Борис Акунин
Вале пика (4) (Специални поръчения — 1)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пиковый валет (сборник „Особые поручения“), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Вале пика. Специални поръчения — 1

Превод: Татяна Балова

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954-9745-62-7

История

  1. — Добавяне

Пито-платено

Това, което не можеше да понася, бяха загадките и неяснотите. Всяко събитие, дори цъфнала на носа пъпка, си има предистория и причина. Нищо на този свят не се случва просто ей така, ни в клин, ни в ръкав.

А сега не щеш ли — сил ву пле — чудесно разработена, прекрасна, какво да скромничим — гениална операция се провали, и то без никакви явни причини!

Вратата на кабинета изскърца гадно, открехна се и в пролуката се подаде муцунката на Мими. Момус смъкна от крака си кожената обувка и свирепо я запокити по златистия бретон — остави ме на мира, трябва да помисля, — но вратата бързо се хлопна. Той с ярост разчорли косата си (хартиените масурчета се разхвърчаха на всички страни), стисна в зъбите си цигарето и взе да скърца с медното перо по листа.

Счетоводството не показваше нищо добро.

По груба сметка печалбата от лотарията в края на първия ден беше 7–8 хиляди, но касата е арестувана, значи си е чиста загуба.

След като заработеше и набереше скорост за една седмица, лотарията трябваше да донесе поне шейсетина хиляди. Не биваше да продължават повече, че току-виж някой нетърпелив притежател на вила в Париж отишъл да се порадва на късмета си и видял, че под кюлотите в цвят „пламтящо сърце“, сиреч под плащаницата, има нещо съвсем различно от това, което си е мислел. Но една седмица със сигурност можеха да посъбират медец. И така, изтърваната печалба е шейсет хиляди минимум миниморум[1].

Ами безвъзвратните загуби за подготовката? Е, не е кой знае какво: наемът за мецанина, отпечатването на билетите, дегизирането. Но в случая става дума за принципи — Момус бе на минус!

А и хванаха „фигуранта“. Всъщност той нищичко не знае, но не си е работа. Пък и жалко за стария глупак, впиянчен третокласен артист от Малий театър. За някакви си трийсетина рубли аванс сега има да храни бълхите в кауша.

Най-жалко обаче за идеята. Моменталната лотария си беше чудно хубаво хрумване! Кое им куца на баналните мошеничества, наричани лотарии? Клиентът отначало плаща, после трябва да чака тегленето. Което, забележете, няма да го види. Защо трябва да вярва, че всичко е честно и почтено? Пък и колцина са тия, дето са готови да чакат? Хората, както знаем, са нетърпеливи.

Докато в случая със собствените си ръце вадиш красивия новичък билет за рая. Ангелчето те зове, съблазнява те: сиреч, не се съмнявай, Глупако Будалов. Какво може да се крие под тази примамлива картинка освен истинско удоволствие? Нямал си късмет? Добре де, опитай пак.

Пък и подробностите са важни. Да не е просто благотворителна лотария, ами да е европейска, евангелистка. Православните не признават друговерците, но когато става дума за пари, им имат повече доверие, отколкото на своите — това всеки го знае. И да се провежда не къде да е, ами в Попечителския съвет по грижа за сираците. Рекламата да е в полицейския вестник. Първо, московчани го харесват и го четат с удоволствие, и второ, кой би заподозрял в този случай нечиста игра? Освен това на вратата има стражар.

Момус махна книжното масурче от косата си и опъна кичура от челото към очите си — червеникавото почти се бе отмило. Жалко, че по краищата косата му се е обезцветила и цъфти от честото боядисване. Но какво да се прави — занаят.

Вратата отново скръцна и Мими каза набързо:

— Котик, не ме замеряй. Донесоха каквото беше заповядал.

Момус се сепна.

— Кой? Слюнков ли?

— Не знам, онзи гадният с преметнатата коса. Дето на Коледа го обра на карти.

— Извикай го!

Първото, което правеше Момус, когато се готвеше да завладее нова територия, бе да се заобиколи с полезни хорица. То е като лова. Пристигнеш ли в богата местност, огледай се, изследвай пътечките, намери си удобни кътчета, изучи навиците на животното. Та и в Москва Момус си имаше свои информатори на различни ключови места. Примерно Слюнков. Не е на кой знае каква служба, деловодител в секретното отделение на губернската канцелария, но колко е полезен. И в историята с англичанина свърши работа, сега също е добре дошъл. Нямаше нищо по-лесно за Момус от това да вербува деловодителя: Слюнков загуби на карти три и половина хиляди и сега ще се скъса, за да си опрости дълга.

