Борис Акунин
Диамантената колесница (18)

Галопът на бялото конче

Но тая история не убеди Фандорин.

— Свикнал съм д-да вярвам на фактите. А те свидетелстват, че шиноби не са изчезнали. Някой от вашите затлъстели безделници все пак е опазил през столетията тайната на тоя страшен занаят.

— Не е възможно — поклати гласа Асагава. — Когато са станали дворцова стража, шиноби са получили самурайско звание, а следователно са поели задължението да живеят според законите на Бушидо, кодекса на рицарската чест. Те не са „затъпели“, те просто са се отказали от подлия арсенал на своите предци — вероломството, измамата, убийството в гръб. Нито един васал на шогуна не би пазил и не би предавал на децата си толкова позорни навици. Най-почтително ви съветвам да изоставите тая версия, господин вицеконсул.

— Ами ако не е потомък на средновековните нинджи? — възкликна докторът. — Ако е самоук? Все пак са се запазили трактати с подробни описания на похватите на нинджите, инструментите им, тайните им отвари! Аз самият съм чел „Повест за тайните на невидимите“, написана през седемнайсети век от някой си Кийонобу от прочут род на шиноби. Пак оттогава датира и двайсет и два томният труд „Десет хиляди реки се стичат в морето“, съставен от Фуджибаяши Самуджи-Ясутаке, издънка на друга почитаема фамилия нинджи. Можем да предположим, че съществуват още подобни ръкописи, неизвестни на широката публика. Който разполага с такива инструкции, спокойно може да възроди забравеното изкуство!

Инспекторът не отговори, но на лицето му беше изписано, че не вярва в подобна вероятност. Впрочем титулярният съветник остана с впечатление, че Асагава изобщо слабо се интересува от разговорите за шиноби. Или това беше прословутата японска сдържаност?

— И така — обобщи предварителните резултати Ераст Петрович и погледна внимателно инспектора. — Засега не разполагаме с много данни. Знаем как изглежда убиецът на капитан Благолепов. Това първо. Но ако тоя човек владее уменията на шиноби, той със сигурност може да променя своята външност. Разполагаме с два идентични отпечатъка от пръсти. Това второ. Но не е известно дали можем да вярваме в тоя начин за идентификация. Остава третото: съдържателят на „Ракуен“. Асагава-сан, има ли резултати от проследяването?

— Да — отвърна невъзмутимо японецът. — И ако сте приключили с вашата версия, мога с ваше позволение да докладвам за резултатите от нашите действия.

— Ако обичате.

— Миналата нощ в два часа и шестнайсет минути Семуши е напуснал „Ракуен“ през тайна врата, открита предварително от моите агенти. Взел е сериозни предпазни мерки при движението си по улицата, но нашите хора са опитни и Гърбавия не е усетил следенето. Отишъл е до годауна на компания „Сакурая“ в квартала Фукушима.

— К-какво е това годаун?

— Склад, магазия — обясни нетърпеливо Локстън. — Казвайте, казвайте! Какво е правил в тоя годаун? Колко време е бил там?

Асагава спокойно извади от джоба си малък свитък хартия, целия в заврънкулки, и прекара пръст по вертикалните редове.

— Семуши останал в годауна в продължение на четиринайсет минути. С какво се е занимавал там, агентите не знаят. Когато излязъл, единият от моите хора го последвал, другият останал на място.

— Правилно — кимна Фандорин и се смути — инспекторът явно си знаеше работата и не се нуждаеше от одобрението: на вицеконсула.

— Седем минути по-късно — продължи Асагава със същия равен глас — от годауна излезли трима мъже. Не е установено дали са сацумци, тъй като мъжете не разговаряли помежду си, но единият от тях притискал лявата си ръка към хълбока. Агентът не е напълно сигурен, но му се е сторило, че ръката е обезобразена.

— Сухоръкият! — ахна сержантът. — Ама защо си траете, Гоу?

