Едита Морис
Цветята на Хирошима (1)

1

Боже мой, часът е вече пет! Как лети времето! Няма да успея да наглася фусума^[1], нито да довърша покривката, преди да дойде нашият нов наемател. А не ми се иска да разочаровам този приятен млад човек. Ако му хареса тук, той би могъл да ни препоръча на своите приятели в Токио. И може би… може би ще настъпят добри дни и за нас! (Скъпа госпожо Червенушке, не пейте така силно в клетката си! Разсейвате ме, мила, отвличате ме от моите мисли.)

Дали на нашия американски гост ще му харесат възглавница, напълнена с оризова слама, и легло на пода? Е, ще трябва да се примири! А сега да се заема с моята покривка, стига съм се бавила. Материята е изумителна — спаначено зелена с оранжеви клонки. Съвсем модерна! Виждал ли е някой оранжево клонче? Тъкмо това я прави така модерна и особена.

Приятно е да седиш коленичила на пода и да шиеш, докато водата за чая ври на огъня до тебе! Обичам моята малка къща, обичам да се трудя в нея за моя съпруг, за моите пълнички весели деца, за моята нежна по-малка сестра. А сега, като трябва да се грижа и за наемател, ще работя от сутрин до вечер. Има ли нещо по-хубаво от това?

Като си помисля само, че заради младата ми сестра едва не загубихме този ценен гост! (Сега пък какво има, госпожо Червенушке? Току-що ви дадох лист от салата. А, избутали сте го от клетката? Така ли, лоша госпожо Червенушке? Почакайте, ще го вдигна. Щастие е, че краката ми са така леки, нали? Ставам, коленича — ставам, коленича, по сто пъти на ден. Ето ви листа. А сега ще ме оставите да шия на спокойствие, нали?)

Докъде бях стигнала? Ах, да, мислех си за моя наемател американец и за Охатцу. Стояхме с малката ми сестра до нашата бамбукова врата и бъбрехме, когато това високо момче с разрошена руса коса се спря да ни пита за пътя. Беше облечено с тесни стари панталони и избеляла синя памучна фланела. Очите му — сини като фланелата — бяха хубави. И гласът му беше приятен. Като говореше, не крещеше, както повечето чужденци. Неучтива в случая се показа сестра ми.

— Ще смажете с обувката си този щурец, сър!

Тя се усмихна, трябва да призная — усмихна се, но трепереше от гняв (Охатцу мрази хората от Запада), после грабна зеленото насекомо и изтича с него към къщата. За да залича впечатлението от гнева на сестра си, който тя не успя да прикрие, предложих на младия чужденец да му помогна.

— Навярно бих могла да ви упътя, сър?

Но той не сваляше очи от Охатцу. Беше висок като върлина и имаше врат на жираф. В случая това беше много удобно, защото му помогна да проследи красивата Охатцу, докато тя прекоси градината с развято кимоно.

— Моля ви, извинете младата ми сестра. Тя толкова обича… щурците.

Това прозвуча фалшиво, направо глупаво, но не можех да обясня на един чужденец, при това американец, тъжната причина, поради която Охатцу така силно обича всяко живо същество, дори и щурците.

— Дявол да го вземе, това хубаво момиче е ваша сестра? Много е красива! — възкликна чужденецът.

Бузите му пламнаха — навярно помисли, че е казал нещо нередно, и се изненада, когато аз се изсмях. Всичко беше толкова смешно — и зеленият подскачащ щурец, и поруменелият американец, и ядосаната Охатцу. Но си припомних, че трябва да се държа прилично, сложих ръка на устата си и успях да се овладея.

— Знаете ли, оставих куфара си в „Ню Хирошима“ и дявол да ме вземе, ако мога да намеря отново хотела — обясни ми чужденецът. — Свети великомъченици! Не ми е ясно как се оправяте в тоя град!

Отново трябваше да сподавя смеха си. Природата ме е създала да се смея — имам кръгло лице, леко извити нагоре устни и трапчинки на бузите си. Всичко ми се струва смешно. И тези „свети великомъченици“ (какво ли може да означава?), и това, че чужденците винаги се губят в нашата страна, където улиците нямат имена, а къщите — номера. Американецът също изглеждаше развеселен.

— В Токио загубих повече време да търся адреси, отколкото да върша работа — каза ми той с открита усмивка и пак се изчерви, навярно задето си бе позволил да критикува моята страна.

Колко е чувствителен въпреки високия си ръст и колко нежно трябва да е сърцето му! Побързах да успокоя приятния чужденец:

— И аз съм била в Токио, та разбирам какво искате да кажете, сър.

— Наистина ли? Тогава научете ме как да се оправям тук.

(О, проклет чайник, тъкмо сега ли намери да завриш? Мислите ми са толкова забавни. Аз обичам да си припомням дума по дума и стъпка по стъпка всичко, което съм правила през деня, и не ми е приятно да ме разсейват. Нали те свалих от огъня? Защо продължаваш да мърмориш? Защо заливаш с вряла вода ръцете ми? Остави ме вече да шия покривката, моля те!)