Влезе — зализан, дюстабанлия, с папка под мишница. Заговори почти шепнешком, като се озърташе към вратата:

— Антоан Бонифатиевич (той познаваше Момус като френски поданик), в Господа Исуса Христа ви заклевам, тая работа може да свърши с каторга. Хайде бързичко, да не загазя. Треперят ми мартинките!

Момус мълчаливо посочи папката: сиреч, сложи я на масата, и също мълчаливо махна с ръка — чакай отвън.

Върху папката имаше следният надпис:

Чиновник за специални поръчения

ЕРАСТ ПЕТРОВИЧ ФАНДОРИН

Горе вляво — печат:

Управление на московския генерал-губернатор.

Секретно деловодство

И дописано на ръка: „Строго секретно“.

От вътрешната страна на корицата залепен списък на документите:

Служебно досие

Поверителна характеристика

Сведения от личен характер

Я да видим какъв е тоя Фандорин, дето ни се мотае в краката.

След половин час със секретната папка и опростен дълг от петстотин рубли деловодителят си отиде на пръсти. Е, на тоя юда за подобна услуга можеше да му опрости целия дълг, но защо да го изпускаме.

Момус замислено обиколи кабинета, разсеяно размахвайки пискюла на халата си. Така значи. Разкривал заговори, бил майстор на тайните разследвания? Ордените и медалите му като на бутилка шампанско. Кавалер на Ордена на хризантемите — не е шега работа. Отличил се и в Турция, и в Япония, със специални поръчения ходил и в Европа. М-да, сериозен господин.

Какво пишеше в характеристиката му? „Изключително способен за провеждане на деликатни и тайни разследвания, особено изискващите дедуктивен подход.“ Хм. Интересно как господин надворният съветник успя да раздедуктира лотарията още първия ден. Добре, японска хрътко, тепърва ще видим кой на кого ще застъпи опашката — закани се Момус на невидимия си опонент.

Не биваше обаче да се ограничава само с официалните документи, па макар и стократно секретни. Сведенията за господин Фандорин трябваше да бъдат допълнени и „опреснени“.

 

 

За „опресняването“ на сведенията отидоха още три дни.

През това време Момус предприе следните действия. Превърна се в лакей, който си търси работа, сприятели се с Прокоп Кузмич — портиера в имението, където се намираше къщата на Фандорин. Пиха водка, замезиха с мариновани гъби и си побъбриха за това-онова.

Отиде в театъра на Корш, понаблюдава ложата, където седяха чиновникът за специални поръчения и дамата на сърцето му, избягалата съпруга на петербургския камерхер[2] Опраксин. Не гледаше сцената, където като по поръчка се играеше комедията на господин Николаев „Специално поръчение“, а изключително надворния съветник и неговата изгора. Бинокълът „Цайс“ свърши много добра работа, наглед беше театрален, но с двайсетократно увеличение. Графинята, разбира се, беше красавица, но не Момусов тип. Той много добре знаеше какво представляват подобни жени и предпочиташе да се радва на хубостта им от разстояние.

Мими също даде своя принос. Направи се на шивачка, запозна се с прислужничката на графинята Наташа и й продаде нова копринена рокля на много изгодна цена. По този случай пиха кафе със сладки, побъбриха си по женски въпроси и обмениха клюки.

Към края на третия ден планът на ответния удар бе готов. Фин, изящен, точно както трябва.

 

 

Операцията бе насрочена за събота, 15 февруари.

Бойните действия се разгърнаха според разработената диспозиция. В единайсет без четвърт преди обед, когато се отвориха щорите в къщата на „Малая Никитская“, пощальонът донесе спешна телеграма за графиня Опраксина.

Момус седеше в каретата, малко встрани от имението и си поглеждаше часовника. Зад прозорците на къщата настъпи някакво раздвижване и май дори се чуха женски викове.

Тринайсет минути след донасянето на депешата от къщата излязоха самият господин Фандорин и графинята. След тях ситнеше забрадена румена булка — гореспоменатата прислужничка Наташа. Мадам Опраксина явно не беше на себе си, надворният съветник й говореше нещо — личеше, че се опитва да я успокои, но графинята определено не желаеше да се успокои. Е, човек можеше да влезе в положението на нейно сиятелство. Донесената телеграма гласеше: „Ади, пристигам в Москва с влака в единайсет и право при Вас. Така повече не може да продължава. Или ще тръгнете с мен, или аз ще се застрелям пред очите Ви. Ваш обезумял Тони.“

Според получените от прислужничката сведения Ариадна Аркадиевна наричаше своя макар и изоставен, но законен съпруг, тайния съветник и камерхер граф Антон Аполонович Опраксин точно така. Естествено, мосю Фандорин ще се опита да спаси дамата от неприятната сцена. При евакуацията той, разбира се, ще я придружи, понеже Ариадна Аркадиевна е слабонервна и ще се наложи доста да я успокоява.

