Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещерът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krew elfów, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Кръвта на елфите

Превод: Васил Велчев

Редактор: Стела Зидарова

Коректор: Симона Христова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“, София, 2009 г.

ISBN: 978-954-761-404-8

История

  1. — Добавяне

Elaine blath, Feainnewedd

Dearme aen a’caelme tedd

Eigean evelienn deireadh

Que’n esse, va en esseath

Feainnewedd, Elaine blath!

„Цветче“, приспивна песен и популярна детска броеница

Първа глава

Истина ви казвам, ще дойде векът на Меча и Брадвата, векът на Вълчата виелица. Ще дойде времето на Белия студ и Бялата светлина, време на безумие и време на презрение, Tedd Deireadh, Времето на Края. Светът ще загине, обхванат от студ, и ще се възроди заедно с новото слънце. Ще се възроди от Старата кръв, от Hen Ichaer, от засятото зърно. Зърно, което няма да покълне, а ще избухне в пламъци.

Ess ’tuath esse! Така да бъде! Вглеждайте се в знаменията. А какви ще бъдат знаменията, истина ви казвам: най-напред ще потече по земята кръвта на Aen Seidhe, Кръвта на елфите…

„Aen Ithlinnespeath“, пророчество на Ithlinne Aegli aep Aevenien

Градът гореше.

От тесните улички, водещи към рова, към първата тераса, лъхаше дим и жар, пламъците поглъщаха разположените нагъсто сламени покриви на къщите, облизваха стените на замъка. От запад, откъм портата на пристанището, нарастваше шумът от писъци, отгласи от ожесточено сражение, глухи, разтърсващи зидовете удари на таран.

Неочаквано нападателите ги обградиха, след като пробиха барикадата, отбранявана от малцина войници, граждани, въоръжени с алебарди, и стрелци с арбалети. Коне с черни покривала прелитаха над преградите като призраци, ярко проблясващи мечове сееха смърт сред бягащите защитници.

Цири почувства как седящият зад нея на седлото рицар рязко пришпорва коня си. Чу вика му.

— Дръж се! — крещеше той. — Дръж се!

Други рицари в цветовете на Цинтра ги изпревариха и със скорост се врязаха в нилфгардците. Цири видя това само за миг, с крайчеца на окото си — безумният водовъртеж от синьо-златисти и черни наметала сред кънтенето на стомана, ударите на мечовете в щитовете, цвиленето на конете…

Вик. Не вик. Крясък.

— Дръж се!

Страх. Всяко разтърсване, всяко рязко движение, всеки скок на коня дърпа болезнено ръцете, вкопчени в ремъците. Краката, болезнено присвити, не намират опора, очите сълзят от дима. Обгърналата я ръка я мачка, души я, до болка притиска ребрата й. Воят около нея се усилва — такъв вой, какъвто никога досега не е чувала. Какво трябва да правят с човек, че да крещи така?

Страх. Обезсилващ, парализиращ, потискащ страх.

Отново звънтене на желязо, хриптене на коне. Къщите наоколо танцуват, бълващите огън прозорци внезапно се озовават там, където преди миг е имало кална уличка, застлана с трупове, затрупана с изоставения багаж на бегълците. Рицарят зад раменете й изведнъж е разтърсен от странна, хриплива кашлица. Върху нейните вкопчени в ремъците ръце бликва кръв. Вик. Свистене на стрела.

Падане, удар, болезнен сблъсък с доспехите. Съвсем близо удрят копита, над главата й се мярка конски търбух и раздърпан подпръг, още един конски търбух, развяващо се черно покривало. Стонове, подобни на онези, които издава дървар, докато сече дърво. Но ударите не са по дърва, а на желязо по желязо. Вик, сподавен и приглушен, точно до нея нещо голямо и черно пада с плясък в калта, пръска кръв. Облеченото в броня стъпало потрепва, мята се, огромната шпора рие земята.

Дърпане. Някаква сила я повдига нагоре, поставя я отпред на седлото. „Дръж се!“ Отново разтърсващ, безумен галоп. Ръцете и краката отчаяно търсят опора. Конят се вдига на задните си крака. „Дръж се!“ Няма опора. Няма… Няма… Има само кръв. Конят пада. Тя не може да отскочи, не може да се измъкне, да се изтръгне от прегръдката на облечените в ризница ръце. Не може да избяга от кръвта, лееща се върху главата й, върху шията й.

Разтърсване, мляскане на калта, рязък удар от земята, изумителна неподвижност след дивата езда. Пронизващо хриптене и пищене на коня, опитващ се да се вдигне на краката си. Удари на подкови, надкопитни кости и копита. Черни наметала и покривала. Вик.

На улицата има огън, бучаща червена огнена стена. На фона й се вижда ездач — огромен, сякаш извисяващ се над пламтящите покриви. Обгърнатият с черно покривало кон танцува, тръска глава, цвили.

Ездачът я гледа. Цири вижда блясъка на очите му в процепите на големия шлем, украсен с крилете на хищна птица. Вижда отблясъка на пожара върху широкото острие на меча, който онзи стиска в отпуснатата си надолу ръка.

Ездачът я гледа. Цири не може да се помръдне. Пречат й безсилните ръце на убития, прегърнали я през кръста. Задържа я нещо тежко и мокро от кръвта, което лежи върху бедрото й и я притиска към земята.

И я обездвижва страхът. Чудовищен, сковаващ вътрешностите й страх, заради когото Цири вече не чува стоновете на ранения кон, рева на пожара, писъците на гинещите хора и биенето на барабаните. Единственото, което го има, което трябва да вземе под внимание, което има значение, е страхът. Страхът, приел формата на черен рицар с украсен с пера шлем, застинал на фона на червената стена от бушуващ огън.

Ездачът пришпорва коня си, крилата на хищната птица на шлема му изплющяват, птицата полита. Понася се към беззащитната, парализирана от страх жертва. Птицата — а може би рицарят — крещи, вие; страшно, зловещо, триумфално. Черният кон, черните доспехи, черният развяващ се плащ, а зад тях — само огън, море от огън.

Страх.

Птицата врещи. Крилете й плющят, перата бият по лицето.

Страх.

„Помощ! Защо никой не ми помага? Аз съм сама, малка съм, беззащитна съм, не мога да се помръдна, дори не мога да се обадя — гърлото ми се е свило.

Защо никой не ми се притичва на помощ?

Страх ме е!“

Очите пламтят в процепите на крилатия шлем. Черното наметало закрива всичко…

— Цири!

Тя се събуди схваната и обляна в пот, а собственият й вик — викът, който я беше пробудил — все още трептеше, вибрираше някъде вътре в нея, в гърдите й, изгаряше сухото й гърло. Боляха я ръцете, вкопчени в чула, болеше я гърбът…

— Цири, успокой се!

Наоколо беше нощ, тъмна и ветровита, монотонно и мелодично шумяща с короните на боровете, проскърцваща със стеблата. Вече нямаше пожар и викове, имаше я само тази шумоляща приспивна песен. Наблизо танцуваше светлият и топъл лагерен огън, пламъците хвърляха отблясъци върху скобите на хамута, обагряха в червено ръкохватката и обкова на меча, облегнат на лежащото на земята седло. Нямаше друг огън и друго желязо. Ръката, която докосваше бузата й, миришеше на кожа и пепел. Не на кръв.

— Гералт…

— Това беше само сън. Лош сън.

Цири се разтрепери, сви ръце и крака.

Сън. Само сън.

Огънят вече е успял да поутихне, брезовите клонки са станали червени и прозрачни и от време на време изпращяват, като изстрелват сноп син пламък. Пламъкът осветява белите коси и острия профил на мъж, който я завива с чула и кожуха.

— Гералт, аз…

— Тук съм. Спи, Цири. Трябва да си починеш. Все още ни чака дълъг път.

„Чувам музика — помисли си тя изведнъж. — В този шум… има музика. Свирене на лютня. И гласове.“ Принцеса от Цинтра… Дете на предопределението… Дете на Старата кръв, кръвта на елфите. Гералт от Ривия, Белия вълк и неговото предопределение. Не, това е легенда. Измислица на поет. Убили са я на улицата в града, когато се опитваше да избяга…

„Дръж се… Дръж…“

— Гералт?

— Какво, Цири?

— Какво ми направи той? Какво се случи тогава? Какво… ми направи той?

— Кой?

— Рицарят… Черният рицар с пера на шлема. Нищо не помня. Той крещеше… и ме гледаше. Не помня какво се случи. Само, че се страхувах. До смърт се страхувах…

Мъжът се наведе, пламъците на огъня се отразяваха в очите му. Тези очи бяха странни. Много странни. Някога Цири се боеше от тези очи, не обичаше да гледа в тях. Но това беше отдавна. Много отдавна.

— Нищо не помня — прошепна тя, търсейки ръката му, твърда и груба като необработено дърво. — Черният рицар…

— Това е било сън. Спи спокойно. Няма да се повтори.

Цири вече беше слушала подобни уверения, отдавна. Бяха й ги повтаряли многократно, много, много пъти я бяха успокоявали, когато се събуждаше посред нощ от собствения си вик. Но сега беше различно. Сега тя вярваше. Защото сега това й го казваше Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът. Този, който беше нейното предопределение. За когото тя беше предопределена. Вещерът Гералт, който я беше открил сред войната, смъртта и отчаянието, който я беше взел със себе си и бе обещал вече никога да не се разделят.

Тя заспа, без да пуска дланта му.

* * *

Бардът приключи песента. Наведе леко глава, изсвири отново с лютнята основния мотив на баладата, меко, тихо, с един тон по-високо от акомпаниращия му ученик.

Никой не се обади. Освен стихващата музика се чуваше само шумоленето на листата и проскърцването на клоните на огромния дъб. А после изведнъж провлечено заблея козата, завързана с въже за спряна до старото дърво каруца. Тогава, сякаш по сигнал, един от насядалите в кръг слушатели се изправи. Отхвърли зад раменете си сиво-синьото си наметало със златни кантове и се поклони официално и учтиво.

