Борис Акунин
Извънкласно четене (21)

Глава двайсет и първа
Слънчев удар

— Нека ви утеши това, че скоро всичко ще свърши — прошепна Макс, от което Николас разбра, че физиономията му сигурно е бледа и изкривена.

Нареждането да напуснат апартамента дойде само преди минута. Двата джиесема иззвъняха едновременно: единият при Макс, другият при Фандорин.

— Тук се получи малко закъснение — чу се в слушалката мекият приглушен глас на Игорьок. — Председателят на комисията се забави. Сега всичко е наред. Напред. Дръжте телефона непрекъснато на ухото си. Предупредил съм асистентката на Ястиков, че ако връзката се прекъсне, без значение по каква причина, дори да е техническа, край на договора. Недейте да мълчите, постоянно трябва да говорите нещо, а аз ще ви информирам за хода на търга.

„Закъснението“ беше сериозно — почти половин час и с всяка изминала минута напрежението в антрето, където заложниците и охраната чакаха сигнала, нарастваше.

Жана я нямаше, тя беше с шефа си и ръководеше операцията по телефона. Николас и Миранда бяха под наблюдението на двамата стари познайници — Макс и Чипоносия. Отначало Фандорин възприе малкия брой охранители за добър признак, но колкото повече се проточваше паузата, толкова повече се затвърждаваше другата, лоша версия: многобройна трябва да е охраната, но убийците е достатъчно да са и двама. Магистърът с всички сили се усмихваше на Мира и дори й намигаше в смисъл: всичко е добре, всичко върви по план, но той самият вече се готвеше за най-лошото.

Когато и двата телефона иззвъняха, Николас само дето не извика от облекчение.

Веднага излязоха на осветеното от слънцето стълбище: напред Чипоносия, който придържаше Мира за лакътя, после Фандорин, хванат по същия начин от Макс.

И точно тогава надзирателят на Николас му прошепна ненадейните утешителни думи. И допълни:

— Ще вървим бавно и много ви моля, без самодейност. Не забравяйте, че животът на момиченцето е във ваши ръце. Имам инструкция, ако стане нещо, първо да стрелям по нея.

Вървяха по улицата така, сякаш се разхождаха по двама, съпровождани от пъплещия край бордюра джип. Чипоносия държеше Мира за ръката и отзад двамата приличаха на голям брат и малкото му сестриче. Макс и Николас май правеха по-малко идилично впечатление: вървят двама мъже под ръка и всеки е долепил до ухото си джиесем. Фандорин чу как сред ятото пубертети, които вървяха насреща им, някой зашепна: „Глей, глей, педали.“

— … Председателят чете условията на търга — шумолеше в ухото му вялият глас на Игорьок. — Тва ще продължи шест-седем минути. При вас всичко окей ли е?

— Да, да.

Макс явно също трябваше да подава към началничката си звукови сигнали, но той се ограничаваше само с това, че от време на време измучаваше в слушалката:

— Мхм… Мхм… Мхм…

Така си шестваха из покрайнините на столицата. Сутринта беше нехарактерно свежа и ясна за ноември, само че студена — без пухкавия юрган на облаците земята зъзнеше.

— А къде е тая улица „Кимринска“? — попита Мира и се обърна.

Фандорин примижа от слънцето и погледна табелката, която сочеше с пръст невъзпитаната му възпитаничка. Сви рамене:

— Москва е голям град.

— Какво? — учуди се секретарят на Куценко. — В какъв смисъл?

Макс го предупреди:

— Засега нито дума за местонахождението.

— Казвам го на Мира — рече Николас на секретаря, кимна на телохранителя да го успокои, а на възпитаничката си отговори: — За първи път я чувам.

— И това ми било московчанин — с разочарование изрече тя и заситни нататък. — Чипоносия я беше дръпнал за ръката да не спира.

— Така, приключиха с условията — докладва Игорьок. — Сега представят участниците в наддаването. Първи е Мират Виленович… При вас всичко ли е наред?

— Да — отговори Фандорин, като наблюдаваше Мира.

Колко здрави нерви има това момиче! Или може би всичко опира до физиологичния детски оптимизъм?

Мира сякаш се наслаждаваше на това смъртоносно опасно приключение. Въртеше глава на всички страни и нещо си приказваше. Опитваше се да завърже разговор с каменния Чипонос, но не изчака отговора и отново се обърна към Ника:

— Това също ли е Москва? Все едно сме в центъра на Краснокомунарск! Аз пък си мислех, че цяла Москва са улички, където вместо асфалт има квадратни камъни и навсякъде е пълно с магазини. И в тях всяка джвъчка, дори ей толкавка, струва повече от заплатата на Роберт Ашотич.

В другото му ухо гъгнеше Игорьок:

— … Приключи представителят на ЗАД „Медпрогрес“. Следващият е Ястиков. После е „Петрофарм“ и край, започва наддаването. При вас как е? Всичко добре ли е?

— Да.

— Какво? — попита изведнъж невидимия си събеседник (по-точно събеседничка) Макс. Гласът му прозвуча малко по-високо от преди. — Сигурно ли е?… Разбрах.

— … Аз й казвам, недей да ми купуваш шалче за триста и петдесет гущера, а Инга ми казва: трябва да свикваш — не спираше да дърдори Мира. — Мислех си, че в Москва всички цени са такива, но я виж, на сергията продават почти същото шалче, и то само за петдесет и пет рубли.

Макс прибра джиесема в джоба си. Какво ли можеше да значи това?

— Какво става? — попита Николас.

— А? — обади се Игорьок.

— Всичко е наред — отвърна Макс и докосна Чипоносия по рамото. — Шест и шестнайсет.

Отново бръкна в джоба си.

— Момент — бързо заговори Николас в слушалката. — Тук май нещо…

Той видя, че Чипоносия придърпа Мира към себе си, в дясната му ръка лъсна нещо метално. Ника понечи да извика, но в този миг нещо го убоде в шията.

Улица „Кимринска“ с мръсносивите паралелепипеди на блоковете се олюля, Фандорин плесна с ръце, за да се задържи на хлъзгавата й повърхност, отметна глава и слънцето го удари с прицелния огън на безмилостните си лъчи право в мозъка.

Магистърът замижа и потъна в мрак.

 

 

Съзнанието му се върна изведнъж, без никакви прелюдии. Николас чу отмерено чукане, отвори очи, видя белия таван с пукнатината покрай шева и рязко седна.

От внезапното движение стаята се люшна, той се уплаши, че отново като на улица „Кимринска“ ще се хлъзне по наклонената повърхност и ще падне в черната дупка, но след като се полюля, светът спря на мястото си. Е, чукането остана, то долиташе през отворената врата.

Стаята беше позната, същата, от която Мира бе разговаряла с баща си по телефона.

— Какво е това? — смръщено попита Фандорин за чукането, което отекваше с ехото си в тила му.

— Момичето вилнее — мрачно отговори Макс. — Преди десетина минути се съвзе. Първо викаше, сега просто блъска по вратата. Няма значение, тук има звукоизолация.

