Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Смерть Ахиллеса, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Смъртта на Ахил

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–58–9


Първа част
Фандорин

Глава първа

В която брънките на случайността се сплитат в съдбоносен низ

Едва-що сутрешният петербургски влак, още недоизнизал се от кълбетата пушек, спря на перона на Николаевската гара, едва-що кондукторите бяха свалили стъпенките и изкозирували, от вагона първа класа изскочи млад мъж с доста интересна външност. Той беше същинска жива картинка от парижки журнал с препоръки за мода лято 1882 година: светлопясъчен костюм от шантунг, широкопола италианска сламена шапка, островърхи трандафори с бели гамаши и сребърни копченца, в ръката му — изящно бастунче също със сребърна дръжка. Но вниманието привличаше не толкова елегантното облекло на пътника, колкото внушителната, може да се каже дори — ефектна външност. Младият мъж беше висок, строен, широкоплещест, гледаше света с ясни сини очи, тънките засукани мустачки безкрайно му отиваха, а черната му гладко сресана коса странно сребрееше на слепоочията.

Носачите бързо разтовариха багажа му, който заслужава отделно описание. Освен куфарите и чантите те изнесоха на перона сглобяем велосипед, спортни гири и връзки книги на различни езици. Последен от вагона слезе нисък кривокрак азиатец с як вид и с много важен израз на дебелобузото лице. Беше издокаран със зелена ливрея, която изобщо не пасваше на дървените му сандали с каишки и шареното ветрило, окачено с копринено шнурче на врата му. Недораслякът носеше правоъгълна гледжосана саксия с посадено в нея маломерно борче, сякаш пристигнало тук, на московската гара, направо от лилипутското царство.

Младият мъж огледа унилите гарови постройки, с непонятно вълнение вдъхна задимения въздух и прошепна: „Боже Господи, шест години.“ Обаче не го оставиха да изпадне в блян. Към пътниците на пристигналия влак се втурнаха кочияшите, повечето прикрепени към столичните хотели, и битката за тъмнокосия красавец с вид на богат клиент се разгоря между четирима от тях, които обслужваха смятаните за най-луксозни „Метропол“, „Лоскутна“, „Дрезден“ и „Дюсо“.

— Заповядайте в „Метропол“! — възкликна първият. — Най-новият хотел по европейски образец! А за китаеца ще ви осигурим отделна стаичка.

— Той не е к-китаец, а японец — обясни младият мъж с леко заекване. — И бих предпочел да се настани заедно с мен.

— Тогава заповядайте при нас в „Лоскутна“! — избута го с рамо конкурентът. — Ако се настаните в апартамент от пет рубли, ще ви закарам безплатно. Мигом ще препуснем.

— В „Лоскутна“ съм отсядал навремето — съобщи младият мъж. — Хубав хотел.

— За к’во ви е този кошер, господине — влезе в схватката третият. — При нас в „Дрезден“ е тишина и благодат и прозорците излизат право на „Тверская“ срещу къщата на княза губернатор.

Последното заинтригува пътника.

— Така ли? Това е много удобно. Тъкмо съм на служба при негово сиятелство. Ами…

— Ах, господине! — възкликна последният от кочияшите, младо конте с малинов жакет и с лъскава от брилянтина коса, сресана на път. — В „Дюсо“ са отсядали всички най-известни писатели — и Достоевски, и Граф Толстой, дори лично господин Крестовски.

Хитрината на хотелския психолог, обърнал специално внимание на връзките книги, има успех. Тъмнокосият красавец ахна:

— Наистина граф Толстой?

— Че как, щом дойде в Москва, право при нас пристига. — Малиновият вече беше подхванал два куфара и делово подвикна на японеца: — Хай-хай, тебе носи подире мен.

— Добре, нека е „Дюсо“ — кимна младият мъж, без да подозира, че това решение ще стана първата брънка от съдбоносния низ на по-нататъшните събития.

