Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещерът (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Czas pogardy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Време на презрение

Превод: Васил Велчев

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“, София, 2009 г.

ISBN: 978-837-054-091-3

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

ТЕЛЕПОРТАЛЪТ ЛАРА, наричан също Порталът на Бенавент, на името на открилия го магьосник, се намира на най-горния етаж на Кулата на чайката на остров Танед. Неподвижен, периодично активен. Принцип на действие: неизвестен. Местоназначение: неизвестно, вероятно променено в резултат на саморазпадането; при активиране са възможни многобройни разклонения или разсейвания.

Внимание: телепорталът е хаотичен и смъртно опасен. Експериментите са абсолютно забранени. В Кулата на чайката и в близката й околност е забранено използването на магия, особено телепортираща. По изключение Капитулът разглежда молбите за влизане в Тор Лара и изследване на телепортала. Молбите трябва да бъдат подкрепени със започнати научно-изследователски проекти и специализации в съответната област.

Библиография: Джофри Монк, „Магията на Стария народ“; Имануел Бенавент, „Порталът в Тор Лара“; Нина Фиораванти, „Теория и практика на телепортацията“; Рансант Алваро, „Порталът на тайните“.

„Списък на забранените артефакти“,

Ars Magica, издание LVIII

В началото имаше само пулсиращ, мъждив хаос и каскада от картини, вихър, изпълнена със звуци и гласове бездна. Цири видя извисяващата се до небето кула, на върха на която танцуваха светкавици. Чу писък на хищна птица и самата тя беше тази птица, носеща се с огромна скорост, а под нея бушуваше морето. Видя малка парцалена кукла и изведнъж самата тя вече беше куклата, а наоколо цареше тъмнина, тътнеща от гласовете на цикади. Видя гигантска черно-бяла котка и веднага се превърна в тази котка, а наоколо имаше мрачна къща, потъмняла ламперия, носеше се аромат на свещи и стари книги. Чу как няколко пъти произнесоха името й, призовавайки я. Видя сребърни сьомги, скачащи през водопад, чу шум на дъжд, барабанящ по листата. А после в ушите й прокънтя странният, продължителен вик на Йенефер. Точно този вик я събуди, изтръгна я от бездната на безвремието и хаоса.

Сега, грижливо опитвайки се да си спомни съня си, тя чуваше тихи звуци на лютня и флейта, бученето на тамбура, пеене и смях. Лютичето и група случайно срещнати пътуващи музиканти все още се веселяха в стаята в дъното на коридора.

През прозореца проникна слънчев лъч, разсейвайки мрака, и стаичката в Локсия започна да изглежда като място от сънищата. Цири отметна чаршафа. Беше се изпотила, косите й бяха залепнали за челото. Вечерта не можа да заспи дълго време — не й достигаше въздух, макар и прозорецът да беше широко отворен. Знаеше каква е причината. Преди да излезе с Гералт, Йенефер обгърна стаята със защитна магия. Уж за да не може никой да влиза, но Цири подозираше, че Йенефер не иска тя да излиза. Просто беше арестувана. Йенефер, макар и да се радваше на срещата с Гералт, още не й беше простила самоволното и безумно бягство до Хирундум, благодарение на което се беше състояла и тази среща.

Срещата на самата Цири с Гералт я разочарова и я изпълни с тъга. Вещерът беше немногословен, сдържан, неспокоен и явно не беше откровен. Разговорите им бяха накъсани, приключваха недовършени, спирани на средата на думата или при зададен въпрос. Очите и мислите на вещера бягаха от нея и отиваха някъде далеч. Цири знаеше къде точно.

От стаичката в дъното на коридора долитаха самотното тихо пеене на Лютичето и музиката на лютня, ромоляща като ручей върху камъните. Цири позна мелодията, която бардът доизглаждаше от няколко дни. Баладата — Лютичето се беше похвалил няколко пъти — се казваше „Неуловима“ и трябваше да донесе на поета триумф на ежегодния турнир на бардове, провеждащ се късно есента в замъка Вартбург. Цири се заслуша в текста:

Летиш над покривите мокри,

между жълтите лилии се гмуркаш,

но аз и така те разбирам,

естествено, ако успея.

Тропаха копита, конници галопираха в нощта, на хоризонта небето беше обагрено от заревото на пожари. Някаква хищна птица нададе писък и разтвори криле, устремявайки се в полет. Цири отново потъна в сън и чу как някой неколкократно повтаря името й. Това беше ту Гералт, ту Йенефер, ту Трис Мериголд, а най-накрая — и то няколко пъти — непозната слабичка светлокоса тъжна девойка, гледаща от миниатюра с месингова рамка.

После тя видя черно-бялата котка, а след минута вече беше тази котка, гледаше през нейните очи. Виждаше чуждо, мрачно жилище. Тя виждаше множество рафтове, пълни с книги, осветена с няколко свещника писалищна маса, а около нея — двама наведени над свитъци мъже. Единият кашляше и постоянно бършеше устните си с кърпичка. Другият, дребосък с огромна глава, седеше в кресло с колела. Той нямаше крака.

* * *

— Невероятно… — въздъхна Фен, пробягвайки с поглед по прашния пергамент. — Не мога да повярвам… Откъде взе тези документи?

— Няма да повярваш, ако ти кажа — закашля се Кодрингер. — Сега разбра ли каква е в действителност Цирила, принцесата на Цинтра? Дете на Старата кръв… Последният филиз на това проклето дърво на омразата! Последната клонка, а на нея — последната отровна ябълка…

— Старата кръв… Толкова далеч в миналото… Павета, Каланте, Адалия, Елен, Фиона…

— И Фалка.

— Богове, това е невъзможно! Първо, Фалка не е имала деца! Второ, Фиона е била законна дъщеря…

— Първо, не знаем нищо за младостта на Фалка. И второ, не ме разсмивай, Фен. Знаеш, че като чуя думата „законен“, изпадам в пристъп на див смях. Вярвам в този документ, защото ми се струва, че е автентичен и казва истината. Фиона, прапрабабата на Павета, е била дъщеря на Фалка, чудовището в човешки облик. По дяволите, не вярвам във всевъзможните налудничави предсказания, пророчества и подобни глупости, но когато си спомня за пророчеството на Итлина…

— Осквернената кръв?

— Осквернена, заразена, прокълната — може да се разбира по различни начини. Но според легендата, ако си я спомняш, именно Фалка е била прокълната, защото Лара Дорен аеп Шиадал е проклела майка й…

— Това са приказки, Кодрингер.

— Прав си, приказки са. Но знаеш ли кога приказките престават да бъдат приказки? В момента, в който някой започва да вярва в тях. А някои вярват в приказката за Старата кръв. Особено в онази й част, в която се казва, че от кръвта на Фалка ще се роди отмъстител, който ще разруши Стария свят и върху неговите руини ще изгради нов.

— И този отмъстител може да е Цирила?

— Не. Не Цирила. Нейният син.

— А Цирила я търси…

— Емхир вар Емрейс, императорът на Нилфгард — завърши студено Кодрингер. — Сега разбираш ли? Независимо от нейната воля, Цирила трябва да стане майка на наследника на трона. Ерцхерцогът, на когото му предстои да стане Ерцхерцог на Мрака, е потомък и отмъстител на онази дяволица Фалка. Гибелта, а по-късно и новото сътворение на света трябва да се осъществят, както ми се струва, управлявано и контролирано.

Сакатият мълча дълго.

— А не ти ли се струва — попита той накрая, — че би трябвало да уведомиш Гералт за това?

— Гералт? — смръщи устни Кодрингер. — А какъв е той? Не е ли случайно онзи наивник, който неотдавна ми внушаваше, че действа напълно безкористно? О, разбира се, аз вярвам, че не се стреми към собствена изгода. Но се стреми към чужда изгода. Впрочем, неосъзнато. Той преследва водения на каишка Риенс, но при това не чувства нашийника на собствения си врат. И аз трябва да го информирам? Да помагам на онзи, който иска да завладее сам тази кокошка, снасяща златни яйца, за да шантажира Емхир или да спечели доверието му? Не, Фен, може да съм глупав, но не чак толкова.

— Вещерът също е воден на каишка? Чия?

— Помисли.

— Проклятие!

— Много точна дума. Единствената, която има влияние върху него. На която той се доверява. Но аз не й се доверявам. И никога не съм й се доверявал. Ще се включа в тази игра.

— Това е опасна игра, Кодрингер.

— Няма безопасни игри. Има само игри, които си струват и които не си струват риска, Фен, братко, не разбираш ли какво ни е попаднало в ръцете? Златна кокошка, която не на някой друг, а на нас ще снесе огромно яйце, цялото от жълтичко злато…

Кодрингер се закашля. Когато свали кърпичката от устата си, върху нея имаше кървави петна.

— Златото не може да излекува това — каза Фен, гледайки кърпичката в ръката на съдружника си. — Нито пък ще ми върне краката…

— Кой знае?

На вратата се почука. Фен неспокойно се завъртя в креслото на колела.

— Чакаш ли някого, Кодрингер?

— Да. Хората, които изпращам до Танед. За златната кокошка.

* * *

— Не отваряй! — извика Цири. — Не отваряй вратата. Зад нея има смърт! Не отваряй вратата!

— Отварям, отварям! — извика Кодрингер, вдигайки резето, после се обърна към мяукащия котак: — Стой тихо, загубено зверче…

И се сепна. На прага стояха не онези, които беше очаквал. Там стояха трима души, които не познаваше.

— Господин Кодрингер?

— Негова милост излезе по дела. — Адвокатът направи глупава физиономия и промени гласа си на леко писклив. — Аз съм прислужникът на негова милост, казвам се Гломб, Микаел Гломб. Какво мога да направя за вас, благородни господа?

— Нищо — каза единият от тримата, висок полуелф. — Щом негова милост го няма, ще оставим само писмо и съобщение. Ето писмото.

— Ще му го предам незабавно. — Кодрингер, вживявайки се прекрасно в ролята на раболепен лакей, се поклони ниско и посегна към завързания с червена връв пергамент. — А съобщението?

Връвта около свитъка се развърза, хвърли се напред като нападаща змия и се обви плътно около китката му. Високият дръпна силно. Кодрингер загуби равновесие, залитна напред, и инстинктивно се облегна с лявата си ръка в гърдите на полуелфа, за да не падне върху него. В тази поза не беше в състояние да избегне камата, която се заби в корема му. Той застена приглушено и понечи да се дръпне назад, но увитата около китката му връв не го пусна. Полуелфът отново го придърпа към себе си и отново нанесе удар. Този път Кодрингер увисна върху острието.

— Ето ги съобщението и поздравът от Риенс — изсъска високият полуелф, като вдигна рязко камата към гърлото на адвоката и го разпори като риба. — Върви в пъкъла, Кодрингер. Право в пъкъла.

Кодрингер захриптя, чувствайки как острието на камата проскърцва върху ребрата и гръдната му кост. Свлече се на пода, свит на кълбо. Искаше да извика, да предупреди Фен, но успя само да изврещи и писъкът му веднага беше удавен в кървава вълна.

Високият полуелф прекрачи през тялото, а подир него в стаята влязоха и другите двама. Те бяха хора.

Фен не позволи да го изненадат.

Изсвистя тетива — и единият от бандитите падна по гръб, получил стоманено кълбо между очите. Фен се отдалечи с креслото от масичката, в напразен опит да презареди арбалета с треперещи ръце.

Високият скочи към него и със силен удар преобърна креслото. Дребосъкът се търкулна между разпилените по пода хартии. Безсилно пълзейки с ръцете и с чуканчетата на краката си, той приличаше на осакатен паяк.

