютър и определено нищо не разбират от организацията им или от древните им програми, написани на COBOL.

— И колко може да струва едно оправяне на проблема 2000? — полюбопитства Копланд.

Док се ухили.

— За това е целият този разговор, нали?

— Колко, Док?

— Цяло състояние. Стотици милиарди… Не е изключено и повече. Цифри, трудни за възприемане.

— Допада ли ти идеята? — не се стърпя Копланд.

— Питаш ме дали ми харесва идеята да пиша програми, които да неутрализират влиянието на вируса?

— Точно така.

— Звучи доста привлекателно — отвърна Док и почеса брадата си. — Но, от друга страна, бихме могли да оставим всички тези луди корпорации да загинат, когато компютрите им откажат. Това също ми допада.

— Дръж се сериозно, Док. Как мислиш — в идеята има ли хляб като бизнес начинание? Някакъв начин да изкараме пари?

— Страхотен начин, Доналд. Все едно да получиш разрешение да печаташ пари.

— От какво имаш нужда? — настоя Копланд. — Само кажи.

— Ами чакай да видим… Един мейнфрейм IBM — най-мощният изчислителен компютър, — с който да си играя, неколкостотин пакета програмни продукти и дваматрима инженери.

— Само това?

— Е, би могъл и да ми купиш банка, Дони, момчето ми, но защо да си даваме толкова труд?

На следващия ден посетиха склад в Куинс и купиха мейнфрейм IBM s/370 на петнадесет години. Док бутна една стена на третия етаж на Насо стрийт, укрепи пода, нае кран, инсталира машината и я кръсти Стария Мислител. Прекара месец да проверява с какъв софтуер е зареден компютърът, а после извика Копланд на демонстрация.

— Ето така ще изглежда светът на 1 януари 2000 година — обяви Док пред своята публика, състояща се от един човек. — Готвя се да ти покажа какво ще се случи, ако нещата бъдат оставени такива, каквито са.

През целия си работен живот Стария Мислител бе извършвал счетоводни услуги за застрахователна компания. Не бе чак толкова стар, но подобно на много фирми застрахователната компания бе осъвременила хардуера си, макар да продължаваше да използва стар, дефектен софтуер. Док извади счетоводна програма за обработване на статистическите таблици за смъртността, нагласи времето на една минута преди полунощ на 31 декември 1999 и зададе на програмата проста задача: какви премии ще бъдат изплатени през следващите двадесет години. В продължение на шестдесет секунди, докато часовникът не показа полунощ, по екрана преминаваха стройно подредени зелени числа. И тогава машината сякаш се задави и изхълца. Стария Мислител прочете „00“ като 1900, а не като 2000 и прие, че числата, които отразяваха близкото бъдеще, принадлежат към далечното минало. Елементарните аритметични действия вече не представляваха прости изчисления. Машината започна да дели и умножава с отрицателни числа. Само след секунди Стария Мислител се опита да изчисли едно безкрайно връщане назад и цифрите на екрана буквално полудяха. Свободната памет бързо се запълни и счетоводната програма се — азпадна. Компютърът не функционираше. — Voila обяви Док и запали цигара.

 

В 6,30 всяка сутрин Копланд закусваше в една и съща изискана закусвалня в горната част на Уест Сайд с трима стари приятели от детството: ченге, управител на супермаркет и сърдечен хирург. Копланд, превъзбуден, преливаше от ентусиазирани приказки за начинанието си относно компютърния проблем 2000 и само след седмица приятелите му напълно забраниха вируса на хилядолетието като тема за разговор.

— Телефоните ще прекъснат, Интернет ще угасне, военните ще бъдат парализирани, никой няма да си получи чека от социалните помощи, микровълновите ви печки няма да работят, но това е без особено значение, защото няма да има електричество.

— Стига вече — помоли Джонатон Спилман, управителят на супермаркета. — За бога!

— Напълно си се вманиачил, Дони — добави Бил Пакард, лекарят. — Би трябвало да отидеш на психоаналитик.

— Върви по дяволите, Бил. Та това ще ме направи богат.

— Ти и без това си богат — намеси се и Ед Гарсия, ченгето. — Или не помниш, че забогатя, като финансираше компютърни компании, които създадоха проблема? Ако е толкова тревожно, колкото разправяш, трябва да го оправиш безплатно.

— Не аз съм създал вируса на хилядолетието — възрази Копланд. — Аз го открих.