— Благодарим ти, маестро Лютиче — изрече той звучно, макар и тихо. — Позволи на мен, Радклиф от Оксенфурт, магистър по Магически тайни, от името на всички тук присъстващи, да изкажа нашата благодарност и признателност за твоето голямо майсторство и твоя талант.

Магьосникът обходи с поглед тълпата от над сто души — събрали се в полукръг около дъба, застанали встрани или насядали по каруците. Слушателите кимаха, шепнеха си. Някои започнаха да ръкопляскат, други поздравиха певеца с вдигане на ръцете. Трогнати жени подсмърчаха и бършеха очите си с каквото могат в зависимост от статуса си в обществото, професията си и материалното си състояние: селянките — с долната част на ръката или с опакото на дланта, жените на търговците — с ленени кърпички, елфките и дворянките — с батиста, а трите дъщери на комеса[1] Вилиберт — който заради представлението на знаменития трубадур заедно с цялата си свита беше прекъснал лова със соколи — подсмърчаха шумно и затрогващо в изящни вълнени шалчета с цвета на изгнила зеленина.

— Няма да е преувеличено да се каже, маестро Лютиче — продължи магьосникът, — че ни развълнува до дъното на душите ни, че ни накара да се замислим и докосна сърцата ни. Позволи ми да изразя нашата благодарност и уважение.

Трубадурът се изправи и се поклони, като „измете“ коленете си с перото от чапла, закрепено за чудатата му шапка. Ученикът спря да свири, показа зъбите си и също се поклони, но маестро Лютичето го погледна страшно и го смъмри полугласно. Момчето наведе глава и отново задрънка тихо на лютнята.

Тълпата се оживи. Търговците с караваните, след като си поговориха шепнешком, изтъркаляха пред дъба солидна бъчва с бира. Магьосникът Радклиф се увлече в тих разговор с комеса Вилиберт. Дъщерите на комеса спряха да подсмърчат и се вторачиха в Лютичето с обожание. Бардът не забеляза това, изцяло погълнат от раздаването на усмивки, намигането и демонстрирането на блясъка на зъбите си пред група мълчаливи и надменни странстващи елфи, и особено на една от елфките — тъмнокоса красавица с огромни очи и с хермелинова дамска шапчица. Лютичето имаше конкуренти: притежателката на огромните очи и прелестната шапчица не беше останала незабелязана и за неговите слушатели — рицари, студенти и бабаити. Елфката, явно доволна от вниманието, скубеше дантелените маншети на блузката си и трепкаше с ресници, но приятелите й елфи я бяха заобиколили от всички страни и не скриваха своята неприязън към ухажорите.

Поляната пред дъба Блеобхерис, място на чести събрания, където пътешествениците можеха да отдъхнат и да си побъбрят, се славеше с толерантност и откритост. Грижещите се за вековното дърво друиди бяха нарекли поляната „Място на дружбата“ и охотно посрещаха тук всякакви гости. Но даже при такива необикновени събития като току-що приключилото изпълнение на световноизвестния трубадур пътниците стояха, разделени на изолирани една от друга групи. Елфите стояха при другите елфи, джуджетата занаятчии се групираха със своите въоръжени до зъби побратими, наети като охрана на търговските кервани, и търпяха до себе си само по-височки гноми миньори и фермери полуръстове.

Всички нехора се държаха резервирано с хората, които от своя страна им отговаряха по същия начин. И сред тях изобщо не се наблюдаваше единство. Дворянството се отнасяше с презрение към търговците и продавачите, а войниците и наемниците страняха от пастирите с техните вонящи кожуси. Малкото на брой магьосници и техните последователи се бяха изолирали напълно и с основание смятаха всички наоколо за нагли грубияни. Фонът се състоеше от плътна тълпа от навъсени и мълчаливи селяни. Те приличаха на гора с вдигнатите над главите си гребла, вили и сърпове. Игнорираха всичко и всички.

Както обикновено, изключение бяха децата. След като представлението на барда свърши и вече не им забраняваха да вдигат шум, дечурлигата с диви крясъци се втурнаха към гората, за да се отдадат там с въодушевление на игра, чиито правила бяха непонятни за онези, които вече се бяха простили с щастливите години на детството. Малките човечета, елфчета, джудженца, полуръстчета, гномчета, полуелфчета, четвъртелфчета и още едно мъниче със загадъчен произход, не познаваха и не признаваха расовото и социалното разделение. Засега.

— Наистина! — извика един от намиращите се на поляната рицари, слаб и висок като върлина, облечен с червено-черен кафтан, украсен с три крачещи лъва. — Добре го каза господин магьосникът! Красиви бяха баладите, честна дума, маестро Лютиче! Ако някой ден имате път край Лисорог, където е замъкът на моя сеньор, отбийте се, не се колебайте нито за миг. Ще ви нагостим като княз, като самия крал Визимир! Кълна се в меча си, слушал съм много менестрели, но не могат да се сравняват с вас, маестро. Приемете от нас, благородните и посветени в рицарство, уважението ни и почитта ни към вашето изкуство!

Безпогрешно усетил подходящия момент, трубадурът намигна на ученика си. Момчето остави лютнята и вдигна от земята кутийката, служеща за събиране на по-измерим израз на признание от страна на слушателите. Поколеба се, обходи с поглед тълпата, после остави кутийката и вдигна оставеното отстрани доста солидно на големина ведро. Маестро Лютичето с благосклонна усмивка одобри съобразителността на юношата.

— Маестро! — възкликна снажна жена, седнала на натоварена с изделия от ракитени пръчки каруца с надпис: „Вера Льовенхаупт и синове“. Синовете й не се виждаха никъде, вероятно бяха заети с пилеене на натрупаното от майка им състояние. — Маестро Лютиче, нали така? Оставяте ни в неведение? Нали това не е краят на баладата ви? Изпейте ни какво е станало по-нататък!

— Песните и баладите — поклони се Лютичето — никога не свършват, госпожо, защото поезията е вечна и безсмъртна, не знае нито начало, нито край…

— Но какво се е случило по-нататък? — не се предаваше търговката, като щедро и звънко посипваше монети във ведрото, поднесено й от ученика. — Кажете ни поне това, ако не ви се пее повече. Във вашите песни не се споменават никакви имена, но всички знаем, че възпятият от вас вещер е не друг, а знаменитият Гералт от Ривия, а магьосницата, в която той се влюбил безумно, е прочутата Йенефер. Що се отнася до Детето на изненадата, обещано и предопределено за вещера, то тя е Цирила, клетата принцеса от разрушената от нашествениците Цинтра. Не е ли така?

Лютичето се усмихваше надменно и загадъчно.

— Пея за универсални проблеми, щедра благодетелко — заяви той. — За емоции, които могат да засегнат всеки. Не за конкретни личности.

— Да бе! — извика някой от тълпата. — Всеки знае, че песните са за вещера Гералт.

— Да, да! — запискаха в хор дъщерите на комес Вилиберт, размахвайки мокрите от сълзи шалчета. — Попейте ни още, маестро Лютиче! Какво е станало по-нататък? Намерили ли са се най-накрая вещерът и магьосницата Йенефер? И обичали ли са се? Били ли са щастливи? Искаме да знаем! Маестро, маестро!

— Ей, там! — извика гърлено главатарят на групата джуджета, тръскайки могъщата си, стигаща до кръста му червеникава брада. — Глупости са това — принцеси, магьосници, предопределение, любов и подобни празни приказки. Всичко това, с извинение към господин поета, са измишльотини, тоест поетична измислица, за да се хареса на публиката и да я трогне. Но военните дела, клането и грабежите в Цинтра и битките при Марнадал и Соден — тези неща прекрасно ги изпяхте, Лютиче! Да, не ми се свиди да дам някоя сребърна монета за такава песен, радваща сърцето на войника! И си личеше, че не лъжете ни най-малко, това го казвам аз, Шелдън Скагс, а аз мога да различа лъжата от истината, защото бях при Соден, стоях срещу нилфгардските нашественици с брадва в ръка…

— Аз, Донимир от Троа — извика слабият рицар с трите лъва на кафтана си, — участвах и в двете битки за Соден, но не ви видях там, господин джудже!

— Явно защото сте наглеждали обоза! — отсече джуджето. — А аз бях в първите редици, там, където беше напечено!

— Внимавай какво говориш, брадатко! — почервеня Донимир от Троа, придърпвайки натежалия от меча рицарски колан. — И с кого!

— Ти внимавай! — Джуджето плесна с длан закачената за колана брадва, обърна се към другарите си и се озъби: — Видяхте ли го? Смотан рицар. Че и с герб! С три лъва на щита! Двата серат, третият ръмжи!

— Мир, мир! — предотврати скандала с остър, властен глас сивокос друид. — Не бива, господа! Не и тук, под клоните на Блеобхерис, по-стар от всички спорове и свади на света! И не в присъствие на поета Лютичето, чиито балади трябва да ни учат на любов, а не на кавги!

— Точно така! — подкрепи друида нисък, пълен монах с лъщящо от потта лице. — Гледате, а не виждате, слушате, но не чувате. Няма божия любов във вас, като празни бъчви сте…

— Като стана въпрос за бъчви, изнесете още една, господа! — изписка дългонос гном от каруца, украсена с надписа: „Железни изделия. Изработка и продажба“. — На поета Лютичето сигурно гърлото му е пресъхнало, а и ние няма да е зле малко да се развеселим!