Той стоеше до прозореца и гледаше надолу, към улицата. Вторият бе седнал на стола до вратата и почистваше ноктите си с нож.

— Излъгали са ви — констатира Фандорин.

— Със сигурност — потвърди Макс. — Красиво разиграно. На вас по телефона какво ви казаха?

— Кой? Секретарят на Мират Виленович ли? Че представят участниците в търга.

— Аха, представят ги — усмихнат накриво Макс се обърна, но лицето му не можеше да се види — зад него сияеше слънцето. — Баламосвал ви е, това е. Наддаването е продължило една минута. Веднага след съобщаване на стартовата цена от осемдесет милиона Куценко веднага е изтърсил: сто, и е спрял всички останали. Продадено! Затова Жана нареди „шест и шестнайсет“. Което значи и двамата да бъдат върнати на място. Това е, Николай Александрович.

Николас затръска глава:

— Не може да бъде! Това просто не може да бъде! Жана лъже! Вашият работодател е нарушил споразумението!

Макс го гледаше със съчувствие:

— Едва ли. Аз работя с Жана от една година и никога не съм я чувал да говори така. Има си хас, за нея това е страхотен провал. Тя идва насам. Обади ми се вече два пъти. Ужасно е нервна, направо е бясна. Много ми е мъчно за вас. Е, вас сигурно просто ще ви гръмне, но тежко му на детето. Жана знаете ли каква е? Нали, Толя?

Чипоносия, който се казвал Толя, кимна, без да вдига глава. Беше свършил с лявата ръка и се бе захванал е дясната.

Николас се опита да се овладее, но главата му беше като замразена, мислите в нея подскачаха като в кутия с пелмени, току-що извадена от фризера.

— С какво ме успахте?

— Изстрелях ви една ампула ликвозол. Нищо страшно, ей сега мозъкът ви ще се размрази. Само сетивата ви няма да може да се възстановят веднага. Може пък да е за добро — въздъхна Макс. — Искате ли да ви направя още една доза, по-слаба? Докато тя не е пристигнала. Знам ли какво ще й хрумне. Поне да не ви боли толкова. Толя, помниш ли какво прави тя с оня, плешивия?

Чипоносия отново кимна.

— Аз уж съм виждал какво ли не, но тогава направо не можах да заспя.

Бъбривият телохранител потръпна и седна.

Джиесемът в джоба му иззвъня.

— Аз съм — каза той в слушалката. — Всичко е наред… Да, и двамата… Окей — и поясни на Фандорин: — Тя е. Завила е по Дмитровското шосе.

Времето минаваше, неспирно изтичаше между пръстите му. В сравнение с чудовището, което сега летеше на север по Дмитровското шосе, пазещите апартамента убийци се струваха на Николас едва ли не като добри познати. Поне единият от тях, в който жестоката професия още не бе ликвидирала докрай живото, човешкото. Ах, да можеше да си поговори с него насаме, така, че на два метра от тях да не седи този мрачен австралопитек с неговия тънък дълъг нож!

Избор обаче нямаше.

— Вижте какво, Макс — бързо, но все пак мъчейки се да не заваля думите си, започна Фандорин. — Не знам какъв живот сте живели досега и защо се занимавате с това, с което се занимавате. Сигурно защото ви плащат добре. Сигурно ви харесва усещането за риск. Не се съмнявам, че имате сериозни основания да се отнасяте с презрение към човешкия род. Добре. Но нали имате душа. Това не са измислици, тя наистина съществува! И вашата душа ви подсказва какво може да се прави и кое не бива в никакъв случай. Е, вие невинаги я слушате, но всеки път, когато й правите напук, после се чувствате гадно, нали?

По дяволите! Пак тоя джиесем! Колко не навреме!

— Аз съм… Сега — Макс щракна с пръсти към Чипоносия. — Толя, я виж банята има ли изолация или не… Сега, Жана… Да, и двамата се съвзеха.

Чипоносия се върна след по-малко от десет секунди и кимна.

— Има изолация — каза Макс и разговорът приключи.

Той прибра джиесема в джоба си и поясни:

— Чака на светофара, минала е Петровско-Разумовското. Кара като луда!

— Нали разбирате защо се интересува — още по-бързо заговори Николас. — Тя възнамерява да изтезава детето. Дори не за да изтръгне някаква информация. Каква информация може да има това момиченце? Не, вашата началничка просто ще излее върху нея яростта си. Може сега да ви се струва, че това не е нищо повече от неприятен инцидент. Но ще минат месеци, години и това ужасно злодеяние ще тежи на съвестта ви като камък. Вие ще чувате виковете, ще виждате изкривеното от болка лице на абсолютно невинното момиченце. Няма да можете да го забравите!

Телефонът отново иззвъня.

— Аз съм… Сега… Толя, я иди да видиш там има ли контакт.

— Има, видях го — за първи път от сума време отвори уста Чипоносия.

— Има — докладва Макс. — Вие къде сте? Ясно.

Сложи джиесема на масата.

— Вече е завила по „Кимринска“. Ей сега ще дойде. Препуска като вещица на метлата си! Много съжалявам, Николай Александрович. Наистина съжалявам, но…

— Абе не ме съжалявайте мене! — прекъсна го Ника. — Дори момичето. Съжалете себе си! Ако във вас е останало поне късче жива душа, защото после сам ще се тормозите!

— Не, не мога. И стига с вашата пропаганда, че ще ви туря железата и ще ви залепя устата. — Макс се изправи и многозначително раздрънка закачените на колана му белезници. — Ако Жана ми заповяда, аз лично ще ви накълцам на бьоф строганов при всичкото ми добро отношение към вас. Аз не съм някой лигльо, а професионалист, ясно ли ви е? По-добре си помислете за ликвозола, че ще стане късно.

От антрето се чу щракане на ключ. Никога досега Николас не беше чувал нищо по-ужасно от този обикновен, толкова мирен и домашен звук.

— Е, закъсняхте — разпери ръце Макс. — Толя, я го понагледай.

И отиде във вестибюла.

Жана нахлу в стаята със скоростта на състезателен автомобил. Косите на новоизлюпената Медуза стърчаха като черни змийчета, лицето й бе застинало в маска на ярост, а зениците се бяха свили до миниатюрни точки. Насмъркала се е с кокаин — досети се Николас, отстъпвайки към стената.

Беше се приготвил кръвожадната отмъстителка веднага да нападне жертвата си, да го събори, да се вкопчи в гърлото му или да стреля, но Жана дори не го погледна. Спря се и бавно, дори малко вяло изрече:

— Днес е денят на моя позор. Репутацията ми е погубена, ще трябва много дълго да я възстановявам. Но както и да е, вече измислих начин да извлека полза от този разгром. Такова нещо предстои, че легенди ще се разказват. Никоя твар няма да посмее да ме разиграва.

— Казвай какво да правим де — нервно попита Макс.

Тя кимна към вестибюла.