Полуелфът изрита арбалета, изхвърляйки го извън обсега на Фен. Без да обръща внимание на опитите на сакатия да пълзи, той бързо прегледа лежащите на писалището документи. Вниманието му беше привлечено от миниатюра с месингова рамка, на която бе изобразена светлокоса девойка. Той вдигна миниатюрата заедно с прикрепеното към нея листче.

Другият бандит изостави тялото на уцеления от арбалета и се приближи. Полуелфът вдигна въпросително вежди. Бандитът поклати глава.

Полуелфът прибра в пазвата си миниатюрата и няколко документа от писалището. После извади от мастилницата сноп пера и ги запали от една свещ. Изчака да се разгорят хубаво и ги хвърли върху писалището, сред свитъците, които веднага пламнаха.

Фен запищя.

Високият полуелф взе от вече горящата маса бутилката с течност за изтриване на мастило, застана над мятащия се дребосък и я изля цялата върху него. Фен започна да вие протяжно. Вторият бандит свали от рафтовете наръч свитъци и затрупа с тях сакатия.

Огънят от писалището изригна към тавана. Втората, по-малка бутилка с течност за триене на петна избухна с трясък, пламъците облизаха рафтовете. Свитъците, рулата и папките започнаха да потъмняват, да се сгърчват и сякаш да оживяват. Фен виеше. Високият отстъпи от горящото писалище, направи от наръч хартии дълъг факел и го запали. Другият бандит хвърли върху сакатия още купчина свитъци.

Фен виеше.

Полуелфът стоеше над него, хванал пламтящия факел…

Черно-белият котарак на Кодрингер скочи върху близкия до къщата зид и приседна. В жълтите му очи играеше отблясъкът на пожара, превърнал приятната нощ в ужасяваща пародия на ден. „Пожар! Пожар! Вода!“ Към къщата тичаха хора. Котаракът беше застинал и ги гледаше с почуда и презрение. Тези глупаци явно се стремяха към огнения ад, от който той едвам беше успял да се измъкне.

Котаракът на Кодрингер се извърна равнодушно и започна да облизва лапата си, изцапана с кръв.

* * *

Цири се събуди цялата в пот, стиснала чаршафа до болка. Наоколо цареше тишина и полумрак, пронизан като с кинжал от лъч лунна светлина.

„Пожар. Огън. Кръв, Кошмар… Не помня, нищо не помня…“

Вдиша дълбоко от свежия нощен въздух. Усещането за задух беше изчезнало. Тя знаеше защо.

Защитните заклинания вече не действаха.

„Нещо се е случило“, помисли си Цири. Скочи от леглото и бързо се облече. Препаса камата си. Мечът й не беше при нея, Йенефер й го беше взела и го беше дала на съхранение при Лютичето. Поетът със сигурност вече спеше, а в Локсия цареше тишина. Цири се зачуди дали да не отиде и да събуди барда, но в този момент усети в ушите си пулсиране и чу шума на кръвта си.

Падащият през прозореца лунен лъч се превърна в пътека. На края на пътеката, много далеч, имаше врата. Тя се разтвори — на прага й стоеше Йенефер.

Тръгвай.

Зад гърба на магьосницата се заотваряха други врати. Една след друга. Безкрайно множество. В мрака се мяркаха черните стълбове на колони. А може би статуи. „Аз спя — помисли си Цири. — Спя. Това не е никаква пътека, това е светлина, ивица светлина. По нея е невъзможно да се върви.“

Тръгвай.

И Цири тръгна.

* * *

Ако не бяха глупавите скрупули на вещера, ако не бяха непрактичните му принципи, много от по-нататъшните събития щяха да се развият по съвсем друг начин. Вероятно много неща изобщо нямаше да се случат. И тогава историята на света щеше да поеме в съвсем друга посока.

Но историята на света тръгна натам, накъдето тръгна, и главната причина за това беше фактът, че вещерът имаше скрупули. Когато се събуди сутринта и почувства потребност да направи това, което всеки друг на негово място би направил, тоест да излезе на балкона и да се изпикае върху лехите с латинка, той не го направи. Имаше скрупули. Облече се тихичко, за да не събуди спящата дълбоко Йенефер, която лежеше неподвижно, сякаш без да диша. Излезе от стаята и тръгна към градината.

Банкетът още продължаваше, но ако се съди по звуците, наближаваше края си. Прозорците на балната зала все още светеха, хвърляйки отблясъци върху перистила и лехата с божурите. Затова вещерът се отдалечи нататък, в най-гъстите храсти, и там се загледа в проясняващото се небе и хоризонта, над който вече се издигаше червената ивица на изгрева.

Когато вече се връщаше, размишлявайки за важни проблеми, медальонът му силно потрепна. Вещерът го задържа с длан, чувствайки пронизващата цялото му тяло вибрация. Беше ясно — някой в Аретуза правеше заклинания. Гералт се заслуша и чу приглушени викове, грохот и бучене, разнасящи се от галерията в лявото крило на двореца.

Всеки друг на негово място непременно би се обърнал и би тръгнал в противоположната посока, правейки се, че нищо не е чул. И тогава историята на света също щеше да се развие по различен начин. Но вещерът имаше скрупули и беше свикнал да постъпва в съответствие с глупавите си, непрактични принципи.

Когато изтича в галерията, а след това — в коридора, там вече се водеше бой. Няколко бандити със сиви салтамарки се опитваха да обезвредят проснат на земята нисък магьосник. Обезвреждането се ръководеше от Дийкстра, шефът на разузнаването на Визимир, кралят на Редания. Преди Гералт да успее да предприеме нещо, двама от бандитите го притиснаха до стената, а трети допря до гърдите му тризъбото острие на корсека[1].

Всички бандити имаха на гърдите си медальони с изображението на редански орел.

— Това се казва „да нагазиш в лайната“ — изрече тихо Дийкстра и се приближи. — А ти, вещерю, изглежда, имаш вроден талант да правиш това. Стой мирен и се старай да не привличаш ничие внимание.

Реданците най-накрая обезвредиха ниския магьосник и го вдигнаха, държейки го за ръцете. Това беше Артауд Теранова, член на Капитула.

Светлината, позволяваща да се видят подробностите, идваше от кълбо, висящо над главата на Кейра Мец — магьосничката, с която Гералт си беше побъбрил вечерта на банкета. Той едва я позна — беше сменила лекия тюл със строги мъжки дрехи, а на кръста й висеше кинжал.

— Оковете го — нареди тя кратко. В ръцете й издрънчаха белезници, направени от синкав метал.

— Да не си посмяла да ми слагаш това! — извика Теранова. — Да не си посмяла, Мец! Аз съм член на Капитула!

— Беше. Сега си най-обикновен предател. И ще бъдеш третиран като предател.

— А ти си смотана курва, която…

Кейра отстъпи крачка назад, замахна и го удари с всички сили с юмрук в лицето. Главата на магьосника полетя назад и за миг на Гералт му се стори, че ще се откъсне от шията му. Теранова се отпусна в ръцете на хората, които го придържаха, от носа и устните му потече кръв. Магьосницата не го удари втори път, макар че беше замахнала. Вещерът забеляза месинговия блясък на бокса в ръката й. Не се учуди. Кейра беше ниска и слаба, не би могла да нанесе такъв удар с невъоръжена ръка.

Той не помръдна. Бандитите го държаха здраво, а острието на корсека продължаваше да опира в гърдите му. Гералт не беше сигурен, че би помръднал, дори ако беше свободен. Просто нямаше да знае какво да прави.

Реданците щракнаха белезниците на извитите назад ръце на магьосника. Теранова закрещя, започна да се дърпа, приведе се, захриптя в опит да повърне. Гералт се досети от какво са направени белезниците. Това беше сплав от желязо и двимерит — рядък минерал, притежаващ свойството да потиска магическите способности. Това потискане беше съпроводено с доста неприятни за магиците странични ефекти.

Кейра Мец вдигна глава и отметна косите си от челото. И в този момент видя Гералт.

— А какво прави той тук, по дяволите? Как попадна тук?

— Попадна — отвърна равнодушно Дийкстра. — Има талант да попада където не трябва. Какво да го правя?

Кейра се навъси и тропна с токчето на ботуша си.

— Задръж го. Сега нямам време.

Тя бързо излезе, последвана от реданците, влачещи Теранова. Светещото кълбо заплува подир магьосницата, но вече настъпваше утрото, бързо ставаше светло. По знак на Дийкстра хората му пуснаха Гералт. Шпионинът се приближи и погледна вещера в очите.

— Запази пълно спокойствие.

— Какво става тук? Какво е това…

— И пълно мълчание.

Кейра Мец се върна след малко и не беше сама. Съпровождаше я светлокосият магьосник, когото предишната вечер бяха представили на Гералт като Детмолд от Бан Ард. Когато видя вещера, той изруга и удари юмрук в дланта си.

— Проклятие! Това онзи същият ли е, когото си е харесала Йенефер?

— Той е — потвърди Кейра. — Гералт от Ривия. Проблемът е, че не знам как стоят нещата с Йенефер…

— И аз не знам — сви рамене Детмолд. — Във всеки случай, той вече е забъркан. Видя твърде много. Отведете го при Филипа, тя ще реши. Оковете го.

— Това не е необходимо — изрече бавно Дийкстра. — Аз отговарям за него. Ще го отведа, където трябва.

— Чудесно — кимна Детмолд. — Защото нямаме никакво време. Да вървим, Кейра, горе нещата се усложняват.

— Ама че са разгорещени — промърмори реданският шпионин, гледайки подир излезлите. — Нямат опит, там е цялата работа. А държавните преврати и пучовете са като таратора. Той трябва да се яде студен. Да вървим, Гералт. Й помни: спокойно, достойно и без авантюри. Не ме карай да съжалявам, че не позволих да те оковат или вържат.

— Какво става тук, Дийкстра?

— Още ли не си се досетил? — Шпионинът вървеше до него, тримата реданци ги следваха. — Кажи ми честно, вещерю, как стана така, че се появи тук?

— Страх ме беше латинките да не изсъхнат.

— Гералт — погледна го Дийкстра накриво, — затънал си до гуша в лайната. В момента си изплувал и си държиш главата над повърхността, но краката ти още не са достигнали дъното на помийната яма. Някой ти подава ръка за помощ, рискувайки да се изцапа и да засмърди. Престани с тези глупави шеги. Йенефер те изпрати, нали?

— Не. Йенефер спи в топлото легло. Успокои ли се?

Огромният шпионин се обърна рязко, хвана вещера за раменете и го притисна към стената на коридора.

— Не, не се успокоих, проклет глупако — изсъска той. — Нима още не си разбрал, тъпако, че порядъчните, верни на кралете магьосници тази нощ не спят? Че изобщо не са си лягали? В топлите легла спят подкупените от Нилфгард предатели. Изменниците, които сами подготвяха пуч, но за по-късно. Те не знаеха, че плановете и намеренията им са разкрити. И точно в момента ги измъкват от топлите легла, бият ги с боксове по зъбите, слагат им белезници от двимерит. С предателите е свършено, разбираш ли? Ако не искаш да отидеш на дъното заедно с тях, престани да се правиш на идиот. Вчера вечерта Вилгефорц вербува ли те? Или може би Йенефер е направила това още по-рано? Говори! По-бързо, защото лайната вече започват да ти влизат в устата.

— Тараторът, Дийкстра — напомни му Гералт. — Отведи ме при Филипа. Спокойно, достойно и без авантюри.

Шпионинът го пусна и отстъпи крачка назад.

— Да вървим — каза студено той. — По тези стълби нагоре. Но ще си довършим разговора. Обещавам ти.