Загубих нишката на мисълта си. Няма значение. Накратко казано, младият чужденец реши да се откаже от стаята, която бе запазил в хотела, и да дойде да живее у нас (деликатно му намекнах, че имам стая за даване под наем). Така се зарадвах от мисълта за йените, които щях да припечеля, че отново се разсмях. Продължихме да бъбрим приятно и за няколко минути научих всичко за тоя млад човек. Изпратен бил по работа в Япония от някакво параходно дружество в Сиатъл. Неговият втори баща бил съдружник в това дружество и ето как Сам-сан^[2] се „добрал“ до това пътуване, макар че беше толкова млад. Колко забавно! От години мечтаел да посети Япония.

— В Сиатъл, моя роден град, познавах някога една малка японка — довери ми той. — Тохо Хамада беше най-красивото момиче в училището.

Докато говореше, младият американец не откъсваше очи от вратата, зад която бе изчезнала Охатцу. Съобразих веднага: Охатцу — Тохо Хамада. Ето защо искаше да се откаже от хубавия хотел „Ню Хирошима“.

— Всъщност не се познавах добре с момичето, за което ви говоря, ала винаги ще го помня. Тогава бях още хлапак, но струва ми се, бях влюбен в нея. Дори й посвещавах стихове — той се усмихна приятно. — В Токио не можах да видя нито една Тохо Хамада, макар че доста се оглеждах. Не искам да кажа, че там момичетата не са красиви, но…

Американецът погледна към нашата спокойна градина с единственото й вишнево дърво и задрямалото езеро. Навярно мислеше, че и градината на Тохо Хамада е такава.

— Дявол да го вземе, чудесно е, че ще живея у вас — възкликна той.

Аз се усмихнах и пригладих с ръка косите си, но веднага съжалих за това необмислено движение. Ръкавът на кимоното ми се смъкна и ръката ми за миг остана гола. Божичко, дали чужденецът е видял белезите ми? За щастие в този момент някой ме извика:

— Юка! Юка-сан!

— Извинете, сър.

— Казвам се Сам. Сам Уилоуби. Но това е много трудно. Наричайте ме просто Сам.

— Благодаря, сър. Сега трябва да вървя.

Застанала на улицата по-надолу от нас, старата Накано-сан продължаваше да ме вика и ние с чужденеца се обърнахме към нея. Колко странно! Изведнъж видях Накано-сан с неговите очи. Аз обичам Накано-сан и другата възрастна жена, която дели с нея колибата й, но като ги погледнах с очите на чужденеца, разбрах колко повехнали и сиви изглеждаха. Видът им наистина беше жалък — като на много от хората, оцелели в Хирошима.

— По това време обикновено водя моите съседки в тоалета, по-точно на едно празно място — обясних на американеца, който бързо отвърна поглед. (Колко странно реагират понякога чужденците!)

— Вижте… — започна той, но изведнъж спря, защото Охатцу се бе появила отново в нашата малка като носна кърпа градинка. Тя седна кротко на пейката под вишневото дърво. — А сега да вървя за куфара си — продължи той. — Ще бъде ли удобно да дойда в пет часа?

— Всяко време е удобно.

— Юка! Юка! — продължаваше да ме вика Накано-сан.

— О, трябва да бързам! Всичко ще бъде готово в пет. Ще наглася фусума и…

— Фусума?

Не, не можех да кажа на моя уважаем бъдещ гост, че имаме само две мънички стаи, една от които смятах да разделя с подвижен параван. Има много неща, които не искам нашият гост да узнае, защото те биха го възпрели да ни изпраща наематели, от които имаме такава нужда. Ще употребя всичкото си умение и такт да не разбере в какво семейство е дошъл да живее.

Тръгнах бързо, доколкото ми позволяваше дългото кимоно, като внимавах да не стъпя в някоя от дълбоките дупки, с които е осеяна нашата глуха, тясна и крива уличка. Мислех си дали младият чужденец ще свикне да живее тук дори при мисълта за Тохо Хамада. Ще понася ли оглушителните крясъци на децата и виковете на техните майки, когато разговарят помежду си от паянтовите къщи? Ще търпи ли миризмите, съскащите и драскащи улични котки? Преди да стигна до Накано-сан и старата Тамура-сан, аз се препънах в куп изгнила риба и едва не паднах в една локва. Старите жени ме хванаха за ръка и трите тръгнахме към празното място.

Обърнах се. Младият американец гледаше след нас с разширени от учудване очи. Погледът му беше прикован върху главите на моите две приятелки. Нищо чудно. Накано-сан и Тамура-сан нямаха коси! Нито един-единствен косъм. Като притиснах студените им старчески ръце към топлото си тяло (така много ги обичам), аз му се усмихнах и нашето малко трио зави зад ъгъла на улицата.

Готово. Последният шев. Какво има пак, госпожо Червенушке? Кимион ли искате? Почакайте, ще ви дам. Чувам тежки стъпки навън — не лекото потракване на японска гета^[3], а тежки и уверени западни стъпки. Това е моят наемател. Бързо, госпожо Червенушке, вземете си вашия кимион! Без превземки, мила! Господи, още не съм нагласила фусума!