Тами Хоуг
Виновен като греха (25)

Глава 24

— Кажи ми какво си спомняш.

Джей затвори очи и трепна. Болката се спусна надолу от дясната страна на гръдния му кош, сякаш някой удряше с чук на ксилофон. Доктор Башкир, дребен човек с голям нос и индийски акцент, го беше прегледал внимателно, отнасяйки се към всяка синина и натъртване така, сякаш притежаваха собствено съзнание. Каза на ребрата, че не са счупени, и се опита да успокои мускулите му, заявявайки на Джей шепнешком, че вероятно ще бъдат „разгневени“ за няколко дни. Беше зашил сръчно две рани на главата му, изваждайки счупените стъкълца с щипци.

Важното беше, че ще оживее и ще може да разкаже за преживяното. Лошото в този случай беше, че ченгетата щяха да го накарат да го разкаже многократно. Вече беше запознал помощник-шерифа с подробностите. Той беше забелязал преследването по Мил Роуд и пристигна на мястото на произшествието миг след катастрофата. Патрулната кола, която беше приела сигнала за обир в магазина „Пак Рат“, пристигна след него и още един патрулиращ полицай се беше обадил заради смачкана кола по време на преследването.

Сега несвятата троица от Стайгър, Вилхелм и Холт стояха край масата за прегледи в спешното отделение. Бяха мрачни и намръщени. Той седна на масата в окървавената си, измачкана риза, която беше разрязана от хората в линейката. Доктор Башкир го беше превързал със стегната превръзка, която му пречеше да диша. Изпитваше ужасен студ.

— Казах ви два пъти — изрече през зъби той.

— Не си познал мъжа, който е изскочил от магазина? — попита Холт.

— Носеше маска. Той ме удари и избяга. Не зная колко е висок. Не знам как изглежда.

— Нищо не знаеш, така ли? — изръмжа Стайгър. Увертюрата към тяхното приятелство в „Блу Гус Салуун“ беше забравена сега, когато беше лишен от сън и слава.

— С какво те удари? — запита Вилхелм.

— Някаква палка. Къса. Черна. Ужасно ме заболя.

Холт и агентът от Бюрото се спогледаха.

— Прилича на тази, с която Райт е обработил Мегън.

— Така изглежда. Но може да е било фенерче.

— Или някакъв боклук от онази миша дупка — замърмори Стайгър. — Кой, по дяволите, би обрал място като това? Какъв е смисълът?

— Добър въпрос — каза Мич. — Собственикът каза, че никога не държи повече от петдесет долара в магазина, а в петък взима дори и тях. Само с това успя да ни помогне.

— Може би не са търсили пари — обади се Елън.

Беше застанала на прага на стаята. Облегна се на рамката на вратата и се надяваше, че умората не й личи. Мъжете нарушиха полукръга, който бяха оформили, поглеждайки я с раздразнение. Тя им отвърна със същото, тъй като нямаше настроение да се преструва на любезна. Когато погледът й се спря на Брукс, изпита остра болка и тревога. Насили се да насочи вниманието си към Мич.

— Ако е бил Чайлдс, може би е скрил нещо там — каза тя. — Ако е свързан с Райт, това може да е било някакво доказателство.

— В този момент нашите хора претърсват мястото. Надявам се да открият нещо, но това ще отнеме часове — отбеляза Вилхелм.

— Няма гаранция, че не го е взел — каза Мич. — Освен това може да няма нищо общо с делото.

— Има ли информация за колата? — попита Елън.

— Чайлдс има старо пежо — заяви Холт. — Не разполагаме с нищо за тази „Краун Виктория“…

— Включително и регистрационния номер — оплака се Стайгър.

— Беше зацапан — каза Джей. — Беше тъмно.

— Да, да… Защо трябва да смятаме, че нахлуването в магазина има нещо общо с отвличането? Ако ме питате, това е чиста загуба на време, отвличане на вниманието от онова, което трябва да вършим само защото Труман Капоти е решил да се прави на Мръсния Хари.

Джей вдигна вежди.

— Така ли си го представяш?

Шерифът го изгледа.

— Хората ми имат описанието на колата. Ако я видят, ще я спрат. Това е, което можем да сторим засега. Тръгвам си.