* * *

Мястото, където се събираха четирите коридора, при поддържащите свода колони, беше осветено от газени лампи и магически кълба. Тук се тълпяха реданци и магьосници. Сред последните бяха членове на Съвета — Радклиф и Сабрина Глевисиг. Сабрина, както и Кейра Мец, беше с черни мъжки дрехи. Гералт се досети, че в извършващия се пред очите му пуч страните могат да бъдат различавани по облеклото.

Наведена над тяло, лежащо в локва кръв, на колене на пода седеше Трис Мериголд. Гералт позна Лидия ван Бредеворт. По косата и по копринената рокля. Не би я разпознал по лицето, защото това вече не беше лице, а ужасяваща маска с оголени до средата на бузите зъби и деформирана, счупена и накриво зараснала долна челюст.

— Покрийте я — сухо нареди Сабрина Глевисиг. — Когато умря, илюзията се разсея… По дяволите, покрийте я с нещо.

— Как се случи това, Радклиф? — попита Трис, отдръпвайки ръка от позлатената дръжка на кинжала, стърчащ под гърдите на Лидия. — Как можа да се случи? Нали нямаше да има трупове!

— Тя ни нападна — измънка магьосникът, навеждайки глава. — Когато извеждаха Вилгефорц, тя се нахвърли върху нас. Настана суматоха… Сам не знам как стана… Това е собствената й кама.

— Покрийте й лицето! — Сабрина бързо се извърна. Когато видя Гералт, хищните й очи заблестяха като антрацити. — А този откъде се взе тук?

Трис мигновено скочи и се хвърли към вещера. Гералт видя дланта й пред очите си, после нещо проблесна и наоколо се спусна мрак. Усети ръка на яката си, която рязко го дръпна.

— Дръжте го, ще падне — гласът на Трис беше неестествен, в него се долавяше престорен гняв. Тя отново го дръпна така, че той за миг се оказа до нея.

— Прости ми — чу той бързия й шепот. — Така трябва.

Хората на Дийкстра го подхванаха.

Той раздвижи глава. Прехвърли се от зрението на останалите сетива. В коридорите цареше суматоха, въздухът често се раздвижваше, донасяше миризми. И гласове. Сабрина Глевисиг ругаеше. Трис я уговаряше. Вонящите на казарма реданци мъкнеха по пода безсилно тяло, шумолеше копринена рокля. Кръв. Мирис на кръв. И мирис на озон. Мирис на магия. Възбудени гласове. Крачки, нервно потропване на токчета.

— Побързайте! Всичко това продължава прекалено дълго! Вече трябваше да сме в Гарщанг! — Филипа Ейлхарт нервничеше. — Сабрина, намери бързо Марти Содергрен. Ако трябва, я измъкни от леглото. Гедимдейт е зле. Най-вероятно е получил инфаркт. Нека Марти се заеме с него. Но не й казвай нищо — нито на нея, нито на този, с когото спи. Трис, намери Дорегарай, Дрителм и Кардуин и ги отведи в Гарщанг.

— Защо?

— Те представят тук неутралните крале. Нека информират Етайн и Естерад за нашата акция и резултатите й. Ще ги съпроводиш. Трис, имаш кръв по ръцете! Кой?

— Лидия.

— Проклятие. Кога? Как?

— Нима има значение как? — студен, спокоен глас. Тисая де Врие. Шумолене на рокля. Тисая беше с бална рокля. Не с реданска униформа. Гералт се заслуша, но не чу дрънченето на белезници от двимерит.

— Правиш се на развълнувана? — продължи Тисая. — Опечалена? Когато се организират метежи, когато нощем се довеждат въоръжени убийци, трябва да се имат предвид възможните жертви. Лидия е мъртва. Хен Гедимдейт умира. Преди малко видях Артауд с разбито лице. Колко още жертви ще има, Филипа Ейлхарт?

— Не знам — отговори твърдо Филипа. — Но няма да отстъпя.

— Разбира се. Ти не отстъпваш пред нищо.

Въздухът се раздвижи, токчетата затропаха по пода в познатия ритъм. Филипа вървеше към него. Той беше запомнил нервното почукване на токчетата, когато снощи минаваха заедно през залата на Аретуза, за да се почерпят с хайвер. Запомнил беше аромата на канела и нард. Сега този аромат се смесваше с мирис на сода. Гералт изключваше своето участие във всякакви преврати или пучове, но се запита дали ако участваше, би се сетил преди това да си изчисти зъбите.

— Той не те вижда, Фил — спокойно каза Дийкстра. — Той не вижда нищо и не е видял нищо. Онази с красивите коси го ослепи.

Гералт чуваше дишането на Филипа и долавяше всяко движение, но разклати объркано глава, правейки се на безпомощен. Магьосницата не се подлъга.

— Не се преструвай, Гералт. Трис ти е затъмнила погледа, но нали не те е лишила от разум. Що за чудо те доведе тук?

— Натресох се случайно. Къде е Йенефер?

— Благословени са неосведомените. — В гласа на Филипа нямаше насмешка. — Защото живеят по-дълго. Трябва да си благодарен на Трис. Това е леко заклинание, слепотата скоро ще отмине. Затова пък не си видял онова, което не бива да виждаш. Наглеждай го, Дийкстра. Аз след малко ще се върна.

Отново движение. Гласове. Звънкото сопрано на Кейра Мец, носовият бас на Радклиф. Тропане на редански ботуши. И възбуденият глас на Тисая де Врие:

— Пуснете я! Как можахте! Как можахте да постъпите така с нея!

— Тя е предателка! — Носово. Радклиф.

— Никога няма да повярвам!

— Кръвта вода не става. — Студено. Филипа Ейлхарт. — А император Емхир е обещал свобода на елфите. И собствена независима държава. Тук, по тези земи. Разбира се, след като бъдат изколени хората. И това беше достатъчно, за да ни предаде тя веднага.

— Отговори! — Тисая де Врие, емоционално. — Отговори й, Енид.

— Отговори, Францеска.

Звън на окови от двимерит. И напевният елфически акцент на Францеска Финдабаир, Маргаритката от Долината, най-красивата жена на света:

Va vort a me, Dh’oine. N’aen te a dice’n.

— Това достатъчно ли ти е, Тисая? — гласът на Филипа, подобен на лай. — Сега вярваш ли ми? Ти, аз и всички ние сме и винаги сме били за нея Dh’oine — хора, на които тя, Aen Seidhe, няма какво да каже. А ти, Феркарт? Какво ти обещаха Вилгефорц и Емхир, за да се решиш на предателство?

— Върви по дяволите, побъркана пачавро!

Гералт затаи дъх, но не чу звука от удар на бокс по челюст. Филипа беше доста по-сдържана от Кейра. Или просто нямаше бокс.

— Радклиф, отведи предателите в Гарщанг! Детмолд, подай ръка на архимагистър де Врие. Вървете. След малко ще се присъединя към вас.

Стъпки. Аромат на канела и нард.

— Дийкстра?

— Да, Фил?

— Твоите подчинени повече не са нужни. Нека се връщат в Локсия.

— Трябва ли непременно…

— В Локсия, Дийкстра!

— Слушам, милостива господарке. — В гласа на шпионина прозвуча подигравка. — Свършихме черната работа, вече сме излишни. Всичко останало е работа само на магьосниците. Така че трябва да се махам от погледа на Ваше Височество. Не очаквам благодарности за помощта и съучастието в пуча, но съм сигурен, че Ваше Височество ще ме съхрани в благодарната си памет.

— Извинявай, Сигизмунд. Благодаря ти за помощта.

— Няма за какво, удоволствието беше изцяло мое. Ей, Воймир, събирай хората. Петима остават с мен. Другите ги отведи долу и ги качи на борда на „Спейд“. Само че тихо, безшумно, на пръсти, без изненади. По страничните коридори. В Локсия и в пристанището си дръжте устата затворена! Изпълнявай!

— Ти нищо не си видял, Гералт — прошепна Филипа Ейлхарт, ухаеща на канела, нард и сода. — Нищо не си чул. Никога не си разговарял с Вилгефорц. Сега Дийкстра ще те отведе в Локсия. Ще се постарая да те намеря там, когато… Когато всичко свърши. Обещах ти нещо снощи и ще си удържа на думата.

— А какво става с Йенефер?

— Той май има натрапчива идея. — Дийкстра се върна, тътрейки крака. — Йенефер, та Йенефер — докато ти писне. Не му обръщай внимание, Фил. Има по-важни неща за вършене. Намериха ли у Вилгефорц това, което се очакваше?

— Да. Заповядай, то е за теб.

— Охо! — Шумолене на разгръщаща се хартия. — Охо! Охо, охо! Прекрасно! Дук Нитерт! Чудесно! Барон…

— По-дискретно, без имена! И много те моля, като се върнеш в Третогор, не започвай веднага с екзекуциите. Не предизвиквай скандал преждевременно.

— Не се бой. Момчетата от този списък, толкова алчни за нилфгардско злато, са в безопасност. Засега. Това ще бъдат любимите ми марионетки. За начало ще им привържа въжета към ръцете и краката. Едва по-късно ще им сложа и на шиите… Интересно, имаше ли и други писма? Предателите от Каедвен, Темерия, от Аедирн? Щях да съм доволен, ако можех да им хвърля един поглед. Поне с крайчеца на окото…

— Знам, че щеше да си доволен. Но това не е моя работа. Тези писма ги взеха Радклиф и Сабрина Глевисиг, те знаят как да постъпят с тях. А сега — всичко хубаво. Бързам.

— Фил…

— Да?

— Върни зрението на вещера. Да не се спъва по стълбите.

* * *

В балната зала на Аретуза банкетът продължаваше, но смени характера си с по-традиционен и непринуден. Масите бяха преместени, магьосниците и магьосничките бяха донесли в залата намерени отнякъде столове, кресла и столчета, бяха насядали и се бяха отдали на разнообразни забавления, повечето от които не бяха особено тактични. Голяма група магьосници, насядали около бъчонка с ракия, пиеха, бърбореха и от време на време избухваха в неудържим смях. Тези, които съвсем неотдавна деликатно чоплеха изисканите мезета със сребърни вилички, сега безцеремонно глозгаха агнешки ребра, хванали ги с двете си ръце. Неколцина играеха на карти, пренебрегвайки останалите. Мнозина спяха. В ъгъла мъж и жена се целуваха страстно и разпалеността им показваше, че нещата няма да свършат с целувки.

— Погледни ги само, вещерю. — Дийкстра се наведе на перилото на галерията, разглеждайки магьосниците отгоре. — Как се веселят, самозабравили се. А през това време техният Съвет е хванал почти целия Капитул и ги съди за измяна и съюз с Нилфгард. Виж ги онези двамата. Сега ще започнат да си търсят някое потайно кътче и още няма да са си свършили работата, когато Вилгефорц вече ще е обесен. Да, този свят все пак е много странен…

— Млъквай, Дийкстра.

* * *

Пътят, водещ към Локсия, преминаваше в стъпала, спускащи се зигзагообразно по склона. Стъпалата съединяваха тераси, украсени с изоставени в момента живи плетове, цветни лехи и изсъхнало агаве в саксии. На една от терасите Дийкстра се спря, приближи се до стената, към редица каменни глави на химери, от устата на които се процеждаше вода. Наведе се и отпи продължително.

Вещерът се приближи до перилата. Морето искреше в златисто, небето изглеждаше още по-кичозно, отколкото на картините в Галерията на славата. Долу се виждаше отрядът на отпратените от Аретуза реданци, които под строй се бяха насочили към пристанището. Точно в момента преминаваха през мостчето, свързващо брега с прохода в скалите.