— Казвам се Гоемон — поправи го японецът, който със сигурност се отнасяше към името си с по-голямо уважение от Фандорин. Той остави въпроса без отговор. — Агентът проникнал в годауна и провел обиск, стараейки се да не оставя следи. Открил е три прекрасно изработени катани. Едната от катаните имала странна ръкохватка, била е облепена с шлифовъчна хартия…

Сега вече и тримата слушатели заговориха едновременно.

— Това са те! Те са! — плесна с ръце Туигс.

— По дяволите! — захвърли пурата си Локстън. — Гръм да те удари дано с японските ти потайности!

Фандорин изказа същата мисъл, само че по-артикулирано:

— И ни го казвате чак сега? След като половин час си губихме времето със събития отпреди три века?

— Вие сте началник, аз съм подчинен — отговори хладнокръвно Асагава. — Ние, японците, сме свикнали на дисциплина и субординация. Първо говори старшият, след него го подчинените.

— Обърнахте ли внимание, Ръсти, с какъв тон го каза? — хвърли поглед към Фандорин сержантът. — Ето затова не ги обичам. Наглед са учтиви донемайкъде, а всъщност само гледат как да те изкарат глупак.

Без да отмества погледа си от титулярния съветник, японецът отрони:

— Не е необходимо да се обичаме, за да вършим работа заедно.

Ераст Петрович също като Локстън не обичаше „да го изкарват глупак“, затова каза много сухо:

— Предполагам, инспекторе, че нямате повече факти за съобщаване?

— Не, факти нямам. Имам предположения. Ако те представляват ценност за вас, с ваше позволение бих…

— Ама говорете де, д-дявол да ви вземе! Не го усуквайте! — избухна най-сетне и Фандорин и тутакси съжали за държането си.

Устните на непоносимия японец трепнаха в едва забележима усмивка, която казваше: знаех си, че и ти си същата стока, само се преструваш на възпитан човек.

— Говоря. Не усуквам — последва учтиво кимване. — Трите неизвестни лица са излезли от годауна без оръжие. Това според скромното ми мнение означава две неща. Първо, те възнамеряват да се върнат там. Второ, отнякъде им е станало известно, че министър Окубо вече има сериозна охрана, и са се отказали от своя план. Или са решили да изчакат. Раздразнителността на господин министъра и нежеланието му да търпи телохранители са добре известни.

— Вярвам, че сте поставили годауна под наблюдение?

— Изключително строго и внимателно. Изпратиха ми на помощ от Токио най-добрите специалисти. Щом сацумците се появят, ще бъда незабавно уведомен и ще можем да извършим ареста. Разбира се, ако последва нареждане от господин вицеконсула.

Последното изречение бе изречено с такава учтивост, че Фандорин стисна зъби — толкова му заприлича на подигравка.

— Б-благодаря ви. Но очевидно вече сте взели решение без мен.

— Решението взехме. Но би било неучтиво да извършим ареста без вас. Разбира се, без вас също, господин сержант — нов подигравателно-вежлив поклон.

— Да бе — свирепо се озъби сержантът. — Само това липсва, туземната полиция да си развява коня на границата на Сетълмента. Едно ще ви кажа, момчета. Целият ви план е лайняна работа. Трябва спешно да се изстреляме към годауна, да завардим там и да ги заковем тия келеши, щом цъфнат. Докато са безоръжни и не са докопали сабите си.

— С цялото ми уважение към вашите възгледи, мистър Локстън, тия хора не можем да ги заковем, докато са невъоръжени и не са докопали сабите си.

— И откъде-накъде?

— Оттам, че Япония не е Америка. При нас се изискват доказателства за престъплението. Не разполагаме с никакви улики срещу сацумците. Трябва да ги арестуваме с оръжие в ръце.

— Асагава-сан е прав — принуди се да признае Фандорин.