— Ех, Маса, колко се е променила Москва — за кой ли път рече на японски красавецът, който непрестанно се въртеше на кожената седалка на кабриолета. — Неузнаваема е. Улиците са павирани, не като в Токио. И хората издокарани! Виж, омнибус, това е конска карета с постоянен маршрут. Ха, дама на горната площадка. По-рано горе не пускаха дами, че е неприлично.

— Защо, господарю? — попита Маса, които всъщност се казваше Масахиро Сибата.

— Как защо, за да не ги зяпат тези долу, докато се качват.

— Европейски глупости и варварство — сви рамене слугата. — Едно нещо ще ви кажа, господарю — щом стигнем в странноприемницата, час по-скоро трябва да ви повикаме куртизанка, и то първокласна. А за мен може и по-обикновена. Тук жените са красиви. Високи, дебели — много по-хубави от японките.

— Стига глупости! — ядоса се младият мъж. — Срам ме е да те слушам.

Японецът неодобрително поклати глава:

— Забравете вече Мидори-сан! Няма смисъл да въздишате по жена, която никога повече няма да видите.

Но господарят му все пак въздъхна, после втори път, след което, явно за да отпъди скръбните мисли, попита кочияша (тъкмо минаваха покрай Страстний манастир):

— На кого са издигнали паметник тук на булеварда? Да не лорд Байрон?

— Пушкин е туй Александър Сергеевич — укорително се извърна онзи…

Младият мъж се изчерви и пак заломоти нещо неразбираемо на ниския с дръпнатите очи. Кочияшът долови само трикратно произнесената дума „Пусикин“.

„Дюсо“ изглеждаше като истински парижки хотел — с униформен портиер на главния вход, с просторно фоайе, украсено с магнолии и азалии в цветарници, със собствен ресторант. Пътникът от петербургския влак избра хубав апартамент за шест рубли с изглед към „Театралний проезд“, записа се в книгата: Ераст Петрович Фандорин, колежки асесор[1], и с любопитство се запъти към голямата черна дъска, на която по европейски маниер биха изписани с тебешир имената на гостите.

Най-горе си едри засукани букви датата: 25 юни, петък — 7 juillet, vendredi[2].

Малко по-долу на най-почетното място с калиграфски шрифт беше написано: Генерал-адютант, генерал от инфантерията[3] М. Д. Соболев — №47.

— Не може да бъде — ахна колежкият асесор. — Какъв късмет! — обърна се към портиера и попита: — Тук ли е негово високопревъзходителство? С него сме стари п-познайници.

— Тъй вярно, тук е — поклони се служителят. — Вчера пристигна. Със свитата. Взеха цялата ъглова част, ей от онази врата нататък целият коридор са те. Но сега си почива и ни е забранено да го притесняваме.

— Мишел? В осем и половина сутринта? — изуми се Фандорин. — Необичайно е за него. Впрочем хората се променят. Ще ви моля да предадете на г-генерала, че съм в двайсети номер, той непременно ще иска да ме види.

И младият мъж тръгна да си върви, но в този миг последва друга случайност, която щеше да стане втората брънка в хитроумния низ на съдбата. Вратата към помещенията на височайшия гост внезапно се открехна и оттам надникна казашки офицер, черновежд перчемлия с орлов нос и хлътнали, синкави, небръснати страни.

— Момче! — гръмогласно извика той и размаха нетърпеливо лист хартия. — Да се прати депеша по телеграфа!

— Гукмасов, вие ли сте? — отвори обятия Ераст Петрович. — Откога не сме се виждали! Все така ли сте верният Патрокъл на нашия Ахил? И в-вече сте есаул[4]. П-поздравления!

Ала приятелският му възглас изобщо не зарадва офицера, дори по-скоро му се отрази неблагоприятно. Есаулът парна младото конте със злобен поглед на черните си цигански очи и без да каже нито дума повече, хлопна вратата. Фандорин просто се вцепени в нелепата си поза с разтворени ръце — все едно е понечил да затанцува, пък се е отказал.