— Наистина сте като празни бъчви, казвам ви! — надвика гнома монахът, който нямаше намерение да се остави да го объркат и да прекъснат проповедта му. — Нищо не сте разбрали от баладите на господин Лютичето, нищо не сте научили. Не сте разбрали, че в баладите се говори за съдбата на човечеството, за това, че сме само играчки в ръцете на боговете, а нашите родни страни са игрални полета за тях. В баладите за предопределението се говори за предопределението на всички нас, а легендата за вещера Гералт и принцеса Цирила, макар и изобразена на фона на онази реална, позната ни война, е плод на въображението на поета, метафора, чрез която ние…

— Глупости говориш, свети човече! — извика от височината на каруцата си Вера Льовенхаупт. — Каква легенда? Какъв плод на въображението? Та аз познавам Гералт от Ривия, виждала съм го със собствените си очи във Визима, където развали магията на дъщерята на крал Фолтест. По-късно го срещнах и на Търговския път, където по молба на Гилдията беше убил свиреп грифон, който нападаше керваните, и с тази си постъпка спаси живота на много добри хора. Не, това не е легенда и не е приказка. Истина, самата истина ни изпя тук маестро Лютичето!

— Потвърждавам! — обади се стройна жена-воин с черни коси, опънати назад и сплетени в дебела плитка. — Аз, Райла от Лирия, също познавам Гералт Белия вълк, прочутия унищожител на чудовища. Виждала съм също и неведнъж магьосницата Йенефер, когато съм била в Аедирн, в град Венгерберг, където тя има жилище. Но изобщо не съм знаела, че тези двамата се обичат.

— Но това трябва да е истина — обади се изведнъж с мелодичен глас красивата елфка с хермелиновата шапчица. — Толкова красива балада за любовта не може да е измислица.

— Не може да е измислица! — подкрепиха елфката дъщерите на комеса Вилиберт и като по команда изтриха очите си с шалчетата. — В никакъв случай!

— Милостиви магьоснико! — обърна се към Радклиф Вера Льовенхаупт. — Обичали ли са се те, или не? Вие със сигурност знаете какво се е случило наистина с тях, с вещера и онази Йенефер. Повдигнете завесата пред тази тайна.

— Щом песента казва, че са се обичали — усмихна се магьосникът, — значи така е било и такава любов живее векове. Такава е силата на поезията.

— Говори се — обади се внезапно комесът Вилиберт, — че Йенефер от Венгерберг е загинала при Соденския хълм. Няколко магьоснички са намерили смъртта си там…

— Това не е вярно — каза Донимир от Троа. — На паметника го няма нейното име. Това е моят край, бил съм неведнъж на Хълма и съм чел имената, изсечени в камъка. Там са загинали три магьоснички: Трис Мериголд, Лита Неейд с прякор Корала. Хм… Забравил съм третото име…

Рицарят погледна към Радклиф, но магьосникът само се усмихваше и не изрече нито дума.

— Разправят — обади се неочаквано Шелдън Скагс, — че този вещер, Гералт, дето е бил влюбен в онази Йенефер, вече гние в земята. Чух, че са му видели сметката някъде в Заречие[2]. Убивал, убивал чудовища и накрая си намерил майстора. Така е, хора, който меч вади, от меч умира. Всеки попада един ден на някой по-добър и гушва букета.

— Не вярвам. — Стройната жена-воин сви бледите си устни, изплю се гневно на земята и с хрущене скръсти на гърдите си облечените в ризница ръце. — Не вярвам, че Гералт от Ривия може да попадне на по-добър от себе си. Виждала съм как владее меча. Наистина е нечовешки бърз…

— Добре казано — вметна магьосникът Радклиф. — Нечовешки. Вещерите са мутанти, така че скоростта на реакциите им…

— Не разбирам за какво говорите, господин магик. — Жената-войн сви устни още по-неприятно. — Думите ви са твърде научни. Знам едно: нито един майстор на меча, от онези, за които знам, не може да се сравни с Гералт от Ривия, Белия вълк. Затова и не вярвам, че са го убили в бой, както твърди господин джуджето.

— На всеки майстор на меча му се разтреперват гащите, когато врагът е многоброен — каза поучително Шелдън Скагс. — Така казват елфите.

— Елфите не са свикнали да се изразяват толкова просташки — изрече студено висок, светлокос представител на Стария народ.

— Не, не! — запищяха иззад зелените шалчета дъщерите на комеса Вилиберт. — Вещерът Гералт не може да е загинал! Вещерът е намерил предопределената за него Цири, а после и магьосницата Йенефер и тримата живели дълго и щастливо. Нали, маестро Лютиче?

— Това беше балада, млади дами — прозина се жадуващият бира гном, производителят на железни изделия. — Та кой търси истина в баладите? Истината е едно нещо, а поезията — съвсем друго. Да вземем дори тази… Как се казваше? Цири? Прословутото Дете на изненадата. Нея господин поетът съвсем си я изсмука — от пръстите. Та аз съм бил неведнъж в Цинтра и знам, че тамошният крал и кралица бяха бездетни, нямаха нито син, нито дъщеря…

— Това е лъжа! — извика червенокос мъж с кафтан от тюленова кожа, чието чело беше препасано с карирана кърпа. — Кралица Каланте, Лъвицата от Цинтра, имаше дъщеря Павета. Тя и съпругът й загинаха по време на морска буря, водната бездна ги погълна, и двамата.

— Сами виждате, че не лъжа! — призоваха всички за свидетели Железните изделия. — Княгинята на Цинтра не се е казвала Цири, а Павета!

— Цирила, наричана Цири, беше точно дъщерята на потъналата Павета — възрази червенокосият. — Внучката на Каланте. И не беше княгиня, а принцеса на Цинтра. Точно тя беше онова предопределено за вещера Дете на изненадата — кралицата обещала да му я даде още преди тя да се роди, както се твърди в песента на маестро Лютичето. Но вещерът не е могъл да я намери и да я вземе — ето тук господин поетът се размина с истината.

— Размина, и още как — намеси се в разговора жилест юноша, който, ако се съди по облеклото му, можеше да е калфа, готвещ се да вземе изпит за майстор. — Вещерът се е разминал с предопределението си. Цирила е загинала при обсадата на Цинтра. Преди да се хвърли от кулата, кралица Каланте собственоръчно убила принцесата, за да не попадне тя жива в ръцете на нилфгардците.

— Не е станало така, изобщо не е станало така — възрази червенокосият. — Принцесата са я убили по време на клането, когато се опитвала да избяга от града.

— Така или иначе — извикаха Железните изделия, — вещерът не е намерил своята Цирила! Поетът излъга!

— Но излъга красиво — каза елфката с шапчицата, притискайки се до високия елф.

— Става въпрос не за поезия, а за факти! — възкликна калфата. — Аз твърдя, че принцесата е загинала от ръката на баба си. Всеки, който е бил в Цинтра, може да потвърди това!

— А аз твърдя, че е убита на улиците на града, по време на бягството й — заяви червенокосият. — Знам това, макар и да не съм от Цинтра. Бях в отряд от Скелиге, който помагаше на Цинтра по време на войната. Кралят на Цинтра, Ейст Туирсеах, както всички знаят, е родом от островите Скелиге, а отрядът се водеше от чичо му. Бих се заедно с отряда в Марнадал и в Цинтра, а после, след поражението, и при Соден…

— Още един ветеран — изръмжа Шелдън Скагс към събралите се около него джуджета. — Само герои и воини. Хей, хора, сред вас има ли поне един, който да не е воювал в Марнадал или при Соден?

— Шегата ти не е уместна, Скагс — изрече с упрек високия елф, прегръщайки красавицата с шапчицата по такъв начин, че разсея всички надежди на останалите ухажори. — Нали не си въобразяваш, че само ти си се бил при Соден? Аз например също съм участвал в тази битка.

— Интересно, на чия страна? — прошепна комесът Вилиберт на Радклиф, достатъчно високо, за да го чуят останалите. Елфът не обърна внимание на думите му.

— Както всички знаят — продължи той, без дори да погледне към комеса и магьосника, — във втората битка на полето при Соден участваха повече от сто хиляди души и поне трийсет хиляди бяха убити или осакатени. И трябва да благодарим на господин Лютичето, че в една от своите балади увековечи тази прочута, но и ужасна битка. И в думите, и в мелодията на тази песен чух не възхвала, а предупреждение. Повтарям — похвала и безсмъртна слава на господин поета за баладата, която може да ни позволи да избегнем в бъдеще трагедията, каквато беше тази жестока и ненужна война.

— Наистина — каза комесът Вилиберт, гледайки предизвикателно към елфа. — Интересни неща сте намерили в баладата, милостиви господине. Ненужна война, казвате? Искате да избегнем подобни трагедии в бъдеще? Трябва ли да разбираме, че ако Нилфгард ни удари отново, бихте ни посъветвали да капитулираме? Да приемем спокойно нилфгардското иго?

— Животът е безценен дар и трябва да се съхранява — изрече студено елфът. — Нищо не може да оправдае клането и кръвопролитията, каквито бяха двете битки за Соден — и загубената, и спечелената. И двете ви струваха на вас, хората, хиляди животи. Изгубихте невъобразимия си потенциал…

— Елфически дрънканици! — избухна Шелдън Скагс. — Глупости на търкалета! Това беше цената, която трябваше да се плати, за да живеят останалите мирно и достойно, вместо да позволят да бъдат оковани във вериги от Нилфгард, да бъдат ослепени, да бъдат пратени в мини за сяра и в солни рудници. Тези, които паднаха със смъртта на герои и благодарение на Лютичето вечно ще живеят в нашата памет, ни научиха как да защитаваме собствените си домове. Пейте баладите си, Лютиче, пейте ги за всички! Няма да е напразно, ще си вземем поука, ще видите! Защото, ако не днес, то утре Нилфгард ще се нахвърли върху нас отново, помнете ми думите! Сега си лижат раните и отдъхват, но наближава денят, в който отново ще видим черните им наметала и перата на шлемовете им!

— Какво искат от нас? — извика Вера Льовенхаупт. — Защо са се захванали с нас? Защо не ни оставят на мира, не ни дадат да живеем и работим? Какво искат тези нилфгардци?

— Кръвта ни! — изрева комесът Вилиберт.

— И земята ни! — извика някой от тълпата селяни.

— И жените ни! — поде Шелдън Скагс, страховито опулвайки очи.

