Джанет Дейли
Волни и горди (1)

Глава 1

„Запали огън под тях. Когато стане достатъчно топло, те ще се преместят.“

Андрю Джексън

Народът на чероките юли 1830

Опръсканата с кал пътническа кола спря пред Честърското ханче, където няколко души чакаха пристигането й. Двама от тях бяха бели мъже, облечени в съвсем обикновени дрехи, с колосани яки, каквито носеха мисионерите. Двама други бяха чероки и носеха странна смесица от дрехи. Кожените им мокасини стигаха почти до коленете. Панталоните и ризите им бяха като на белите. На главите си бяха вързали като тюрбан ярки шарени кърпи.

Млада жена, необикновено красива и хладна, стоеше встрани от групата. Имаше разкошна черна коса, разделена на път в средата. Лицето й сякаш беше изваяно от ръката на скулптор. Беше облечена с виолетова всекидневна рокля и копринено боне в същия цвят, украсено с изкуствени рози. Край нея се суетеше черният й слуга.

Темпъл Гордън очакваше с нетърпение да посрещне новата учителка, затова погледна към коларя. Стори й се, че той скочи от мястото си с изнервяща мудност и също така бавно прецапа през калта, за да отвори вратата. Искаше й се всичко да свърши по-бързо. Беше чула, че войниците от щатската охрана на Джорджия обикаляха в района. За нея нямаше голямо значение дали ще срещне някой от тях, или някои от многобройните банди от мародери, известни в областта като „тоягите“. Темпъл знаеше, че повечето от зле обучените и недисциплинирани войници на щата бяха самозвани пазители на реда с преувеличено чувство за собствената си значимост и незачитане правата на другите.

Тя трябваше да посрещне новата учителка на семейството, мис Елиза Хол, и да се върне веднага обратно. Виктория Гордън беше останала вкъщи с децата и Темпъл се страхуваше да не би полицията да отиде в Гордън Глен.

— Спирн Плейс! — извика коларят и отвори вратата.

Първи слезе млад мисионер, висок и слаб мъж. Той протегна дългите си ръце, за да помогне на спътницата си, висока, невзрачна жена. Тя изобщо не приличаше на повечето мисионерски съпруги, които бяха учителки на Темпъл в училището „Брейнърд“. Кичури светлокестенява коса се подаваха изпод бонето й, леко килнато на една страна. Кафявият й костюм беше измачкан от пътуването.

Докато Темпъл наблюдаваше тази сцена, младата жена прегази калта пред ханчето и се насочи направо към Чарли Синята брада и Том Моргън.

— Аз съм Елиза Хол от Масачузетс. Тук трябваше да ме посрещне Уил Гордън.

Темпъл се обърна към слугата си, облечен като кочияш.

— Мисля, че жената в кафявата пътническа рокля е новата учителка, мис Хол. Доведи я при мен, Айк.

— Да, мис Темпъл — той кимна и отиде да изпълни задачата.

Новата учителка продължаваше да стои пред двамата чероки и да гледа с недоумение, тъй като никой не отговори на въпроса й. Не забеляза приближаването на слугата, който махна шапката си и каза с провлачен глас:

— Извинявайте, мис. Вие ли сте Елиза Хол от Севера?

Минаха няколко секунди, преди жената да разбере въпроса.

— Да, аз съм.

— Мис Темпъл ви чака ей там — Айк махна с ръка към мястото, където стоеше Темпъл и направи знак на непознатата да го последва.

Тя погледна смутено младия мисионер. Изглежда той също беше малко стъписан от развоя на събитията, но й кимна с глава да тръгва и я последва.

— Това е засега, Айк — Темпъл направи знак с ръка на слугата да се отдалечи и насочи вниманието си към новодошлата, като я разглеждаше с нескрито любопитство.

— Вие сте мис Елиза Хол от Масачузетс?

— Да — Елиза повдигна леко брадичката си, докато на свой ред разглеждаше Темпъл, спирайки поглед върху очите и косата й с цвят на оникс и красивото лице, бяло и гладко като най-фина слонова кост. Тя се закова на мястото си, неподготвена да се срещне лице в лице с такава очевидна красота. Осъзнаваше, че в сравнение с нея изглежда съвсем невзрачна. Ръководейки се от женския си инстинкт, потърси критично някакви недостатъци у по-младата си събеседница, но единственото, което откри, беше гордо изправената глава и леко аристократичните маниери. Освен това беше много млада — не повече от шестнадесетгодишна. Със своите двадесет години Елиза смяташе шестнадесетгодишните за прекалено млади.