Когато впечатляващата шейна на Фандорин, застлана с кожа от американска мечка, свърна зад ъгъла, Момус спокойно допуши цигарата си, провери в огледалцето добре ли е маскиран и точно в единайсет и двайсет изскочи от каретата. Беше сложил камерхерски мундир с лента, звездата и шпагата, на главата с триъгълна шапка с пера. Странни одеяния за човек, който току-що е слязъл от влака, разбира се, но слугата азиатец би трябвало да се впечатли. Най-важното бе бързината и натискът. Да не му позволи да се окопити.

Момус решително влезе през портата, почти тичешком прекоси двора и силно заудря по вратата на къщата, макар много добре да виждаше, че има звънец.

Отвори му камериерът на Фандорин. Японски поданик на име Маса, всецяло предан на господаря си. Тези сведения, а също проучената предния ден книга на господин Гошкевич[3] за японските нрави и обичаи помогнаха на Момус да определи поведението си.

— Аа, мосю Фандорин! — кресна Момус на ниския азиатец с дръпнатите очи и го загледа кръвожадно. — Съблазнител на чужди жени! Къде е тя? Къде е моята обожаема Ади? Какво сте й сторили?

Ако вярваме на господин Гошкевич (а защо да не вярваме на уважаемия учен?), за японеца няма нищо по-ужасно от срамната ситуация и публичния скандал. Пък и те, жълтоликите синове на микадо, имат много силно развито чувство за отговорност пред своя сюзерен, а за този кръглолик надворният съветник си е сюзерен.

Камериерът наистина се паникьоса. Взе да се кланя и да мрънка:

— Избинече, избинече. Аз винована. Вася дзена откраднар, давам не мозе.

Момус не разбра какво плещи азиатецът и какъв е този Вася, но му беше ясно, че като истински японски васал камериерът е готов да поеме вината на господаря. Хубава Маса, ама не е наса.

— Убиваче мене, аз винована — продължаваше да се кланя верният слуга и да отстъпва навътре, примамвайки страшния гост.

Аха, не иска съседите да чуят — досети се Момус. Е, това напълно отговаряше на собствените му планове.

Когато влезе във вестибюла, той се направи, че се е усетил и че е разбрал заблудата си:

— Но вие не сте Фандорин! Къде е той? И къде е тя, моята ненагледна хубавица?

Заднишком, без да спира да се кланя, японецът стигна до вратата на гостната. Като схвана, че няма да успее да се направи на господаря си, той се изправи, скръсти ръце на гърдите си и заяви:

— Господар няма. Замина. Зафинаги.

— Лъжеш, негоднико — изстена Момус и като се втурна напред, блъсна Фандориновия васал.

В гостната свит уплашено седеше някакъв клепоух пъпчив слабушко в износен сюртук. Момус не се изненада от присъствието му. Казва се Анисий Тюлпанов, дребен служител от Жандармерийското управление. Мъкне се тук всяка сутрин, пък и на лотарията беше.

— Аа — хищнически проточи Момус. — Тук сте значи, господин развратнико.

Клепоухият скочи, преглътна трескаво и занарежда:

— Ваше сият… Ваше превъзходителство… Аз всъщност…

Аха, досети се Момус, значи младежът е осведомен за подробностите от личния живот на своя началник, веднага разбра кой е пристигнал.

— С какво, с какво я примамихте? — простена Момус. — Боже, Ади!!! — с цяло гърло закрещя той и се озърна наоколо. — С какво те прелъсти този изрод?

От това „изрод“ слабушкото пламна и се наежи, така че тактиката трябваше да бъде спешно сменена.

— Нима си се подвела по този порочен поглед и тези сладострастни устни! — изрева Момус, обръщайки се към невидимата Ади. — Та тоя похотлив сатир, тоя „кавалер на хризантемите“ се нуждае само от твоето тяло, а на мен ми е свидна душата ти! Къде си?

Слабушкото се изпъчи.

— Господине, ваше превъзходителство. Чиста случайност е, че съм запознат с известни деликатни подробности от тази история. Аз изобщо не съм Ераст Петрович Фандорин, за когото, изглежда, ме вземате. Негово високоблагородие го няма. Ариадна Аркадиевна също. Така че безсмислено е…

— Как да ги няма?! — тихо го прекъсна Момус и останал без сили, рухна върху стола. — Къде е тя, моята писанка?

Отговор не последва и той извика:

— Не, не вярвам! Със сигурност знам, че тя е тук!

