Пере Жимферер
Системи

Поезията е

система от въртящи се

огледала, които се приплъзват хармонично,

като изместват светлини и сенки в изпитателя: защо

шлифованото стъкло? Как разговаряйки — на разговор

с покривки и галеща музика — бих ти казал, скъпа,

че този или друг отблясък е стихотворението,

или е някой от аспектите му: има едно възможно стихотворение

относно херцогинята умряла в Екатеринбург

и когато червеното слънце се мести в прозорците, си припомням

сините й очи… Не знам, толкова часове съм прекарал

в нощните влакове, четейки полицейски романи

(сами в празния дом, отваряхме шкафовете),

и една нощ, на път за Берн, двама мъже се целунаха в купето ми

защото беше празно, или аз спях, или беше тъмно

(една ръка потърсва друга, едно тяло друго)

                                        и сега стъклото се върти

и скрива този аспект: реалното и фиктивното,

тоест конвенцията, и изживените неща,

опитността на светлината в зимните гори,

затруднението да се предостави свръзка — то е игра на огледала, —

постъпките, разтварящи се в нереалността,

заливащите стари фотографии киселини,

жълтото, проказата, ръждата и мъхът, които изличават образите,

катранът, който изпоцапва лицата на момичетата с canotier^[1],

всичко онова, което една вечер умря с мотоциклетите,

хромирани червени потопени в цистерните,

на забавена камара телата (в пространството, като във времето) под водите.

(Ослепен като дъното на счупено огледало, изпитателят

е оста на това стихотворение).