Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (1)

1967

Всяка година край презвитерианската църква ставаше великденски панаир. Рано сутринта в събота дългият полегат хълм пред нея се заемаше от палатки, боядисани павилиони, механични въртележки и големи дървени колички, чиито витринки бавно се изпълваха с цвърчащи в масло пуканки. Един бял заек, висок 1,80м, тържествено се кланяше, докато раздаваше от кошница желирани бонбони. Следобед зад сградата на неделното училище се провеждаше състезание за търсене на яйца, а победителят получаваше шоколадово пиленце. Отвсякъде се носеше музика, мелодиите преминаваха една в друга без пауза. Въздухът винаги миришеше на захарен памук.

Но климатът на Болтимор си оставаше непредсказуем. Понякога беше наистина твърде студеничко за панаир. Една година, когато Великден се падна през март, растителността бе така оскъдна, че просто беше смешно да се търсят яйца. Те лежаха открити върху плешивата кафеникава морава и децата се нахвърляха върху тях, без да свалят ръкавиците си. Родителите им стояха наоколо увити в шалове, навлекли жилетки. Сякаш бяха попаднали тук по грешка, от друг сезон. Панаирът щеше да бъде по-хубав, ако изобщо нямаше хора — само раираните палатки, развели на вятъра разноцветни фестони, оркестърът, който свиреше „След бала“, и въртележката с гипсови кончета, подскачащи в кръг без ездачи.

На кукленото представление, което се изнасяше в една боядисана в зелено и бяло палатка, осветена от студена зеленикава лампа, Пепеляшка носеше рокля с гол гръб и това караше публиката да трепери от студ. Тя бе кукла, която се надяваше върху ръката като ръкавица, с голяма кръгла глава и плитки от жълта прежда. Сега танцуваше с Принца. Бяха се прегърнали толкова нежно, та човек забравяше, че те са просто две кукли.

— Палатът ви е прекрасен — каза му тя. — Подовете са като огледала! Интересно, кой ли ги лъска?

Гласът й бе дрезгав и гърлен, далеч не кукленски. Човек почти очакваше да види как от начервената й уста се издига пара.

Принцът отговори:

— Нямам никакво понятие, мис… как ви беше името?

Вместо да му отговори, тя сведе поглед към нозете си. Паузата продължи твърде дълго. Децата се размърдаха върху сгъваемите столове. Стана ясно, че балната зала изобщо не бе бална зала, а огромна картонена кутия с отрязана към публиката стена и прозрачна завеса отзад. Едно дете от публиката се обади:

— Искам да отида до тоалетната.

— Шт…

— Вашето име — произнесе Принцът.

Но защо тя не му отговаряше?

Децата видяха, че тя наистина бе само една кукла. Те се облегнаха назад. Магията бе изчезнала. Дори родителите изглеждаха смутени.

После Пепеляшка тупна по лице някак неестествено и изпод полите й се показа човешка ръка, която се скри зад завесата. Децата се ококориха. На сцената лежеше нейното мъртво и празно тяло с отметнати назад, сякаш прекършени ръце.

— Свърши ли? — попита някакво дете майка си.

— Шт. Стой мирно! Знаеш, че приказката не свършва така.

— Е, да, но къде е останалата част тогава? Можем ли да си тръгваме?

— Чакай! Ето, някой излиза.

Това бе едър млад човек. Опипа пътя си през чаршафа, който висеше от едната страна на сцената: мургав слаб младеж, облечен със сиво-кафяви панталони, ръждивокафяво кадифено сако и бяла риза, толкова стара и протрита от пране, че вече не ставаше за носене. В него имаше някаква напрегнатост — може би в стиснатите устни или в предизвикателно вирнатата брадичка.

— Дами и господа — произнесе той, прекарвайки пръсти през косата си. — Момчета и момичета…

— Това е Принцът! — извика едно дете.

— Момчета и момичета, има… заболяване. Пиесата свърши. Можете да си получите парите обратно на касата.

Той се обърна, без дори да почака и види реакцията на публиката, и подхвана неумело чаршафа. Но в същия миг, изглежда, му хрумна нещо друго и пак се обърна към публиката.

— Извинете — произнесе. Отново прекара пръсти през косата си. (Нищо чудно, че тя бе толкова разбъркана, на клечки.) — Има ли лекар в залата? — попита.

Публиката се спогледа — бяха предимно деца, повечето под пет години. (Лекар очевидно нямаше.) Младежът въздъхна дълбоко и повдигна края на чаршафа. В същия миг някакъв мъж се надигна от дъното на палатката.

— Аз съм лекар — каза той.