— Аз съм Темпъл Гордън. Баща ми изпраща извиненията си. Беше извикан на важна среща, която му попречи да ви посрещне лично.

— Вашият баща е Уил Гордън? — Елиза не скри изненадата и объркването си.

— Да.

— Казаха ми, че сте чероки — Елиза винаги казваше това, което мислеше, макар да осъзнаваше, че малко хора смятат откровеността за добродетел. Това беше черта от характера й, която не можеше да промени и отдавна беше престанала да се опитва, а и точно сега любопитството й беше много силно.

— Така е — каза Темпъл с нескрита гордост.

— Простете ми, но вие въобще не приличате на индианка — Елиза беше очаквала да види истински червенокож — с кожени бричове, мокасини и дълга черна плитка.

Темпъл се опитваше да потисне надигащото се възмущение. Искаше да обърне гръб на тази невежа жена и да си отиде, но беше тук вместо баща си, а той никога не би се ядосал от подобна бележка.

— Кръвта във вените ни е на чероки, както и чувствата в сърцата ни — каза Темпъл, използвайки думи, каквито баща й би употребил.

— Уверявам ви, че мис Хол не искаше да ви обиди със забележката си — каза високият блед мисионер с извинителен тон.

Темпъл го погледна със студените, си черни очи.

— А вие сте?

— Преподобният Натан Коул, скоро причислен към американския комитет на чуждите мисии в Бостън — той се поклони почтително. — Мистър Пейтън Флечър ме помоли да придружа мис Хол и да я предам на работодателя й.

— Задачата ви е изпълнена, преподобни Коул. Благодаря ви — каза Темпъл и се обърна пак към събеседницата си. — Чака ни още един час път. Ако посочите багажа си, мис Хол, ще кажа на Айк да го натовари на каретата — тя махна с ръка към откритата карета и конския впряг, завързан в края на навеса.

Елиза намери куфара и торбата си, после се обърна да се сбогува с преподобния Коул.

— Вашата компания беше много приятна. Ще ми липсва.

Изражението й показваше искрено съжаление.

— И вашата също.

Не беше толкова глупава, че да изтълкува погрешно тези думи. Веднъж беше взела любезните думи на един мъж за израз на романтични чувства и след това страдаше от долното унижение, резултат от грешката й. Тогава се закле никога повече да не допуска това.

— Ще пиша на мистър Флечър, че сте ме предали в сигурни ръце.

— Надявам се, че ще пишете и на мен, за да съм сигурен, че всичко е наред на новото ви място. Така ще бъда по-спокоен — несигурна усмивка се появи на лицето му. — Знаете къде можете да ме намерите.

— Да, обещавам да ви пиша.

След като се сбогуваха и багажът й беше натоварен, Елиза се качи в каретата и се настани на седалката до Темпъл. Момичето даде знак да потеглят. Айк дръпна юздите и каретата затрополя по пътя.

— Казахте, че домът ви е на един час път оттук?

— Да. Обаче снощният дъжд е разкалял пътищата. Може да се забавим — каза Темпъл кратко. Мислите й се върнаха към щатската полиция и не предразполагаха към безгрижно бърборене, което в друго време би й било приятно.

Небето се беше изяснило и като синя пелерина покриваше небосклона от единия до другия хребет на планината. Тесният път опасваше края на широката долина, засята с жито. Зелените му листенца изпъкваха върху червеникавата почва.

— Казаха ми, че живеете във ферма. Колко земя има семейството ви?

— Николко. Земята принадлежи на всички чероки. Ние само я използваме. Сградите, животните, реколтата — това са неща, собственост на един човек и могат да бъдат продавани — Темпъл погледна Елиза, осъзнавайки, че тези схващания бяха чужди на белите хора. — Това е нещо, което вашите хора често не могат да разберат.

— Различно е от нашите разбирания. Споменахте, че баща ви го няма. Кога очаквате да се върне?

— След няколко дни, надявам се. Той е член на Националния съвет, законодателен орган, подобен на вашата Камара на представителите — обясни Темпъл. — Събират се, за да обсъдят закон, приет неотдавна от вашия Конгрес, който постановява преместването на всички индиански народи към земите на запад. Вашият президент Андрю Джексън направи покана към делегатите на чероките, която да се срещне с него в дома му в Тенеси следващия месец.

— Преместване? — попита Елиза ужасена.