— Наистина — смутено изломоти той, — как се е п-променило всичко — и градът, и хората.

— Ще желаете ли закуска в стаята? — попита портиерът, като се престори, че не е забелязал конфуза.

— Не, няма нужда — отвърна гостът. — По-добре да ми донесат от зимника кофа лед. Дори д-две.

В апартамента си, просторен и луксозно мебелиран, той подхвана странни занимания. Съблече се, направи стойка с главата надолу и почти без да докосва стената с крака, загря с десет опори. Слугата японец никак не се учуди. Той пое от хотелския прислужник двете кофи с лед, изсипа ги във ваната, пусна медния кран на студената вода и зачака колежкият асесор да приключи чудноватите си гимнастики.

След малко зачервеният от упражненията Фандорин влезе в банята и безстрашно се топна в страховитата ледена купел.

— Маса, приготви ми вицмундира[5]. Ордените. В кадифените кутийки. Отивам да се представя на княза.

Говореше кратко, през стиснати зъби. Къпането очевидно изискваше огромни усилия на волята.

— На императорския наместник ли, вашия нов господар? — почтително попита азиатецът. — Тогава ще приготвя и меча. Изключено е без меч. Едно е господинът руски посланик в Токио, при когото бихте на служба по-рано, с него можеше и без официалности. Но съвсем друго — губернаторът на такъв голям град. И не ми възразявайте.

Той се оттегли и скоро се върна, благоговейно понесъл с изпънати ръце парадната чиновническа шпага.

Ераст Петрович разбра, че е безсмислено да спори, и само въздъхна.

— Какво ще кажете за куртизанка, господарю? — попита Маса, втренчен с безпокойство в лицето му, посиняло от студа. — Здравето над всичко.

— Върви по дяволите! — Фандорин се надигна от ваната, зъбите му тракаха. — К-кърпата и дай да се обличам.

 

 

— Заповядайте, драги, заповядайте. Всички ви очакваме. Тъй да се каже, тайният синедрион в пълен състав, хе-хе — с тези думи княз Владимир Андреевич Долгорукой, всемогъщият стопанин на майчица Москва, посрещна наконтения колежки асесор. — Не стойте на вратата, влезте, настанете се на фотьойла. Нямаше нужда да слагате мундира, че и с шпага. Тук можете да идвате просто със сюртук.

През шестте години, прекарани, от Ераст Петрович в странство, генерал-губернатортът много се беше състарил. Кестенявите къдрици (с явно изкуствен произход) никак не се връзваха с прорязаното от дълбоки бръчки лице, в провисналите мустаци и бухналите бакенбарди подозрително липсваха бели косми, а прекалено стегнатата осанка явно говореше за корсет. От петнайсет години князът управляваше първопрестолната столица, пипаше меко, но здраво, заради което враговете го наричаха Юрий Долгорукий[6] и Володя Голямото гнездо[7], а доброжелателите — Владимир Красно слънчице[8].

— Ето го нашия презморски гост — рече губернаторът на двамата важни господа, седнали на креслата до огромното писалище, единия военен, другия цивилен. — Новият ми чиновник за специални поръчения колежки асесор Фандорин. Назначен е от Петербург, а преди е служил в посолството ни накрай света — в Японската империя. Запознайте се, драги — рече князът на Фандорин. — Московският главен полицейски началник Евгений Осипович Караченцев. Страж на реда и закона. — Той с жест посочи рижия генерал от свитата със спокоен поглед на будните леко изпъкнали кафяви очи. — А това е моят Петруша, за вас Пьотър Пармьонович Хуртински, надворен съветник и управник на секретния отдел на генералгубернаторската канцелария. Каквото и да стане в Москва, Петруша веднага го научава и ми докладва.