Беше възслаб, висок, с брада, облечен с торбест кафяв костюм, който нищо чудно да бе ушит от одеяла, а на главата си бе надянал червена скиорска шапка — от онези заострените, с помпон на върха. Изпод нея се подаваха буйни черни къдрици. Брадата му бе толкова рошава, черна и гъста, че беше трудно да се познаят годините му. Може би бе на четиридесет? Или на четиридесет и пет? Във всеки случай бе твърде стар, за да ходи на куклен театър, а и до него не седеше никакво дете, с което да се обясни присъствието му в залата. Но той протягаше шия напред, любезно усмихнат, с щръкнал дълъг, тънък нос, застинал в очакване да чуе с какво може да бъде полезен. Младежът го погледна с облекчение; лицето му се поуспокои.

— Елате с мен — рече той и повдигна чаршафа по-високо.

Лекарят си проправи път, препъвайки се в краката на хората, провирайки се покрай децата, които вече струяха към изхода. Избърса длани о бедрата си и се промуши под чаршафа.

— Какво става? — попита.

— Става въпрос за нея — отвърна младежът. Имаше предвид русокосото момиче, отпуснато върху куп платнени торби. То бе с дребен кокал, крехко, но в напреднала бременност: седеше, обхванало корема си с ръце — пазеше го, вдигнало към лекаря спокойни сиви очи. Устните му бяха толкова безцветни, че почти не се виждаха.

— Ясно — промърмори лекарят.

Той клекна до нея, придърпвайки панталоните си нагоре, и се наведе напред, за да постави ръка върху корема й. Настъпи мълчание. Лекарят гледаше намръщено към стената на палатката, докато претегляше нещо наум.

— Да — произнесе най-накрая. Облегна се назад и се взря в лицето на блондинката. — През какъв интервал са болките? — попита.

— Непрекъснато — отговори тя с дрезгавия глас на Пепеляшка.

— Непрекъснато ли? Кога започнаха?

— Преди около час, нали, Лейън? Когато започнахме да се готвим за представлението.

Лекарят вдигна вежди — два черни храсталака.

— Тогава много странно, че така отскоро са начесто — забеляза той.

— Да, но е така — настоя момичето безпристрастно.

Лекарят се изправи с леко сумтене и изтръска коленете на панталоните си.

— Е — каза той, — за да избегнем всяка опасност, трябва, според мен, да постъпите в болница. Къде сте паркирали колата си?

— Нямаме кола — отвърна младежът.

— Нямате кола?

Лекарят се огледа, сякаш се чудеше как е пристигнал целият им реквизит — обемистата сцена, купчината костюми за куклите, кашонът от уиски в ъгъла, от който се подаваха главите на куклите, всяка от отделна преградка.

— Мистър Кени ни докара с камиона си — обясни младежът. — Той е председател на Комитета за набиране на средства.

— Тогава най-добре да дойдете с мен — каза лекарят. — Аз ще ви откарам.

Това, изглежда, доста го развесели. След малко попита:

— Ами куклите? Да ги вземем ли и тях?

— Не — отвърна младежът. — Какво ме е грижа за куклите! Дайте само да я откараме в болницата.

— Както кажете — рече лекарят, но преди да се наведе и да помогне на младежа да изправят момичето на крака, хвърли още един поглед наоколо, като че ли съжаляваше за някакъв пропилян удобен случай.

— От какво са направени? — попита.

— Ъъ? — не разбра младежът. — О, просто… от какво ли не. — Той подаде на момичето чантичката. — Емили ги прави — добави.

— Емили?

— Това е Емили, моята съпруга. Аз съм Лейън Мередит.

— Приятно ми е — промърмори лекарят.

— Направени са от гумени топки — рече Емили.

Изправена, тя се оказа дори по-дребна, отколкото му се стори в началото. Походката й, когато поведе мъжете след себе си навън, беше грациозна. Усмихна се на няколкото деца, останали пред палатката. Измачканата черна пола висеше неравномерно около пищялите.

Тънката бяла жилетка, осеяна с точици черен мъх, не се закопчаваше над издутия й корем.

— Вземам обикновена евтина гумена топка — подхвана тя — и пробивам с нож дупка за врата. После покривам топката с найлонов чорап, зашивам очи и нос, изрисувам устни, правя коса от нещо…

В гласа й се прокрадна нотка на напрегнатост. Лекарят й хвърли бърз, проницателен поглед.

— Най-евтините чорапи са най-подходящи — продължи тя. — По-розови са. Отдалеч приличат повече на кожа.

— Дълго ли ще вървим? — попита Лейън.

— Не, не — отвърна лекарят. — Колата ми е на главния паркинг.

— Дали да не повикаме линейка?

— Не е необходимо — увери го лекарят.

— Но какво ще стане, ако бебето се роди, преди да стигнем до болницата?

— Повярвайте ми, ако смятах, че има и най-малка вероятност за това, щях да постъпя иначе. Нямам никакво желание да акуширам в понтиак.