— Ние никога няма да се преместим на запад — заяви Темпъл разпалено. Самата мисъл беше абсурдна не само за нея, но и за всички чероки. Тази земя винаги е била тяхна. Много поколения бяха пили от водите на реките и гонили дивеча в горите. Костите на починалите бяха погребани в тази земя. Домовете им бяха построени тук. Нищо не можеше да ги накара да се откажат от нея. — Вашето правителство трябва да спазва договора, сключен с нашите хора. То не може насила да ни принуди да се откажем от земята си.

— Твоят баща е един от делегатите на срещата?

— Той не искаше да изпращаме никого. Ние няма да се откажем от земята си, а Джексън отказва да обсъжда друг въпрос.

Настъпи мълчание. Темпъл обърна глава към полята, покрай които минаваха. Пътят пред тях се виеше през широка ливада, която приличаше на зелен килим, изпъстрен с диви цветя.

— Мис Темпъл — Айк се размърда, — пред нас има някакви ездачи. Изглеждат като войници.

— Продължавай — отговори Темпъл остро. — Не спирай каретата в никакъв случай.

— Но те блокират пътя.

— Прави каквото ти казвам.

— Да, мадам.

Тримата ездачи спряха и препречиха пътя с конете си. Когато каретата наближи, Айк поклати глава.

— Няма достатъчно място да се заобиколи.

— Шибни конете и мини през тях.

— Да, мадам.

Айк извика и размаха камшика над конете. Те се впуснаха в галоп и понесоха каретата напред. Елиза се люшна назад и се хвана встрани, за да не падне, а Темпъл не помръдна.

Мъжете освободиха пътя, като единият се отби вляво, а другите двама — вдясно. Когато конете се изравниха с тях, те извикаха. Единият сграбчи юздите от Айк, дръпна ги и спря каретата.

— Бъди по-внимателен, момче — изрева вторият ездач. — Без малко да ни избягат.

— Веднага пуснете каретата да мине — гласът на Темпъл беше пълен с гняв. Елиза я погледна с изумление. Темпъл запази самообладание, само очите й искряха като две светкавици.

— Е, какво имаме тук? — измърмори същият мъж и се приближи към каретата. — Изглежда като истинска принцеса на чероките, нали?

Нито сарказмът, нито похотливата му усмивка я обезсърчиха.

— Казах да пуснете каретата да мине.

— Така ли ще говорим, след като току-що ви спасихме — мъжът не скри насмешката си. — Не ми звучи като благодарност.

— И на мен — обади се и друг.

— Това е чудесна карета, Кейл — каза третият ездач. — И прекрасни коне. Точно такива, каквито ни трябват. Моята госпожа сигурно ще изглежда добре в карета като тази.

— Да, трябва да й я подариш.

Елиза беше сигурна, че ще ги ограбят.

— Не, няма да я вземете — Темпъл хвана камшика от слугата и го размаха заплашително.

Пистолетен изстрел разсече въздуха. Елиза подскочи от уплаха. Обърна се по посока на звука и видя двама мъже на коне да излизат от гората до пътя. Издайническа струйка дим излизаше от мускета на единия. По бронзовата кожа и високите скули Елиза разбра, че беше индианец.

— Казаха ви да пуснете каретата — каза индианецът в настъпилата тишина. Гласът му беше привидно спокоен, почти нехаен. В начина, но който насочи мускета към тримата мъже, нямаше нищо лениво. Тримата приеха промяната в обстановката с неудоволствие.

— Търсиш си белята, Инджън — измърмори мъжът, който се казваше Кейл.

— Аз пък мисля, че ти не можеш нищо да ми предложиш в този случай — той се усмихна със смразяваща усмивка.

Мокасини с ресни стигаха до коленете му. Чифт кожени панталони прилепваха по дългите мускулести бедра. Широките силни рамене бяха скрити под тъмносиня ловджийска риза. На лявата си буза имаше белег от рана, който го правеше да изглежда опасен и придаваше допълнителна тежест на думите му.

— Какво прави този негър с мускет? — попита Кейл и махна с ръка към младия чернокож, който яздеше до индианеца. Елиза забеляза със закъснение, че и той беше добре въоръжен. — Не трябва да давате оръжие на цветнокожи.

— Той я носи заради мен, но е невнимателен. Може да гръмне, ако се опиташ да му я вземеш.

— Хайде, Кейл — набитият ездач пусна юздите и отдалечи коня си от каретата. — Хайде да се махаме оттук.

Мъжът се колебаеше, изражението му бе застинало в недоволна гримаса. Очите му стрелкаха индианеца, който седеше спокойно на коня си.