Няколко души се засмяха, но тихо и крадешком. Защото макар и предположението да беше много забавно — та кой друг освен джуджетата можеше да пожелае изключително непривлекателните самки джуджета? — подигравките и шегите по темата изобщо не бяха безопасни, особено в присъствието на ниските, набити и брадати типове, чиито брадви и мечове имаха неприятния навик да се измъкват мигновено от коланите. А джуджетата по неясни причини свято вярваха, че целият свят само гледа да докопа техните жени и дъщери, и бяха невероятно докачливи на тази тема.

— Това трябваше да се случи все някога — обади се изведнъж сивокосият друид. — Не можеше да не стане. Забравихме, че не живеем сами на този свят, че не сме пъпът на този свят. Като глупави, мързеливи, преяли караси в тинесто езеро, не вярвахме в съществуването на щуките. Допуснахме светът ни да стане тинест като това езеро, да се превърне в тресавище, да го обземе апатия. Огледайте се наоколо — навсякъде престъпност и грях, алчност, гонене на печалби, скандали, раздори, упадък на нравите, липса на уважение към всякакви ценности. Вместо да живеем така, както изисква природата, сме започнали да унищожаваме същата тази природа. И какво имаме? Въздухът е отровен от смрадта на дим, реките и ручеите са замърсени от кланиците и табакханите, горите се секат безогледно… Даже върху живата кора на свещения Блеобхерис, вижте само, там, над главата на поета, е издялана с ножче отвратителна дума. При това е написана с грешка — не стига, че този, който я е написал, е вандал, но освен това е и невежа, не умее да пише. Но защо да се учудваме? Това няма как да не свърши зле…

— Да, да! — поде дебелият монах. — Вразумете се, грешници, докато не е станало късно, защото гневът и възмездието на боговете ви очакват! Спомнете си предсказанието на Итлина, пророческите й думи за наказанието на боговете, което ще се стовари върху племето, отровено от престъпления! Спомнете си: „Ще дойде Време на презрение, листата на дървото ще окапят, ще бъде попарена пъпката, ще изгние плодът и ще се вгорчи зърното, а долините на реките вместо с вода ще се покрият с лед. И ще дойде Белият студ, а след него — Бялата светлина, и светът ще загине сред виелицата.“ Това казва пророчицата Итлина! А преди това да се случи, ще има знамения и ще се случат нещастия, защото знайте — Нилфгард е възмездието божие! Той е бич, с който Безсмъртните ви удрят, вас, грешниците, за да…

— О, я си затваряйте устата, свети човече! — извика Шелдън Скагс, удряйки в земята с тежкия си ботуш. Повдига ми се от вашите суеверия и дрънканици! Ще ми се обърнат червата…

— По-внимателно, Шелдън! — прекъсна го с усмивка високият елф. — Не се надсмивай над чуждата религия. Това нито е добре, нито е учтиво, нито е… безопасно.

— Над нищо не съм се надсмивал — възрази джуджето. — Не се съмнявам в съществуването на божествата, но се възмущавам, когато някой ги набърква в земните дела и баламосва всички с предсказанията на някаква побъркана елфка. Нилфгардците били оръдие на боговете? Глупости! Хора, спомнете си времената на Дезмод, Радовид, Самбук, времената на Абрад Стария Дъб! Не ги помните, защото живеете кратко като майска мушица еднодневка, но аз си спомням и ще припомня и на вас какво се случи тук, по тези земи, веднага след като слязохте от лодките си на брега в устието на Яруга и в делтата на Понтар. От четири акостирали кораба се получиха три кралства, а после по-силните поглъщаха по-слабите и по този начин растяха, укрепваха властта си. Завоюваха останалите, поглъщаха ги и кралствата растяха, ставаха все по-големи и по-силни. А сега това същото прави Нилфгард, защото е силна и сплотена страна, дисциплинирана и единна. И ако вие не се сплотите по същия начин, Нилфгард ще ви погълне като щука — карас, както се изрази този мъдър друид!

— Нека само да опитат! — Донимир от Троа изпъчи своите украсени с три лъва гърди и издрънча с меча в ножницата. — Разбихме ги на пух и прах при Соден, можем да го направим пак!

— Много сте самонадеяни! — промърмори Шелдън Скагс. — Явно сте забравили, че преди да се стигне до втората битка при Соден, Нилфгард премина през земите ви като железен валяк, а труповете на такива смелчаги като вас обсипаха полята от Марнадал до Заречие. И нилфгардците бяха спрени не от такива като вас, кресливи младоци, а от обединените сили на Темерия, Редания, Аедирн и Каедвен. Съгласието и единството — ето какво ги спря!

— Не само това! — изрече звънко, но много студено Радклиф. — Не само това, господин Скагс.

Джуджето се изкашля гръмко, смръкна, пристъпи на място, после леко се поклони на магьосника и каза:

— Никой не намалява заслугите на събратята ви. Позор за този, който не признава геройството на магьосниците от Соденския хълм, защото те устояха, проливайки кръвта си за общото дело, и по този начин изиграха решаваща роля за победата. Лютичето не е забравил за тях в своята балада, ние също няма да забравим. Но забележете, че тези магьосници, които се обединиха и стояха рамо до рамо на Хълма, признаха водачеството на Вилгефорц от Рогевеен, както и ние, войните от Четирите кралства, признахме командването на Визимир Редански. Жалко само, че съгласието ни и солидарността ни продължиха едва до края на войната. Защото после, когато дойде мирът, отново се разделихме. Визимир и Фолтест се задушават взаимно с такси и мита, Демавенд от Аедирн се е хванал за гушата с Хенселт заради Селерна Мархия, а Лига от Хенфорс и Тисениджи от Ковир това изобщо не ги интересува. А дочувам, че и сред магьосниците го няма предишното съгласие. Сред вас няма сплотеност, дисциплинираност, единство. А в Нилфгард има!

— Нилфгард се управлява от император Емхир вар Емрейс, тиранин и самодържец, принуждаващ всички към покорство чрез камшик, бесило и брадва! — извика комесът Вилиберт. — Какво ни предлагате, господин джудже? В какво да се сплотим? В подобна тирания? И кой ще бъде крал, кое кралство според вас трябва да подчини останалите? В чии ръце бихте искали да видите скиптъра и бича?

— А мен какво ме интересува? — сви рамене Скагс. — Това си е ваша, човешка работа. Впрочем, когото и да изберете за крал, със сигурност няма да е джудже.

— Нито елф, нито дори полуелф — добави високият представител на Стария народ, който продължаваше да прегръща красавицата с шапката. — Дори и четвъртелфите ги смятате за нещо по-низше…

— Там ви е болката — засмя се Вилиберт. — Същия рог надувате като Нилфгард, защото Нилфгард също крещи за равенство, обещава ви да се върне стария ред, след като ни победи и ни прогони от тази земя. За такова единство, за такова равенство ли мечтаете, за това ли говорите, това ли проповядвате? Защото Нилфгард ще ви плати със злато! И нищо чудно, че толкова се обичате с тях, та нали те са елфическа раса, тези ваши нилфгардци…

— Глупости — отвърна студено елфът. — Дърдорите глупости, господин рицар. Явно расизмът ви заслепява. Нилфгардците са хора — също като вас.

— Безочлива лъжа! Те са потомци на Черните Сийдхе, всеки го знае! В жилите им тече елфическа кръв. Кръвта на елфите!

— А във вашите жили каква кръв тече? — усмихна се подигравателно елфът. — Смесваме кръвта си от поколения, от векове, ние и вие, и много добре ни се удава, не знам дали за щастие или за нещастие. Започнахте да осъждате смесените връзки едва от четвърт век, впрочем с жалък успех. Покажете ми сега някой човек без примесите на Seidhe Ichaer, кръвта на Стария народ.

Вилиберт забележимо почервеня. Вера Льовенхаупт също се зачерви. Магьосникът Радклиф наведе глава и се изкашля. И което беше много интересно, красивата елфка с хермелиновата шапчица също се изчерви.

— Всички сме деца на Майката Земя — разнесе се в тишината гласът на сивокосия друид. — Деца сме на Майката Природа. И макар че не я уважаваме, макар че понякога й причиняваме огорчения и болка, макар че й разбиваме сърцето, тя ни обича, обича всички нас. Помнете това вие, събралите се на Мястото на дружбата. И нека да не се препираме за това кой от нас е бил тук пръв, защото пръв на брега е бил изхвърлен Желъда, а от Желъда е израснал Великият Блеобхерис, най-старият дъб. Когато стоим под клоните на Блеобхерис, сред вековните му корени, не бива да забравяме за нашите собствени, братски корени, за земята, от която тези корени израстват. Да помним думите на песента на поета Лютичето…

— Точно така! — извика Вера Льовенхаупт. — А къде е той?

— Омете се — констатира Шелдън Скагс, гледайки към празното място под дъба. — Взе парите и офейка, без да се сбогува. Наистина като елф!

— Като джудже! — пропищя Железните изделия.

— Като човек — поправи го високият елф, а красавицата с шапката облегна глава на рамото му.

* * *

— Хей, свирецо — каза Мадам Лантиери, като влезе в стаята, без да чука и разпространи около себе си миризмата на зюмбюл, пот, бира и бекон. — Имаш гост. Хайде излизайте, почтени госпожици.

Лютичето приглади косата си и се надигна в огромното резбовано кресло. Двете седнали на коленете му девойки бързичко скочиха на земята, прикриха прелестите си, облякоха широките си ризи. „Свенливостта на проститутките — помисли си поетът, — ето едно добро заглавие за балада.“ Изправи се, закопча колана си, облече салтамарката си и каза, поглеждайки към застаналия на прага благородник:

— Наистина знаете как да ме намерите навсякъде, макар и рядко да избирате подходящия за целта момент. За ваше щастие още не бях решил коя от тези две красавици предпочитам. А при твоите цени, Лантиери, не мога да си позволя и двете.

Мадам Лантиери се усмихна снизходително и плесна с длани. Двете момичета — белокожа, луничава островитянка и чернокоса полуелфка — побързаха да напуснат стаята.

Застаналият на прага мъж свали наметалото си и го връчи на Мадам заедно с малка, но издута кесия.