Изведнъж вниманието на Гералт беше привлечено от самотна ярка фигура. Тя се набиваше на очи, защото се движеше бързо в посока, противоположна на реданците. Нагоре, към Аретуза.

— Е? — изкашля се подканващо Дийкстра. — Време е да тръгваме.

— Ако толкова бързаш, върви сам.

— Ама, разбира се — намръщи се шпионинът. — А ти ще се върнеш горе да спасяваш твоята Йенефер. И ще направиш повече бели от пиян гном. Отиваме в Локсия, вещерю. Да нямаш миражи или нещо подобно? Да не мислиш, че те измъкнах от Аретуза от чувство на дълго стаявана любов? Как ли пък не. Измъкнах те, защото си ми нужен.

— Защо?

— Преструваш ли се? В Аретуза учат дванайсет девойки от най-знатните семейства в Редания. Не мога да влизам в конфликт с уважаемия ректор Маргарита Льоантил. Тя няма да ми предаде Цирила, принцесата на Цинтра, която Йенефер е довела в Танед. А на теб ще ти я даде. Ако я помолиш.

— А откъде ти хрумна смехотворното предположение, че ще я помоля?

— От смехотворното съображение, че ще поискаш да осигуриш безопасност за Цирила. Под моята опека и под опеката на крал Визимир тя ще бъде в безопасност. В Третогор. А на Танед изобщо няма да е в безопасност. Спести ми ехидните си коментари. Да, знам, че в началото кралете нямаха особено привлекателни планове относно момичето. Но всичко се промени. Сега стана ясно, че живата, здрава и намираща се в безопасност Цирила може да изиграе в наближаващата война по-важна роля, отколкото десет отряда тежка кавалерия. А мъртва не струва и пукната пара.

— Филипа Ейлхарт знае ли какво си замислил?

— Не знае. Не знае дори, че ми е известно, че момичето се намира в Локсия. Моята толкова скъпа някога Филипа си е вирнала носа, но засега в Редания все още управлява крал Визимир. Аз изпълнявам заповедите на Визимир, интригите на магьосниците не ме интересуват особено. Цирила ще се качи на „Спейд“ и ще отиде до Новиград, а оттам — в Третогор. И ще бъде в безопасност. Вярващ ли ми?

Вещерът се наведе към една от химерите и отпи от водата, лееща се от пастта на чудовището.

— Вярващ ли ми? — повтори Дийкстра, застанал над него.

Гералт се изправи, изтри бузата си и го удари с всички сили в челюстта. Шпионинът залитна, но не падна. Най-близкият от реданците подскочи и понечи да хване вещера, но улови въздуха и моментално се озова в седнало положение, плюейки зъби и кръв. Останалите се нахвърлиха върху него накуп. Настана безпорядък и суматоха, а вещерът се нуждаеше точно от това.

Един реданец с грохот се вряза в каменната муцуна на една от химерите. Струящата от пастта вода моментално стана червена. Друг получи юмручен удар в трахеята и се преви, сякаш са му изтръгнали гениталиите. Трети, ударен с лакът в окото, отскочи със стон. Дийкстра улови вещера в меча хватка. Гералт заби пета в стъпалото му и шпионинът заподскача смешно на един крак.

Поредният главорез се опита да съсече Гералт със сабята си, но успя да съсече единствено въздуха. Гералт го улови с едната си ръка за лакътя, а с другата — за китката, и го завъртя, като повали с него двама други, опитващи се да станат. Реданецът беше силен и дори не помисли да пусне сабята. Гералт натисна по-силно и му строши ръката.

Продължавайки да скача от крак на крак, Дийкстра вдигна от земята корсеката на един от хората си и се опита да притисне Гералт до стената с тризъбото й острие. Гералт се изплъзна, хвана дървената дръжка на оръжието с двете си ръце и използва познатия на учените принцип на лоста. Виждайки увеличаващите се пред погледа му тухли и процепи на зида, шпионинът пусна корсеката, но твърде късно — не успя да избегне удара на чатала си върху главата на една от химерите.

Гералт се възползва от корсеката, за да повали на земята поредния убиец, после опря оръжието до земята и пречупи с крак дръжката му, при което се получи тояга с големината на меч. Вещерът я изпробва, като халоса по шията Дийкстра, все още яхнал главата на химерата, след което я стовари върху бандита със строшената ръка, прекъсвайки воя му. Шевовете на дублета под мишниците на Гералт отдавна се бяха пръснали и той се чувстваше значително по-свободно.

Последният задържал се на краката си главорез също налетя на вещера с корсеката си, мислейки, че дължината му дава преимущество. Гералт го удари в основата на носа и реданецът със засилка седна в една от саксиите с агаве. Друг реданец, твърде упорит, се вкопчи в бедрото на вещера и го ухапа болезнено. Вещерът се ядоса и със силен ритник лиши нахалника от възможността да хапе каквото и да било.

По стълбите дотича задъхан Лютичето и когато видя какво става, пребледня като платно.

— Гералт! — извика той след секунда. — Цири изчезна! Няма я!

— Така и очаквах. — Вещерът халоса с тоягата поредния реданец, който не искаше да лежи мирно. — И какво се туткаш, Лютиче, още вчера ти казах — ако стане нещо, тичаш с всички сили към Аретуза. Донесе ли меча?

— И двата!

— Вторият е на Цири, идиот. — Гералт тресна с тоягата опитващия се да стане от саксията реданец.

— Не разбирам от мечове — изпуфтя Лютичето. — О, богове, престани да ги млатиш. Не виждаш ли реданските орли? Те са хора на крал Визимир! Действията ти означават бунт и измяна, за това може да се озовеш в затвора…

— На ешафода — изфъфли Дийкстра, вадейки кинжала си и приближавайки се със залитане. — И двамата ще отидете на ешафода…

Не успя да каже нищо друго, защото падна на колене, ударен странично в главата от счупената дръжка на корсеката.

— Разпъване на колело — навъсено оцени Лютичето. — А преди това — нагорещени клещи…

Вещерът изрита шпионина по ребрата. Дийкстра се преобърна настрани като труп на лос.

— Разчленяване на четири — предположи поетът.

— Престани, Лютиче. Дай тук двата меча. И се омитай оттук, колкото се може по-бързо. Бягай от острова. Бягай колкото се може по-надалеч.

— А ти?

— Връщам се горе. Трябва да спася Цири… и Йенефер. Дийкстра, лежи мирно и остави на мира кинжала!

— Това няма да ти се размине — изсъска шпионинът. — Ще доведа хората си… Ще дойда за теб…

— Няма да дойдеш.

— Ще дойда. На борда на „Спейд“ имам петдесет души…

— А имаш ли сред тях хирург?

— Какво?!

Гералт мина зад гърба на шпионина, наведе се, хвана го за крака, дръпна го и го изви рязко и много силно. Чу се хрущене. Дийкстра изпищя и изгуби съзнание. Лютичето извика така, сякаш това е собствената му става.

— Можеш да не ми казваш какво ще ми направят след разчленяването на четири — промърмори вещерът. — Слабо ме вълнува.

* * *

В Аретуза цареше тишина. В балната зала бяха останали последните оцелели, вече неспособни да се развикват. Гералт не влезе там — не искаше да го видят.

Не без усилия намери стаята, в която беше пренощувал с Йенефер. Коридорите на двореца образуваха истински лабиринт и всички изглеждаха по един и същ начин.

Парцалената кукла с очи-копчета го гледаше.

Той седна на леглото и обхвана главата си с ръце. На пода на стаята нямаше кръв. Но на облегалката на стола висеше черната рокля на Йенефер. Преоблякла се е? С мъжка униформа, униформата на заговорниците?

Или са я измъкнали по бельо. С белезници от двимерит.

* * *

В нишата на един прозорец седеше Марти Содергрен, лечителката. Когато чу стъпките му, вдигна глава. Бузите й бяха мокри от сълзи.

— Хен Гедимдейт почина — изрече тя с треперещ глас. — Сърцето. Не можах да направя нищо… Защо ме повикаха толкова късно? Сабрина ме удари. По лицето. Защо? Какво е станало?

— Виждала ли си Йенефер?

— Не, не съм. Остави ме. Искам да бъда сама.

— Покажи ми най-краткия път до Гарщанг. Моля те.

* * *

Над Аретуза имаше три преградени тераси, след които склонът на планината ставаше стръмен и недостъпен. Над скалите се издигаше Гарщанг. При основата си дворецът беше тъмен, гладък, прилепнал към скалите каменен блок. Само на най-високия етаж проблясваха мрамор и витражи на прозорци, позлатената облицовка на куполите блестеше на слънцето.

Павираният път, водещ към Гарщанг и по-нататък, до върха, се виеше около планината като змия. Но имаше още един път, по-кратък — стълби, свързващи терасите, и влизащи в черната дупка на тунел под самия Гарщанг. Именно него показа Марти Содергрен на вещера.

Веднага след тунела имаше мост, свързващ краищата на пропаст. След моста право нагоре тръгваха стълби, които изчезваха от полезрението след рязък завой. Вещерът ускори крачка.

Перилата на стълбите бяха украсени с фигурки на фавни и нимфи. Фигурките изглеждаха като живи. Помръдваха. Медальонът на вещера започна силно да трепери.

Гералт потърка очите си. Илюзията за движение на фигурките се дължеше на това, че формата им се променяше. Гладкият камък се превръщаше в пореста, безформена маса, проядена от вятъра и морската сол. И веднага след това отново придобиваше очертания.

Гералт знаеше какво означава това. Маскиращата Танед илюзия се колебаеше, изчезваше. Мостчето също беше отчасти илюзорно. През надупчения като решетка камуфлаж се виждаше пропастта и бучащият на дъното й водопад.

Тук нямаше тъмни плочки, които да посочват безопасния път. Гералт премина през мостчето бавно, проверявайки всяка крачка и проклинайки наум изгубеното време. Когато се озова от другата страна на пропастта, чу стъпки на бягащ човек.

Веднага го позна. Отгоре по стълбите на бегом се спускаше Дорегарай, магьосникът, служещ на крал Етайн от Цидарис. Гералт помнеше думите на Филипа Ейлхарт. Магьосниците, представители на неутрални крале, са поканени като наблюдатели. Но Дорегарай тичаше по стълбите с такова темпо, че ставаше ясно, че поканата изведнъж е отменена.

— Дорегарай!

— Гералт? — извика магьосникът. — Какво правиш тук? Не стой, бягай! По-бързо, надолу, към Аретуза.

— Какво е станало?

— Предателство.

— Какво?

Дорегарай изведнъж потрепна и се изкашля странно, след което наведе глава и падна право върху вещера. Преди да успее да го подхване, Гералт забеляза стрела със сиви пера, стърчаща от гърба на магьосника. Прихвана го и залитна, което му спаси живота, защото една друга подобна стрела, вместо да му пробие гърлото, се удари в ухилената физиономия на един каменен фавн, откъсвайки носа му и част от бузата. Вещерът пусна Дорегарай и се скри зад парапета на стълбището. Магьосникът се строполи върху него.

Стрелците бяха двама. Шапките им бяха украсени с катеричи опашки. Единият остана горе на стълбите, опънал тетивата на лъка, вторият извади меча си от ножницата и се понесе надолу, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Гералт отмести от себе си Дорегарай, скочи и измъкна меча си. Изсвистя стрела, вещерът прекъсна пеенето й, отбивайки я с бързо движение на меча. Вторият елф вече беше близо, но когато видя отбитата стрела, за миг се спря. Само за миг — и веднага се хвърли срещу вещера, замахвайки с меча. Гералт парира удара с кратък, скосен замах, така че острието на меча на елфа се плъзна по неговото острие. Елфът загуби равновесие, вещерът плавно се обърна и го съсече през шията, под ухото. Само веднъж. Това беше достатъчно.