— Да не дава господ! — възкликна Лейън и хвърли кос поглед към ръцете на лекаря, които не изглеждаха съвсем чисти. — Но Емили твърди, че то ще се роди всеки момент.

— Така е — обади се Емили със спокоен глас.

Тя вървеше помежду им, изкачи склона към паркинга без чужда помощ. Балансираше теглото на бебето, сякаш то вече се беше отделило от нея. Изтърканата кожена чантичка се люлееше, провесена на рамото й. На слънчевата светлина от косата й, сплетена в две сребристи плитки, вдигнати високо и омотани около главата, стърчаха малки, спираловидни кичурчета, като метални стърготини, литнали към магнит, а кожата й изглеждаше хладна, тънка и бледа. Но очите оставаха спокойни. Нямаше изплашен вид. Посрещна погледа на лекаря, без да мигне.

— Усещам го — каза му тя.

— Първото ли ви е?

— Да.

— Ето, видяхте ли, не е възможно да дойде толкова бързо. Ще го родите в най-добрия случай късно тази вечер, а може би дори утре. Та родилните ви болки са започнали едва преди час!

— Може би да, а може би не! — възрази Емили, рязко отметна назад глава и го стрелна изкосо сочи. — В края на краищата гърбът ме заболя в два часа през нощта. Може просто да не съм знаела, че това са родилни болки.

Лейън се обърна към лекаря, който сякаш се поколеба за секунда.

— Докторе?

— Всичките ми пациентки твърдят, че ей сега ще родят — рече му лекарят, — но не става така.

Бяха стъпили вече на твърдия бял чакъл на паркинга. Покрай тях минаваха хора — някои току-що пристигаха и бързаха да се загърнат в палтата си, за да се предпазят от вятъра; други потегляха с балони, разплакани деца и кашончета с потрепващ доматен разсад.

— Не ти ли е студено? — попита Лейън Емили. — Да ти дам ли сакото?

— Добре ми е — отвърна момичето, макар че под жилетката си носеше само тясна черна тениска, беше без чорапи, а обувките й — тип „балетни пантофки“ — бяха тънки като хартиени.

— Сигурно замръзна — настоя Лейън.

— Нищо ми няма, Лейън.

— От адреналина е — разсеяно отбеляза лекарят. Спря се внезапно и огледа паркинга, поглаждайки брадата си. — Май не помня къде съм паркирал — каза той.

— О, господи! — възкликна Лейън.

— Не, ето я. Всичко е наред.

Колата му беше на семеен човек, в това нямаше съмнение — с тъпа предница, старомодна, с оръфана червена панделка за коса, завързана за антената, и „ИЗМИЙ Я!“, изписано върху праха на единия калник. Вътре се търкаляха учебници, мръсни къси чорапки, физкултурни шорти и разпокъсани филмови списания. Лекарят коленичи върху предната седалка и разчисти хаоса отзад, докато повечето боклуци се озоваха на пода.

— Готово! — рече след малко. — Вие двамата седнете отзад: ще ви бъде по-удобно.

Той самият седна отпред и запали мотора, който издаде виещ звук. Емили и Лейън се настаниха на задната седалка. Емили намери една гуменка под десния си крак и я сложи в скута си, закривайки с длан подметката й.

— Тръгваме — рече лекарят. — Коя болница?

Емили и Лейън се спогледаха.

— Градската? Университетската? „Хопкинс“?

— Която е най-близо — отвърна Лейън.

— Но къде сте направили резервация? Къде е лекарят ви?

— Никъде не сме резервирали — отговори Емили. — Нямаме и лекар.

— Ясно…

— Където и да е — каза Лейън. — Само я закарайте някъде.

— Много добре!

Лекарят изкара с маневра колата от паркинга. Чуха стържещ звук, когато смени скоростите.

— Май че трябваше да се погрижим за това по-рано — забеляза Лейън.

— Да, наистина — каза лекарят. Удари спирачки и се огледа и в двете посоки. После се вля в уличния поток на Фарли Стрийт. Пътуваха през нов, недостроен квартал, който едва влизаше в границите на града — къщи във фермерски стил, поляни без никакви дървета, още една църква, търговски комплекс. — Но предполагам, че водите по-неорганизиран живот от другите хора — заключи той.

— Неорганизиран ли?

— По-безгрижен. Необвързан — добави лекарят.

Той потупа всичките си джобове, докато намери пакет „Камълс“. Изтръска от него една цигара и я запали, което му струваше толкова суетня, ругаене и улавяне на падащи предмети, че цяло чудо бе как другите шофьори успяваха да запазят необходимата дистанция. След като най-после загаси клечката кибрит, изпусна голям облак дим и се разкашля. Понтиакът блуждаеше от едно платно на магистралата в друго. Лекарят се заудря по гърдите и рече:

— Предполагам, че просто следвате панаирите — прав ли съм? Следвате празненствата и спирате, където замръкнете.