— Там в чантата имам касетофон. Ще работя с момичето в банята и ще записвам. После ще изпратя касетата на Куция. Исках да е на видео, но на аудио е по-добре. Може да се пусне и по телефона, и през централата в офиса, отвсякъде. Тоя мръсник ще ми се стряска от всяка техника. Каквото и да включи, отвсякъде ще чува крясъците на дъщеричката си. И денем, и нощем. Тук или в чужбина. Аз няма да пожаля време и пари. Представяте ли си? — устните й се разтегнаха, но това трудно можеше да бъде наречено усмивка. — Сутрин Куция си включва електрическата самобръсначка и оттам се чува писък: „Таате! Татенце! Аааа!“ Знам как да го направя, въпрос на техника е.

— Вижте какво, сега няма защо да мислите за това! — високо като на глуха или на умопобъркана й каза Фандорин. — Основният ви проблем е Ястиков. Вие сте го подвели, планът ви се е провалил. Той ще иска да си разчисти сметките с вас. Не отнемайте живота на другите, по-добре се погрижете за своя!

Жана се обърна към него с цяло тяло и Николас се залепи за стената.

— А, спецът по разумните съвети! Благодаря за препоръката, обаче аз вече си поговорих с Олежка, няма да има проблеми. Но какво да правя с вас, добродушни ми Николай Александрович? — тя го погледна като готвач, който се чуди как точно да сготви парче месо. — Не, няма да ви гъделичкам с ток по чувствителните места. Имам по-добра идея. Най-напред ще послушате как пищи и крещи вашата Мирочка. А после ще организирам на семейството ви инсценировка по Едгар Алан По. Чели ли сте за дома на Ъшър. Любимата ми литературна творба.

Тя се засмя, доволна от постигнатия ефект. После заповяда делово:

— Съблечете момичето и му сложете белезници на ръцете и на краката. Не му запушвайте устата, нека пее.

— А тоя? — попита Макс и посочи Фандорин.

— Нека тича наоколо и да ръкомаха. Така ще ни е по-интересно да работим. Ако започне да жестикулира прекалено силно, цапардосайте го веднъж-дваж, но не много силно, да не се отцепи. Хайде, момчета, хайде!

— Ей сега.

Макс излезе от стаята и тръгна към вратата, по която упорито и безнадеждно блъскаше Миранда. Другият бодигард се почеса с ножа по веждите, стана от стола, но не продължи напред — явно беше решил, че партньорът му ще се справи и сам.

Фандорин изскочи след Макс и извика само две думи:

— За Бога!

Жана и Чипоносия бяха зад него, но магистърът не ги забелязваше. Погледът му беше прикован към силната, обрасла с червеникави косми ръка, която посягаше към ключалката — милиметър по милиметър, безкрайно дълго. Времето се разтягаше като гумено, секундата все не искаше да свърши.

И изведнъж се оказа, че Николас съществува в друг мащаб на времето, че може да улови тази безкрайна секунда за каучуковата опашка, да я спре и да я върне обратно.

С неистов вик, който самият той не чуваше, Фандорин се устреми напред. Непохватно превит, двуметровият магистър прекоси тесния хол и с неотвратимостта на топка, полетяла към баскетболното табло, удари е глава телохранителя в гръбнака.

Сблъсъкът беше толкова силен, че Макс се лепна по лице във вратата и полузамаян се свлече на пода. Временно загубил разсъдък и цивилизованост, Ника се стовари върху врага си и го сграбчи за гърлото.

Някъде отзад като през параван отекна женски глас:

— Стоп, Толя. Недей. Нека догледаме коридата.

С автоматично, но безупречно точно движение Макс заби пръст в диафрагмата на Фандорин и като се възползва от това, че хватката на изхъркалия магистър се охлаби, се освободи от него. Претърколи се настрани, отхвърли от противника и същевременно го халоса ребром е длан малко под тила така, че Николас падна по очи на пода.

— Браво — каза Жана, но Фандорин вече не чуваше нищо.

Той видя точно пред себе си един крак с черна обувка и свлечен чорап, изръмжа, обърна се и заби зъби в сухожилието (май се казваше ахилесово).

— Ааа! — изрева Макс и приклекна, за да се добере до главата на побеснелия заложник.

Ника изплю кръвта и парче кожа заедно с конците, слепешката вдигна рязко ръка и хвана нещо. Беше яката на риза. Тогава Фандорин се завъртя с дългото си тяло в някаква невъобразима траектория, противоречаща на законите на анатомията и е всички сила дръпна Макс към себе си.

Изгубилият равновесие телохранител глухо удари чело в паркета, а Николас се вкопчи и с другата ръка, но отгоре в яката и започна обезумял да блъска главата на врага си в пода.

Бум! Бум! Бум!

След четвъртия или петия удар Макс омекна и се свлече настрани, но Николас не можа веднага да разбере, че схватката е приключила, затова продължаваше да блъска безчувственото му тяло и все не можеше да спре.

Отчаян вик иззад вратата го накара да се съвземе:

— Гадове! Гадове! Какво му правите?!

— Всичко е наред, Мирочка, всичко е наред — изхриптя Фандорин и с ужас и недоверие погледна какво е сторил — видя един неподвижен човек, изпод чието лице бързо изпълзяваха два езика кръв.

Изправи се, дръпна се от приближаващия към обувката му червен ручей, размаха ръце и видя, че и те са окървавени.

Отзад се чу силно ръкопляскане. Жана го аплодираше.

— Изключително зрелище — каза тя и кой знае защо си свали сакото. — Бикът да смачка тореадора. Чела съм, че на такива героични бикове им издигат паметници. Коридата обаче продължава. За първи път на арената на Северния окръг на столицата излиза жената матадор Жана Богомолова.

Тя вдигна ръка, имитирайки приветствието на матадор. Запокити една по една обувките си с високи токчета. Дръпна ципа на полата си и захвърли и нея. Остана по черен чорапогащник и копринена блуза.

— Хайде, шампионе на кеча — Жана го подкани с жест. — А сега надвийте една слаба жена. Ако успеете, ще пусна и вас, и сирачето. Приемайте, наградата е сериозна.

Пристъпът на безумие, който за малко превърна възпитаника на Кеймбридж, баща на семейство и убеден противник на насилието в див звяр, беше отминал. Николас непохватно протегна ръце не за да се бие, а за да се предпази от удара. А Жана леко сви колене, понаведе глава и стана с половин метър по-ниска от своя визави.

Толя Чипоносия наблюдаваше невижданата сцена, въртейки ножа в ръцете си. По възтъпото му лице не личаха никакви емоции — нито вълнение, нито дори любопитство.

— Чуйте ме — започна Николас и залитна, ударен с крак в рамото.

Хвана се за натъртеното, а бързата като рис противничка вече го удари от другата страна — под коляното.

Фандорин се сгромоляса на пода. Тъкмо се понадигна и последва нов ритник, но този път в челото.

Той удари главата си в шкафчето за обувки и за миг му притъмня пред очите.

Криво-ляво се надигна и опря гръб в окачените на закачалките дрехи.