— Ръсти, вие сте нов тук, нищо не разбирате! Тия тримата, ако са наистина опитни хитокири, главорези демек — та те ще разпарчосат сума народ на ситна дреб!

— Или, което е още по-сигурно, ще се самоубият и разследването ще опре в задънена улица — вметна докторът. — Не, инспекторе, вашият план категорично не е добър.

Асагава ги остави да изпуснат парата, после рече:

— Няма да се случи нито едното, нито другото. Ако господата не възразяват да се преместим в моя участък, бих могъл да ви покажа как възнамеряваме да проведем операцията. Пък и участъкът е само на пет минути пеша от квартал Фукушима.

 

 

Кейсацу-шо, японският полицейски участък, хич не приличаше на кантората на сержант Локстън. Бастионът на правото и реда в Сетълмента правеше солидно впечатление: масивна врата с медна табела, тухлени стени, железен покрив, стоманени решетки по прозорците на килиите — с една дума, бастион. Докато ведомството на Асагава се разполагаше в схлупена дъсчена къщичка с керемиден покрив и приличаше на голяма плевня или обор. Е, пред входа дежуреше часовой със спретната униформа и лъснати ботушки, но тоя японски стражар бе толкова миниатюрен на ръст, пък и с очилца, че Локстън само изсумтя, докато минаваше покрай него.

Вътре нещата изглеждаха още по-странно.

В общинската полиция служителите се движеха по коридора тежко, едва ли не сънливо, докато тук всички търчаха като хлебарки, поривисто се кланяха един на друг при среща, отсечено се здрависваха с началника. Непрестанно се отваряха и затваряха врати. Ераст Петрович надзърна в една стаичка и видя ред писалища, на всяко — по един дребничък чиновник, и всички бързо-бързо редят на хартия черни знаци с четчици.

— Това е отделът за регистрации — поясни Асагава. — Смята се за най-важната част от полицейската работа. Когато властта знае кой къде живее и с какво се занимава, престъпленията намаляват.

От другия край на коридора се носеше звънко тракане, сякаш тълпи от палави дечурлига в самозабрава удряха с пръчки по дъски. Ераст Петрович приближи и благодарение на високия си ръст надникна през прозорчето, разположено над вратата.

Двайсетина души с черни ватени дрехи и с телени маски на лицата се млатеха на поразия с бамбукови сопи.

— Упражняват фехтовка. Задължителна е за всички. Но ние не сме за тук, а за стрелбището.

Инспекторът свърна и изведе гостите в дворче, което изненада Фандорин със своята чистота и подреденост. Особено му хареса миниатюрното езерце, обрасло с водна леща, в което величествено кръжеше яркочервен шаран.

— Увлечение на моя помощник — промърмори Асагава, който изглеждаше леко смутен. — Много си пада по каменните градини… Аз не възразявам, щом иска…

Фандорин се огледа, очакваше да види някакви изваяния, но никъде не откри растения от камък — само ситен чакъл и сред него няколко едри груби камъка, разположени без каквато и да е симетрия.

— Алегория на борбата на реда и хаоса — с вид на познавач кимна докторът. — Не е зле, макар и да е малко праволинейно.

Титулярният съветник и сержантът се спогледаха. Първият се намръщи озадачен, вторият се ухили.

Слязоха надолу в дълго мазе, осветено с газени лампи. Съдейки по мишените и сандъците с гилзи, тук се намираше полицейското стрелбище. Фандорин се загледа в три сламени чучела в човешки ръст: всяко от тях бе облечено с кимоно, в ръцете им имаше бамбукови мечове.