— Простете, маестро — каза той, като се приближи и седна на масата. — Знам, че ви безпокоя ненавреме. Но вие изчезнахте толкова внезапно изпод дъба… Не успях да ви догоня по пътя, както възнамерявах да направя, и не можах да намеря веднага следите ви в градчето. Повярвайте, няма да ви отнема много време…

— Всички така казвате и винаги се оказва, че това е лъжа — прекъсна го бардът. — Остави ни сами, Лантиери, и гледай да не ни пречат. Слушам ви, господине.

Мъжът го погледна изпитателно. Имаше тъмни и влажни, сякаш сълзящи очи, остър нос и неприятни тънки устни.

— Незабавно пристъпвам към същността — заяви той, след като изчака Мадам да затвори вратата. — Интересуват ме баладите ви, маестро. По-скоро някои личности, за които пеете. Вълнуват ме истинските съдби на героите на вашите балади. Та нали, ако не се лъжа, именно истинските съдби на действителни личности са ви вдъхновили за красивите произведения, които изслушах под дъба? Имам предвид… малката Цирила от Цинтра. Внучката на кралица Каланте.

Лютичето погледна към тавана и забарабани с пръсти по масата.

— Милостиви господине — каза той тихо, — странни неща ви интересуват. И питате за странни неща. Нещо ми се струва, че не сте този, за когото ви взех.

— А за кого ме взехте, мога ли да узная?

— Не знам дали можете. Зависи дали ще ми предадете поздрави от нашите общи познати. Трябваше да го направите още в самото начало, но май забравихте.

— Изобщо не съм забравил. — Мъжът бръкна в пазвата на кадифения си светлокафяв кафтан и измъкна от там втора кесия, още по-голяма от онази, която беше връчил на сводницата, и също толкова издута и дрънчаща при съприкосновението си с масата. — Ние просто нямаме общи познати, Лютиче. Но дали тази кесия не може да компенсира този недостатък?

— И какво смятате да купите с тази малка кесия — наду устни трубадурът. — Целия бордей на Мадам Лантиери и обкръжаващата го земя?

— Да речем, че искам да подпомогна изкуството. И един артист. За да мога да си поговоря с артиста за неговото творчество.

— Толкова много ли обичате изкуството, драги господине? Толкова сте нетърпелив да говорите с артист, че бързате да му набутате пари още преди да му се представите, като по този начин нарушавате елементарните норми за учтивост?

— В началото на разговора ни — непознатият примижа леко с тъмните си очи — моето инкогнито не ви пречеше.

— Но сега започна да ми пречи.

— Не се срамувам от името си — изрече мъжът с лека усмивка върху тънките си устни. — Казвам се Риенс. Вие не ме познавате, маестро Лютиче, и в това няма нищо чудно. Вие сте твърде известен и прочут, за да можете да познавате всичките си поклонници. А на всеки почитател на вашия талант му се струва, че ви познава, че ви познава толкова добре, че може да си позволи известна фамилиарност. Това важи включително и за мен. Разбирам колко погрешно е това мнение и моля за извинение.

— Извинен сте.

— Мога ли да смятам, че ще сте така любезен да отговорите на няколко въпро…

— Не, не можете — прекъсна го надуто поетът. — А сега аз ви моля да ме извините, но аз не обичам да обсъждам темите на моите произведения, за това какво ме е вдъхновило, за персонажите — както за измислените, така и за реалните. Защото такива обсъждания лишават творбите от поетичния им пласт и ги карат да изглеждат тривиални…

— Нима?

— Абсолютно. Представете си, че изпълня балада за палава мелничарка и обявя, че всъщност става въпрос за Звирка, съпругата на мелничаря Пискож[3], и допълня, че Звирка може да бъде оправяна спокойно в четвъртък, защото точно в четвъртъците мелничарят ходи на панаира. Това вече нямаше да е поезия, а сводничество или обикновена клевета.

— Разбирам, разбирам — каза бързо Риенс. — Но като че ли примерът не е подходящ. Та нали мен не ме интересуват нечии грехове или грешки? Вие няма да наклеветите никого, като отговорите на въпросите ми. Нужна ми е само една дребна информация: какво се е случило в действителност с Цирила, принцесата на Цинтра? Мнозина твърдят, че Цирила е загинала по време на превземането на града и даже че са свидетели на това събитие. Но според вашата балада излиза, че детето е оцеляло. Наистина ме интересува — това плод на вашето въображение ли е, или действителен факт? Истина или лъжа?

— Вашият интерес страшно ме радва — усмихна се широко Лютичето. — Може да ми се смеете, господин… кой там бяхте, но именно това целях, когато измислях баладата. Исках да развълнувам слушателите и да възбудя любопитството им.

— Истина или лъжа? — повтори студено Риенс.

— Ако разкрия това, ще унищожа целия ефект от работата си. Извинявайте, приятелю. Вие използвахте цялото време, което можех да ви отделя. Че там двете ми вдъхновения чакат, в неведение коя от тях ще избера.

Риенс мълча дълго и явно изобщо не възнамеряваше да си тръгва. Гледаше поета с неприязнен, влажен поглед, а Лютичето усещаше нарастващо безпокойство. Отдолу, от общата зала, се чуваше весела глъчка, от време на време се открояваше женски смях. Лютичето извърна глава, сякаш за да демонстрира презрително превъзходство, но в действителност просто преценяваше разстоянието до ъгъла на стаята и до гоблена, на който беше изобразена нимфа, поливаща гърдите си с вода от кана.

— Лютиче — обади се най-накрая Риенс, пъхайки ръка в джоба на светлокафявия кафтан, — отговори на въпроса ми, много те моля. Трябва да знам отговора. Това е страшно важно за мен. И повярвай ми, и за теб също, защото, ако ми отговориш доброволно, то…

— То какво?

Тънките устни на Риенс се свиха в отвратителна гримаса.

— Няма да ми се наложи да те принудя насила да говориш.

— Слушай, мерзавецо! — Лютичето се изправи и лицето му придоби застрашително изражение. — Не понасям грубости и насилие. Но сега ще позвъня на Мадам Лантиери, а тя ще повика някой си Грузил, който тук изпълнява почетните и отговорни задължения на бияч. Той е истински артист в своята професия. Така ще ти срита задника, че ще прелетиш над покривите на това градче; ще прелетиш толкова красиво, че малобройните по това време минувачи ще те вземат за Пегас.

Риенс направи късо движение и нещо в дланта му проблесна.

— Сигурен ли си, че ще успееш да й звъннеш? — попита той.

Лютичето нямаше намерение да проверява дали ще успее. Не смяташе и да чака. Веднага щом кинжалът се озова в дланта на Риенс, той моментално скочи към ъгъла на стаята, мушна се зад гоблена с нимфата, отвори с ритник тайната врата и стремително се понесе надолу по витата стълба, плъзгайки се ловко по полираните перила. Риенс се хвърли след него, но поетът знаеше какво да прави — познаваше тайния изход като собствените си джобове, беше го използвал неведнъж, за да избяга от кредиторите си, от ревниви мъже и от желаещи да се разправят с него конкуренти, на които е откраднал някоя рима или мелодия. Знаеше, че на третия завой има въртяща се врата, след която има стълбище, водещо до избата. Беше сигурен, че преследвачът му, както и мнозина преди него, няма да успее да се спре, ще продължи нататък, ще стъпи върху капака на помийния люк и ще падне в свинарника. Беше сигурен, че пребилият се, омазан в лайна и газен от прасетата преследвач ще се откаже от гонитбата.

Лютичето грешеше — както ставаше винаги, когато беше сигурен в нещо. Зад гърба му изведнъж проблесна нещо синкаво и поетът усети, че крайниците му изтръпват и се вцепеняват. Не можа да се спре при въртящата се врата, краката вече не му се подчиняваха. Изкрещя и падна надолу по стълбите, като се удари в стената на коридорчето. Капакът на помийния люк се отвори под него със сух трясък и трубадурът полетя надолу, сред тъмнина и смрад. Преди да се удари в твърдия под и да изгуби съзнание, той си спомни как Мадам Лантиери му спомена, че свинарникът се ремонтира.

* * *

Дойде на себе си от болката в извитите и здраво завързани за лакътните стави ръце. Искаше да извика, но не можеше — имаше чувството, че устата му е пълна с глина. Стоеше на колене върху глинения под на свинарника, а скърцащото въже теглеше ръцете му нагоре. Опита се да се изправи, за да облекчи болката в ръцете, но краката му също бяха завързани. Давейки се и задъхвайки се, все пак успя да се изправи, в което му помогна и теглещото го безмилостно нагоре въже.

Риенс стоеше пред него, а злите му влажни очи блестяха в светлината на кандилото, което държеше застанал отстрани почти двуметров небръснат бабаит. Втори бабаит, навярно не по-нисък, стоеше зад гърба му. Именно този вторият, който страшно вонеше, дърпаше въжето, завързано за лакътните стави на поета и преметнато през греда в тавана.

Краката на Лютичето се откъснаха от пода. Поетът измуча през нос — на нищо друго не беше способен.

— Достатъчно — обади се Риенс почти веднага, но на Лютичето му се стори, че са минали векове. Докосна земята, но не можа да падне на колене въпреки желанието си — въжето продължаваше да го държи изпънат като струна.

Риенс се приближи. Върху лицето му нямаше дори следа от емоции, сълзящите очи изобщо не бяха променили изражението си. Когато заговори, гласът му беше спокоен, тих, леко отегчен.

— Ти, жалък стихоплетец. Измет. Боклук. Надуто нищожество. Искаше да избягаш от мен? Досега никой не е успял да ми избяга. Не довършихме разговора си, смешнико, овча главо. Попитах те нещо при доста изгодни условия. Сега ще отговориш на въпросите ми, но при значително по-неприятни обстоятелства. Ще отговориш, нали?

Лютичето закима с готовност. Едва сега Риенс се усмихна. И направи знак. Бардът нададе отчаян вик, усещайки как въжето се опъва и ставите на извитите му отзад ръце започват да хрущят.