Стрелецът на горните стъпала на стълбите опъна лъка, но не успя да пусне тетивата. Гералт видя блясък, елфът изкрещя, разпери ръце, рухна надолу и се затъркаля по стълбите. Салтамарката на раменете му гореше.

По стълбите дотича следващият магьосник. При вида на Гералт се закова на място, вдигна ръка и една огнена мълния със свистене прелетя над вещера, разбивайки на прах една фигурка на фавн.

— Престани! — извика Гералт. — Това съм аз, вещерът!

— Проклятие! — възкликна магьосникът, приближавайки се. Гералт не си спомняше да го е виждал на банкета. — Взех те за един от тези бандити-елфи… Как е Дорегарай? Жив ли е?

— Изглежда, че да…

— По-бързо, на другата страна на моста.

Те пренесоха Дорегарай, за щастие, благополучно, защото в бързината не обръщаха внимание на потрепващата и изчезваща илюзия. Никой не ги преследваше, но въпреки това магьосникът протегна ръка, изрече заклинание и поредната мълния разби моста. По стената на пропастта загърмяха камъни.

— Това би трябвало да ги задържи — каза той.

Вещерът изтри кръвта, течаща от устата на Дорегарай.

— Белият му дроб е пробит. Можеш ли да помогнеш?

— Аз мога — каза Марти Содергрен, изкачвайки се с усилие по стълбите откъм Аретуза, от тунела. — Какво става тук, Кардуин? Кой го уцели?

Scoia’tael. — Магьосникът изтри челото си с ръкав. — В Гарщанг кипи битка. Проклета банда, да се чудиш кои са по-добри от другите! През нощта Филипа оковава Вилгефорц, а Вилгефорц и Францеска Финдабаир викат „катериците“ на острова! А Тисая де Врие… По дяволите, тя пък какви ги надроби!

— Говори по-ясно, Кардуин!

— Няма да губя време за говорене! Ще изтичам до Локсия и оттам незабавно ще се телепортирам в Ковир. А тези тук, в Гарщанг, нека се колят едни други. Това вече изгуби смисъл! Това е война! Цялото това меле беше организирано от Филипа, за да даде на кралете повод да започнат война с Нилфгард! Меве от Лирия и Демавенд от Аедирн провокираха Нилфгард! Разбирате ли това?

— Не — каза Гералт. — И изобщо не искаме да го разбираме. Къде е Йенефер?

— Престанете! — извика Марти Содергрен, навеждайки се над Дорегарай. — Помогнете ми! Задръжте го. Не мога да измъкна стрелата!

Те й помогнаха. Дорегарай стенеше и се мяташе, стъпалата на стълбите също трепереха. Гералт отначало си мислеше, че това е резултат от магическите заклинания на лечителката, но причината беше в Гарщанг. Изведнъж витражите експлодираха, в прозорците на двореца се мярна огън, започна да излиза дим на кълба.

— Още се бият — изскърца със зъби Кардуин. — Там е горещо, заклинание срещу заклинание…

— Заклинания? В Гарщанг? Та там има антимагическа аура!

— Това е работа на Тисая! Тя най-накрая избра на чия страна да застане. Свали блокадата, разсея аурата и неутрализира двимерита. Тогава всички се хвърлиха едни срещу други. Вилгефорц и Теранова от едната страна, Филипа и Сабрина — от другата… Пръснаха се колоните и таванът се срути… А Францеска отвори входовете на подземията, откъдето изведнъж изскочиха тези дяволски елфи… Крещяхме им, че сме неутрални, но Вилгефорц само се разсмя. Не успяхме да направим барикада — уцелиха Дрителм в окото, а Рейеан го засипаха със стрели — стана като таралеж… Не изчаках по-нататъшния развой на събитията. Марти, още много ли остава? Трябва да се омитаме оттук!

— Дорегарай не може да ходи. — Магьосницата избърса окървавените си ръце с бялата си бална рокля. — Телепортирай ни, Кардуин!

— Оттук? Да не си се побъркала? Прекалено близо сме до Тор Лара. Порталът на Лара излъчва и изкривява всяко телепортиране. Оттук не бива да се телепортира!

— Той не може да ходи! Трябва да остана с него…

— Тогава оставай! — изправи се Кардуин. — И се забавлявай добре! На мен собственият ми живот е по-скъп! Връщам се в Ковир! Ковир е неутрален!

— Прекрасно! — Вещерът се изплю, гледайки подир изчезващия в тунела магьосник. — Колегиалност и солидарност! Но и аз не мога да остана с теб, Марти. Трябва да отида в Гарщанг. Има ли друг път?

Марти Содергрен изсмърка с нос. После вдигна глава и кимна.

* * *

Той беше вече под стената на Гарщанг, когато върху главата му падна Кейра Мец.

Пътят, който му показа лечителката, се виеше сред висящи градини, свързани помежду си чрез спираловидни стълбища. Стълбищата бяха гъсто обрасли с бръшлян и орлови нокти. Растенията затрудняваха изкачването, затова пък даваха прикритие. На Гералт му се удаде да се добере незабелязано до самата стена на двореца. Кейра се стовари върху него в момента, в който той търсеше вход. Двамата паднаха в бодлив храст.

— Избих си един зъб — отбеляза навъсено магьосницата, леко фъфлейки. Тя беше раздърпана, изцапана, покрита с мазилка и сажди, на бузата й имаше голяма синина. — И май съм си счупила крака — добави, плюейки кръв. — Това ти ли си, вещерю? Върху теб ли съм паднала? Как е станало такова чудо?

— И аз това се питам.

— Теранова ме изхвърли през прозореца.

— Можеш ли да станеш?

— Не.

— Искам да вляза вътре. Незабелязано. Как?

— Защо всички вещери сте такива побъркани? — Кейра отново се изплю и изстена, опитвайки се да се надигне с помощта на лакътя си. — В Гарщанг се води битка! Там така ври и кипи, че мазилката се сипе от стените. Цицини ли искаш?

— Не. Търся Йенефер.

— Ха! — Кейра се отказа от опитите си да се надигне. Легна. — Защо и мен някой не ме обичаше така. Вземи ме на ръце.

— Може, но друг път. Малко бързам.

— Вземи ме на ръце, ти казвам! Ще ти покажа пътя към Гарщанг. Трябва да се добера до това копеле Теранова. Е, какво чакаш? Сам няма да намериш пътя, а и да го намериш, проклетите елфи ще те убият… Не съм способна да ходя, но все още мога да запратя някое и друго заклинание. Този, който ни застане на пътя, ще съжалява.

Тя изохка, когато той я повдигна.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Тя обгърна с ръце шията му. — Това е заради крака. Все още ухаеш на нейния парфюм, знаеш ли? Не, не оттук. Върни се и тръгни нагоре. Има друг вход, откъм Тор Лара. Може би там няма елфи… О-о-ох! По-внимателно, по дяволите…

— Извинявай. Откъде се взеха тук тези Scoia’tael?

— Чакали са в подземията. Танед е кух като черупка, там има огромна подземна кухина, човек може да доплува с кораб, ако знае откъде да мине. Някой им е издал… А-а-а-ах! Внимавай! Не ме треси така.

— Извинявай. Значи „катериците“ са преплували морето? Кога?

— Дявол знае. Може да е вчера, а може — преди седмица. Ние дебнахме Вилгефорц, а Вилгефорц — нас. Вилгефорц, Францеска, Теранова и Феркарт… Здравата ни изработиха… Филипа мислеше, че смятат постепенно да завземат властта в Капитула, за да влияят на кралете… А те, както се оказва, са решили да ни видят сметката по време на Събора… Гералт, не издържам… Кракът… Остави ме за малко. А-у-у-у-у!

— Кейра, имаш открита рана. Кръвта изтича през панталоните ти.

— Млъквай и слушай. Става въпрос за твоята Йенефер. Влязохме в Гарщанг, в заседателната зала. Там има антимагическа блокада, но тя не действа на двимерита, чувствахме се в безопасност. Започна караница. Тисая и неутралните ни крещяха, ние крещяхме на тях. А Вилгефорц мълчеше и се усмихваше.

* * *

— Повтарям, Вилгефорц е предател! Съюзил се е с Емхир от Нилфгард, привлякъл е в заговора и други! Предал е Ордена, изменил е на нас и на кралете…

— Чакай малко, Филипа. Знам, че благосклонността на крал Визимир е по-важна за теб от солидарността с Братството. Същото важи и за теб, Сабрина, защото ти играеш същата роля в Каедвен. Кейра Мец и Трис Мериголд представляват интересите на Фолтест от Темерия, Радклиф е оръдие на Демавенд от Аедирн…

— Какво значение има това в случая, Тисая?

— Не е задължително интересите на кралете да съвпадат с нашите. Прекрасно знам за какво става въпрос. Кралете започнаха да избиват елфите и останалите нехора. Може би ти, Филипа, смяташ това за справедливо. Може би ти, Радклиф, смяташ за правилно да помагаш на армията на Демавенд да организира хайки срещу Scoia’tael. Но аз съм против! И не съм учудена, че Енид Финдабаир също е против. Обаче това още не е предателство. Не ме прекъсвай! Много добре знам какво са намислили вашите крале, знам, че искат да разпалят война. Действията, насочени към предотвратяването на тази война, може да са предателство според твоя Визимир, но не и според мен. Ако искаш да съдиш Вилгефорц и Францеска, съди и мен!

— За каква война става въпрос? Моят крал, Естерад от Ковир, не поддържа агресивните действия против Нилфгардската империя! Ковир е и ще си остане неутрален!

— Ти си член на съвета, Кардуин, а не посланик на своя крал!

— И кой ми го казва, Сабрина!

— Достатъчно! — удари с длан по масата Филипа. — Ще задоволя любопитството ти, Кардуин. Интересува те кой подготвя война? Подготвя я Нилфгард, който смята да ни нападне и да ни унищожи. Но Емхир вар Емрейс не е забравил Хълма при Соден и този път е решил да се подсигури, като извади магьосниците от играта. За целта той се е свързал с Вилгефорц от Рогевеен. Купил го е, обещал му е власт и почести. Да, Тисая. На Вилгефорц, героят от Соден, му предстои да стане наместник и владетел на всички завоювани страни от Севера. Именно Вилгефорц, при подкрепата на Теранова и Феркарт, би трябвало да управлява провинциите, които ще бъдат създадени на местата на превзетите кралства. Именно на него се е паднала честта да размахва нилфгардския бич над населяващите тези страни роби, обречени да се трудят за благото на Империята. А Францеска Финдабаир, Енид ан Глеана, трябва да стане кралица на Държавата на свободните елфи. Разбира се, тя ще бъде нилфгардски протекторат, но елфите това ги устройва, стига император Емхир да им позволи да избиват хора. А няма нещо, което елфите да желаят повече, от възможността да избиват Dh’oine.

— Това е тежко обвинение. Така че и доказателствата трябва да имат същата тежест. Но преди да сложиш доказателствата на везната, Филипа Ейлхарт, трябва да знаеш моята позиция. Доказателствата могат да се изфабрикуват, действията и мотивите за тях могат да се интерпретират по различни начини. Но нищо не може да промени съществуващите факти. Ти разруши единството и солидарността в Братството, Филипа Ейлхарт. Ти окова членове на Капитула като бандити. Затова не смей да ми предлагаш място в новия Капитул, който замисля да създаде твоята продала се на кралете шайка пучисти. Между нас лежи смърт и кръв. Смъртта на Хен Гедимдейт. И кръвта на Лидия ван Бредеворт. Тази кръв беше проляна от теб с презрение. Ти беше любимата ми ученичка, Филипа Ейлхарт. Винаги съм се гордеела с теб. Но сега изпитвам към теб единствено презрение.