— Най-почтително моля господин вицеконсула да се запознае с моя план — Асагава завъртя фитилите на лампите, стана по-светло. По моя молба господин вицеинтендантът Суга изпрати двама добри стрелци с револвер. Изпитах ги върху тия макети — и двамата стрелят без грешка. И така, ще позволим на сацумците да влязат в годауна. После ще отидем да ги арестуваме. Ще бъдем общо четирима: единият ще играе старши, другите — обикновен патрул. Ако сме повече, сацумците наистина може да си посегнат, а така ще решат, че спокойно могат да се справят с толкова малобройна команда. Те ще извадят мечовете си и тогава „старшият“ пада на земята, неговата роля е дотук. Тримата „патрулни“ (това сме двамата токийци и аз) вадим револверите и откриваме огън. Стреляме в ръцете им. По такъв начин, първо, залавяме злосторниците с оръжие в ръка и второ — не ги оставяме да се измъкнат и ще им се потърси отговорност.

Американецът сбута Ераст Петрович с лакът:

— Чухте ли го, Ръсти? Щели да стрелят в ръцете! Това не е толкова лесно, мистър Гоу. Знаем ги японците какви стрелци са! Планът може и да го бива, но без вие да се набърквате.

— Тогава кой ще иде, ако ми бъде разрешено да попитам? И позволете да ви напомня, че името ми е Гоемон.

— Окей, нека е Гоуемон. Питате кой ще иде да надупчи жълту… тия де, сацумците? На първо място, разбира се, аз. Вие, Ръсти, как сте със стрелбата?

— Справям се — скромно каза Ераст Петрович, който от двайсет крачки вкарваше седемте куршума един в друг, естествено с дълга цев и с твърда подпора за ръката.

— Отлично. За вас, док, знаем и без да ви питаме, вие владеете пистолета като скалпел. Естествено, вие сте един вид външен човек и не сте длъжен да участвате в нашето шоу, но ако това не ви притеснява…

— Не-не — оживи се Туигс. — Знаете ли, вече изобщо не ме е страх от стрелбата. Да улучиш целта е много по-лесно, отколкото да зашиеш хубаво мускул или да направиш приличен шев.

— А така, Ланс! Добре, Гоу, ето ви вашите трима „патрулни“. Обличам Ръсти и Ланс в униформа и се правим на три тъпи общински ченгета. Може да ви вземем за четвърти, все едно сте ни преводач. Ще си побъбрите с тях и се пльосвате на земята, а останалото поемаме ние. Нали, момчета?

— Разбира се! — възкликна ентусиазиран докторът, много доволен от задаващото се приключение.

Ераст Петрович си помисли, че мъжът, дори да има най-мирната професия, вземе ли веднъж оръжие в ръка, никога не забравя това усещане. И ще се стреми да го изпитва отново и отново.

— Моля да извините моето нахалство, но дали може да ми демонстрирате колко добре стреляте, джентълмени? — попита Асагава. — Разбира се, не става въпрос, че не вярвам на вашите думи, но операцията е изключително важна, аз ще отговарям за нея и пред господин вицеинтенданта, и пред самия господин министър.

Туигс потри ръце:

— Защо не, с удоволствие. Бихте ли ми услужили с един от вашите чудесни колтове, сър?

Сержантът му протегна револвера. Докторът хвърли редингота, остана само по жилетка. Размърда леко пръстите на дясната си ръка, хвана дръжката, прицели се и с първия куршум пръсна китката на едното от сламените чучела, бамбуковият му меч падна на пода.

— Браво, Ланс!

Туигс чак се задави от мощния удар с длан по гърба. Но инспекторът поклати глава.

— Сенсей, с цялото ми уважение… Разбойниците няма да стоят и да чакат да се прицелите. Това не е европейски дуел. Трябва да се стреля много бързо, а при това не забравяйте, че вашият противник в тоя момент също ще се движи — японецът дръпна някаква ръчка и манекените изведнъж се завъртяха заедно с дървените си поставки, сякаш бяха на въртележка.

Ланселот Туигс примига няколко пъти и отпусна ръката с револвера.

— Не… Не съм обучен на това… Няма да мога.

— Дайте на мен!