Джей се опита да седне малко по-изправено и веднага съжали.

— Не би ли трябвало да направите от къща в къща или от гараж до гараж каквото го наричате там? Ами ако това е вашият човек? Ами ако той е отвлякъл детето на Холоуман?

— Защо да не предположим, че това е извършено от някое надрусано хлапе, което е търсело пари?

— Но ако е бил Чайлдс…

Стайгър се обърна и тръгна към вратата.

— Отивам да си легна. Никой да не ми се обажда, освен ако има углавно престъпление.

Елън пристъпи в стаята.

— Знаете ли какво — изрече Вилхелм, — ако хората ми не открият нищо, ще има да ми опяват за извънредните часове. Направо ще ме изядат жив, че ги карам да се ровят в онази дупка.

Мич го изгледа свирепо.

— Кажи им да си намерят друга работа.

— Много смешно.

Когато агентът изчезна в коридора, Мич погледна към Елън.

— Той си помисли, че се шегувам. — Поклати глава и отново се обърна към Джей: — Като заключение, господин Брукс, трябваше да ни оставите да се справим с положението. Ние сме ченгетата, а вие — писателят. — Запомнете го отсега нататък. Имаме достатъчно неприятности, без цивилните граждани да умират, опитвайки се да свършат нашата работа. Ако онзи полицай не ви беше забелязал, досега да сте мъртъв. И ако имаше някой в колите, които сте ударили, щях да ви арестувам. Не ми пука кой сте. Щях да ви обвиня в сериозни нарушения.

— Ще платя щетите — измърмори Джей. Опитвайки се да се пошегува, той хвърли към Елън поглед, изпълнен с надежда: — Може би ще успея да го придумам да не ме глобява.

Мич се изсмя.

— Да, когато на прасетата им поникнат криле. Пробвай се тук, където има медицински персонал да те спаси. — Обърна се към Елън: — Тръгвам си. Няма какво повече да направим тази нощ. Ще изчакаме да видим какво ще направят хората на Вилхелм. Обаче Стайгър може да се окаже прав за пръв път в скапания си лишен от разум живот — възможно е да не излезе нищо. Ще поспя малко. Ще прибера Мегън от болницата в Хенипин утре по обяд.

Елън кимна. Когато той излезе, тя внезапно осъзна каква глупост е извършила, като е дошла тук. Какво беше мислила? Можеше да изпрати Камерън от свое име. Вече й се бяха обадили веднъж. Можеше да изчака до сутринта. Брукс не им беше предложил никакви разкрития, никакво доказателство, нищо, освен подозрение, че мъжът, който го беше преследвал, е техният човек.

— Какво имаш да кажеш? — настоя тя.

— Ще ми се да си бях платил застраховката. — Тя го наблюдаваше. — Е, ще се опиташ да ми кажеш, че съм изиграл всичко това, за да подсиля интереса към книгата си ли?

— Не смятам, че си готов да се самоубиеш, за да си направиш реклама. То по-скоро ще осуети целта ти, нали? Но, от друга страна, чакалнята е пълна с репортери, готови да те провъзгласят за герой.

Джей дрезгаво се изсмя, но се преви от болка и слезе от масата, стискайки зъби.

— Повярвай ми, съветничке, не съм герой. Нямах намерение да хвана кучия син, докато той не се опита да ме убие. Това ме вбеси.

— Какво правеше там?

— Просто се разхождах с джипа, размишлявайки за смисъла на живота. Най-странното е, че едва не ми скъсаха квитанцията.

— Не се прави на интересен.

— О, това е прекалено, захарче. Със същия успех можеш да помолиш котката да не лови мишки.

Елън не се засмя. Не разбираше как може той да се забавлява с подобни неща? Сега можеше да е в чувал за трупове. Вероятността да бъде убит според неговата история беше голяма. А доказателството я потвърждаваше.

— Имаш ли някаква представа колко време е необходимо, за да замръзнеш в нощ като тази?

— Не, но едва не се случи. — Той отваряше и затваряше чекмеджетата на масата, търсейки нещо, което да му послужи като риза.

— Господи, защо не отопляват това място? Какво правят тук, замразяват микробите ли?

— Прави си шеги, но аз смятам, че в тази проклета игра бяха убити и наранени достатъчно много хора! Няма нищо смешно в това!