* * *

Кейра Мец беше бледа като пергамент.

— От известно време в Гарщанг като че ли е по-тихо — прошепна тя. — Свърши се… Гонят се из замъка. Там има пет етажа. Седемдесет и шест стаи и зали. Има къде да се бяга…

— Щеше да ми разказваш за Йенефер. Побързай. Боя се, че ще изгубиш съзнание.

— За Йенефер? А, да… Всичко се движеше по нашия план, когато изведнъж се появи Йенефер. И доведе в залата медиум…

— Кого?

— Девойка, около четиринайсетгодишна. Сиви коси, огромни зелени очи… Едва бяхме успели да я разгледаме, когато тя започна да пророкува. Разказваше за събитията в Дол Ангра. Никой не се съмняваше, че говори истината. Беше в транс, а в транс никой не лъже.

* * *

— Вчера през нощта — изрече медиумът — войски със знаците на Лирия и знамената на Аедирн нападнаха Нилфгардската империя. Щурмуваха Глевицинген, пограничен форт в Дол Ангра. Херолди от името на крал Демавенд огласиха в околните села, че от този ден Аедирн поема властта над цялата страна. Населението е призовано да вдигне въоръжено въстание против Нилфгард…

— Не може да бъде! Това е чудовищна провокация!

— Много гладко ти вървят думите, Филипа Ейлхарт — каза спокойно Тисая де Врие. — Но не се заблуждавай, твоите възклицания няма да прекъснат транса. Продължавай, детето ми.

— Император Емхир вар Емрейс е издал заповед да се отговори с удар на удара. Тази сутрин нилфгардските войски са навлезли в Лирия и Аедирн.

— Значи по този начин — усмихна се Тисая — нашите крале доказаха колко разумни, просветени и миролюбиви владетели са. А някои от магьосниците доказаха на чие дело в действителност служат. Тези, които биха могли да предотвратят завоевателната война, предвидливо бяха оковани в двимерит и против тях бяха повдигнати нелепи обвинения…

— Това е абсолютна лъжа!

— Всички вървете по дяволите! — неочаквано избухна Сабрина Глевисиг. — Филипа! Какво означава всичко това? Какво означава битката в Дол Ангра? Нима не се договорихме да не започваме преждевременно? Защо тоя маниак Демавенд не се е сдържал? Защо тая мръсница Меве…

— Млъкни, Сабрина!

— Не, не, нека говори! — вдигна глава Тисая де Врие. — Нека да разкаже за струпаната на границата армия на Хенселт от Каедвен. Нека да разкаже за войските на Фолтест от Темерия, които сигурно вече спускат във водата лодките, скрити досега в гъсталака край Яруга. Нека каже за експедиционния корпус под командването на Визимир от Редания, който чака на брега на Понтар. Или ти си мислеше, Филипа, че сме слепи и глухи?

— Това е една голяма проклета провокация! Крал Визимир…

— Крал Визимир — прекъсна я с безизразен глас сивокосият медиум — е бил убит вчера праз нощта. Заклан е от атентатор. В Редания вече няма крал.

— В Редания отдавна нямаше крал. — Тисая де Врие се изправи. — В Редания управляваше благородната Филипа Ейлхарт, достойна наследница на Рафар Белия. Готова да пожертва десетки хиляди животи заради абсолютната власт!

— Не я слушайте! — изкрещя Филипа. — Не слушайте това момиче-медиум. Тя е оръдие, безумно оръдие… На кого служиш, Йенефер? Кой ти нареди да доведеш тук това чудовище?

— Аз — каза Тисая де Врие.

* * *

— Какво стана по-нататък? Какво стана с момичето? С Йенефер?

— Не знам. — Кейра затвори очи. — Тисая изведнъж свали блокадата. С едно заклинание. В живота си не съм виждала нищо подобно… Зашемети ни и ни блокира, след това освободи Вилгефорц и останалите. А Францеска отвори входовете на подземията и Гарщанг веднага се напълни със Scoia’teal. Командваше ги някакъв тип с броня и нилфгардски крилат шлем. Помагаше му човек с белег на лицето. Той умееше да отправя заклинания. И да се прикрива с магия…

— Риенс.

— Възможно е, не знам… Беше горещо. Таванът рухна. Заваляха заклинания и стрели… Настана касапница… От техните беше убит Феркарт, от нашите — Дрителм, Радклиф, Марквар, Рейеан и Бианка д’Ест… Контузиха Трис Мериголд и раниха Сабрина… Когато Тисая видя труповете, осъзна грешката си, опита се да ни защити, пробва да уговори Вилгефорц и Теранова… Вилгефорц й се изсмя и й се подигра. Тогава тя се паникьоса и избяга. Ох, Тисая… Толкова трупове…

— Какво стана с момичето и с Йенефер?

— Не знам. — Магьосницата се закашля и изплю кръв. Дишането й беше повърхностно и явно затруднено. — След поредната експлозия изгубих съзнание. Онзи тип с белега и елфите му ме хванаха. Теранова първо ме нарита, а после ме изхвърли през прозореца.

— Не само кракът ти е счупен, Кейра. Имаш и пукнати ребра.

— Не ме изоставяй.

— Налага се. Но ще се върна за теб.

— Да бе…

* * *

Отначало беше само блещукащ хаос, пулсиращи сенки, водовъртеж от светлина и мрак, хор от неразбираеми гласове, ехтящи откъм бездната. Изведнъж гласовете набраха сила, надигнаха се викове и глъчка. Светлината се превърна в огън, опустошаващ гоблените и килимите и изригващ във формата на снопове искри от стените, парапетите и от колоните, поддържащи сводовете.

Цири се задави от дима и осъзна, че това вече не е сън.

Опита се да се изправи, опирайки се на ръцете си. Напипа с дланта си нещо влажно и погледна надолу. Стоеше на колене в локва кръв. До нея лежеше неподвижно тяло. Тялото на елф. Досети се веднага.

— Стани.

До нея стоеше Йенефер, стиснала в ръката си кинжал.

— Госпожо Йенефер… къде сме? Нищо не помня…

Магьосницата бързо я хвана за ръката.

— Аз съм с теб, Цири.

— Къде сме? Защо всичко гори? Кой е този… Този тук?

— Казах ти някога, преди векове, че Хаосът протяга ръце към теб. Помниш ли? Не, сигурно не помниш. Този елф протегна ръка към теб. Наложи се да го убия, защото господарите му това и чакаха — една от нас да се издаде, използвайки магия. Ще дочакат, но не сега… Съвзе ли се вече напълно?

— Тези магьосници… — прошепна Цири. — В голямата зала… Какво им говорех? И защо им го говорех? Изобщо не исках… Но бях принудена да говоря! Защо? Защо, госпожо Йенефер?

— Тихо, патенце. Допуснах грешка. Никой не е съвършен.

Отдолу се разнесе грохот и ужасен вик.

— Да вървим. По-бързо. Нямаме време.

Затичаха се по коридора. Димът се сгъстяваше, душеше и заслепяваше. Стените трепереха от взривовете.

— Цири. — Йенефер се спря на пресечка между коридорите и стисна силно ръката на момичето. — Сега ме слушай внимателно. Аз трябва да остана тук. Виждаш ли стълбите? Ще слезеш по тях…

— Не! Не ме оставяй сама!

— Трябва. Повтарям ти, ще слезеш по тези стълби. До края им. Там ще има врата, а зад нея — дълъг коридор. В края на коридора има конюшня, а вътре — оседлан кон. Един. Само един. Ще го изведеш и ще го възседнеш. Това е обучен кон, той служи на куриерите, отиващи в Локсия. Знае пътя, достатъчно е да го пришпориш. Когато пристигнеш в Локсия, ще намериш Маргарита и ще останеш под нейна закрила. Не се отделяй дори на крачка от нея.

— Госпожо Йенефер! Не! Не искам да оставам сама!

— Цири — рече тихо магьосницата, — някога ти казах, че всичко, което правя, го правя за твое добро. Повярвай ми. Моля те, повярвай ми. Бягай.

Цири вече беше на стълбите, когато още веднъж чу гласа на Йенефер. Магьосницата стоеше до колоната, опряла чело в нея.

— Обичам те, детенцето ми — едва чуто прошепна тя. — Бягай.

* * *

Обкръжиха я на средата на стълбите. Отдолу чакаха двама елфи с катеричи опашки върху шапките си, а отгоре — човек с черни дрехи. Без да мисли, Цири прескочи парапета и затича по един страничен коридор. Те я последваха. Тя беше по-бърза и лесно щеше да им избяга, ако коридорът не завършваше с прозорец.

Тя погледна навън. Покрай стената имаше каменен праг, широк не повече от две педи. Цири прехвърли краката си през перваза и излезе. Отдалечи се от прозореца, притиснала гръб към стената. В далечината блестеше морето.

От прозореца се подаде един елф. Той беше със светли коси и зелени очи, а на шията си носеше копринена кърпа. Цири бързо тръгна към съседния прозорец. Но оттам се подаде човекът с черните дрехи. Неговите очи бяха черни и противни. На бузата си имаше червен белег.

— Пипнахме те, момиче!

Тя погледна надолу. Под себе си, много далеч, видя двор. А над двора, на десетина стъпки под прага, на който стоеше, имаше мостче, съединяващо две галерии. Само дето това всъщност не беше мостче, а останки от мостче. Тънка каменна пътечка с остатъци от разбити перила.

— Какво чакате! — извика човекът с белега. — Излезте и я хванете!

Светлокосият елф предпазливо стъпи върху прага и притисна гръб към стената. Протегна ръка. Беше съвсем близо.

Цири преглътна. Каменната пътечка, остатък от мостче, беше не по-тясна от гредата за балансиране в Каер Морхен. А тя беше скачала десетки пъти върху гредата, умееше да смекчава удара и да запазва равновесие. Но вещерската греда за балансиране стоеше на четири стъпки над земята, а под каменното мостче зееше толкова дълбока пропаст, че плочките на двора изглеждаха по-малки от длани.

Тя скочи, приземи се, олюля се, запази равновесие и се хвана за остатъците от перилата. С уверена крачка достигна галерията. Не можа да се сдържи, обърна се и показа на преследвачите си прегънат лакът — жест, който беше научила от джуджето Ярпен Зигрин. Човекът с белега изруга гласно.

— Скачай! — извика той на светлокосия елф, застанал на прагчето. — Скачай след нея!

— Да не си се побъркал, Риенс? — попита студено елфът. — Ако искаш, скачай ти.

* * *

Както често става в такива случаи, късметът не я съпътстваше дълго време. Когато излезе от галерията и се измъкна зад зида, в гъстия трънак, я хванаха. Сграбчи я и я стисна с невероятна сила нисък, леко пълен мъж с подут нос и цепнати устни.

— Готово! — прошепна той. — Готово, кукличке!

Цири се дръпна и изкрещя, защото ръцете, стискащи я за раменете, й причиняваха страшна болка. Мъжът се закикоти.

— Не се дърпай, сиво пиленце, за да не ти подпаля перушината. Я да те видя. Да погледна пиленцето, което е толкова скъпо за Емхир вар Емрейс, императора на Нилфгард. И за Вилгефорц.

Цири престана да се дърпа. Мъжът облиза разбитата си устна.