Сержантът отмести лекаря. Разкрачи се, присви колене, светкавично извади „колта“ от кобура и гръмна четири пъти подред. Едно от чучелата грохна на земята, на всички посоки се разхвърча слама.

Асагава отиде до тях и се наведе:

— Четири дупки. Две в гърдите, две в корема.

— Какво очаквахте? Уолтър Локстън не пропуска!

— Не става — изправи се японецът. — Искаме ги живи. Трябва да се стреля в ръцете.

— Хайде опитайте де! Лесно е да се приказва!

— Сега ще опитам. Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да завъртите манекените. Само че по-бързо, ако обичате. А вие, господин вицеконсул, дайте команда.

Сержантът развъртя манекените така, че ръкавите на кимоната им заплющяха. Асагава стоеше с ръка в джоба.

— Огън! — извика Фандорин и още преди да произнесе последния звук от тая кратка думичка, проехтя изстрел.

Инспекторът стреля от бедро, без да се цели. И двете чучела останаха на мястото си.

— Аха! — протръби Локстън тържествуващо. — Не уцели!

Той спря да задвижва ръчката, фигурите забавиха движението си и се видя, че ръката с меча на едната от тях е изкривена.

Докторът отиде при нея, наведе се.

— Право в сухожилието. Жив човек с такава рана на ръката не би могъл да задържи дори молив.

Ченето на сержанта увисна.

— По дяволите, Гоу! Къде се изпедепцахте така?

— Да, наистина — подкрепи го Фандорин. — Никога не бях виждал нищо подобно, дори в италианския цирк, където маестрото с куршум отнасяше орех от главата на собствената си дъщеря.

Асагава скромно сведе поглед.

— Можете да го наричате „японски цирк“ — рече той. — Просто обединих две наши древни изкуства: бато-джуцу и ину-омоно. Първото представлява…

— Зная, зная! — прекъсна го развълнуван Ераст Петрович. — Това е изкуството светкавично да вадиш меча от ножницата. Човек може да го изучи! А какво е ину-омоно?

— Изкуството за стрелба с лък по бягащи кучета — отвърна вълшебният стрелец и титулярният съветник веднага посърна с мисълта, че на такава цена не би искал да овладява дори тая чудна стрелба.

— Кажете, Асагава-сан — попита Фандорин. — Сигурен ли сте, че другите двама ваши хора стрелят също толкова добре?

— Много по-добре. Затова моята задача ще бъде сухоръкият, на него му стига и един точен изстрел. Но може би господин вицеконсулът ще пожелае да ни демонстрира своето изкуство? Момент само да наредя да оправят ръцете на мишените.

Ераст Петрович само въздъхна.

— Б-благодаря ви. Виждам, че японската полиция отлично ще се справи с операцията и без наше участие.

 

 

Но не бе писано операцията да се осъществи. Хвърлените мрежи отново останаха без улов. Сацумците не се върнаха в годауна — нито през деня, нито на свечеряване, нито в нощния мрак.

Когато околните хълмове порозовяха от лъчите на изгряващото слънце, Фандорин рече на мрачния инспектор Асагава:

— Няма да дойдат.

— Не е възможно! Един самурай никога не би зарязал своята катана!

Нощта отнасяше със себе си насмешливата увереност на японеца. Той пребледняваше все повече, ъглите на устните му потреперваха нервно, личеше си, че с мъка запазва остатъците от самообладанието си.

След вчерашните подигравки Фандорин не изпитваше и най-малко съчувствие към инспектора.

— Не трябваше толкова да се осланяте на собствените си сили — отбеляза той отмъстително. — Сацумците са забелязали, че ги следите. Вярвам, че за самураите мечовете са много скъпи, но собствените кожи явно са им по-скъпи. Отивам да спя.

Лицето на Асагава трепна мъчително.

— Аз пък оставам и ще чакам — процеди той през стиснати зъби, без разни „с ваше позволение“ и „ако господин вицеконсулът благоволи да разреши“.