Тлъстичкият господин на около четирийсет години с ювелирно наресана коса на продълговатото теме, със сити бузки, подпрени на колосана якичка и сънено притворени клепачи чинно кимна.

— Не случайно ви поканих да дойдете точно в петък, драги — сърдечно произнесе губернаторът. — В петъците от десет часа обсъждаме разни секретно-деликатни дела. За днес съм набелязал да разискваме един много деликатен въпрос: къде да намерим пари за довършителните работи по иконописването на Храма. Свещен обет, дълголетен мой кръст — набожно се прекръсти той. — Интриги разни между художниците, а и разхищенията не са малко. Ще мислим как да измъкнем един милион за богоугодното начинание от московските богаташи. Е, господа поверителни, бяхте двама, сега ще сте трима. Както се казва, в мир и разбирателство, Вие, господин Фандорин, сте ми пратен тъкмо за тайните дела, нали така? Макар да сте млад, препоръките ви са отлични. Чувства се, че сте врял и кипял човек — той изпитателно погледна новака в очите, но онзи издържа погледа му, и то комай без никакво вълнение. — Помня ви аз — отново се превърна в добродушен дядо Долгорукой. — Бях на венчавката ви, тъй де. Всичко помня, всичко… Възмъжали сте, много сте се променили. Е, и ние не сме се подмладили. Елате, драги, елате, седнете, аз церемониите не ги обичам… — и уж случайно побутна към себе си книжата на новопристигналия — помнеше го по презиме, но малкото и бащиното му беше забравил. А в тези неща, знаеше опитният Владимир Андреевич, грешки са недопустими. Всеки се обижда, ако му сбъркаш името, а без нужда да наскърбиш човек никак не бива.

Ераст Петрович — значи така се казваше новакът красавец. Щом погледна отвореното досие, князът се навъси, защото никак не му харесваха тези книжа. На опасност му намирисваха. Не веднъж и дваж ги беше преглеждал вече генерал-губернаторът, но нищо не му се проясняваше.

Досието наистина изглеждаше много тайнствено. На 26 години, православен, потомствен дворянин, роден в Москва. До тук добре; след завършване на гимназия съгласно подадено прошение със заповед на московската полиция е назначен за деловодител с чин колежки регистратор в Криминалното управление. И това е ясно. Но после започваха пълни чудесии. Какво е това, пита се — още след два месеца: „За отлична усърдна превъзходна служба по Всемилостивейша воля е произведен извънредно в чин титулярен съветник и зачислен в Министерството на външните работи“, а после в графа „награди“ ставаше още по-странно: орден „Св. Владимир“ ІV-та степен за случая „Азазел“ (секретен фонд на Жандармерийския отделен корпус), орден „Св. Станислав“ III-та степен за случая „Турски гамбит“ (секретен фонд на Военното министерство), орден „Св. Анна“ IV-та степен за случая „Елмазната колесница“ (секретен фонд на Министерство на външните работи). Всичко секретно!

Ераст Петрович дискретно, но зорко поглеждаше високото началство и още в първата минута доби, общо взето, благоприятно впечатление. Князът е стар, но още е с ума си и малко театралничи. Колежкият асесор не пропусна да отбележи затруднението, което се изписа на лицето на негово сиятелство при преглеждането на служебното му досие. Фандорин въздъхна съчувствено — макар да не го беше чел, той си представяше горе-долу какво може да пише в него.

Възползва се от паузата и погледна двамата чиновници, служебно задължени да знаят всички московски тайни. Хуртински добродушно беше примижал, усмихнат приветливо, но сякаш може би не на него, а на някакви собствени мечтания. Ераст Петрович не отвърна на усмивката му, той твърде добре познаваше подобен тип хора и никак не ги обичаше. Полицейският началник обаче му се стори по-скоро симпатичен и Фандорин леко се усмихна на генерала — но без никакво подмилкване. Генералът любезно поклати глава, ала кой знае защо, поглеждаше младия мъж не без жалост. Ераст Петрович не се задълбочи над причините — с времето ще се изясни — и пак обърна очи към княза. Онзи също участваше с всички сили в безмълвния, но впрочем напълно в рамките на приличието сгледен ритуал.