— Интересно — зашепна той отново, навеждайки се към нея. — Уж си толкова ценна, а аз, представи си, не бих дал и пукната пара за теб. Виж ти, колко измамна била външността. Ха! Съкровище мое! А ако подаръкът за Емхир го поднесе не Вилгефорц, не Риенс, не онзи галант с шлема с перата, а старият Теранова? Какво ще кажеш, ясновидке? Нали умееш да пророкуваш?

Дъхът му смърдеше непоносимо. Цири се извърна, изви се. Той я разбра неправилно.

— Недей да ме кълвеш, пиленце! Не ме е страх от птичета. Или трябва да ме е страх? А, фалшива пророчице? Подставена прорицателко? Трябва ли да ме е страх от птичета?

— Трябва — прошепна Цири, чувствайки световъртеж и внезапно полъхнал хлад.

Теранова се засмя, отмятайки глава назад. Смехът премина във вик от болка. Отгоре се спусна голяма сива сова и впи нокти в очите му. Магьосникът пусна Цири, с рязко движение отхвърли от себе си совата и в същия миг рухна на колене, хванал се за лицето. Между пръстите му се процеждаше кръв. Цири извика и отстъпи назад. Теранова свали окървавените си пръсти от лицето си и с див, трескав глас се зае да изрича заклинание, но не успя. Зад гърба му се появи размита фигура, вещерският меч изсвистя във въздуха и преряза врата му точно под тила.

* * *

— Гералт!

— Цири.

— Отложете нежностите за после! — извика от каменния зид совата, превръщайки се в тъмнокоса жена. — Изчезвайте! Насам идват „катерици“!

Цири се освободи от ръцете на Гералт и погледна в посока на гласа с недоумение. Седналата на зида жена-сова изглеждаше ужасно. Обгорена, раздрана, омазана с пепел и кръв.

— Ти, малко чудовище — каза жената, гледайки я отгоре. — За това твое ненавременно прорицание би трябвало да те… Но обещах нещо на твоя вещер, а аз винаги си държа на думата. Не можах да ти дам Риенс, Гералт. Но в замяна ти давам нея. По-живо! Бягайте!

* * *

Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах беше бесен. Той видя само за миг момичето, което му бяха наредили да хване, но не можа да предприеме нищо, защото проклетите вълшебници разпалиха в Гарщанг такъв огнен ад, че беше невъзможно да се направи каквото и да било. Кахир загуби ориентация сред дима и пожара, започна да обикаля на сляпо коридорите, тичаше по стълбите и галерите, проклинайки Вилгефорц, Риенс, себе си и целия свят.

От един елф, когото срещна, научи, че са видели девойката извън стените на двореца, бягаща по пътя към Аретуза. И в този момент щастието се усмихна на Кахир. Scoia’tael намериха в конюшнята оседлан кон.

* * *

— Бягай по-бързо, Цири. Близо са. Аз ще ги задържа, а ти тичай! С всички сили! Като на Мъчилището!

— И ти ли искаш да ме оставиш сама?

— Ще съм след теб! Само не се оглеждай!

— Дай ми меча ми, Гералт.

Той я погледна. Цири неволно отстъпи. Никога не го беше виждала с такъв поглед.

— Ако получиш меча си, може да се наложи да убиваш. Ще можеш ли?

— Не знам. Дай ми меча.

— Бягай. И не се оглеждай.

* * *

По пътя затропаха копита. Цири се обърна. И застина, парализирана от страх.

Настигаше я черният рицар с шлема, украсен с крилете на хищна птица. Крилете шумоляха, черното наметало се развяваше, конските подкови хвърляха искри при ударите си в павирания път.

Цири не можеше да помръдне.

Черният кон пресече крайпътните храсти, рицарят извика гласно. В този вик беше Цинтра. В него имаше нощ, убийства, кръв и пожар. Цири успя да пребори сковаващия я страх и хукна да бяга. Със засилка прескочи живия плет и падна върху каменните плочи на малко дворче с басейн и фонтанче. Оттук нямаше изход — дворчето беше заобиколено с високи и гладки каменни зидове. Конят изпръхтя зад гърба й. Тя се завъртя и потрепна, когато блъсна рамото си в твърда, неподатлива стена. Беше в капан.

Хищната птица заудря с криле, понасяйки се в полет. Черният рицар пришпори коня и прескочи живия плет, отделящ го от двора. Копитата зазвъняха по плочките, конят се подхлъзна, залитна и се стовари върху задника си. Рицарят се олюля в седлото, наведе се. Конят рязко се изправи, рицарят падна и бронята му издрънча върху плочките. Обаче веднага скочи отново на крака, бързо преграждайки пътя на притиснатата в ъгъла Цири.

— Няма да ме докоснеш! — извика тя, вадейки меча. — Никога вече няма да ме докоснеш!

Рицарят се приближи бавно, израствайки над нея като огромна черна кула. Крилете върху шлема му се люлееха и шумоляха.

— Повече няма да ми избягаш, Лъвче от Цинтра. — В процепа на шлема пламтяха безмилостни очи. — Не и този път. Този път вече няма къде да ми избягаш, безумна госпожице.

— Няма да ме докоснеш — повтори тя с глас, в който се таеше заплаха, и опря гръб в каменната стена.

— Трябва. Изпълнявам заповед.

Когато той протегна ръка към нея, страхът й изведнъж изчезна и отстъпи място на дива ярост. Напрегнатите, застинали в ужас мускули заработиха като пружини, всички научени в Каер Морхен движения се извършваха от само себе си, плавно и гладко. Цири скочи, рицарят се хвърли към нея, но той не беше подготвен за пируета, с който тя без усилие се измъкна извън обсега на ръцете му. Мечът описа дъга и го ухапа, безпогрешно попадайки между пластините на бронята му. Рицарят се олюля, падна на едното си коляно, изпод нараменника му потече струя светлочервена кръв. С яростен крясък Цири отново го заобиколи с пирует и отново го удари, този път право в камбаната на шлема, принуждавайки го да падне и на двете си колене. Гневът и яростта напълно я заслепиха, тя вече не виждаше нищо, освен омразните криле. Посипаха се черни пера, едното крило отлетя, второто падна върху окървавения нараменник. Рицарят, все още напразно опитвайки се да се изправи, пробва да спре острието, хващайки го с желязната си ръкавица, но вещерският меч разкъса ризницата и нарани ръката. След поредния удар шлемът падна. Цири отскочи, за да набере инерция за последния, смъртоносен удар.

И не го нанесе.

Черният шлем го нямаше, нямаше ги крилете на нощната птица, шумът от чийто размах я преследваше в нощните й кошмари. Черният рицар от Цинтра вече го нямаше. Пред нея в локва кръв стоеше на колене блед тъмнокос юноша с объркани сини очи и устни, изкривени от ужас. Черният рицар от Цинтра беше паднал под ударите на меча й, беше престанал да съществува, от зловещите криле бяха останали само отсечени пера. Ужасеният, свил се, окървавен младеж беше никой. Тя никога не го беше виждала и не го познаваше. Той й беше безразличен. Не се боеше от него и не го мразеше. И не искаше да го убива.

Хвърли меча върху плочките.

Обърна се, чувайки виковете на Scoia’tael, приближаващи се откъм Гарщанг. Съобрази, че след малко ще я обградят в двора. Разбра, че ще я настигнат на пътя. Трябваше да ги изпревари. Приближи се до врания кон, почукващ с подкови по плочките на двора и с вик го подкара в галоп, като скочи в седлото в движение.

* * *

— Оставете ме… — простена Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах, отблъсквайки със здравата си ръка вдигащите го елфи. — Това не е нищо! Лека рана… Хванете я. Хванете момичето…

Един от елфите извика, върху лицето на Кахир пръсна кръв. Друг Scoia’tael се олюля, завъртя се и падна на колене, хващайки се с две ръце за разсечения си корем. Останалите отскочиха, пръснаха се по двора, размахвайки проблясващите си мечове.

Беше ги нападнало белокосо чудовище. То скочи върху тях от стената. От височина, от която е невъзможно да се скочи, без човек да си строши някой крайник. Невъзможно беше някой да скочи меко, да се завърти в неуловим за окото пирует и за част от секундата да убие. Но белокосото чудовище направи точно това. И започна да убива.

Scoia’tael се биеха ожесточено. Бяха повече. Но нямаха никакви шансове. Пред очите на Кахир, широко отворени от ужас, се извършваше клане. Сивокосата девойка, която преди малко го беше ранила, беше бърза, беше невероятно ловка, беше като котка, защитаваща котенцата си. Но белокосото чудовище, втурнало се след Scoia’tael, беше като зерикански тигър. Сивокосата девойка от Цинтра, която, кой знае защо, не беше убила Кахир, изглеждаше като побесняла. Белокосото чудовище не беше бясно. То беше спокойно и студено. Убиваше спокойно и студено.

Scoia’tael нямаха никакви шансове. Един след друг падаха мъртви върху плочките на двора. Но не отстъпваха. Не бягаха, дори когато останаха само двама и продължиха да нападат белокосото чудовище. Пред очите на Кахир чудовището отсече ръката на единия над лакътя, и докосна другия, сякаш съвсем леко, но този почти незабележим удар отхвърли елфа назад, преметна го през парапета на фонтана и го събори във водата. Водата преля над ръба на басейна, карминена вълна заля плочките.

Елфът с отсечената ръка стоеше на колене до фонтана, гледайки безумно изтичащата от чукана му кръв. Белокосото чудовище го хвана за косата и с бързо движение му преряза гърлото. Когато Кахир отвори очи, чудовището вече беше до него.

— Не ме убивай… — прошепна рицарят, отказвайки се от опитите да се надигне от хлъзгавите от кръвта плочки. Съсечената от сивокосата девойка ръка беше изтръпнала и вече не го болеше.

— Знам кой си ти, нилфгардецо. — Белокосото чудовище изрита шлема със съсечените пера. — Ти я преследваше дълго и упорито. Но вече никога няма да можеш да й причиниш зло.

— Не ме убивай…

— Дай ми един довод. Поне един. И побързай.

— Аз… — прошепна Кахир. — Аз я изведох от Цинтра. От пожара… Спасих я. Спасих й живота…

Когато отвори очи, чудовището вече го нямаше, а той лежеше сам в двора, заобиколен от труповете на елфите. Водата преливаше от ръба на фонтана и размиваше кръвта върху плочките. Кахир изгуби съзнание.

* * *

Към основата на кулата беше пристроена сграда, представляваща голяма зала или по-скоро нещо като перистил. По покрива на перистила, вероятно илюзорен, имаше множество дупки, през които падаха лъчи светлина. Той се поддържаше от колони и пиластри, изработени във формата на оскъдно облечени кариатиди с внушителни бюстове. Точно такива кариатиди поддържаха и свода на портала, през който беше изчезнала Цири. Гералт мина през портала и откри стълби, водещи нагоре. Към кулата.

Изруга тихичко. Не разбираше защо момичето беше избягало насам. Допреди малко я беше следвал, тичайки по зидовете, и видя как конят й падна и тя ловко скочи на крака, но вместо да продължи да бяга по виещия се около върха спираловиден път, тя изведнъж се затича нагоре, към една самотна кула. Едва по-късно Гералт видя на пътя елфи. Заети да стрелят с лъковете си по бягащите нагоре хора, елфите не видяха нито Цири, нито него. От Аретуза идваше помощ.

Вещерът се готвеше да последва Цири по стълбите, когато чу шум. Отгоре. Гералт се обърна рязко. Това не беше птица.

Шумолейки с широките си ръкави, Вилгефорц влетя през една дупка в покрива и бавно се спусна на пода.

Гералт застана до входа на кулата, извади меча си и въздъхна. Искрено се беше надявал, че драматичната финална битка ще бъде между Вилгефорц и Филипа Ейлхарт. Той нямаше и най-малко желание да участва в подобно драматично представление.