— Не, всъщност ето как се случи…

— Много съжалявам, че не взехме и куклите с нас — прекъсна го лекарят и сви в една по-широка улица. Бе принуден да намали, докато минаваха покрай магазини за мебели и складове за килими, влачейки се след огромен камион с ремарке, на което пишеше „Мейфлауър“, преграждащ цялата видимост на колата.

— Дали наближаваме светофар? — попита лекарят. — На червено ли сме или на зелено? Нищо не виждам. А какво ще кажете за носовете им, носовете на куклите? Как направихте носа на мащехата? С морков ли?

— Моля? — произнесе Емили. — Нос ли, казахте? — Тя като че ли не можеше да се съсредоточи. — Съжалявам, но около мен има някаква вода.

Лекарят удари спирачки и погледна в огледалото. Срещна погледа на Лейън.

— Не можете ли да побързате? — попита го той.

— Бързам — отвърна лекарят.

Той изпусна нов облак дим от цигарата си, която държеше между палеца и показалеца си. Въздухът в колата се стелеше на сини пластове. Пред тях камионът се опитваше да завие вляво. Това щеше да му отнеме цял ден — при тази скорост!

— Дайте му сигнал! — каза Лейън.

Лекарят натисна клаксона. После стисна между зъбите си цигарата и кривна в дясното платно, където някаква летяща зад тях кола едва избягна сблъсъка с неговата. Около тях засвириха с клаксони. Лекарят започна да си тананика. Отново се върна в лявото платно, включи левия мигач и увеличи скоростта до следващия светофар, който висеше редом с люлеещ се пътен знак „Забранен ляв завой“. В края на цигарата му се бе образувало потрепващо стълбче пепел. Изтръска пепелта на пода, по кормилото, в скута си. „След като свърши баа-ала!“ — тананикаше си. Отново кривна в дясното платно и пресече площадката на една бензиностанция, взе остър ляв завой и се озова на желаната от него улица. „След пукването на зора-ата…“. Лейън се бе вкопчил с една ръка в предната седалка, а с другата държеше здраво Емили. Тя гледаше навън през страничния прозорец.

— Винаги ходя на панаири, на всички панаири, които стават в града — каза лекарят. — Училищни, църковни, италиански, украински… Харесва ми храната. Също и въртележките. Приятно е да наблюдаваш хората, които ги управляват. Какво ли изпитва човек, който работи на такова съоръжение? Едно време водех дъщерите си, но вече били твърде големи за панаири, казват. „Как така? — питам ги. — Аз не се смятам за твърде голям, та вие ли?“ Най-малката ми дъщеря е едва на десет. Как може да е „твърде голяма“?

— Бебето се роди — обяви Емили.

— Моля?

— Бебето. Усещам го.

Лекарят отново погледна в огледалото. Очите му бяха по-състарени от всичко останало в него — тъмнокафяви, кървясали и с торбички, а кожата под тях беше потъмняла като вътрешността на гнил банан. Той отвори уста или така им се стори. Във всеки случай брадата му се удължи. После отново се скъси.

— Спрете, колата! — нареди му Лейън.

— Хм… а, да, може би сте прав — промърмори той.

Паркира до пожарен кран пред малка пицария с табелка „При Мария — домашен стил“. Лейън заразтрива китките на Емили. Лекарят слезе от колата, подръпвайки с объркан вид подаващите се изпод скиорската му шапка къдрици.

— Ако обичате — каза на Лейън.

Лейън слезе от колата. Лекарят пъхна глава вътре и попита:

— Усещате го значи?

— Усещам главата му.

— Разбира се, всичко това е грешка — обърна се той към Лейън. — Знаете ли колко време средно е необходимо на една първескиня да роди? Около десет-дванадесет часа. В най-добрия случай. А при повечето жени това продължава и по-дълго, повярвайте ми. Изключено е бебето да види бял свят точно сега.

Но докато говореше, той издърпа Емили в хоризонтално положение върху седалката и методично взе да нагъва мократа й пола нагоре в няколко равномерни дипли. Внезапно произнесе:

— За какво, по дяволите…

Оказа се, че тениската й е част от цяло гимнастическо трико с дъно. Той се намръщи и разкъса шева по средата. После рече:

— Тя е права.

— Ами направете нещо! — Гласът на Лейън прозвуча настойчиво. — Какво смятате да направите?

— Идете да купите няколко вестника — нареди му лекарят. — Какви да е — „Нюс Америкън“, „Сън…“, но да са нови, разбирате ли? Да не е просто вестник, който някой ви подава в закусвалня, защото го бил прочел…

— О, божичко! Боже мой! Нямам дребни — изтърси Лейън.