— Не можеш да говориш — констатира Риенс, без да спира да се усмихва. — Боли, нали? Знаеш ли, сега те измъчвам изключително за мое собствено удоволствие — много обичам да гледам как някой изпитва болка. Вдигни го още малко!

Лютичето едва не се задави с писъка си.

— Достатъчно! — нареди най-накрая Риенс, приближи се до поета и го хвана за яката. — Чуй ме, петленце! Сега ще сваля заклинанието, за да можеш да говориш. Но ако се опиташ да извисиш очарователния си глас над необходимата сила, ще съжаляваш.

Направи жест с дланта си, докосна с пръстена си бузата на поета и Лютичето отново започна да чувства долната си челюст, езика и небцето.

— А сега — продължи тихо Риенс — ще ти задам няколко въпроса, а ти ще отговориш сериозно, бързо и изчерпателно. И ако дори и за миг се забавиш или заекнеш, ако ми дадеш и най-малък повод да се усъмня в искреността ти, то… Погледни надолу.

Лютичето се подчини. С ужас видя, че кокалчетата на пръстите му са завързани за въже, другият край на което бе завързан за ведро, пълно с гасена вар.

— Ако наредя да те вдигнат по-нагоре — усмихна се свирепо Риенс, — а заедно с теб и ведрото, едва ли ще можеш отново да командваш ръцете си. Във всеки случай се съмнявам, че ще можеш да свириш на лютня. Наистина се съмнявам. Затова мисля, че ще говориш. Прав ли съм?

Лютичето не потвърди, защото от страх не можеше нито да помръдне глава, нито да издаде някакъв звук. Но Риенс, изглежда, не очакваше потвърждение.

— Аз, разбира се — продължи той, — веднага ще узная дали говориш истината, моментално ще разгадая всяко увъртане, няма да ти позволя да ме заблудиш с поетични фокуси или мъглява ерудиция. За мен това е дреболия, както беше дреболия да те парализирам на стълбите. Така че те съветвам да внимаваш във всяка дума, мизернико. Е, да не губим време, да започваме. Както знаеш, интересува ме героинята на една от твоите красиви балади, внучката на кралица Каланте от Цинтра. Принцеса Цирила, наричана гальовно Цири. Според разказите на очевидци тя е загинала преди две години по време на превземането на града. Обаче в баладата ти живописно и вълнуващо описваш срещата й с онзи удивителен, почти легендарен тип, онзи… вещер Гералт или Гералд. Като оставим настрана поетичните глупости за предопределението и неизбежността на съдбата, от баладата следва, че детето се е измъкнало невредимо от битката за Цинтра. Това истина ли е?

— Не знам… — простена Лютичето. — Богове, аз съм само поет! Чух това-онова, а останалото…

— Да?

— Останалото си го измислих. Напаснах го! Нищо не знам! — заяви бардът, виждайки, че Риенс дава знак на вонящия бабаит и усещайки, че въжето здравата се опъва. — Не лъжа!

— Така е — кимна Риенс. — Не лъжеш пряко, бих усетил. Но извърташ. Ти не измисляш балади току-така, без причина. А и този вещер нали го познаваш. Неведнъж са те виждали в неговата компания. Е, говори, Лютиче, ако са ти скъпи ставите ти. Разкажи всичко, което знаеш.

— Тази Цири — въздъхна поетът — е била предопределена за вещера. Така нареченото Дете на изненадата. Сигурно сте чували, това е известна история. Родителите й са обещали да я дадат на вещера…

— Родителите са обещали да дадат детето си на този побъркан мутант? На този наемен убиец? Лъжеш, стихоплетецо. Такива приказки можеш да ги пееш на мацките, тук не вървят.

— Така е било, кълна се в душата на майка си — изхлипа Лютичето. — Знам го от сигурен източник… Вещерът…

— Говори за момичето. Вещерът засега не ме интересува.

— Не знам нищо за момичето! Знам само, че вещерът беше тръгнал за нея в Цинтра, когато започна войната. Тогава се срещнахме с него. Той чу от мен за клането, за смъртта на Каланте… Разпитваше ме за това дете, за внучката на кралицата… Но нали аз знаех, че всички в Цинтра са загинали, от последния бастион не е останала жива душа…

— Говори. По-малко метафори. Повече факти!

— Когато вещерът узна за падането на Цинтра и за клането, се отказа да ходи там. И двамата избягахме на север. Разделихме се в Хенгфорс, от тогава не сме се виждали… А докато пътувахме, той говореше от време на време за тази… Цири, или както там беше… и за предопределението… И аз взех, че съчиних балада. Повече нищо не знам, кълна се!

Риенс го погледна изпод вежди.

— А къде е сега този вещер? — попита. — Този наемен убиец на чудовища, поетичен касапин, обичащ да дрънка за предопределението?

— Нали казах, че за последно го видях…

— Знам какво каза — прекъсна го Риенс. — Слушам те внимателно. А слушай внимателно мен. И отговаряй точно на въпросите ми. А въпросът ми беше следният: ако никой не е виждал вещера Гералт или Гералд повече от година, то къде се крие той? Къде се крие обикновено?

— Не знам къде е това място — побърза да каже Лютичето. — Не лъжа. Наистина не знам…

— Не бързай, Лютиче, не бързай — усмихна се зловещо Риенс. — По-спокойно. Ти си хитър, но непредпазлив. Значи не знаеш къде е това място? Но се обзалагам, че знаеш какво представлява.

Лютичето стисна зъби. От яд и отчаяние.

— Е? — Риенс направи знак на Смърдящия. — Къде се крие вещерът? Как се казва това място?

Поетът мълчеше. Въжето се опъваше, извиваше болезнено ръцете му, краката му се отлепиха от земята. Лютичето изпищя, пронизващо и кратко, защото магическият пръстен на Риенс моментално го накара да онемее.

— По-нависоко, по-нависоко! — Риенс сложи ръце на кръста си. — Знаеш ли, Лютиче, бих могъл да изуча мозъка ти с помощта на магия, но това е изтощително. Освен това обичам да гледам как от болка очите изскачат от очните ябълки. А ти и без това ще си кажеш.

Лютичето знаеше, че ще каже. Въжето, завързано за пръстите му, се обтегна, пълното с вар ведро със скърцане се плъзна по глинения под.

— Господине — каза изведнъж вторият бабаит, като покри с наметалото си кандилото и погледна през пролуката между вратите на свинарника, — някой идва насам. Май една от проститутките.

— Знаете какво да правите — прошепна Риенс. — Угаси кандилото.

Смрадливецът отпусна въжето. Лютичето се просна безсилно на земята, но по такъв начин, че успя да види как онзи с кандилото застана до вратата, а Смрадливеца с дълъг нож в ръка се стаи от другата й страна. През процепите в дъските се виждаха светлините на бордея, поетът чуваше долитащите от там глъчка и пеене.

Вратата изскърца и се отвори, на прага застана ниска фигура, обгърната с наметало, и с кръгла, плътно прилепнала към главата шапка. След кратко колебание жената прекрачи през прага. Смрадливеца скочи към нея и в движение замахна с ножа. В следващия миг падна на колене, защото ножът не срещна съпротивление, премина през гърлото на фигурата като през кълбо дим. Защото фигурата наистина беше кълбо дим, което вече започваше да се разсейва. Но преди да се разсее напълно, в свинарника влетя втора фигура — неясна, тъмна и пъргава като невестулка. Лютичето видя как тя хвърли наметалото си към този с кандилото и прескочи Смрадливеца, видя как нещо проблесна в дланта й, чу как Смрадливеца се задави и започна да хрипти диво. Вторият бабаит се освободи от наметалото, скочи, замахна с ножа. От дланта на тъмната фигура със съскане се изстреля огнена мълния и със зловещ трясък се разля като вряло олио върху лицето и гърдите на бабаита. Той закрещя ужасено, свинарникът се изпълни с отвратителната воня на горящо месо.

В този момент Риенс я нападна. Запратената от него магия освети мрака със син блясък, в който Лютичето видя стройна жена с мъжки дрехи, която жестикулираше по странен начин с двете си ръце. Мярна я само за секунда, защото синята светлина изчезна внезапно в грохота на ослепителна светкавица и Риенс с яростен рев полетя назад, рухна върху дървената преграда и я счупи с трясък. Жената с мъжки дрехи скочи след него, в ръката й се мярна кама. Свинарникът отново се изпълни с блясък, този път жълт, бликащ от светещ овал, появил се внезапно във въздуха. Лютичето видя как Риенс скочи от глинения под, хвърли се към овала и мигновено изчезна.

Овалът помръкна, но преди да угасне напълно, жената успя да стигне до него и да извика нещо неразбираемо, протягайки ръка. Нещо запращя и забуча, гаснещият овал за миг бе обхванат от фучащ огън. От някъде далеч, много далеч до Лютичето долетя неясен звук, много подобен на вик от болка. Овалът угасна напълно, в свинарника отново се възцари мрак. Поетът усети, че силата, сковала устата му, изчезва.

— Помощ! — извика той. — Помогнете ми!

— Стига си крещял, Лютиче — каза жената, клекна до него и разряза въжетата с кинжала на Риенс.

— Йенефер? Ти ли си това?

— Нали не искаш да кажеш, че си забравил как изглеждам? А и гласа ми, предполагам, не си го забравил с музикалния си слух. Можеш ли да станеш? Нали не са ти счупили някоя кост?

Лютичето се изправи с усилие, изстена, разтри вдървените си ръце.

— Те как са? — посочи той проснатите на пода тела.

— Ще проверим. — Магьосницата затвори с щракане кинжала. — Единият трябва да е жив. Имам към него няколко въпроса.

— Ето този май е жив. — Лютичето застана над Смрадливеца.

— Не мисля — отвърна равнодушно Йенефер. — Прерязах му трахеята и сънната артерия. Може в него още да тлее нещо, но няма да е за дълго.

Лютичето потрепери.