Вилгефорц изтупа дрехите си, оправи маншетите си, погледна вещера и прочете мислите му.

— Проклет драматизъм — каза той.

Гералт се въздържа от коментар.

— В кулата ли влезе тя?

Вещерът отново не отговори. Магьосникът поклати глава.

— Ето го и епилогът — изрече той студено. — Увенчаващият делото край. А може би това е предопределението? Знаеш ли накъде води тази стълба? Към Тор Лара. Кулата на чайката. Оттам няма изход. Всичко свърши.

Гералт отстъпи така, че фланговете му да бъдат защитени от поддържащите портала кариатиди.

— Точно така — процеди той, наблюдавайки ръцете на магьосника. — Всичко свърши. Половината от съучастниците ти са избити. Труповете на доведените на Танед елфи лежат по целия път оттук до Гарщанг. Останалите избягаха. От Аретуза идват магьосници и хората на Дийкстра. На нилфгардеца, който трябваше да хване Цири, сигурно вече му е изтекла кръвта. А Цири е там, в кулата. Казваш, че оттам няма изход? Радвам се да го чуя. Значи за там има само един вход. Този, който съм препречил.

Вилгефорц изсумтя.

— Ти си непоправим. Все така не умееш да оценяваш обстановката правилно. Капитулът и Съветът вече не съществуват. Войската на император Емхир идва на север; лишените от съветите и помощта на магьосниците крале са безпомощни като деца. Под натиска на Нилфгард кралствата им ще рухнат като пясъчни дворци. Предложих ти го снощи и днес го повтарям — присъедини се към победителите. Плюй на победените.

— Ти си този, който е победен. Ти беше само едно оръдие за Емхир. Той се нуждаеше от Цири и затова изпрати за нея оня тип с крилете на шлема. Интересно, как ли ще постъпи Емхир с теб, когато му съобщиш за провала на мисията си?

— Стреляш на сляпо, вещерю. И, естествено, не улучваш. А ако ти кажа, че всъщност Емхир е мое оръдие?

— Няма да ти повярвам.

— Гералт, бъди разумен. Нима наистина искаш да устроиш театър, банална сцена на финалната битка между Доброто и Злото? Повтарям ти снощното си предложение. Още не е късно. Още можеш да избереш да застанеш на правилната страна…

— На страната, чиито редици днес поразредих?

— Не се усмихвай, демоничните ти усмивки не ме впечатляват. Няколко обезглавени елфи? Артауд Теранова? Дреболии, факти без значение. Можем да забравим за тях.

— Разбира се. Твоят възглед за света ми е известен. Смъртта няма значение, нали? Особено чуждата.

— Не бъди банален. Мъчно ми е за Аретуза, но какво да се прави? Да го наречем… изравняване на резултата. В края на краищата аз на два пъти се опитах да те убия. Емхир ме притискаше, така че се налагаше да ти пращам убийци. Всеки път го вършех с искрено нежелание. Разбираш ли, аз не губех надежда, че някой ден ще ни изобразят на една и съща картина.

— Откажи се от тези надежди, Вилгефорц.

— Прибери меча си. Ще влезем заедно в Тор Лара. Ще успокоим Детето на старата кръв, което някъде там, горе, сигурно си умира от страх. И ще си тръгнем оттук. Заедно. Ти ще бъдеш до нея. Ще видиш как се сбъдва предопределението й. А император Емхир? Император Емхир ще получи това, което искаше. Защото забравих да ти кажа, че макар Кодрингер и Фен да са мъртви, тяхното дело и идеите им са още живи.

— Лъжеш. Махай се оттук. За да не се изплюя върху теб.

— Наистина нямам желание да те убивам. Аз не обичам да убивам.

— Нима? А Лидия ван Бредеворт?

Магьосникът се намръщи.

— Не изричай това име, вещерю.

Гералт стисна здраво дръжката на меча и се усмихна подигравателно.

— Защо Лидия трябваше да умре, Вилгефорц? Защо й заповяда да умре? За да отклониш вниманието от себе си, нали? За да ти даде време да се имунизираш против двимерита и да изпратиш телепатичен сигнал на Риенс? Клетата Лидия, художничката с уродливото лице. Всички знаеха, че тя е личност без значение. Всички — освен нея.

— Млъкни.

— Ти уби Лидия, магьоснико. Възползва се от нея. А сега искаш да се възползваш от Цири? С моя помощ? Не. Ти няма да влезеш в Тор Лара.

Магьосникът отстъпи крачка назад. Гералт се напрегна, очаквайки скок и удар. Но Вилгефорц не вдигна ръка, само я помръдна леко встрани. В дланта му изведнъж се материализира дълга шест стъпки тояга.

— Знам какво ти пречи да оцениш разумно ситуацията — каза той. — Знам какво ти пречи и те затруднява да видиш правилно бъдещето. Твоята арогантност. Ще те отуча да бъдеш арогантен с помощта на тази тояга.

Вещерът присви очи и леко повдигна меча.

— Изгарям от нетърпение.

Няколко седмици по-късно, когато вече беше изцелен с помощта на старанията на друидите и водата на Брокилон, Гералт се опита да разбере каква грешка е допуснал по време на боя. И стигна до извода, че по време на боя не е допуснал никаква грешка. Единствената му грешка беше преди боя. Трябваше да бяга преди започването му.

Магьосникът беше бърз, тоягата се въртеше като светкавица в ръцете му. Още по-голямо беше учудването на Гералт, когато при удара между меча и тоягата се чу метален звън. Но нямаше много време за чудене. Вилгефорц нападаше, на вещера му се налагаше да отскача във финтове и пируети. Боеше се да отбива с меча. Проклетата тояга беше желязна и при това магическа.

Четири пъти се оказваше в позиция, удобна за контраатака и нанасяне на удар. И четирите пъти нанасяше удар. В слепоочието, в шията, под мишницата, в бедрото. Всеки удар можеше да бъде смъртоносен. И всеки от ударите биваше париран.

Нито един човек не беше способен да парира такива удари. Гералт бавно започваше да разбира. Но вече беше твърде късно.

Не успя да избегне удара на магьосника. Ударът го отхвърли към стената. Той се отблъсна с гръб от нея, но не успя да отскочи, не успя да направи лъжливо нападение — ударът му беше изкарал въздуха. Получи нов удар, в рамото, отново отлетя назад и удари силно тила си в стърчащата гръд на една от кариатидите. Вилгефорц скочи към него, замахна и заби тоягата в корема му, под ребрата. Със страшна сила. Гералт се преви на две и тогава получи удар отстрани в главата. И това беше краят на битката. По принцип.

Непохватно се опита да се предпази с меча. Острието, вклинено между стената и един от пиластрите, при следващия удар се пречупи, издавайки стъклен, вибриращ стон. Гералт прикри главата си с лявата си ръка, тоягата се стовари стремително върху нея и счупи подлакътната му кост. Болката напълно го ослепи.

— Можех да ти изкарам мозъка през ушите — обади се Вилгефорц някъде много отдалече. — Но нали това е просто един урок. Ти сгреши, вещерю. Сбърка небето и звездите с отражението им върху повърхността на езеро. Аха, повръща ли ти се? Добре. Сътресение на мозъка. Кръв от носа? Прекрасно. Е, ще се видим пак. Някога. Може би.

Гералт вече не виждаше нищо и не чуваше нищо. Потъваше, потапяше се в нещо топло. Мислеше, че Вилгефорц вече си е отишъл и затова се изненада, когато железният прът стремително удари крака му, чупейки бедрената му кост.

Не помнеше дали са последвали други удари.

* * *

— Дръж се, Гералт, не се предавай — повтаряше непрекъснато Трис Мериголд. — Дръж се. Не умирай… Моля те, не умирай…

— Цири…

— Мълчи. Сега ще те измъкна оттук. Дръж се… Богове, нямам сили…

— Йенефер… Трябва да…

— Нищо не трябва да правиш! Нищо не можеш да направиш! Дръж се, не се предавай… Не губи съзнание… Не умирай, моля те…

Тя го влачеше по пода, застлан с трупове. Той виждаше гърдите си и корема, целите в кръв. Кръвта течеше от носа му. Видя крака си. Той беше завъртян под странен ъгъл и изглеждаше доста по-къс от здравия. Не чувстваше болка. Усещаше само студ, цялото му тяло беше студено, вцепенено и чуждо. Повръщаше му се.

— Дръж се, Гералт. От Аретуза идва помощ. Скоро ще е тук…

— Дийкстра… Ако попадна в ръцете на Дийкстра… с мен е свършено…

Трис изруга отчаяно.

Тя го мъкнеше по стълбите. Счупените му крайници подскачаха по стъпалата. Болката сякаш оживя, загриза вътрешностите му, слепоочията, достигна до очите, ушите и темето му. Не викаше. Знаеше, че викът ще облекчи болката му, но не викаше. Само отваряше устата си — това също носеше облекчение.

Дочу грохот.

Най-отгоре на стълбите стоеше Тисая де Врие. Косите й бяха в безпорядък, лицето й беше покрито с прах. Тя вдигна двете си ръце, дланите й пламнаха. Изкрещя заклинание и пламтящият на върха на пръстите й огън се понесе надолу във вид на ослепително тътнещо кълбо. Вещерът чу грохота на рушащи се стени и дивите крясъци на жертвите на кълбото.

— Тисая, не! — извика отчаяно Трис. — Не прави това!

— Те няма да влязат тук! — извика архимагистърът, без да обръща глава. — Тук е Гарщанг на остров Танед. Никой не е канил тук кралските подлоги, изпълняващи заповедите на недалновидните си господари!

— Ти ги убиваш!

— Мълчи, Трис Мериголд! Покушението срещу единството на Братството се провали, островът все още е под владение на Капитула! Кралете да не се бъркат в делата на Капитула! Това си е наш конфликт и ние ще си го разрешим сами! Ще решим проблемите си, а после ще сложим край на идиотската ви война! Защото ние, магьосниците, сме отговорни за съдбините на света!

От дланите й се изтръгна нова кълбовидна мълния, ехото на взрива се понесе между колоните и каменните стени.

— Махайте се! — изкрещя тя отново. — Няма да влезете тук! Махайте се!

Виковете долу престанаха. Гералт разбра, че нападателите са отстъпили от стълбите, оттеглили са се. Силуетът на Тисая се разпадаше пред очите му. Това не беше магия. Той губеше съзнание.

— Бягай оттук, Трис Мериголд! — чу той отново думите на магьосницата, които отлитаха някъде отдалеч, сякаш иззад стена. — Филипа Ейлхарт вече избяга, отлетя на птичите си криле. Ти беше нейна съучастница в този отвратителен заговор, би трябвало да те накажа. Но вече се проля достатъчно кръв, имаше достатъчно смърт и нещастия. Махай се оттук! Отиди в Аретуза, при съучастниците си! Телепортирай се! Порталът в Кулата на чайката вече не съществува. Той рухна, заедно с кулата. Можеш да се телепортираш без никакви опасения. Където поискаш. Ако щеш — и при твоя крал Фолтест, заради когото предаде Братството!

— Няма да изоставя Гералт… — простена Трис. — Той не бива да попада в ръцете на реданците… Тежко ранен е… Има вътрешни кръвоизливи… Но нямам повече сили! Нямам сили да отворя телепортал! Тисая! Помогни ми, моля те!

Тъмнина. Пронизващ хлад. Отдалеч, иззад каменна стена, се чу гласът на Тисая де Врие:

— Ще ти помогна.

Бележки

[1] Корсека — оръжие с дървена дръжка и тризъбо острие, употребявано от корсиканците през XIV век. — Б.пр.