Лекарят започна да се рови из джобовете си. Измъкна смачкания пакет „Камълс“, два покрити с мъх желирани бонбона и ролка хапчета за храносмилане.

— Емили, случайно да имате да ми развалите един долар?

Момичето промърмори нещо, което прозвуча като „да“, и взе да клати глава.

— Проверете в чантичката й — нареди той на мъжа й. Двамата зашариха по пода с ръце, натъквайки се на физкултурните дрехи и сламки за сода. Лейън измъкна чантичката за каишката. Зарови из нея, докато най-накрая намери някаква банкнота. После хукна по улицата, мърморейки:

— Вестници. Вестници.

Улицата бе оживена, преливаше от живот, по тротоарите й се въргаляха хартийки, от едната й страна се редяха плътно малки магазинчета, закусвални, „Химическо чистене“ и цветарници. Пред едно от кафенетата бяха инсталирани няколко заключени кутии със стъклени витринки, в които имаше вестници.

Лекарят пусна цигарата върху тротоара и я смачка с крак. После свали сакото си. Нави ръкавите на ризата нагоре и я напъха дълбоко в панталоните. Наведе се вътре в колата и постави длан върху корема на Емили.

— Дишайте дълбоко, с гърдите — нареди й той.

Зарея поглед покрай нея, затананика си тихо, загледан в камионите и автобусите, които минаваха с грохот покрай отсрещното прозорче. Тъмните косъмчета по ръцете му бяха настръхнали от студа.

Някаква жена с високи токчета затрака по тротоара; тя дори не забеляза какво ставаше. После се зададоха две ученички, които ядяха фонданови бонбони от бяла книжна кесия. Те забавиха стъпки, лекарят ги чу и се обърна.

— Хей, вие двете! — викна той. — Идете да повикате линейка! Кажете им, че една жена ражда без медицинска помощ!

Момичетата се вторачиха в него. Две еднакви кубчета фондан останаха вдигнати към устните им.

— Хайде — подкани ги той. — Тръгвайте!

Когато те се втурнаха в пицарията „При Мария — домашен стил“, лекарят се обърна към Емили:

— Как сте?

Тя изпъшка.

Лейън се върна, останал без дъх, с куп вестници. Лекарят ги разтвори и започна да ги разстила под Емили и около нея.

— Тези вестници — каза той — ще ни послужат донякъде за антисептик.

Лейън като че ли не го слушаше. Лекарят уви два вестника около бедрата на Емили. Тя сякаш се сля с тях. После спусна една спортна страница от задната седалка, като я закрепи за прозореца с гуменката, която момичето бе държало през цялото време.

— А сега — каза той — имам нужда от две ленти плат, широки пет и дълги петнадесет сантиметра. Скъсайте ги от долния край на ризата си, Лейън.

— Отказвам се — рече Емили.

— Отказваш ли се?

— Промених намерението си.

От пицарията излезе готвачът. Беше едър мъж с лекьосана от доматен сос престилка. За миг остана загледан в Лейън, който стоеше до колата гол до кръста, по джинси, и разтреперан дърпаше края на ризата си. (Ребрата му се брояха, а лопатките му стърчаха остри като крилца на пиле. Твърде млад бе за всичко това.) Готвачът посегна, дръпна ризата от ръцете му и я съдра вместо него.

— Благодаря — промълви Лейън.

— За какво е това? — попита готвачът.

— Той иска две ленти плат — обясни Лейън, — широки пет и дълги петнадесет сантиметра. Не знам защо.

Готвачът отново започна да къса ризата, следвайки указанията на Лейън. След това му върна ризата и подаде лентите на лекаря, който ги окачи внимателно на дръжката на вратата. Готвачът се подпря с широката си месеста ръка на покрива на колата и се наведе навътре, за да поздрави Емили.

— Добър ден.

— Здравейте — отвърна Емили учтиво.

— Как върви?

— О, чудесно.

— Изглежда, му се иска да се роди — забеляза готвачът, — а после сякаш се отказва и се връща…

— Бихте ли се махнали оттук? — прекъсна го Лейън.

Готвачът се направи на глух.

— Онези две момичета, които изпратихте да повикат линейка — обясни той на лекаря, — се обадиха от моя телефон.

— Хубаво — отвърна лекарят. Той хвана главата на бебето с цяла ръка — тъмна, мокра и лъскава издатина. — Хайде, Емили, напънете се! Мария, натиснете корема й, само че бавно и равномерно, моля ви.

— А така, а така — говореше готвачът, докато натискаше корема на Емили.