— Хайде де, хайде — прикани го Жана. — Намушкай ме, биче, както направи с клетия Макс.

Тя протегна ръка, за да хване Николас за пеша на сакото. Той понечи да отметне тясната бърза длан, но само успя да разсече въздуха с ръката си, а в това време пръстите с маникюр здраво се впиха в носа му и дръпнаха надолу, така че магистърът се сгъна надве.

С другата си ръка Жана го дръпна за колана на панталона, откъсна го от пода и го захвърли по корем.

Ударил лактите и коленете си, той се преобърна по гръб, но не успя да стане. Малкото стъпало го затисна към паркета и беше невъзможно да се измъкне изпод тази стоманена пета.

Като котка и мишка — мерна се в главата на загиващия Николас. В ръцете му вече не оставаха сили.

— Бикът е сразен — обяви Жана. — Внимание! Финален удар.

Седна върху гърдите на победения. Надвеси се и му прошепна:

— Сега ще умреш. Първо ще те целуна, а после ще умреш.

Той усети върху гърлото си ледените й пръсти и съвсем отблизо видя две неистово святкащи очи с черни змийски точки в средата.

Изхриптя:

— Предпочитам обратното.

Шегата му, право казано, не беше кой знае каква дори и с оглед на крайната ситуация, но някак страхотно развесели Жана.

Жената вамп нададе гърлен, бълбукащ звук, очите й се разшириха като от радостна почуда, червените устни се отвориха и от тях върху брадичката й потече алена, пенлива течност.

Без да се опитва да си обясни естеството на това загадъчно явление, само възползвайки се от това, че хватката върху гърлото му отслабна, Николас отмести главата си, за да не може кръвта да се излее върху лицето му.

И видя отгоре, над Жана, Чипоносия. Той стоеше смръщил чело и гледаше дясната си ръка.

Държеше все същия нож. Само че острието му от светло бе станало тъмно.

Той въздъхна, наведе се и с едно дръпване изправи Фандорин на крака. Жана се прекатури на пода, ръката й се отметна встрани и блесна със седефените си нокти.

— За Мират Виленович ли работите? — попита убиеца Николас.

Онзи поклати глава, избърса ножа в блузката на мъртвата жена. По бялата коприна останаха две дълги алени ивици.

— Тогава… тогава защо?

Чипоносия се почеса по бръснатия врат и отговори с нежелание:

— Не знам… Сигурно защото съм калпав професионалист. Макс е съвсем друго нещо — надвеси се над поваления си партньор и заопипва пулса на шията му.

— Не разбирам — продължаваше да се чуди Ника. — Значи не сте човек на Мират Виленович?

— Не. Просто съм човек. Отделен човек. Ъхъ, май е жив…

— Наистина ли? — зарадва се Фандорин. — Не съм ли го убил?

— Не. Ще се оправи.

— Коля! — извика през вратата Миранда. — Жив ли си? Коля!

— Да, да — без да бърза отвърна той. — Анатолий, защо го направихте? Мислех, че вие…

Фандорин не се доизказа, защото не можеше да намери подходящите думи, но Чипоносия въпреки това го разбра.

— Мислеше, че съм бездушен дръвник ли? Не, Коля, отдавна те наблюдавам. Ти си много правилен мъж. Онзи път спаси момчето на пътя. И изобщо. Не говориш празни приказки. Прав беше, като каза, че после сам ще се изтерзая. И най-вече, защо й трябваше да тормози момиченцето? Да го утрепе, разбирам, за да не я издаде или за да си отмъсти. Но защо ще го мъчи?

Толя отвори стаята, където беше заключена пленничката, и тутакси получи удар с вратата по носа. В хола стремглаво излетя Мира, хвърли бегъл поглед върху следите от боя и се втурна към Николас.

— Изроди! Диваци! Какво са ти направили! Тук боли ли те? — тя го докосна по бузата и дръпна пръстите си — те бяха червени. — А тук?

— Дребна работа, синини — отговори Ника и се почувства като персонаж от холивудски филм (Are you okay? — I’m fine. И небрежно размазва кръвта по лицето си.)

— Трябва да се разкараме оттук — каза Толя. — Прав си, Ястиков ще ни потърси сметка за провала.

Мира погледна Чипоносия и отмести очите си към Фандорин.

— Той какво, с нас ли е?

Николас кимна.

— Татко ли го е пратил?

— Не. Твоят татко… е купил Иличовския комбинат.

Каза го и се извърна, за да не вижда лицето й. Мира подсмръкна. Плаче ли?

Не, очите й бяха сухи, само дето блестяха по-силно.

— Тогава защо ни помогна? — прошепна тя в ухото на Николас.

— Защото словото е по-ефикасно от юмрука, вече съм ти го казвал.

Тя го хвана за ръката и погледна охлузените кокалчета.

— Явно. — И изведнъж целуна разкървавените му пръсти, след което се разплака.

Толя докосна Фандорин по рамото.

— Край, движение. Макс ще се оправи сам. Скоро ще дойде на себе си. Той е печен, ще се измъкне.

На входа Чипоносия бързо завъртя глава насам-натам и подаде ръка на Николас.

— Хайде, Коля, чао.

— Сега къде отиваш?

— Ще замина за Кавказ. При абхазците или в Махачкала. Там има много работа.

Вдигна яката на якето си, кимна на Мира и като прескочи ниската ограда, пое направо през голите храсти. Вейките се полюшнаха и замряха. От калпавия професионалист на име Толя останаха само няколко следи от грайфери върху снега.

— А ние накъде? — попита Мира, размазвайки сълзите си. — При татко ли? Или другаде?

При татко би било добре, за да му зададем няколко въпроса, помисли си Николас. Но каза друго:

— Още не знам. Най-важното е да се махнем по-далеч от тук.

И бързо поеха по улица „Кимринска“. Мира едва смогваше след широката крачка на учителя си и току се затичваше.

Фандорин час по час се обръщаше назад и се опитваше да спре някоя кола.

Първи спря един пикал.

— Закъде? — попита шофьорът.

— Колкото може по надалеч — промърмори Николас и нервно изгледа изхвърчалия иззад завоя черен джип. Сети се, че по мобилния телефон могат да определят местонахождението му, извади апарата от джоба си и незабелязано го хвърли под колелата.

— За стотачка ще те откарам, ако щеш, до Йерусалим — закачливо предложи шофьорът.

Джипът ги отмина.

— Къде, къде? — вторачи се в шегаджията Ника. — До Йерусалим ли?

— Ами да. До Нови Йерусалим, карам свещи.

А, има предвид Новойерусалимския манастир, досети се Николас. Колко добре. Оттам до Утешителное е съвсем близо.

Макар че по-напред трябваше да помисли дали да тръгне за Утешителное, или не.

Тъкмо по пътя ще си помисля — реши Фандорин.

 

 

Качиха се и потеглиха: веселият шофьор отляво пееше за бащицата командир на батальона и другаря старши сержант, Николас отдясно мислеше за Мират Виленович и Олег Станиславович; Мира в средата хлипаше и подсмърчаше. Така, всеки с мислите си, стигнаха чак до Истра.

