Цончо Родев
Светослав Тертер (30)

6

След като прекара целия ден в далечно разузнаване, Диман се върна късно вечерта, премина моста над пълноводната Скафида и се озова в построения в негово отсъствие стан на войската. Тук опитният пълководец се погрижи за настаняването на воините, които го бяха съпровождали, и за уловения пленник, после потърси шатрата на царя.

Когато Диман влезе, Светослав не беше сам в шатрата си. Рамо до рамо с него до масата стоеше непознат на протостратора възрастен воин и следеше обясненията му по разпростряната пред тях рисунка на местността. Царят кимна на новодошлия:

— Седни и почини, Димане. Трябва да свърша първо с този приятел. Впрочем запознайте се. Това е Иван от Дръстър, онзи, дето ми помогна да превзема Анхиало.

Протостраторът с любопитство огледа този Иван, за когото бе слушал много. Беше петдесетинагодишен, с посивели коси, широки плещи и груби мазолести ръце, но и с умно и безхитростно изражение на лицето.

— Разбрах всичко, господарю — каза в същото време Иван. — Както даваш люде, обещай ми и четири чифта яки волове, та да мога веднага да ти река: ще го имаш.

— Не четири, четиридесет чифта ще получиш.

— Сполай ти за щедростта, ама нямам какво да ги правя, тези осемдесет вола, господарю.

— Нали с тях ще пренасяш гредите?…

— Ти мислиш, че са за новия мост? Тцъ, не, господарю. От двете задачи, които ми поставяш, новият мост е къде-къде по-лесната. По-зорлия работа е гътването на стария. Че трябва да държи, дорде ти кажеш, и после в миг да се продъни.

— Не допущах, че това е по-трудно, отколкото да се вдигне нов мост.

— И то много по-трудно. Още начаса ще вдигна людете си и нощес на факли ще избия сегашната каменна подпора на моста и на нейно място ще туря друга, от греди. И то така ще я скроя, че като се дръпнат две греди, всичкото да отиде, та да се не види.

— Аха, разбирам. Воловете ще дърпат гредите.

Иван се ухили свойски:

— Господ да ти дава живот и здраве, царю Светославе. Бива те за майстор. Някой ден, ако ти дотегне царуването, ела при мене в Дръстър да те изуча на занаята. — Те се разсмяха. — А иначе наистина разбра, господарю. Гредите ще носят голяма тежест, човешка ръка мъчно ще ги отмести.

— Тогава дръж воловете по-настрана и позакрий въжетата с храсталаци. И най-опитното око не трябва да се усъмни какво сме приготвили.

— Ела утре да видиш що съм свършил. Не си ли доволен, ей врата ми — можеш да ме окачиш на най-близкия клон… Така, за украса.

Отново се разсмяха, после Иван си тръгна. Когато останаха сами, Светослав рече на протостратора:

— Прост човек е този Иван, неук, но умът му реже като бръснач. И има ръка — каквото прави, прави го! Намислил съм да отделя и другите майстори и да ги събера в отделна чета, с Иван за начелник. Такива хора не ми трябват в боя, по-полезни са те със знанието и умението си. — Царят се отпусна тежко на един стол; личеше, че е много уморен. — Сега разказвай ти. Къде ходи и какво свърши.

— Всичко е наред, господарю. Дори език доведох.

Ромейската войска, доложи Диман, се намирала на един ден път оттук. По численост и въоръжение не отстъпвала на българската; воините комай нямали особена охота за битка, но затова пък император Михаил обещал големи награди на онези, които ще се отличат. Първоначалната вест била вярна: самият Михаил Палеолог останал във Виза, а с войската изпратил Войсил и протостратора Михаил Глава Тарханиот. Имало там още около хиляда българи, бегълци и предатели разни („от Войсиловата пасмина“, както каза Диман), на които императорът и протостраторът много разчитали; зер тези продажници се заканвали да уловят. Светослав и жив да го одерат.

— Ти… какво? — попита Светослав. — Май не си доволен, че императорът не е с войската. — Другият потвърди. — Защо?

— Отдавна не сме пленявали император, царство ти. Онова, което са правили Калоян и Иван-Асен, можехме и ние да свършим.