Още по-дълбока бръчка проряза челото на княза, свидетелство за дълбокия му размисъл. Основната мисъл на негово сиятелство сега се въртеше около следното: „Да не те изпраща камарилата, млади момко? Да душиш наоколо? На такова нещо ми мяза. Не ми стига Караченцев.“

А жалостивият поглед на полицейския началник се дължеше на съвсем друго. Евгений Осипович носеше в джоба си писмо от прекия началник — директора на Департамента на държавната полиция Плевако[9]. Старият приятел и покровител Вячеслав Константинович бе споделил с него, че Фандорин е много свястно и доказало се човече, навремето заслужил доверието на покойния император[10] и особено на бившия жандармерийски началник, но през годините на задгранична служба е изостанал от голямата политика и е отпратен в Москва, защото в столичния Петербург не му се намерила работа. Евгений Осипович засега беше харесал младия мъж — с жив поглед и се държи с достойнство. Не знае, горкият, че висшите сфери са го отписали. И го провождат при дъртофелника, дето скоро ще отиде на боклука. Такива работи му се въртяха в ума.

А върху какво разсъждаваше Пьотър Пармьонович Хуртински — един Господ знае. Много тайнствени бяха мисловните ходове на надворния съветник.

— Ваше сиятелство — свадливо рече лакеят. — Време е да си вземете отварата за запек. После ще опявате, че Фрол не ви е накарал. Не помните ли вчера как се мъчихте и страдахте? Тъй де. Я отворете устенцата.

Същият тиранин като моя Маса, каза си Фандорин, макар и съвсем противоположен на вид. Откъде ли се взима тая порода, дето ни се качва на главата!

— Да, да, Фролушка — веднага капитулира князът, — ще я изпия, ще я изпия. Ераст Петрович, това е моят камердинер Фрол Григорич Ведишчев. От най-млада възраст се грижи за мен. Ами вие, господа, искате ли? Чудна билчица. На вкус е гадна, но изключително помага за храносмилането и по най-превъзходен начин стимулира чревната дейност. Налей им, Фрол.

Караченцев и Фандорин категорично отказаха билката, а Хуртински пи и дори взе да ги уверява, че посвоему не била лишена от известна приятност.

Фрол даде на княза да си оправи вкуса с ликьорец и няколко хапки (на Хуртински не предложи) и му избърса устните с батистена салфетка.

— Така, Ераст Петрович, какви ли специални поръчения да ви възложа? Нищо не ми идва на ум — разпери ръце Долгорукой, очичките му светнаха от ликьора. — Както виждате, имам си достатъчно съветници по тайните дела. Нищо де, горе главата. Поогледайте се, посвикнете… — той неопределено махна с ръка и мислено добави: — „А ние междувременно да те проучим що за стока си.“

Допотопният часовник с измаилски барелеф звънко отмери единайсет удара и в този миг се вплете третата брънка, която завърши фаталния низ от съвпадения.

Вратата на приемната се отвори без почукване и в пролуката се появи изкривената физиономия на секретаря. Невидимият, но безпогрешно доловим лъх на Извънредното Събитие прониза кабинета.

— Ваше сиятелство, нещастие! — с разтреперан глас съобщи чиновникът. — Генерал Соболев е умрял. Тук е личният му ординарец есаул Гукмасов…

Присъстващите възприеха новината всеки посвоему според темперамента си. Генерал-губернаторът с жест пропъди приносителя на скръбната вест — махай се, един вид, не мога да повярвам — и със същата ръка се прекръсти. Началникът на секретния отдел за миг широко отвори очи и веднага замижа. Рижият полицейски началник скочи прав, а на лицето на колежкия асесор се изписаха две чувства: отначало огромно вълнение и веднага след това дълбоко умисляне, в което изпадна през цялото време на последвалите събития.