Кубето на Воскресенския манастир — издуто, неугледно, не приличащо на никое познато на Николас творение на православната архитектура — засия с позлатата си над полята много преди пикапът да наближи тихото градче. Загледан в странната конструкция, Фандорин за малко се разсея от понеслите го мисли, спомни си непреклонния патриарх Никон, който решил да направи нов Град Господен като допълнение към Третия Рим и дори да го засенчи. И понеже нито патриархът, нито неговите строители никога не са виждали Обетованата земя, те са черпели сведения от европейските картини, на които Йерусалим е бил изобразен като фантастичен хълм със златни кули и готическо-мавритански вид. Как му се казваше на руски, помисли си Николас: да материализираш европейска химера. Но по-добре манастир, отколкото логичен немски рай в една отделно взета нелогична страна.

Разделиха се е шофьора, който тръгна с товарителниците си при някой си отец Ипатий. Останаха до кулата сами.

Дилемата, върху която Фандорин си блъскаше главата през целия път от Москва, така и не бе решена.

Да отидат ли при Куценко, или не? Този човек беше направил своя избор. Който сигурно не му е било лесно да направи, но все пак е бил окончателен и не подлежеше на обжалване. Най-вероятно е станало следното. Той искрено е възнамерявал да изпълни условията на сделката, но като е видял тържествуващата физиономия на врага си, омразата е изгорила любовта в сърцето му и е надвила над нея. Или пък поривът е имал по-малко романтично естество: Мират Виленович просто физически не е могъл да изтърве жадуваната хапка. Като чеховия герой се е вцепенил, когато видял купата с черен хайвер, и е забравил всичко на този свят. Така или иначе, той сам се бе отказал от дъщеря си. Беше приел, че повече не е баща.

Въпросът е дали Мира се е съгласила с това. Момичето постоя малко до мълчаливия магистър и тръгна да се разхожда из двора на манастира. Вдигнала глава, разглеждаше кубетата, приклякаше да прочете изтритите надписи по старите надгробни плочи. Приличаше на най-обикновена посетителка. Която е дошла е класа или с родителите си и се е отделила от тях.

Добре де, Мират Виленович излезе негодник, помисли си Николас. При други обстоятелства би трябвало да презре, да зачеркне от живота си тази жертва на алчността, този скъперник рицар. Но при кого освен при Куценко да търси закрила срещу опасността?

Жана вече я няма, но нали Ястиков е жив. Той сигурно мечтае за възмездие, а Олег Станиславович и без Жана си има предостатъчно главорези. Все някой от тях е сложен да наблюдава жилището на Фандорин. А там живеят една дребна чернокоса жена и двама четиригодишни любители на приказките, които Яс обеща да остави живи само ако операцията мине успешно. А той, както каза сам, е човек, който държи на думата си.

И всички останали съображения станаха несъществени.

Николас бързо тръгна към Мира, като се съсредоточи върху едно: как да я убеди да се върне при баща си. Ако момичето се заинати, Алтън и децата му ще загинат, няма кой да ги защити.

Миранда се беше навела над сива, обрасла с мъх плоча. Погледна Фандорин и той видя, че очите й са сухи, а лицето непроницаемо. Значи вече беше взела решение, със свито сърце разбра той.

— Виж колко смешен надпис — каза тя, движейки пръст по изтритите букви: „На това място е погребан вахмистърът от конната гвардия Дмитрий Алексеевич Карпов, който на седемгодишна възраст донесе на възрадвалите се от успехите му в учението родителски сърца горестни възпоменания с преждевременната си на 16 март 1795 година кончина. Почивай, мили прах, до залеза на дните.“

— Че какво смешно има?

— Как какво — вахмистър на седем години. И каква граматика само — разноглед ставаш.

— По онова време засуканият стил се е смятал за добър тон — обясни Николас, който не знаеше как да подхване разговора.

Мира замислено изрече:

— Красиво е — „до залеза на дните“. Защо ли е умряло това дете? Колко жалко.

Изправи се и продължи да се разхожда, а Николас я последва, усещайки вече със засилващо се отчаяние, че няма да намери думи, които да накарат гордата му възпитаничка да се върне при баща си, който я предаде и я продаде.

В този студен и слънчев ноемврийски ден манастирът беше почти безлюден. Посипаните със сняг дървета, забравените гробове, хлътналите в земята стари стени — всичко това сякаш не се и нуждаеше от хора и много добре си беше без тях.

Може би точно затова Мира свърна от църквата към отдалечената стена, където се намираха къщичките на манастирските служители.

Николас се мъкнеше след нея и с невиждащи очи гледаше градинките и прозорчетата с пъстри завески. Как да намери най-подходящите думи, за да може тя да превъзмогне болката, ужасната травма и въпреки всичко да прости на Мират Виленович? Дали на света изобщо съществуват такива думи?

Беше много тихо, само снегът поскръцваше под краката му и някъде гъгнеше радио.

— Криминална хроника — каза бодър женски глас. — Тази сутрин в автомобил БМВ, паркиран пред сградата на Госкомимущество, бяха намерени два трупа с огнестрелни рани. Двамата мъже са убити с изстрел в устата. От намерените у тях документи става ясно, че това са известният бизнесмен и собственик на аптечна мрежа „Добрият доктор Охболи“ Олег Ястиков и неговият шофьор Леонид Зайцев. Независимо че двойното убийство е станало на оживено място и посред бял ден, свидетели на престъплението няма. Оперативно-следствената група…

— Мира! — извика Фандорин с цяло гърло. — Мира!

И не можа да продължи, олюля се. Облекчението беше толкова абсолютно, толкова физическо, че му притъмня като на водолаз, който прекалено бързо е изплувал на повърхността.

— Какво?! Коля, какво ти става?! — уплашено изписука Мира.

Втурна се към него и го прегърна здраво, за да не падне.

— Лошо ли ти е? Сърцето ли?

— Тя го е убила — с нехристиянски ликуваща усмивка й съобщи Николас. — Жана е убила Ястиков. С изстрел в устата. Това е в нейния стил. Затова, значи, каза: „С Олежка няма да има проблеми“… Аз… тоест, ние няма от какво повече да се страхуваме.

— Добре тогава — след кратка пауза каза тя. — Значи мога да не се връщам там.

Той примигна няколко пъти, защото не можа веднага да схване смисъла на думите й. А когато го схвана, го досрамя, че се беше мъкнал като куче след нея и беше търсил ключ за сърцето й.

— Ха така.

Николас махна една снежинка от косата й, после друга, трета. Не издържа и я целуна там, където в корените светлееше златист нежен пух.

— Отиваме в Москва. Ще живееш у нас.

Каза го и изведнъж си представи картината на своето завръщане. Десет дни се губи кой знае къде, баламосва жена си с някакви ужасни опасности, а после се появява засиял, придружаван от една умопомрачителна нимфетка, и изтърсва от вратата: „Това е Мирочка, тя ще живее у нас.“ Да не говорим за Глен с неговата идиотска бележка… Няма да е лесно.