— Успех тогава.

Ераст Петрович се сбогува с Локстън и доктор Туигс и се упъти към резиденцията.

Прозрачна нежна мъгла обгръщаше празния крайбрежен булевард, но титулярният съветник не поглеждаше нито към красивите фасади, нито към влажния блясък на паважа — погледът му бе прикован към неръкотворното чудо, наречено „изгрев над морето“. Младият мъж вървеше и си мислеше, че ако всеки човек започваше деня си, наблюдавайки как Божият свят се изпълва с живот, светлина и красота, то мерзостта и злодейството биха изчезнали от лицето на земята. В душата, окъпана от изгрева, не би останало място за тях.

Впрочем животът на Ераст Петрович се развиваше по такъв начин, че само насаме със себе си и само за кратко време той успяваше да се отдава на прекрасните мечтания — безмилостният му разсъдък моментално поставяше нещата на местата им. „Твърде е възможно съзерцаването на морския изгрев да намали нивото на престъпността през първата половина на денонощието, но само за да нарасне тя през втората половина — рече си титулярният съветник. — Човек е склонен да се срамува от моментите на умиляване и идеализъм. Би могло, разбира се, за равновесие да се накара населението на Земята да се любува и на залеза, това зрелище също си го бива. Но тогава не ми се мисли какво би ставало в облачни дни…“

Фандорин с въздишка отклони поглед от картината, сътворена от Бога, към пейзажа, създаден от хората. В тоя чист, умит от ранната роса час, той също не беше никак лош, макар и много по-несъвършен: под една улична лампа с ръка под бузата хъркаше попрекалил моряк, на ъгъла прекалено усърден чистач размахваше с досадно шумолене метлата си.

Изведнъж той изпусна оръдието си, обърна се и в същата секунда Фандорин чу стремително нарастващ грохот и женски викове. Иззад ъгъла на крайбрежния булевард изхвърча и главоломно се втурна напред кон, запрегнат в лека двуколка. Едва не я обърна на завоя, но отлепилото се от земята колело успя някак да се върне обратно, конят сви току преди да издъни парапета и да полети във водата, което намали скоростта му само с част от секундата. Той изцвили бясно, разтръска запенената си глава и полетя в луд галоп покрай морето право към Фандорин.

В двуколката имаше жена, тя се държеше с двете ръце за седалката и пищеше пронизително, вятърът развяваше разпилените й черни коси — явно шапката й бе хвръкнала нанякъде. Всичко бе ясно: конят се бе подплашил от нещо и бе препуснал без посока, а пътничката не бе успяла да го укроти.

Ераст Петрович не анализира ситуацията, не се опита да отгатне възможните последици, той просто скочи от тротоара и побягна в същата посока, в която се носеше конят, тичаше толкова бързо, колкото може да тича човек, гледащ назад.

Кончето имаше красив бял косъм, но фигурата му бе грубовата и нисичка. Титулярният съветник вече бе виждал такива коне тук, в Йокохама. Всеволод Виталиевич му бе казал, че това е стара японска порода, която се отличава с капризния си характер и не е особено подходяща за впрягане.

На Фандорин досега не беше му се налагало да обуздава побеснели коне, но веднъж по време на неотдавнашната война той бе видял колко сръчно се справи с подобна задача един донски казак и благодарение на вечната си любознателност го разпита как се прави. „Ти, значи, господине, най-важното гледай да не го хващаш за юздата — сподели майсторлъка си дончанинът. — То, добичето, пощръклее ли, хич не обича за юздата да го дърпат. Гледай, значи, да му се метнеш на врата, да му превиеш врата надолу към земята. И не го ругай, ами карай с добро — кажи му «братко», гълъбче“… „земляк“ можеш да опиташ, ако е мъжки. Пък ако е кобила — кажи й „миличка“, „хубавице моя“, става също и със „сестрице“.