— Повикай есаула, Инокентий — меко нареди Долгорукой на секретаря. — Брей че беля.

В стаята с воинска крачка и звън на шпори влезе одевешният юначен офицер, който в хотела отбягна прегръдките на Ераст Петрович. Сега беше гладко избръснат, с параден лейбказашки мундир и цял иконостас кръстове и медали.

— Ваше високопревъзходителство, старши ординарецът на генерал-адютант Михал Дмитрич Соболев есаул Гукмасов! — представи се офицерът. — Скръбна вест… — той направи усилие да се овладее, мръдна разбойническия си черен мустак и продължи: — Господин командващият Четвърти корпус пристигна вчера от Минск на път за рязанското си имение и отседна в хотел „Дюсо“. Тази сутрин Михал Дмитрич дълго време не излезе от стаята си. Ние се притеснихме, почукахме — не отговаря. Тогава се осмелихме да влезем, а той… — Есаулът направи още едно титанично усилие и успя все пак да довърши, без да му трепне гласът: — а господин генералът седи на стола. Мъртъв… Повикахме лекар. Рече: нищо не може да се направи. Вече се е вкочанил.

— Охохоох — подпря буза губернаторът. — Ама как така? Млад човек беше. Май нямаше и четирийсет?

— На трийсет и осем, караше трийсет и девет — със същия напрегнат до скъсване глас докладва Гукмасов и бързо примига.

— И каква е причината за смъртта? — намръщи се Караченцев. — Да не е бил болен?

— Съвсем не. Здрав си беше, бодър и весел. Лекарят предполага удар или сърдечна парализа.

— Добре, върви — освободи го князът, потресен от новината. — Ще направя всичко необходимо и ще известя императора. Върви — а когато вратата се затвори зад есаула, въздъхна сломен. — Сега ще се почне една, господа. Такъв човек, любимец на цяла Русия. А, Русия — цяла Европа знае Белия генерал… даже днес се канех да го навестя… Петруша, прати депеша на господаря император, имай грижата. Не, първо ми я покажи. А после дай разпореждания за траура, панихидата и… Ти знаеш. Евгений Осипович, вие осигурете ред. Щом тръгне мълвата, цяла Москва ще се втурне към „Дюсо“. Вижте там да не се изпотъпчат скърбящите. Знам ги аз московчаните. Всичко да е прилично и благовъзпитано.

Полицейският началник кимна и прибра от креслото папката с докладните.

— Разрешете да вървя, ваше сиятелство?

— Тръгвайте. Майчице, каква лудница ще стане. — Князът внезапно потрепна: — Господа, ами той императорът сигурно ще пристигне? Обезателно ще пристигне, че не кой да е, а героят на Плевен и Туркестан е предал Богу дух. Безстрашният рицар, затуй дори го наричаха Ахил. Ах, трябва да се подготви кремълският дворец. Аз ще имам грижата…

Хуртински и Караченцев тръгнаха към вратата, готови да изпълнят получените нареждания, а колежкият асесор дори не понечи да стане, само гледаше княза с известно недоумение.

— А, Ераст Петрович — спомни си за новопристигналия Долгорукой, — сега нямам време за вас, нали виждате. Оправяйте се сам, но бъдете наблизо. Може да ви възложа нещо. Ще има работа за всички. Бре, беля, беля…

— Ваше сиятелство, ами разследване няма ли д-да има? — неочаквано попита Фандорин. — Толкова видна личност. И такава странна смърт. Редно е да се проучи.

— Какво разследване — с досада сви вежди князът. — Нали ви казвам, императорът ще пристигне.

— Аз обаче имам основание да предположа, че тук има нещо съмнително — с непобедимо спокойствие настоя колежкият асесор.