Тя се обърна с гръб към него. Съжали, че не успя да се овладее.

Трябваше да си почине, да обмисли. Прослушването щеше да започне следващия вторник. Не можеше да си позволи подобно напрежение.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя.

Джей я наблюдаваше как се отдалечава към вратата. Сетне протегна ръка и я хвана за рамото.

— Елън, почакай.

Тя спря, но не се обърна.

— Не беше необходимо да идваш — каза й. Беше доволен, че го е сторила; това беше признак, че бронята й се пропуква, че ще го допусне до себе си. — Притесняваше ли се за мен?

— Сигурно се дължи на безсънието.

— Така е.

Застана пред нея и повдигна брадичката й. Лицето й беше бледо, а под очите й имаше сенки от напрежение и преумора.

— Благодаря ти — прошепна той.

Тя му позволи да я целуне. Беше просто целувка, която не означаваше нищо и за двамата.

— Наспи се добре — промълви той. Появи се пиратската му усмивка. — Ще ме сънуваш ли?

— Не, ако ми е останал някакъв здрав разум — заяви тя тъжно и си тръгна.

 

 

Пол седеше в колата, взета на заем, в края на Лейкшор Драйв. Не смееше да остане дълго, защото някое ченге можеше да го забележи, а репортерите само това и чакаха. Преди две седмици той сам търсеше вниманието на медиите. Сега се промъкваше с чужда кола, така че да не го познаят. Бяха го принудили да се чувства като престъпник.

Нямаше към кого да се обърне за подкрепа. Семейството му в Сейнт Пол беше само бреме и пречка за него. Той не беше един от тях — работници. Всичките заедно притежаваха интелигентността на кална локва. Беше открил, че няма приятели. Хората, които идваха да изкажат симпатиите си в началото на изпитанието, сега го гледаха подозрително.

Никой от тях не му предложи да използва колата му. Никой не би разбрал неочакваната му нужда да остане незабелязан. Един репортер му беше предоставил тази кола срещу изключителното право на коментар.

Карън беше тази, при която искаше да отиде. Беше се опитал да й се обади просто за да чуе гласа й по телефона, но номерът беше сменен и го нямаше в указателя. Не можеше да отиде до къщата, защото Гарет беше там. А тя не би отишла при него, защото беше уплашена.

Не че не го обичаше. Знаеше, че е така. Спомни си последния път, когато се бяха любили — в седмицата, когато издирваха Джош. В деня, в който откриха якето му на залива Райън. Същата вечер се беше скарал с Хана. Беше се скарал с Мич Холт. Мич смяташе, че трябва да подкрепя повече Хана, че не бива да я обвинява. Хана, Хана, Хана! Беше си отмъстил, като отиде при Карън. Тя го разбираше. Обичаше го. Не го обвиняваше в нищо.

Рядко се срещаха в нейната къща, защото рискът беше твърде голям. Но в онази нощ беше отишъл там. Беше го завела в стаята за гости и се любиха върху чаршафи с цвят на праскова. Беше го възбудила, дразнеше го, галеше го. Той я люби до забрава. Тя приемаше всичко, което той й даваше, и му беше вярна.

— Иска ми се да можеше да останеш — беше прошепнала Карън.

— Не мога.

— Знам, но ми се ще да беше така. — Тя вдигна глава и го погледна. — Иска ми се да ти дам цялата любов и подкрепа, от която се нуждаеш. Желая да те даря със син… Бих искала бебе от теб, Пол. Мисля за това през цялото време. Мисля за това, когато съм в твоята къща, когато прегръщам Лили. Представям си, че е моя — наша. Мисля за това всеки път, когато сме заедно. Бих искала бебе, Пол. Бих направила всичко за теб.

Разбира се, сега не можеше да направи онова, от което се нуждаеше най-много. Не можеше да бъде с него, не можеше да го подкрепи, не можеше да разсее тревогите му — заради Гарет. Това беше грешка на онази кучка Норт, тя беше виновна, че Гарет излезе под гаранция. Можеше да остане в затвора до процеса, а след него щеше да се махне от пътя му завинаги.

Това нямаше да се промени. Не можеше. Всичко трябваше да се подреди по този начин, помисли си Пол. Заслужаваше го.