Тримата се отдалечиха в галоп. Елиза гледаше след тях, все още зашеметена от случилото се.

— Тези мъже наистина ли имаха намерение да вземат каретата и да ни оставят на пътя?

— Наистина щяха да го направят, мис Хол. И ние нямаше да можем да направим нищо, сега или по-късно — добави Темпъл някак загадъчно, преди да се обърне към индианеца, който приближи каретата. Имаше нещо доволно, гордо и неразбираемо собственическо в начина, по който го гледаше. — Щяха да успеят, ако Острието не беше пристигнал навреме.

Острието. Елиза се намръщи, като чу това странно име. Темпъл продължи да му говори на някакъв език, явно нейния роден. Той издаде звук, който привлече вниманието на Елиза.

— Мис Хол, мога ли да ви представя Острието Стюарт? — започна Темпъл.

Елиза не чу останалата част от представянето. Не очакваше, че пред нея ще застане човек с толкова ясни сини очи.

— Съжалявам, че бяхте посрещната толкова недружелюбно след дългото пътуване, мис Хол — гласът му извади Елиза от вцепенението й.

Погледът й се спря на белега върху бузата му преди думите му, намекващи за разбойниците, да я накарат да попита:

— Кои бяха тези мъже? — въпросът беше отправен към Темпъл. — И защо предположихте, че могат да откраднат каретата и конете безнаказано?

Отговорът дойде от Острието Стюарт.

— Те са войници, мис Хол. Вярват, че тази част от земите на чероките им е била дадена от вашето правителство преди години. Когато миналата година беше открито злато в планините на един час път езда на изток оттук, щата Джорджия прокара закон, с който отнемаше всичката тази земя и забраняваше на чероките да копаят златото или да дават показания срещу белите, което означаваше, че жителите на Джорджия могат да идват в нашите земи, да крадат имотите ни и да нападат хората ни без страх от наказание.

— Това не може да бъде вярно — извика Елиза, разкъсвана между възмущението и недоверието си.

— Уверявам ви, че е така, мис Хол — той погледна към Темпъл. — Във времена като тези трябва да бъдете внимателни, когато сте далеч от къщи.

— Във времена като тези ти трябва да си бъдеш вкъщи — каза Темпъл със сарказъм.

— Сега се прибирам.

— За колко време този път? Ден, седмица, месец? Преди да те завладее поредният ти копнеж и да заминеш пак. Баща ти вече не е млад и се нуждае от помощта ти. Твоите хора също. Време е да заемеш мястото, подобаващо за сина на Шавано Стюарт.

Острието беше искрено учуден от порицанието.

— Така ми каза и последния път, когато те видях.

— И ти не обърна внимание на думите ми, но сега трябва да го направиш — настояваше Темпъл.

— Ако го направя, ще ми покажеш ли хубавата си усмивка вместо острия си език? — усмивката му издаваше, че не взема думите й сериозно, макар и да го заинтригуваха.

Темпъл разбра, че беше спечелила малка победа.

— Поне ще гледам на теб с повече уважение.

— Може би не уважение очаквам от теб — измърмори той и смени темата. — Как е майка ти?

Темпъл понечи да протестира, че не довършиха разговора си, но се отказа:

— Кашлицата все още я мъчи малко, но иначе е добре.

— Тя сигурно се тревожи за теб. Дю и аз ще ви придружим до някъде, да не би белите да решат пак да ви нападнат.

— Много мило, мистър Стюарт — каза Елиза и седна на мястото си.

Темпъл също седна. Айк дръпна юздите и подкани конете. Острието Стюарт и младият негър смушкаха конете си в лек галон пред каретата.

— Острието. Какво необикновено име! — отбеляза Елиза.

— Идва от индианското му име, което означава Мъж, който носи белега на острието.

— Белегът на бузата му?

Темпъл кимна:

— Получил го е в битка, когато е бил дванадесетгодишен.

Тя погледна към човека, за когото говореха, и изражението й стана по-меко.

— Той беше разочарование за баща си и за другите.

Елиза си спомни как го кореше преди малко и попита:

— Вие не го харесвате много, нали?

Темпъл я погледна изплашено.

— Грешите, мис Хол. Ако той остане тук и поеме отговорностите си, аз ще се омъжа за него.

— Какво?

— Семействата ни винаги са искали това.

— Но вие искате ли го?

— Винаги съм го искала — Темпъл повдигна решително брадичката си. Очите й блестяха по особен начин.