— И той е като чужда златна мина за теб — добави Спилман, — в която се готвиш да влезеш незаконно. Какво ще кажете, момчета: да го обесим ли, или само да го прогоним от града?

И както правят приятели от детството, не престанаха да се заяждат безмилостно с Копланд — просто искаха да му демонстрират желанието си да успее. Понеже и тримата бяха интелигентни, те приеха предсказанията му за унищожението и свършека на света с известен скептицизъм, ала всеки запомни информацията за „грешката“ на хилядолетието и не можеше да се отърве от въпроса как вирусът би повлиял върху личния му живот в края на века.

Копланд предчувстваше, че справянето с проблем 2000 ще се окаже несравнимо по-доходоносно начинание от всичките му досега реализирани идеи. Затова не прибягна до традиционните си финансови партньори, а създаде нова компания и сам финансира — азработването на софтуера. Нарече я „Копланд Сълушънс“ самото й име трябваше да подскаже решимостта му да предложи всякакви разрешения на възникващите проблеми.

Проявяваше търпение. Разбираше как се изгражда софтуер, колко е дълъг пътят на изпитанията, отстраняването на грешките чрез нескончаеми проверки, както и реализирането на случайните хрумвания, които водят до успех. От време на време Док се затваряше в компютърната лаборатория и докато преследваше целта си, полудяваше и изгаряше няколко милиона мозъчни клетки с амфетамини. Копланд не го безпокоеше; занимаваше се с другите си компании, които изкарваха предостатъчно пари, за да финансира проекта си за разрешаване на проблем 2000. Понякога не виждаше Док седмици наред.

Деветдесетте години течаха. Всяка сутрин Копланд закусваше с приятелите си, водеше съпругата си Мари на вечеря в „Четирите сезона“, а малкия си син Еди на стадиона „Янки“ — все формални дейности, които нямаха нищо общо с безкрайната му страст да печели пари. Започна да се отчуждава от Мари и почти не забеляза кога и тя се отдалечи. Бавачки отглеждаха Еди. Смени мерцедеса с кадилак, после си купи порше. Животът ускоряваше ход. Копланд прекосяваше с шеметна скорост Ийст Ривър, поглеждаше небостъргачите и само след минути отново се озоваваше в офиса си. Изпълваше го невероятна тръпка, свързана с богатството му. За по-евтини преживявания посещаваше салоните за масажи в Чайна Таун, китайския квартал, а през есенните уикенди се отбиваше при брокер на рибния пазар на „Бродуей“ и 83-та улица и оставяше залози по стотина долара.

Най-сетне, две години след просветлението, което осени Копланд на моста, Док създаде софтуерен пакет. Наричаше се „Копланд 2000“ и целеше да прочисти вируса на хилядолетието от архаичните системи, прилагани от банките. Банките и други финансови институти, които боравеха с чувствителни към датите компютри, продължаваха да зависят от мейнфрейми, подобни на Стария Мислител, и да ползват стари програми. Това ги правеше изключително уязвими и реално заплашени от вируса на хилядолетието. „Копланд 2000“ се появи на пазара към края на 1993 г. В началото не се купуваше особено. Но постепенно през следващите две години и други фирми извадиха на пазара софтуер срещу проблем 2000. Все повече и повече специалисти биеха тревога и корпорациите вече си даваха сметка, че вирусът на хилядолетието наистина е сериозен проблем. Големите банкери се наредиха на опашка за новия продукт и през 1995 г. „Копланд Сълушънс“ направи големия си удар: привлече за клиент „Чейс Манхатън банк“.

„Чейс“, една от първите сред по-големите банки, схвана дълбочината на проблем 2000 и стигна до правилното заключение. В мрежата на банката имаше над двеста милиона сгрешени линии, разклонени из хиляда и петстотин компютърни системи, предназначени да обслужват хиляди потребители. "Чейс" трябваше или да елиминира вируса на хилядолетието от системите си, или да излезе от бизнеса. Всичко бе толкова просто. Друг избор нямаше. И като резултат гигантът подписа договор с „Копланд Сълушънс“ за 160 милиона долара.

Скоро банки от цял свят последваха примера на „Чейс“ и влязоха в отбора от клиенти на Копланд. Парите буквално течаха към компанията, но независимо от успеха Копланд не беше удовлетворен. За няколко седмици приповдигнатото му настроение се стопи и той изпита равнодушие и отегчение. Мечтаеше за ново, по-дръзко предизвикателство; без да го съзнава напълно, сякаш се стремеше да извърши престъпление.