Лейън клечеше на бордюра и гризеше кокалчетата на пръстите си, с риза, която все още не беше закопчал. Зад тях се бе насъбрала малка тълпа. Момичетата, които бяха повикали линейка, стояха притихнали, забравили за кесията с фонданови бонбони. Някакъв мъж непрекъснато питаше всички около себе си дали е повикана линейка. Стара жена разказваше подробно на една по-млада за някой си Декстър, роден седалищно с многобройни усложнения.

— Напънете се! — повтори лекарят.

Настъпи тишина. Дори шумът от уличното движение като че ли бе спрял.

В следващия миг лекарят отстъпи назад, вдигнал в ръцете си хлъзгава бледа буца. Тя се раздвижи. Неизвестно откъде се разнесе тих, задавен звук. Всичко стана толкова бързо, че никой не забеляза кога буцата се превърна в ревящо, гърчещо се неистово, недоволствуващо кълбо от червени ръце, крака и спираловиден телефонен шнур.

— Ох! — въздъхна облекчено тълпата.

— Момиче е! — рече лекарят. Подаде го на готвача. — Момиче ли искахте?

— Какво да е! Какво да е! — заяви готвачът. — Стига да е здраво. Мъничката ми!

— Попитах Емили — меко поясни лекарят.

Трябваше да повиши глас заради бебето, чийто рев се оказа изненадващо силен. Наведе се над Емили и натисна корема й с две ръце.

— Емили! Добре ли сте? Напънете се пак, моля ви!

Докато натискаше корема й, тя не можеше да си поеме въздух, за да заговори, но веднага щом спря, произнесе:

— Добре съм и искам дъщеря си.

Готвачът неохотно я отстъпи. Залюля бебето, притиснато в престилката му, замисли се за миг и въздъхна. После го подаде на лекаря. Той провери дихателните му пътища — нослето, което изглеждаше като смачкано, пищящата пещера, служеща за уста.

— Как няма да е добре с такова врескало! — възкликна той и се наведе, за да остави детето в прегръдката на майката.

Тя опря главата му на рамото си, но воплите продължиха, немощни и страстни, придружени от хълцане при всяко поемане на въздух.

— Какво направихте с онези ленти? — попита лекарят Лейън.

Младежът се бе изправил вече, за да зърне и той малката. Нещо сякаш разтегляше устните му в усмивка, която той все се опитваше да потисне.

— Ленти ли? — попита.

— Онези ленти, дето скъсахте от ризата си, дявол да го вземе! Доникъде не сме я докарали още!

— Окачихте ги на дръжката на вратата — обади се някой от тълпата.

— А, да — сети се лекарят.

Той взе едната, наведе се вътре и я завърза около пъпната връв на бебето. Макар пръстите му да изглеждаха груби и несръчни, изглежда, знаеше какво върши. „След като балът свърши“ — тананикаше си тихичко, а гласът му се губеше в гъстата брада. Когато завързваше втората лента, от далечината се разнесе вой. Той прозвуча като продължение на бебешкия плач — също така тънък на фона на вятъра. После се отдели от плача на бебето и стана по-пронизителен.

— Линейката! — извика Лейън. — Чувам линейката, Емили!

— Върни я! — каза Емили.

— Ще те вземат в болницата, скъпа. Сега всичко ще е на ред.

— Но нали всичко свърши! Трябва ли да отивам? — попита тя лекаря.

— Разбира се — отвърна той. Отстъпи назад, за да се полюбува на възлите си, които приличаха на малките парцалени панделки, завързани за опашката на хвърчило. — Всъщност — продължи — линейката идва точно навреме. Нямам с какво да прережа пъпната връв.

— Вземете джобното ми войнишко ножче — каза му тя. — В чантичката е. Сгъваемо е, с ножичка.

— Забележително! — възкликна лекарят и приклекна на пети пред нея, сияйно усмихнат. Зъбите зад рошавата му брада й изглеждаха много едри и жълти.

Звукът на сирената се приближи. Въртящият се червен буркан се провираше през уличното движение и линейката със свистене се закова до колата на лекаря. От нея изскочиха двама мъже с бели униформи.

— Къде е тя? — попита единият.

— Тук сме — извика лекарят.

Мъжете веднага отвориха вратата на линейката и извадиха носилка, която стовариха на улицата — легло на колелца, доста дълго и тясно като ковчег, с твърде много хром по него. Емили успя да се надигне и да седне. Новороденото внезапно млъкна, сякаш се изплаши.

— Трябва ли да отида? — попита тя лекаря.

И докато санитарите й помагаха да излезе от колата (пренесоха я върху носилката заедно с вестниците и всичко останало), тя продължи да гледа лекаря, очакваща спасение от него.

— Докторе! Не мога да понасям болници! Трябва ли да отида?

— Разбира се! — увери я той. Наведе се да вдигне чантичката й и я постави върху носилката.