 

 

На шосето преди завоя за имението Утешителное момичето изведнъж каза на шофьора:

— Ще трябва да се отбием ей там, дето е забранителният знак.

Шофьорът погледна Николас, който само сви рамене. Обърнаха.

— Защо? — шепнешком попита той.

— Да си взема нещата. Неговите парцали и боклуци не ми трябват, но ще си взема куфара. Роберт Ашотич ми го купи със свои пари. Там е и дневникът ми, водя го от единайсетгодишна. И снимката на мама.

Устните й бяха упорито, до побеляване стиснати, но колкото повече наближаваха имението, толкова линията на устата й губеше твърдостта си, а бледнината се прехвърляше от устните върху бузите й.

Пред портата Мира хвана Фандорин за ръката.

— Не, не мога. Коля, иди ти. Много те моля! Там в гардероба, най-долу е куфарчето ми с етикетите. Инга искаше да го хвърли, но аз не й позволих. А дневникът и снимката са скрити в розовата възглавница.

— Да кажа ли, че си тук? — тихо попита Николас.

Тя не отговори.

След две-три минути той стоеше пред стоманената порта и чакаше запитване от уредбата. Не го дочака. Странно.

Тогава натисна звънеца.

Отново никаква реакция.

Всички ли са заминали? Но нали все някой трябва да наглежда къщата?

Най-сетне от металния високоговорител отекна разтреперан женски глас:

— Кой е?

— Клава, вие ли сте? Аз съм Николай Александрович. Къде е охраната?

 

 

— Божичко, сякаш е настъпил краят на света — оплака се Инга Сергеевна, посрещайки Фандорин на прага на гостната. — Ходкевич изчезна, телохранителите също. Някакви хулигани замериха през стената оранжерията с камък. Тук сме само двете е Клава и от всичко ни е страх. Не знаем как работят видеокамерите. Обаждам се на Мират, на Игорьок, те отлетели заедно с Гебхардт за комбината. Джиесемите им не работят, а още не са пристигнали там… — изведнъж тя се сепна и гузно прикри устата си с шепа. — Ох, за Бога, извинявайте! Приказвам ви разни глупости, а вие… Добре, че сте жив! Ами Мирочка? Къде е?

Той се поколеба дали да й каже, че момичето е тук, зад портала.

Госпожа Куценко разбра мълчанието му по свой начин. Въздъхна тъжно и се прекръсти.

— Да, да, Мират каза, че няма да може момичето да бъде спасено… Ужасно. Само не ми разказвайте подробности, моля ви.

— Така ли го каза: „няма да може да бъде спасено“? — неволно трепна Николас.

— Да. Той се държа много мъжки, поне по телефона. Толкова ми е мъчно за него, думи нямам! А трябваше да замине и за комбината. Как да го отложи, Гебхардт няма една излишна минута… Кошмар! След толкова години да намери дъщеря си и веднага да я загуби… Нали ние с него не можем да имаме деца, казвала съм ви…

Изглежда не бе успял да овладее лицето си — домакинята се смути и заговори бързо:

— Е, нещата не опират само до Гебхардт. Дори изобщо не опират до него. Мират си е такъв — когато се чувства зле, търси утеха в работата. Горката Мирочка! Какво хубаво дете беше. Щеше да стане истинска красавица… — Инга изхлипа и внимателно попи сълзата си с кърпичка. — Нали поне не са я мъчили? Не, не, не ми казвайте! Ужасни времена, ужасни… А надуши ли пресата, ще започне една! Но Мират ще издържи на всички, той е железен. — Госпожа Куценко се огледа, макар наоколо да не можеше да има никого, и зашепна: — Сигурно знаете за Яс. Видях го днес по новините. Главата му отметната, цялата му брадичка в кръв. Ужас! Мират ли го е убил? Заради Мирочка ли? Божичко, спомням си ги двамата в пети глас — единият с перчем, другият със смешни очилца… Всички са се побъркали…

Домакинята започна да говори все по-объркано, а зъбите й тракаха — май нещата отиваха към истерия.

Николас я настани на дивана и й наля вода.

Дрънчейки със зъби о чашата, тя мърмореше:

— Да замерят с камък оранжерията… Та там има лилии, ще измръзнат… А защо Павел Лукиянович… Пристигам и заварвам само Клава… Всички са откачили, всички… Какъв е тоя живот… Човек не може да направи една крачка без охраната… Не помня вече кога съм се разхождала по улиците… Да убиват деца… Да изпращат присъди по пощата… Омраза, злоба и безумие…

— Какво?! — възкликна Фандорин. — Какви присъди по пощата? Какво имате предвид?

— А? О, това беше отдавна. Няма значение. Мират каза: не обръщай внимание, аз ще се оправям.

Инга допи водата и се изсекна.

Фандорин извади бележника си и с треперещи пръсти отвори търсената страница.

— Кога стана това? На шести юли ли?

— Точно така! На рождения ми ден, затова аз отварях всички писма. Да, на шести! Картички, поздравления и изведнъж на някакъв картон някакви дивотии: Куценко се осъжда на смърт, защото е мръсник. Нещо такова.

— „Обявен е за гад и измамник, въз основа на което се осъжда на най-строго наказание — смърт.“ Нали?

— Да, точно така! — прекрасните очи на Инга се разшириха от почуда. — Но вие откъде знаете? Какви са тия ваши бележки?

— Значи Мират Виленович е видял присъдата — констатира Фандорин, без да обръща внимание на въпроса й. — И какво направи?

— Нищо. Поръча на Игорьок да провери за какво става дума. След няколко дни го попитах, но той каза, че било глупости, нищо сериозно, някакъв луд.

Николас чак примижа — толкова ослепително, до болка ясно беше озарението. Ах, Мират Виленович, майстор на шахматните комбинации! А вие, господин Фандорин, сте магаре. Дядо ви Ераст Петрович щеше да се срамува от дедуктивните ви способности.

Ами ето го списъка на осъдените. Разгадката от самото начало е скрита в него:

СУХОЦКИ

Президент на „Хипократова клетва“ АД

Осъден — на 9 юни

Връчено на 11 юни

Изпълнено —

 

ЛЕВАНЯН

Генерален директор на „Играем и печелим“ ООД

Осъден на 25 юни

Връчено на 28 юни

Изпълнено —

 

КУЦЕНКО

Директор на „Фея Мелузина“ АД

Осъден на 6 юли

Връчено на 6 юли

Изпълнено —

 

ЗАЛЦМАН

Генерален директор на „Интермедконсултинг“ ЗАД

Осъден (указ.) на 14 август

Връчено на 15 август

Изпълнено на 16 август

 

ШУХОВ

Председател на Борда на директорите на Агенция „Клондайк“

Осъден (кор.) на 22 август

Връчено на 23 август

Изпълнено —

 

ЗЯТКОВ

Председател на ръководството на „Честна банка“

Осъден (указ.) на 10 септември

Връчено на 13 септември

Изпълнено на 19 септември

 

ЯСТИКОВ

Председател на борда на директорите на „ДДО“ АД

Осъден (указ.) на 11 октомври

Връчено на 13 октомври

Изпълнено —

 

ФАНДОРИН

Президент на фирма „Страната на съветите“

Осъден (кор.) на 8 ноември

Връчено —

Изпълнено —

До появата на името на Куценко присъдите не са били изпълнявани, а след 6 юли се появяват тайнствените „указ“, всяко от които води до смъртта на осъдения. С изключение на последния — господин Ястиков. Но неговата история е отделна, няма да изпреварваме събитията.