Като вихър обиколи къщата, разтваряйки врата след врата. Междувременно си помисли: приятно жилище и обзаведено с вкус. В стаята с тоалетката, цялата отрупана с бурканчета и кристални флакони, замръзна на място.

Изхлипа:

— Боже, тази кутийка е нейна. И ветрилото е нейното — после скри лицето си в шепи: — Аз пък все се надявах, все вярвах, че греша…

Следващият трик бе посветен на японеца, който сумтеше зад него. Това трябваше да му хареса.

Момус измъкна малка шпага от ножницата и с изкривено лице изсъска:

— Не, по-добре да избера смъртта. Не мога да понеса този позор.

Пъпчивият Тюлпанов ахна от ужас, затова пък камериерът погледна опозорения съпруг с нескрито уважение.

— Самоубийството е тежък грях — обади се жалкият агент, който много развълнуван притискаше ръце към гърдите си. — Ще погубите душата си и ще обречете Ариадна Аркадиевна на вечни мъки. Та тук става дума за любов, ваше превъзходителство, какво да се прави. Трябва да й простите. Като добър християнин.

— Да й простя ли? — смути се нещастният камерхер. — Като християнин?

— Да! — разпалено възкликна младокът. — Знам, че не е лесно, но после все едно камък ще ви падне от сърцето, ще видите!

Момус с покруса избърса просълзените си очи.

— Наистина да простя и да забравя всичко… Нека ми се смеят, нека ме презират. Браковете се сключват на небето. Ще си я взема, милата ми душичка. Ще я спася! — той молитвено вдигна очи към тавана и по бузите му рукнаха качествени едри сълзи — Момус притежаваше и този чуден дар.

Камериерът изведнъж се съвзе:

— Да, да, вземес, вземес у дома, зафинаги у дома — закима той. — Много курасиво, много брагородно. Засю харакири, недей харакири, не по фрисчиански!

Момус стоеше със затворени очи и мъченически свъсени вежди. Другите двама със стаен дъх чакаха да видят кое чувство ще надделее: накърненото самолюбие или благородството.

Надделя благородството. Момус решително тръсна глава и заяви:

— Добре, така да бъде. Опази ме Бог от смъртен грях. — После прибра шпагата в ножницата и широко се прекръсти: — Благодаря ти, добри човече, че не позволи на християнската душа да загине.

Подаде на слабушкото ръка, която онзи стисна и задържа със сълзи на очи.

Японецът нервно попита:

— Откара господза у дома? Сафсем у дома?

— Да, да, приятелю — с благородна тъга кимна Момус. — Аз съм с карета. Отнеси нещата й, дрехите, без… без… безполезните дрънкулки. — Гласът му трепна, раменете се разтресоха.

Камериерът с готовност, сякаш опасявайки се скръбният съпруг да не се разколебае, се втурна да пълни сандъците и куфарите. Пъпчивият с пухтене мъкнеше багажа навън. Момус отново обиколи стаите, порадва се на японските гравюри. Между тях имаше и много интересни, с непристойни елементи. Една-две от по-пикантните той мушна в пазвата си — да повесели Мими. От бюрото в кабинета на домакина взе нефритовата броеница — за спомен. На нейно място остави нещо също за спомен.

Цялото товарене не продължи и десет минути.

Двамата — камериерът и агентът — изпратиха „графа“ до каретата и дори му помогнаха да се качи. Тя доста приклекна от тежестта на Адиния багаж.

— Тръгвай — меланхолично кимна Момус на кочияша и напусна бойното поле.

Държеше кутията със скъпоценностите на графинята и нежно оглеждаше лъскавите бижута. Между другото плячката си я биваше. Приятното по най-сполучлив начин се бе съчетало с полезното. Само сапфирената диадема, същата, която забеляза още в театъра, сигурно струваше трийсетина хиляди. Или да я подари на Мими? Много щеше да отива на сините й очи.

Докато минаваше по „Тверской“, насреща му профуча позната шейна. Надзорният съветник беше сам, с разкопчан кожух, с бледо и решително лице. Отива да се разбере със страшния съпруг. Похвално. Много е доблестен. Само че, драги, ще трябва да се разбереш с мадам Ади, и според сведенията и личните впечатления на Момус, обяснението няма да мине много гладко. Ади ще превърне живота ти в ад, не особено сполучливо изкаламбурства Момус, но все пак се разсмя, доволен от остроумието си. Да се научи господин Фандорин друг път да не му пакости. Пито-платено.

Бележки

[1] Най-малкото, поне (лат.). — Б.ред.

[2] Камерхер — придворен чиновник. — Б.пр.

[3] Йосиф Антонович Гошкевич (1814–1874) — първи руски дипломатически представител в Япония (1858–1865), автор на книги за Япония и Китай. — Б.пр.