Когато обезумялото животно се изравни с бегача, Ераст Петрович постъпи в пълно съответствие с теорията. Скочи, увисна върху потния хлъзгав врат и чак тогава съобрази, че няма представа дали е жребец или кобила, не успя да го загледа. Затова за всеки случай пусна в действие и „братко“, и „сестрице“, и „хубавице“, че и „земляк“.

Отначало това не помогна особено. Дали защото трябваше да апелира към животното на японски, или не му хареса допълнителният товар на врата, но представителят (или представителката) на капризната порода изпръхтя страховито, затръска глава и се опита да ръфне рамото на титулярния съветник. Не успя и чак тогава взе да забавя крачка.

След около стотина метра препускането най-сетне свърши. Животното спря, цялото разтреперано, от гърба и от хълбоците му се сипеше пяна на парцали. Фандорин го освободи от прегръдката си. Стъпи, залитайки, на крака. И преди всичко изясни въпроса, който го бе занимавал през цялото кратко, но за него равно на вечност време, докато играеше ролята на спирачка.

— Аха, значи все пак си „миличка“ — промърмори Ераст Петрович и чак сега погледна спасената дама.

А тя беше държанката на достопочтения Алджърнън Булкокс и изворът на вълшебно сияние, госпожа О-Юми. Косата й бе безредно разбъркана, от челото висеше дълъг кичур, роклята се бе скъсала и оголваше бяло рамо с алена драскотина. Но и в това състояние притежателката на незабравимата сребърна обувчица бе толкова прекрасна, че титулярният съветник се вцепени и объркано запримигва с дългите си мигли. Това не е никакво сияние, премина му през ума. Това е ослепителна красота. Нарича се така, понеже от нея сякаш ослепяваш.

И си помисли също, че раздърпаният вид едва ли му отива толкова, колкото на нея. Единият ръкав на редингота се бе откъснал напълно и висеше на лакътя му, кобилата бе успяла да гризне другия ръкав, панталонът и обувките му бяха почернели от мръсотия, а най-ужасна, разбира се, беше острата миризма на конска пот, просмукала се във всички пори на Ераст Петрович.

— Добре ли сте, госпожо? — попита той на английски и се дръпна леко, за да не мъчи обонянието й. — Имате кръв на рамото…

Тя огледа драскотината, дръпна роклята по-надолу — видя се трапчинката под ключицата й и Фандорин глътна края на изречението.

— О, сама съм си виновна. Одрала съм се с дръжката на камшика — отвърна японката и небрежно обърса кораловата капка.

Гласът на куртизанката неочаквано се оказа нисък, дрезгав — неприятен според европейските критерии, но в звуците му имаше нещо, което накара Фандорин за миг да сведе очи.

Той се взе в ръце, погледна я отново в лицето и видя нейната усмивка — изглежда, се забавляваше с неговото смущение.

— Виждам, че не сте много уплашена — бавно произнесе той.

— Много. Но имах време да се успокоя. Вие толкова страстно се прегръщахте с моята Наоми — в удължените й очи блеснаха лукави искрици. — Ах, вие сте истински герой! И ако аз от своя страна бях истинска японка, щеше да ми се наложи да изплащам дълга си към вас до края на дните ми. Но вие, чужденците, ме научихте на много полезни неща. Например, че можеш просто да кажеш „благодаря ви, сър“ и сметките са уредени. Благодаря ви, сър. Много съм ви признателна. — Тя се надигна от седалката и направи грациозен реверанс.

— За нищо — Фандорин склони глава, видя люлеещия се ръкав и побърза да го откъсне. Много му се искаше гласът й да не спира да звучи и младежът попита: — На разходка ли бяхте тръгнали толкова рано? Още няма пет часа.

— Всяка сутрин отивам на носа да се полюбувам на изгрева. Това е най-хубавата гледка на света — отвърна О-Юми, докато прибираше падналия кичур зад просветващото в розово щръкнало ухо.