Този отговор, изречен с искрено съжаление, хареса на царя. Защото той съдържаше непоклатима увереност в победата.

— Отначало и аз мислех като тебе — каза Светослав. — Но сега не съжалявам. Дори, ако щеш, радвам се. Ние имаме да разчистваме една многолетна неправда, Димане. Ако се размислиш, ще видиш, че неправдата е причинена не толкова от ромейската сила, колкото от продажничеството на такива като Войсил. Повече от столетие — от Иванко насам — България пати все от предатели. Сега, като ни праща Войсила, провидението сякаш ни призовава чрез този предател да получим възмездие и за другите преди него.

Диман замълча и царят не разбра дали той сподели съображенията му.

— Може би извършихме грешка — поде пак Светослав, — като послушахме Илийца и не се разправихме с чичо. Бранко дума: почти не минавало ден, без да дойде при него човек от Крън. Няма нужда да си ясновидец, за да се досетиш какви съвети праща Смилецовица.

Протостраторът отново не проговори. На времето той бе казал своето мнение и сега не смяташе, че трябва да го повтаря. И заговори за друго:

— Като се връщах, видях едно много удобно място за битка. На по-малко от половин ден оттук. Ако тръгнем утре рано, ще можем да заемем по-изгодното положение, преди да са се задали ромеите.

Светослав поклати глава отрицателно, но Диман погрешно изтълкува жеста му. И обясни:

— По-високо откъм нашата страна и слънцето ще грее в гърба ни и в очите на врага. Има сгода да развърнем и конницата. А наблизо се намира и една гора, където можем да скрием един полк за всеки случай.

— Не, Димане. Битката ще бъде тук, при Скафида. И то не утре, а в други ден. Още един ден почивка за нас и още един ден умора за ромеите.

— Реките понякога биват лош съюзник, царство ти — загрижено рече протостраторът. — Особено такива бързоструйни като Скафида…

— Нявга Симеон Велики е издавил ромеите на Лъв Фока в такава река. Защо да не последваме неговия пример? — Светослав отиде до масата и се надвеси над рисунката на местността. — Ела, Димане. Ела да ти покажа.

Показа му. И колкото повече му обясняваше, толкова лицето на протостратора повече просветваше.

— Кълна се във всевишния, майсторски си го измислил, господарю! — възторжено се провикна накрая Диман. — Горя от нетърпение да видя муцуните на Войсил и другите предатели, когато…

— Най-трудната задача е на тези, които първоначално ще се сблъскат с ромеите — прекъсна го царят. — Ето тук, на едно поприще пред реката, трябва да бъдат хора, които да действуват така, сякаш четат по книга. Разбираш, нали? Да се бият мъжки, но да знаят и да отстъпват. Да отстъпват с бой и с ред.

— Мисля, че най-подходящи са все пак търновградските дружини, царство ти. Най-добре обучени са, правят всичко наистина като по книга. — Светослав кимна в знак на съгласие. — Имам една молба, господарю. Разреши ми аз да водя търновградските дружини. Познавам ги и те ме познават — лесно ще се разберем.

— Винаги става така, че тебе пращам, където е най-трудно — замислено рече царят. — Тук ще има тежък бой и ще паднат жертви, Димане.

— Също и за това трябва да бъда там — спокойно възрази протостраторът. — Това разбирам аз под думата начелник: да върви начело срещу опасността, а не да праща другите на смърт, докато сам се крие в миша дупка. Пък и нито ще ми е първи бой, нито — първа рана, царство ти. — Той настоя умолително: — Разреши, господарю! Няма да е толкова страшно, ще видиш. Утре, преди ромеите да са се задали, ще направя едно учение с търновградци на същинското място и ще разиграя битката. После ще им бъде леко…

Светослав дълго обмисля думите му и накрая кимна:

— Какво пък, комай си прав… — Той се усмихна странно. Така се усмихват хората, спомените на които ги отнасят далеч назад във времето. А сега пред очите на Светослав беше споменът за едни военни игри край Силимврийската врата на Цариград. — Погрижи се нарочно за крилата на бойния ред. Ромеите там нападат с конницата и се стремят да осъществят обкръжение…