Въпреки репутацията му на агресивен и безскрупулен бизнесмен старите му приятели го считаха за честен. На практика обаче Копланд имаше склонността да гледа на криминалното действие като на пореден етап от бизнеса. В края на краищата границата между дивия капитализъм и престъпността на чиновниците с бели якички в най-добрия случай бе размита и неясна. Той се нуждаеше единствено от възможност и такава скоро му се удаде.

Договорът с „Чейс“ предоставяше на програмистите от „Копланд Сълушънс“ достъп до най-секретните данни на банката. Всяка сметка, отчет и програма трябваше да бъде проверена за наличието на вируса на хилядолетието и изчистена. Операцията започна и на Док му бяха нужни само няколко дни, за да забележи някои несъответствия.

Банката бе толкова голяма, че всъщност не знаеше нито точно колко пари притежава, нито къде конкретно се намират в момента. Първата интересна сметка, на която Док се натъкна, датираше от 1985 г. Тогава програмист, работещ за банката, бе успял да осъществи безнаказано операция, което по-късно щеше да се превърне в най-разпространения начин за компютърна измама в банковия бизнес. При всяко прехвърляне на чуждестранна валута по компютърен път парите бяха обръщани в долари със закръгляне на сумите до третия десетичен знак. Благодарение на малка програма, съставена от програмиста, десетохилядните от цента преминаваха в скрита сметка. Не щеш ли, на следващата година камион блъснал програмиста и той умрял, ала програмата му продължаваше да действа не само безотказно, но без да привлича вниманието на когото и да било от шефовете на „Чейс“. През 1995 г, когато Док стигна до тази сметка, тя съдържаше над четири милиона, за чието съществуване банката и не подозираше.

Док спомена за осиротялата сметка пред Копланд като пример на какво са способни хакерите.

— Ако не пипаме сметката — разсъждаваше на глас Копланд, — колко ли пари ще се натрупат до края на 1999 г.?

— Седем-осем милиона, а съм сигурен, че ще открия и други скрити сметки.

— И на колко според теб ще възлиза сумата?

— Няма начин да се предвиди, но вероятно някъде към сто милиона.

— Това са доста безстопанствени пари накуп — отбеляза Копланд.

— Погоденият номер е голям дори за банка — отвърна Док.

— Ако на 1 януари 2000 година светът отиде по дяволите, ще бъде интересно да разполагаш с такива пари, когато всички други ще банкрутират.

— Какво намекваш, Доналд?

— Огромна кражба.

— Ах, ти. Колко си жесток! — не се въздържа Док. — Подхвърлям го просто като идея — ухили се Копланд. — Ти я обмисли.

— Банката има одитори, които проверяват работата ни — предупреди Док. — Те не са идиоти. В „Чейс“ очакват от нас да открием подобни сметки и да им ги съобщим.

— Ти си по-умен от тях, Док.

— И без това вече сме неприлично богати, Дони. „Чейс“ и всички други банки, наши клиенти, ще ни направят само още по-богати.

— И какво от това? От години ми разправяш какво ще направи вирусът на хилядолетието: ще ни доведе до крах, пълен крах. Светът ще се пръсне по шевовете, а нещо такова ще ни осигури хубаво гнезденце, докато останалите няма да имат нищо.

— Според теб сто милиона долара са нещо като гнезденце? Господи!

— Е? — Копланд не прикри нетърпението си. — Ти си със сърце на хакер. Ще го направиш, защото можеш.

— Именно в това е проблемът, Доналд. Трябва да го направя аз. А ти не можеш.

— Това ще бъде най-големият банков обир в историята — обяви Копланд, — а банката дори няма да разбере какво й се е случило. Като се имат предвид другите бедствия в края на века, на кого ще му пука?

— На „Чейс“ например.

— Но те така и никога няма да узнаят, Док.

— Много си алчен, Доналд.

— Така е. Но какво е лошото?

— Сериозно ли говориш? — възкликна Док.

— Да, напълно. Никога не съм бил по-сериозен. Та, по дяволите, банката дори не знае, че разполага с тези пари. Те са там и чакат някой да ги вземе.

— Голям негодник си. — Док едва прикриваше презрението си. — Софтуерните ни продукти се разграбват като топъл хляб. Тази компания струва стотици милиони. А ти искаш…

— Ще е престъпно от наша страна да не го сторим — прекъсна го Копланд, ухилен до уши. — Такъв шанс се явява веднъж в живота.