— Прерязала си му гърлото?

— Ако поради вродената ми предпазливост не бях пратила първо фантом, сега аз щях да лежа тук. Да видим втория… По дяволите! Виж какъв мъжага, а не е издържал. Жалко, жалко…

— И той ли е мъртъв?

— Не е издържал шока. Хм… Малко съм го препекла… Виж, даже зъбите са се овъглили… Какво ти е, Лютиче? Ще повръщаш ли?

— Да — избоботи поетът, наведе се и опря чело на стената на свинарника.

* * *

— Това ли е всичко? — Магьосницата остави чашата и посегна към пилето на шиш. — Никъде не послъга? Нищо не пропусна?

— Нищо. Освен благодарността. Благодаря ти, Йенефер.

Тя го погледна в очите, леко кимна, черните блестящи къдрици се развълнуваха, посипаха се като водопад върху раменете й. Тя свали печеното пиле в дървена чиния и започна да го разкъсва ловко. Използваше нож и вилица.

Лютичето познаваше само още един човек, който можеше да яде толкова умело кокошка с нож и вилица. Сега разбра от кого се е научил на това Гералт. „Е — помисли си, — нищо чудно, нали живя една година с нея в къщата й във Венгерберг и преди да избяга, сигурно е научил много чудесии.“ Лютичето свали от шиша второто пиле, без да му мисли, откъсна кълката и започна да я гризе, хванал я демонстративно с двете си ръце.

— Как узна? — попита той. — Как успя да ми се притечеш навреме на помощ?

— Бях под Блеобхерис по време на твоето представление.

— Не те видях.

— Не исках да ме виждат. После дойдох подир теб до градчето. Чаках тук, в кръчмата — не беше уместно да ходя там, където отиде ти, в тази светиня на съмнителната наслада и сигурния трипер. Но най-накрая изгубих търпение. Обикалях из двора, когато ми се причуха гласове, долитащи от свинарника. Заслушах се и се оказа, че това изобщо не е някой содомит, както ми се беше сторило в началото, а си ти. Хей, стопанино! Още вино, бъди така добър!

— Ей сега, благородна госпожо! Вече тичам!

— От това, същото като преди, моля, само че този път без вода. Водата я обичам само в банята, противно ми е, когато е във виното.

— Тичам, тичам!

Йенефер отмести чинията. Върху пилето, както забеляза Лютичето, беше останало месо, достатъчно, за да закусят кръчмарят и семейството му. Ножът и вилицата несъмнено бяха елегантни и изящни, но недостатъчно ефикасни.

— Благодаря ти, че ме спаси — повтори той. — Този проклетник Риенс нямаше да ме остави жив. Щеше да изкопчи всичко от мен и да ме заколи като овен.

— И аз така мисля. — Тя наля вино и на двамата и вдигна чашата си. — Да пием за спасеното ти здраве, Лютиче.

— За твоето, Йенефер — отвърна той. — За здравето, за което от днес нататък ще се моля при всеки удобен случай. Аз съм твой длъжник, прекрасна госпожице, ще изплатя този дълг с песните си. В тях ще опровергая мита, че магьосниците са нечувствителни към чуждите страдания, че не бързат да се притекат на помощ на непознатите, клетите, нещастни смъртни.

— Е — усмихна се тя, примижавайки леко с красивите си теменужени очи, — митът си има своето основание, не е възникнал без причина. Но ти не си непознат, Лютиче. Та нали аз те познавам и те обичам.

— Наистина ли? — Поетът също се усмихна. — Досега много умело успяваше да го скриеш. Даже съм чувал, че не можеш да ме понасяш.

— Някога беше така. — Магьосницата стана сериозна. — Но после си промених мнението. Започнах да изпитвам благодарност към теб.

— За какво, ако мога да попитам?

— Няма значение — каза тя, играейки си с празната си чаша. — Да се върнем към по-сериозните въпроси. Тези, които ти задаваха в свинарника, като при това ти извиваха ръцете. А как беше, Лютиче? Наистина ли не си виждал Гералт след бягството ви от Яруга? Наистина ли не знаеше, че след войната той се е върнал на юг? Че е бил тежко ранен, толкова тежко, че са се разпространили слухове за смъртта му? Не знаеше нищо такова?

— Не. Не знаех. Прекарах дълго време в Понт Ванис, в двора на Естерад Тисен. А после при Недамир в Хенгфорс.

— Не си знаел — магьосницата кимна и разкопча кафтанчето си. На шията й, върху черно кадифе, блесна осеяна с диаманти обсидианова звезда. — Не си знаел, че когато се е излекувал от раните си, Гералт е отишъл в Заречие? И не се досещаш кого е търсил там?

— Това се досещам. Но не знам дали я е намерил.

— Не знаеш — повтори тя. — Ти, който обикновено знаеш всичко и пееш за всичко. Дори за толкова интимни неща като нечии чувства. Под Блеобхерис послушах баладите ти, Лютиче. Посветил си няколко хубави строфи и на моята личност.

— Поезията си има свои закони — промърмори Лютичето, гледайки в пилето. — Никой не бива да се обижда…

— „Коси като гарваново крило, като нощна буря“ — издекламира Йенефер с прекален патос. — „А в очите й дремят виолетови мълнии.“ Така ли беше?

— Такава съм те запомнил — усмихна се леко поетът. — Ако някой дръзне да твърди, че това не отговаря на истината, нека пръв хвърли камък по мен.

— Не знам само — стисна устни магьосницата — кой те упълномощи да описваш вътрешните ми органи. Как беше? „Сърцето й е като скъпоценния камък, който шията й украсява, твърдо е като диамант, безчувствено като диамант, като обсидиан е остро, наранява…“ Сам ли го измисли? А може би… — Устните й потрепнаха, изкривиха се. — А може би си се наслушал на нечии изповеди и оплаквания?

— Хм… — Лютичето се изкашля, избягвайки опасната тема. — Кажи, Йенефер, кога видя Гералт за последен път?

— Отдавна.

— След войната?

— След войната… — Гласът на Йенефер леко се промени. — Не, не съм го виждала след войната. Дълго време… не бях виждала никого. Но да не се отклоняваме от темата, поете. Леко съм учудена от факта, че нищо не знаеш и нищо не си чул и въпреки това теб те овесват на гредите, за да измъкнат някаква информация. Това не те ли притесни?

— Притесни ме.

— Чуй ме — изрече тя рязко, удряйки с чашата по масата. — Изхвърли тази балада от репертоара си. Не я пей повече.

— Говориш за…

— Много добре знаеш за какво говоря. Пей за войната с Нилфгард. Пей за мен и Гералт — с това нито ще ни навредиш, нито ще ни помогнеш; нищо няма да поправиш и нищо няма да влошиш. Но не пей за Лъвчето от Цинтра.

Тя се огледа, проверявайки дали не ги слуша някой от малцината останали по това време посетители на кръчмата, и изчака почистващото масата момиче да се върне в кухнята.

— Старай се да избягваш срещи насаме с хора, които не познаваш — продължи тя тихо. — С такива, които забравят в началото да ти предадат поздрав от общите ви познати. Разбираш ли?

Той я погледна смаяно. Йенефер се усмихна.

— Поздрави от Дийкстра, Лютиче.

Този път бардът се огледа изплашено. Смайването му беше толкова явно, а физиономията — толкова забавна, че магьосницата си позволи язвителна гримаса.

— Като стана въпрос за това — прошепна тя, навеждайки се напред, — Дийкстра моли за доклад. Ти се връщаш от Верден, а Дийкстра е любопитен за какво се говори в двора на крал Ервил. Помоли ме да ти предам, че този път докладът трябва да бъде конкретен, с подробности и в никакъв случай — римуван. Проза, Лютиче. Проза.

Поетът преглътна и кимна. Замълча, размишлявайки по въпроса. А магьосницата го изпревари:

— Настъпват трудни времена — каза тя. — Трудни и опасни. Идва време на промени. Би било тъжно да остаряваш с мисълта, че не си направил нищо, за да бъдат тези промени към добро. Нали?

Той кимна и се изкашля.

— Йенефер?

— Слушам те, поете.

— Тези в свинарника… Бих искал да знам кои бяха, какво искаха, кой ги е пратил. Ти уби и двамата, но нали се говори, че умеете да изтръгвате информация дори от мъртъвците.

— А за това, че некромантията е забранена с Декрет на Капитула говори ли се? Успокой се, Лютиче. Тези главорези едва ли са знаели много. Този, който избяга… Хм… Той е съвсем друго нещо.

— Риенс. Той е магьосник, нали?

— Да. Но не особено опитен.

— Обаче избяга. Видях по какъв начин. Телепортира се, нали? Нима това не показва нещо?

— Именно, показва. Че някой му помага. Този Риенс нямаше нито достатъчно време, нито достатъчно сили, за да отвори висящия във въздуха овален портал. Такъв телепорт не е по силите на когото и да било. Ясно е, че го е отворил някой друг. Някой несравнимо по-силен. Затова се побоях да го преследвам — не знаех къде ще попадна. Но изпратих подире му доста висока температура. Ще му потрябват куп заклинания и еликсири против изгаряне, ала при всички случаи ще остане белязан за известно време.

— Може би ще ти е интересно да научиш, че той беше нилфгардец?

— Мислиш ли? — Йенефер се изправи, с бързо движение измъкна от джоба си кинжала и го разгледа внимателно. — Сега мнозина носят нилфгардски ножове. Те са малки и удобни, могат да се скрият дори в деколтето…

— Не става въпрос за ножа. Докато ме разпитваше, използваше изрази като „битката за Цинтра“, „превземането на града“. Никога не съм чувал някой от нашите да назовава така тези събития. За нас това винаги е било клане. Клането в Цинтра. Никой не го определя по друг начин.

Магьосницата вдигна ръка и се вгледа внимателно в ноктите си.

— Много добре, Лютиче. Имаш добър усет за нещата.

— Професионална деформация.

— Интересно коя от двете ти професии имаш предвид? — усмихна се тя кокетно. — Но благодаря за информацията. Ценна е.