А тяхната последователност е следната. Клетият, полудял от мъка вдовец най-сетне сънува покойната си жена. От записките в „Епикризата“ (3 юни: „Благодаря ти, Люба! Всичко разбрах, всичко ще направя.“ „Отмъщението е Мое и Аз ще отплатя!“), точно в този ден, или по-скоро тази нощ, Люба се явява на Шибякин и настоява за възмездие. Нищо чудно, като се има предвид, че месец след месец в душата на мъченика се е трупала болка и обида, която търси изход. Най-напред Иван Илич е изпълнил личната си вендета — осъдил е на смърт гада и измамник Сухоцки от „Хипократова клетва“, който е обрал нещастното семейство. Не е имал намерение да изпълнява присъдата си, пък и как би могъл да го стори? Та той не е сапьор, нито снайперист, а най-обикновен чиновник, който е полудял.

Болестта му се задълбочава. Започва да му харесва да си представя, че е радетел за справедливост и борец срещу неправдата. Започва да търси реклами, които му се струват мошенически. Така в списъка на осъдените се озовава генералният директор на лотарията „Играем и печелим“, който между другото и до днес е жив и продължава да мами наивните граждани на Руската федерация.

А трети в списъка става собственикът на „Фея Мелузина“, компания, обещаваща на богатите жени неземна хубост и вечна младост. В дефиницията си за господин Куценко суровият съдия е сгрешил само наполовината: Мират Виленович не беше измамник, но гад — безспорно. И то много предпазлив гад. Няма никакво съмнение, че изпълнителният Игорьок лесно е определил що за човек е подателят на смехотворния вердикт. Точно тогава на шахматиста му хрумва планът за етюда с многото ходове: да използва лудия за свои цели. Чудесно прикритие! В записките на Шибякин датата 13 август е подчертана три пъти и до нея е изписана загадъчната фраза: „Аз не съм сам!“. Кой знае как е баламосал клетия луд. Куценко има най-широки възможности — можел е да организира съответното видение, дори да го инсценира. Когато някой много иска да повярва в нещо, и съвсем малко му е достатъчно. Особено ако не е добре…

„Указ“ означава „укази“ или „указания“, нещо такова. Изобщо, че изборът на „гада и измамника“ е направен от Висшата сила, а не от нейния „кор.“, тоест „кореспондент“. На 13 август Иван Илич получава откровението, че не е сам, а още на другия ден следва първият „указ“.

Фандорин се откъсна от бележките и отново погледна домакинята, която през цялото това време не бе спирала да излива потока на съзнанието си:

— … Почти непрекъснато сама… И никой освен него. Нито приятелки, никой. Преди поне мама. Да имах дете. Тогава да, тогава щеше да е друго. Но какво да се оплаквам. Не се оплаквам. Грехота е човек да се оплаква. Пак добре, че останах жива…

— Залцман, генерален директор на „Интермедконсултинг“. Това име говори ли ви нещо? — прекъсна я Николас.

— Познавали сте Михаил Лвович? Той някога работеше с Мират. Заедно започнаха, заедно разработиха методиката. Но после Залцман се прояви като непочтен човек. Отвори собствена клиника, открадна на Мират разработките. Не всички, разбира се, но достатъчно, за да разгърне успешен бизнес. Самият той като хирург е нищожество, никой. Дилетант в медицината. Тоест беше, защото вече го няма. Заплете се в някакви тъмни афери и накрая го убиха.

В десетката!

— А Зятков от „Честна банка“ познавахте ли?

Инга ядно плесна с ръце:

— Как да не го познавам! Изключителен подлец! Колко пъти е идвал у нас, умилкваше се на Мират, а после дори не ни предупреди, че възнамерява да фалира. Знаете ли колко пари ни изгоряха там? Мират се опита да го вразуми, да го накара да ни върне поне част от тях. Защото той беше прехвърлил милиони в разни офшорки, има вила в Кан, мерцедесът е на името на племенничката му. Къде ти! Но няма значение, намериха се по-корави кредитори от Мират и взривиха Зятков с мерцедеса му.

Нататък е ясно — кимна си Фандорин. Дойде ред на съученика му. Тук не става дума за стара вражда, а за Иличовския комбинат. Куценко е решил да отнеме на Ястиков кокала, който той дълго и грижливо е пазел за себе си. Същевременно Мират Виленович много добре е разбирал, че Яс ще се бие за тази плячка на живот и смърт. Затова е решил да нанесе изпреварващ удар. Само че Олег Станиславович е бил по-предвидлив от Залцман и Зятков — отнесъл се е към нелепата присъда сериозно, пуснал е Жана да души по следите, а по-нататъшното развитие на събитията е известно, защото в тях президентът на „Страната на съветите“ взе лично и доста активно участие…

— Какво ви е? — попита Инга. — Какво само си шепнете?

— Я ми кажете, на Мират Виленович кога му хрумна идеята да купи Иличовския химкомбинат?

— За първи път чух за това преди половин година. Или малко по-малко. Така се запали! Знаете ли, когато той си науми нещо, става просто като булдозер, движи се само направо и помита всичко по пътя си. Но с комбината стана малко по-различно — Инга изхлипа. — През август намерихме Мирочка и Мират стана направо неузнаваем. Поомекна, по-често взе да се прибира. Дори ходи с нея, горката, в телевизията.

И домакинята се разплака горчиво, без вече да се притеснява, че гримът й ще се размаже.

А Николас замръзна на място, осенен от ново озарение, и тихо, много тихо попита:

— А преди това казвал ли ви е, че търси дъщеря си?

— Не. Той понякога е такъв глупчо, че само аз си го знам. Страхувал се е, че ще му се сърдя. За какво? За младежките грехове? Пък и какви грехове са това…

— Искате да кажете, че сте научили за съществуването на Миранда чак през август?

— Да, съвсем в края.

Ах, този Куценко!

Междувременно на Мират Виленович сигурно са му докладвали, че няма да е лесно закриляният от Жана Ястиков да бъде ликвидиран, и той е разработил по-изящен етюд.

Изнамерил е момиченце с ангелски черти, дето да изглежда добре на екрана на телевизора и по страниците на таблоидите. Добросъвестно е разиграл ролята си на щастлив баща. Безпогрешен сюжет, въплътена масмедийна мечта! Малката Пепеляшка, добрата фея, богатите също плачат и всичко, дето се казва, накуп. Няма никакво съмнение, че двамата с Игорьок вече са имали подготвен голям пиарски букет по повод отвличането и убийството на клетото сираче.