— И Лейън ли ще дойде?

— Разбира се, че ще дойде.

— А вие?

— Аз ли? Ами…

— Най-добре елате, докторе — каза му шофьорът и метна чаршаф върху Емили.

— Е, добре, щом желаете — промърмори той. Затвори вратата на колата си и последва носилката в линейката. Вътре имаше още една празна носилка, до Емили. Двамата с Лейън седнаха върху нея — предпазливо, на ръба, с щръкнали напред колене.

— Доста е луксозно — забеляза лекарят.

Вероятно имаше предвид вътрешността на линейката: постлания с дебел мокет под, проблясващите контейнери и тръбички. Когато санитарите затвориха вратите, внезапно настъпи дълга, приятна тишина. Шумовете от улицата заглъхнаха и през цветните стъкла хората по тротоара изглеждаха тъй безмълвни, а движенията им тъй забавени като на същества по дъното на океана. Линейката плавно потегли. Минаха покрай закусвалня и заложна къща. Дори звукът на сирената долиташе до тях приглушено, като от допотопно радио.

— Как се чувствувате? — попита лекарят Емили.

— Добре — промълви тя. Лежеше спокойна в кълбо от разхлабени възли. Детето се кокореше неумолимо към тавана.

— Много сме ви благодарни за всичко, което направихте за нас — обърна се Лейън към лекаря.

— Дребна работа — отвърна той, а ъгълчетата на устните му увиснаха надолу. Имаше недоволен вид.

— Ако Емили не мразеше толкова болниците, сигурно щяхме да уредим всичко по-рано. Но бебето трябваше да се роди след няколко седмици. И ние все отлагахме ходенето до болницата.

— А и сигурно сте били непрекъснато в движение — забеляза лекарят.

— А, не…

— Но начинът ви на живот — едва ли можете да предвидите нещо далеч напред.

— Имате погрешна представа за нас — намеси се Емили. Легнала по гръб на носилката, с чистия чаршаф, който покриваше вестниците и просмуканата й с кръв пола, тя изглеждаше спокойна, някак първична и далечна, взряна в себе си. — Вземате ни за някакви чергари — продължи тя, — но това не е вярно! Ние сме законни съпрузи и живеем в нормален апартамент с мебели. Детето си идва по план. Дори смятаме да ползуваме обществен сервиз за пране на пелени. Аз вече се обадих, за да се абонирам — казаха ми да позвъня, щом то се роди, и веднага ще започнат да ни доставят пелените.

— Разбирам — промърмори лекарят и кимна с глава. Думите й очевидно го забавляваха. Рошавата му брада се вдигна, после се спусна, а помпонът на шапката му рязко подскочи.

— Обмислили сме всичко до последната подробност — продължи Емили. — Не купихме кошче, тъй като такива неща са излишни. На първо време ще ползуваме картонена кутия, меко облицована отвътре.

— О, чудесно! — възкликна лекарят, възхитен.

— Когато стане твърде голяма за кутията, ще поръчаме сгъваемо юношеско легло от алуминий, което зърнахме в един каталог. То може да се пригажда към всякакъв дюшек. Каква е ползата от сложни приготовления — кошчета, колички и ванички? Освен това леглото би могло да се вмести дори в хотелска стая или чуждо жилище. Лесно се пътува с него.

— Да, пътува се — повтори лекарят след нея и преплете ръце между коленете си, накланяйки се на една страна с линейката, която влезе в един завой с голяма скорост.

— Но ние не сме… Искам да кажа, случва се да пътуваме, за да изнасяме представления. Намира се някой, който иска да гледа „Снежанка“ или „Пепеляшка“ някъде извън града. Но почти винаги се прибираме у дома, преди да мръкне. Никога не сме били бездомни. Имате погрешна представа за нас.

— Нима съм казал, че сте бездомни? — попита лекарят. Той погледна към Лейън. — Казах ли?

Лейън сви рамене.

— Помислили сме за всичко — каза Емили.

— Да, виждам, че сте помислили — меко се съгласи лекарят.

Лейън се изкашля.

— Впрочем — каза той — не сме говорили още за вашия хонорар.

— Хонорар?

— За вашите услуги.

— О, за спешни случаи не се взема хонорар — заяви лекарят. — Не знаете ли това?

— Не — отвърна Лейън.

Двамата с лекаря се пребориха с погледи. Лейън вирна още по-високо брадичка. Светлината проблесна по скулите му. Той явно беше обидчив — стиснал челюсти, повдигнал рамене.

— Няма да приема безплатно — заяви той.

— Кой казва, че е безплатно? — попита лекарят. — Очаквам да наречете бебето на мое име. — Той се засмя и раздвиженият от смеха му въздух разроши още повече брадата му.

— Как се казвате? — попита го Емили.