— Нека това да бъде моят принос към промените към добро — отвърна той с усмивка. — Кажи ми, Йенефер, защо Нилфгард се интересува толкова много от Гералт и момичето от Цинтра?

— Не си пъхай носа в тази работа. — Йенефер изведнъж стана сериозна. — Казах ти да забравиш, че някога си чувал за внучката на Каланте.

— Да, каза ми. Но сега не търся тема за балада.

— А какво търсиш, по дяволите? Цицини?

— Да допуснем — изрече той тихо, като сложи брадичката си върху сплетените си пръсти и погледна магьосницата в очите, — че Гералт наистина е намерил това дете и го е спасил. Да допуснем, че най-накрая е повярвал в силата на предопределението и е взел спасеното дете със себе си. Къде я е отвел? Риенс се опита да изтръгне това от мен с мъчения. А ти знаеш, Йенефер, нали? Знаеш къде я е скрил вещерът.

— Знам.

— И знаеш как може да се стигне дотам.

— И това знам.

— Не ти ли се струва, че би трябвало да го предупредим? Да му кажем, че него и момичето ги търсят някакви хора като този Риенс? Аз бих отишъл там, но не знам къде е… Това място, чието название предпочитам да не произнасям…

— Прави си изводите, Лютиче.

— Ако знаеш къде е Гералт, трябва да отидеш и да го предупредиш. Длъжна си му с нещо, Йенефер. Все пак нещо ви свързваше.

— Вярно е — потвърди тя студено. — Нещо ни свързваше. И затова знам това-онова за него. Той не обича други да му натрапват помощта си. А дори и да му потрябва помощ, я търси от хора, на които има доверие. От тези събития мина повече от година, а аз… нямам никакви вести. Що се отнася до дълга, аз съм му длъжна точно толкова, колкото и той на мен. Нито повече, нито по-малко.

— В такъв случай ще отида аз — вдигна глава Лютичето. — Кажи ми…

— Няма да ти кажа — прекъсна го тя. — Ти си извън играта, Лютиче. Може да те хванат отново. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Скрий се някъде надалеч. Отиди в Редания, при Дийкстра и Филипа Ейлхарт, самопокани се в двора на Визимир. И още веднъж те предупреждавам: забрави за Лъвчето от Цинтра. За Цири. Прави се, че никога не си чувал това име. Направи това, за което те моля. Не искам да ти се случи нещо лошо. Твърде много те обичам, твърде много съм ти задължена…

— За втори път го казваш. С какво си ми задължена, Йенефер?

Магьосницата извърна глава и мълча дълго.

— Ти яздеше с него — каза тя най-накрая. — Благодарение на теб не беше сам. Ти му беше приятел. Беше с него.

Бардът сведе поглед.

— Той нямаше голяма полза от това — промърмори. — Не спечели много от това приятелство. Заради мен имаше само проблеми. Постоянно му се налагаше да ме спасява от неприятности… Да ми помага.

Йенефер се наведе над масата, сложи ръце върху дланите му, стисна ги силно, без да промълви нито дума. В очите й имаше скръб.

— Отиди в Редания — каза тя след малко. — В Третогор. Там ще бъдеш под опеката на Дийкстра и Филипа. Не се опитвай да се правиш на герой. Забъркал си се в опасна афера, Лютиче.

— Забелязах. — Той се намръщи, разтри болящата го ръка. — Именно затова смятам, че трябва да се предупреди Гералт. Само ти знаеш къде да го намериш. Знаеш пътя. Досещам се, че си била там… гост…

Йенефер се извърна. Лютичето видя как тя стиска зъби, как потрепва мускулът на бузите й.

— Да, случвало се е някога — каза Йенефер, а в гласа й имаше нещо неуловимо странно. — Случвало се е да съм гост там. Но никога неканен гост.

* * *

Вятърът изрева яростно, разроши растящите по руините снопове трева, зашумя в глоговите храсти и във високата коприва. Преминаващите през диска на луната облаци за миг се разпръснаха и под бледата, трепкаща светлина се разкри замък, заобиколен от ров и останки от стена; показа се купчина от черепи с изпочупени зъби и вторачени в нищото черни дупки на мястото на очните ями. Цири изпищя пронизващо и скри глава под наметалото на вещера.

Пришпорената кобила внимателно пристъпи през купчина тухли и излезе под разрушена арка. Подковите звъняха по каменните плочи и събуждаха между стените призрачно ехо, заглушавано от воя на вятъра.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Няма от какво да се страхуваш — отвърна вещерът, като сложи ръка на рамото й. — На света трудно ще се намери по-безопасно място. Това е Каер Морхен, Седалището на вещерите. Някога тук имаше красив замък. Много отдавна.

Тя не отговори, а наведе ниско глава. Кобилата на вещера, която се казваше Плотка, изпръхтя тихо, сякаш и тя искаше да успокои момичето.

Потопиха се в тъмната бездна, в безкрайно дългия черен тунел между колоните и арките. Плотка вървеше уверено и охотно, без да обръща внимание на непрогледния мрак, бодро подрънквайки с оковите по каменните плочи…

Пред тях, в края на тунела, внезапно светна червена отвесна линия. Нарасна и се разшири, превърна се във врата, през която се изливаше светлина — трепкащ блясък на факли, закрепени за железни стойки по стените. На вратата се появи черна, размазана сред блясъка фигура.

— Кой е? — чу Цири зловещ металически глас, наподобяващ лаене на куче. — Гералт?

— Да, Ескел. Аз съм.

— Влизай.

Вещерът слезе от кобилата, свали Цири от седлото, пусна я на земята, подаде й вързопчето, в което тя веднага се вкопчи с двете си ръце, съжалявайки, че е прекалено малко, за да може да се скрие цялата зад него.

— Почакай тук с Ескел — каза Гералт. — Аз ще отведа Плотка в конюшнята.

— Ела на светло, малкия — промърмори мъжът, когото вещерът бе нарекъл Ескел. — Не стой в тъмното.

Цири вдигна глава, погледна в лицето му и едва не изпищя от ужас. Той не беше човек. Макар и да стоеше на два крака, макар и да миришеше на пот и дим, макар и да носеше нормални човешки дрехи, той не беше човек. „Нито един човек — помисли си тя — не може да има такова лице.“

— Е, какво чакаш? — повтори Ескел.

Тя не помръдна. Чуваше как звънтенето на копитата на Плотка се отдалечава в мрака. Нещо меко и писукащо претича през крака й. Тя подскочи.

— Не стой в тъмното, хлапе, че плъховете ще ти прегризат ботушите!

Цири, стиснала вързопчето в ръка, бързо пристъпи към светлината. Плъховете под краката й се разпръснаха с писъци. Ескел се наведе, взе вързопчето и свали шапчицата й.

— Проклятие! — промърмори той. — Момиче. Само това ни липсваше!

Цири го погледна уплашено. Ескел се усмихна.

Тя видя, че той все пак е човек, че има съвсем нормално човешко лице, само дето е обезобразен от полукръгъл грозен белег, започващ от крайчеца на устата и стигащ до ухото.

— След като вече си тук, добре дошла в Каер Морхен — каза той. — Как се казваш?

— Цири — отговори вместо нея Гералт, който се появи безшумно от мрака. Ескел се обърна. Рязко, бързо, без да промълвят нито дума, двамата вещери се прегърнаха силно през раменете. Само за секунда.

— Жив си, Вълко.

— Жив съм.

— Е, чудесно. — Ескел измъкна факел от една от стойките. — Вървете. Аз ще затворя външната врата, че топлото излиза.

Тръгнаха по коридора. Тук също имаше плъхове — притичваха покрай стените, писукаха в тъмните отвори на страничните проходи, бягаха от трептящия кръг светлина, хвърляна от факела. Цири ускори крачка, стараейки се да не изостава от мъжете.

— Кой зимува тук, Ескел? Освен Весемир?

— Ламберт и Коен.

Слязоха по хлъзгави стръмни стъпала. Долу се виждаха отблясъци от светлина. Цири чу гласове, усети миризмата на дим.

Залата беше огромна, обляна от светлината на огън, бушуващ в голяма камина. Насред помещението имаше огромна тежка маса. Около нея можеха да се поберат поне десет души. Но в момента седяха само трима. Трима човеци. „Трима вещери“ — поправи се мислено Цири. Виждаше само силуетите им на фона на огъня от камината.

— Здравей, Вълко. Чакахме те.

— Здравей, Весемире. Здравейте, момчета. Хубаво е, че отново съм вкъщи.

— Кого си ни довел?

Гералт помълча известно време, после сложи ръка на рамото на Цири и лекичко я побутна напред. Тя пристъпваше непохватно, неуверено, присвита и прегърбена, навела глава.

„Страх ме е — помисли си момичето. — Много ме е страх. Когато Гералт ме намери и ме взе със себе си, мислех, че страхът никога няма да се върне, че вече е минало… И ето че, вместо да се окажа вкъщи, съм в този страшен, мрачен, порутен замък, изпълнен с плъхове и кошмарно ехо… Отново стоя пред червената огнена стена. Виждам ужасяващите черни фигури, виждам вторачените в мен зли, неестествено блестящи очи.“

— Кое е това дете, Вълко? Кое е това момиче?

— Тя е моето… — Гералт се сепна. Тя усети върху раменете си неговите силни, твърди длани. И изведнъж страхът изчезна. Безследно. Червеният бушуващ огън излъчваше топлина. Само топлина. Черните силуети бяха силуети на приятели. Покровители. Блестящите очи изразяваха любопитство. Загриженост. И безпокойство…

Дланите на Гералт стиснаха раменете й.

— Тя е нашето предопределение.

Бележки

[1] Комес (пол. komes) — в средновековна Полша: титла на командир, който е едновременно военен и административен ръководител на даден район. — Б.пр.

[2] Zarzecze (пол.) — място, разположено отвъд реката. — Б.пр.

[3] Piskorz (пол.) — малка речна рибка. — Б.пр.