Познавайки навиците на своя опонент, Мират Виленович сам му е подготвил постановка, такава, която не може да бъде подмината. А любимата си съпруга за всеки случай е застраховал — намерил си е „гадже“, за да имитира охладняването си към нея.

Не човек, а шахматен компютър.

— Лошо ли ви е? — с уплаха го изгледа Инга. — Много странно изглеждате.

Вие изглеждате странно, госпожо Куценко, помисли си Фандорин. На снимката от училище не сте толкова хубава, но сте доста по-приятна от сега е тази кукленска муцунка.

И в този миг магистърът по история получи трето озарение, най-зловещото от всички.

 

 

Той излезе през портала на имението и прибра в багажника на волгата евтиното куфарче с ярките етикети.

В колата свиреше музика. Мира седеше свита в ъгъла и гледаше Николас с широко отворени очи.

— Какво, просто ви дадоха нещата и край ли? — попита тя със страх.

— Да тръгваме — рече той на шофьора и се извърна, защото не му стигаше кураж да я гледа в лицето. — Там е само Инга. Даде ми ги и дори не ме попита за какво са ми твоите неща. Каза, че на Мират ще му е тежко да ги гледа… Тя си мисли, че са те убили.

„С летящо килимче край дъгата летим, а вий особняци, там нейде пълзите“ — пееше радиото. Добре че беше силно, шофьорът нямаше защо да слуша за какво си говорят.

— А… той? Той къде е?

— Заминал е за химкомбината — поизкашля се и отговори Фандорин.

Настана мълчание. Може би след около пет минути Миранда каза с неестествено спокоен тон, сякаш се опитваше да си изясни условието на задача:

— Значи така. Първо си нямах никого. После се сдобих с татко. После се оказа, че баща ми е гнусен изрод, който е разменил дъщеря си за един шибан химкомбинат.

— „Шибан“ е неприлична дума, по-лоша от псувня — каза Николас, защото още не беше решил трябва ли да казва на момичето истината.

Погледна го внимателно, видя трескаво блестящите му сухи очи и разбра, че трябва.

— Той безспорно е изрод, но все пак не чак дотам, че да размени собствената си дъщеря за контролен пакет акции. Куценко не ти е баща.

— Какъв е тогава? — е все същия безразличен глас попита тя.

— Той е… шахматист, това е. — И като се попремести по-близо до своята възпитаничка, Фандорин й обясни смисъла на разработения от Мират Виленович гамбит с коня, в който на Мира е отредена ролята на жертвена пешка.

Колкото и да е странно, зловещият разказ подейства на пешката по оживителен начин. Помъртвялото лице на момичето отначало стана нормално на цвят, после поруменя, а накрая пламна в ярки петна. Веждите се свъсиха, ясното чело се намръщи, а очите загледаха без капка тъга.

— Значи така ще постъпва с мен! Леле, какъв гад! — възкликна тя и стисна юмруци.

— И измамник — накриво се усмихна Фандорин. — Само че знаеш ли, той с теб не е постъпил по най-лошия начин. Известна ли ти е историята как е спечелил любовта на Инга?

— Да, тя ми я разказа. Една вечер бяхме двете, тя се понапи и ми я разправи. Обясни ми какво нещо е голямата любов.

Николас потръпна:

— Според мен прекалено голяма. Сигурен съм, че това също е било шахматна партия. Ход с дамата. Не му е стигнало… да влезе в отношения е нея. Изглежда, че тя наистина е била мечтата на живота му, но той е искал да притежава не само тялото, но и душата й. Много е трудно, почти невъзможно е да накараш някого да те обикне. Но Куценко е вълшебник и го е постигнал. Е, отначало дамата е трябвало малко да бъде обезобразена, но после той го е оправил, нали има златни ръце. А че й е отстранил яйчниците, то е било само за да може тя да обича единствено него, да не се разсейва с деца. Разбира се, няма доказателства, но аз съм сигурен, че цялата история със смъртоносната болест е измислица. Сам в собствената си клиника е направил изследванията, сам я е оперирал. Истински световен шампион по шахмат!

Момичето го слушаше със зяпнала уста. После я затвори и потупа таксиджията по рамото.

— Връщаме се! Завийте обратно!

Онзи спря и се обърна с раздразнение:

— Ало! Вие добре ли сте? Нали се разбрахме за три стотачки до центъра. А какво става — тук обърни, там чакай половин час, после пак обърни. Не става така тая работа.

— Сто долара — каза Мира. — И край, стига разправии. Върти волана!

Шофьорът веднага спря да се разправя. Потегли и от място зави през двойната непрекъснато линия — изпод колелата му само се разхвърчаха камъчета.

— Какво си намислила? — стресна се Николас. — Искаш да се върнеш в Утешителное ли? Но защо?

— Че защо трябва да напускам дома си? — тихо рече тя и присви очи. — Аз съм законна дъщеря на Мират Виленович Куценко, имам нов паспорт. За мен и татко знае цяла Русия.

— Ти… Искаш да му отмъстиш?

— За измамниците и гадовете никаква прошка — отсече Миранда. — Какво е искал да направи с мен тоя мръсник? И сигурно щеше да го направи, ако не беше ти! Ами с Инга? Накълцал е лицето й, изтърбушил я е, освен това й е промил мозъка и я е превърнал в болонка! Такова нещо не бива да му се размине!

Фандорин я хвана заръката:

— Искаш да го разкажеш на Инга? Да не си посмяла! Пък и тя няма да ти повярва!

— Разбира се, че няма да ми повярва. Отначало. Но после ще си спомни как е станало всичко и ще се замисли. Ще го гледа и ще се чуди: вярно ли е, или не е вярно? — Миранда се усмихна мечтателно. — Той само нея ли обича на този свят? Пада му се тогава. Нали сам си ме учил, помниш ли? Когато спорехме за Джак Изкормвана. Със злото трябва да се борим и не бива да му прощаваме.

Той развълнуван заклати глава, страхувайки се, че сега няма да може да намери най-подходящите думи.

— Виж какво… Нали си вече голяма, умна си, трябва да разбереш! На човек само му се струва, че се бори със злото, което е отвън. В действителност той се бори със злото вътре в себе си, като надвива собственото си малодушие, корист и егоизъм! Победата над злото е победа над лошото в самите нас. Ето защо, когато злото бива побеждавано по нечестен, недостоен начин, това не е никаква победа, а поражение. Защото злото отвън се прехвърля вътре в теб и излиза така, че то е победило, а ти си загубил! По дяволите, колко заплетено говоря! Разбираш ли ме?

Мира не отговори веднага. Погледна го изпод вежди.

— Добре. Няма да й го кажа днес…

Беше ясно, че повече нищо няма да постигне от нея. Фандорин се облегна назад и затвори очи. Колко тежък, безкраен ден, помисли си той и се почувства остарял с десет години…