— Морган — отвърна лекарят.

Настъпи мълчание.

— Гауър Морган — поясни лекарят.

— Може би ще вземем инициалите — забеляза Емили.

— Аз просто се пошегувах — рече лекарят. — Нима не разбрахте, че се шегувах! — Той зарови по джобовете за цигарите си и изтръска една от пакета „Камълс“. — Исках да си направя шега.

— А хонорарът? — настоя Лейън.

Лекарят извади цигарата от устата си и се взря в надписа върху кислородния апарат.

— Всъщност — рече той и върна цигарата в пакета, — днес се чудех какво да правя. Жена ми и дъщерите отидоха на сватба — братът на жена ми пак се жени.

На завоя той се улови за рамото на Лейън. Линейката се движеше по чакълеста алея. Минаха покрай табелка с надпис: Само за спешни случаи.

— Дъщерите ми са големи — продължи лекарят — и вече водят женски живот, а баща им се чуди какво да прави. Всяка от тях, когато се раждаше, ми се струваше като бял лист хартия, хранех такива надежди; бях уверен, че няма да сторим грешка. Порадвайте се на вашата дъщеря, докато можете — обърна се той към Лейън.

Бебето се кокореше към тавана и махаше с ръчички.

— Аз пък все си мислех, че ще е момче — каза Лейън.

— О, Лейън! — възкликна Емили, като притисна бебето по-близо до себе си.

— Хм, момчета — рече лекарят. — Ние с жена ми години наред опитвахме за момче. Но за вас все още си остава надеждата за следващия път.

— Можем да си позволим да имаме само едно дете — каза Лейън.

— Едно? Едно дете! — възкликна лекарят изненадано. Той се замисли за момент. После рече: — Е, да, защо не? Има известна… сбитост в това. Много насоченост, същественост…

— Въпрос на пари е — прекъсна Лейън разсъжденията му.

Линейката внезапно спря. Санитарите изскочиха от предните врати, заобиколиха я и широко отвориха задните, пропускайки вътре оглушителния грохот, който се разнасяше от опушената със сажди огромна машина, паркирана точно пред входа за спешни случаи, както и миризмите на вряла вода от пералните машини, на бензинови изпарения и вкисната столска храна. Санитарите грабнаха носилката с Емили и бързо се отдалечиха; колелата й заскърцаха по чакъла. Лейън и лекарят слязоха и ги последваха.

— Имате ли дайм^[1]? — викна лекарят към Лейън.

— Време за какво?

— Даймс! Пари!

— Не, за съжаление — отвърна Лейън. — Един долар няма ли да ви свърши работа?

— Имах предвид вас! — викна лекарят отново. Минаха през няколко двукрили врати. Лекарят сниши глас:

— Не е за мен, а за вас. За телефона. Ще искате да съобщите за детето.

— На кого да съобщя? — попита Лейън, разпервайки ръце в недоумение.

Лекарят внезапно спря.

— На кого да съобщял? — повтори той на себе си. Върху лицето му бе застинало същото изражение на открито възхищение, което имаше, когато му споменаха за сгъваемото легло.

 

 

После някаква сестра вдигна чаршафа от Емили, зашумоля с просмуканите с кръв вестници, докато тичаше редом с носилката, която санитарите тикаха надолу по коридора. Друга сестра хвана Лейън за лакътя и го поведе към някаква машинописка в стъклена кабинка. Наоколо кипеше работа — чуваше се приглушено, експедитивно, енергично потракване. Лекарят бе изоставен.

Всъщност той беше забравен в момента. Когато Лейън и Емили се сетиха, от него нямаше и следа. Просто бе изчезнал. Дали не бе казал да им предадат нещо? Лейън попита медицинската сестра. Тя изобщо си нямаше представа за кого я питат. Повикаха друг лекар, акушер-гинеколога на болницата. Той каза, че израждането е било извършено добре, а бебето — здраво. Като се вземели предвид всички обстоятелства, Емили трябвало да е благодарна.

— Да, и доктор Морган е човекът, на когото трябва да благодарим — обясни Лейън. — Освен това не сме му уредили още хонорара.

Но акушер-гинекологът изобщо не бе чувал за доктор Морган. Името му не фигурираше в телефонния указател. Сякаш не бе съществувал.

По-късно (точно след няколко седмици, когато споменът за раждането на дъщеря им избледня и имаха чувството, че тя е била винаги с тях) те се питаха дали не бяха си измислили съществуването на лекаря — дали просто не бяха го извикали във въображението си като магьосник при нужда. Емили каза, че скиорската шапка му придавала вид на гном. Той наистина може да е герой от приказка, твърдеше тя: джуджето, тролът, горският дух, който намира децата под листата на зелките, слага ги в ръцете на майките им и изчезва.