Думите му произведоха ефекта на взривена граната.

— Що за нелепи измишльотини! — кресна Караченцев — симпатията му към младия мъж тутакси се беше изпарила. — Какво основание може да имате? Откъде изобщо може да знаете нещо?

Ераст Петрович дори не удостои с поглед надворния съветник, а се обърна направо към губернатора:

— Ако позволите, ваше сиятелство, случайно отседнах в същия хотел „Дюсо“. Това първо. С Михаил Дмитриевич се п-познавам отдавна. Той винаги става много рано, така че е абсолютно изключено неговите хора да си мислят, че до толкова късен час още спи. Свитата му щеше да се обезпокои още в шест. Това второ. А с есаул Гукмасов, когото също познавам много добре, се видях в осем и половина. Той беше небръснат. Това трето. — Тук Фандорин направи многозначителна пауза, сякаш последното съобщение биеше всичко друго по важност.

— Небръснат ли? И какво? — учуди се полицейският началник.

— Ами това, ваше сиятелство, че никога и в никакъв случай Гукмасов не може да е небръснат в осем и половина сутринта. С този човек изкарах б-балканската кампания. Той е изряден до педантизъм и не се е появявал от палатката си небръснат дори да нямаше вода и да трябваше да се топи сняг. Предполагам, Гукмасов още в ранно утро е знаел, че началникът му е мъртъв. Ако е знаел, защо толкова време е мълчал? Това четвърто. Трябва да се провери. Особено щом ще д-дойде императорът.

Последното като че ли най-вече убеди губернатора.

— Изглежда, Ераст Петрович е прав — каза той и се надигна. — Това е случай от държавно значение. Назначавам негласно разследване на обстоятелствата около кончината на генерал-адютант Соболев. Май няма да се мине и без аутопсия. Само че внимавайте, Евгений Осипович, тихо, кротичко. И без това мълвата ще тръгне… Петруша, ще се ослушваш за клюките и ще ми ги докладваш лично. С разследването, естествено, ще се заеме Евгений Осипович. И да не забравите да наредите балсамиране. Мнозина ще искат да се простят с героя, а времето е топло. Ще се вмирише. Колкото до вас, Ераст Петрович, щом съдбата ви е пратила в „Дюсо“ и щом толкова добре сте познавали покойния, направете и вие едно проучване от своя страна, тъй да се каже, самосиндикално. Късмет, че в Москва още не ви познават. Щом сте чиновник за специални поръчения — ето ви едно толкова специално, че по-специално не може и да бъде.

Бележки

[1] Граждански чин от 8 степен в царска русия. — Б.пр.

[2] Петък, 7 юли. — Б.пр.

[3] Висш генералски чин от пехотата на руската царска армия. — Б.пр.

[4] Офицерски чин в казашките войски. — Б.пр.

[5] Униформена дреха на руските чиновници. — Б.пр.

[6] Юрий Долгорукий (90-те години на XI в. — 1157) — велик киевски княз, праправнук на „Стария“ Владимир — Красно слънчице. Основател на „Москов“ град — Москва. — Б.пр.

[7] Всеволод III Голямото гнездо (1154–1212) — велик владимирски княз, син на Юрий Долгорукий. Имал е 12 деца, оттам и прякорът му. — Б.пр.

[8] Владимир I Святославович — Красно слънчице (? — 1015) — новгородски и киевски княз, внук на княз Игор. През 988–989 приема християнството от Византия и го налага като държавна религия в Русия. — Б.пр.

[9] Тоест В. К. Плеве (1846–1904) министър на вътрешните работи, по-късно шеф на Жандармерийския отделен корпус, краен реакционер, убит от есера Е. Созонов. — Б.пр.

[10] Покойният император Александър II, след многобройни покушения (1866, 1867, 1879, 1880) убит от народоволци; на трона се качва синът му Александър III. — Б.пр.