Ераст Петрович я изгледа учуден: стори му се, че е подслушала мислите му отпреди малко.

— И затова ставате толкова рано?

— Не, лягам си толкова късно — засмя се тая удивителна жена.

Смехът й за разлика от гласа изобщо не беше дрезгав, беше чист и звънлив.

На Фандорин му се дощя тя да не спира да се смее. Но не можа да измисли как да го постигне. Да се пошегува нещо за кончето ли?

Титулярният съветник разсеяно потупа кобилата по задницата. Тя уплашено го погледна с кървясало око и жално изцвили.

— Ужасно ми е жал за шапката — въздъхна О-Юми, която продължаваше да си оправя фризурата. — Толкова беше хубава! Отхвръкна някъде, върви я търси сега. Плащам си за патриотизма. Моят приятел ме предупреди, че японските коне не са добри за впрягане, а пък аз реших да му докажа обратното.

Има предвид Булкокс, досети се Ераст Петрович.

— Сега вече няма да препусне. Трябва само малко да я поводим за юздата. Ако п-позволите…

Той хвана повода на кобилата и бавно тръгна по булеварда. Много му се искаше да се обърне, но удържа. В крайна сметка не е момче, та да зяпа ококорен красавиците.

Мълчанието се проточи. Добре, Ераст Петрович демонстрира характер, но защо мълчи тя? Мигар жените, току-що избавили се от смъртна опасност, мълчат? И то бидейки в компанията на своя спасител?

Измина една минута, после втора, трета. Тишината престана да бъде просто пауза в разговора, тя взе да придобива нарочен смисъл. В крайна сметка знайно е дори от белетристиката, ако щете: когато едва познати мъж и жена се умълчат задълго, това ги сближава повече от всякакъв разговор.

Титулярният съветник не издържа, дръпна леко юздата към себе си и когато кобилата изви глава към него, я погледна и той — а пътьом хвърли кос поглед към японката.

Оказа се, че тя изобщо не го е гледала в гръб! Ами се е извърнала, извадила е огледалце и се занимава с външността си. Вече бе успяла да се вчеше, да прибере разпилените кичури, да се напудри. Значи това било многозначителното мълчание!

Ядосан на собствената си глупост, Фандорин подаде повода на японката и рече твърдо:

— Това е, госпожо. Кобилата ви се успокои напълно. Можете да продължавате, само че по-лекичко и не изпускайте юздите.

Той повдигна шапката си, която по някакво чудо не беше паднала от главата му, и понечи да се сбогува, но се поколеба — учтиво ли ще бъде да си отиде, без да се представи. От друга страна, няма ли да е прекалено — да се представя на разпътна жена, все едно е светска дама? Учтивостта победи.

— Извинете, забравих д-да се представя. Аз…

Тя го спря с леко движение на ръката:

— Няма нужда. Името ви няма да ми каже почти нищо. А главното мога да го видя и без име.

Тя го изгледа с продължителен проучващ поглед, нежните й устни мърдаха беззвучно.

— И какво виждате? — без да иска, се усмихна Фандорин.

— Не много неща засега. Късметът ви обича, обичат ви и предметите, но съдбата не ви обича. Живели сте на тоя свят двайсет и две години, но в действителност сте по-възрастен. Няма нищо чудно: вие често сте били на косъм от смъртта, изгубили сте половината си сърце, а от такива неща бързо се остарява… Е, това е. Още веднъж ви благодаря, сър. И сбогом.

Ераст Петрович трепна, като чу за половината сърце. А дамата тръсна поводите, провикна се пронизително: „Йоши, икоо!“, и кобилата потегли в тръс — много бързо въпреки предупреждението.

Кончето на име Наоми тичаше послушно, острите бели уши помръдваха равномерно. Подковите весело чаткаха по паветата като сребрист капчук.

В края на пътя

ще си спомниш: в мъгла

конят бял лети.