Петър Бобев
Боа и диаманти (9)

Наводнението

Наводнението дойде толкова внезапно, че изненада дори скитащите мравки — ецитоните, които толкова добре са опознали тая стихия, че по тяхното бягство местните жители се досещат не само кога ще придойде водата, ами и докъде ще стигне.

Облачната завеса, която бавно пъплеше от запад и чиито светкавични отблясъци просветваха по небето предишната нощ, още не бе стигнала дотук, но там, в горното течение на реката, беше изляла чудовищната си маса вода. Нивото на реката се бе надигнал почти изведнъж и като петметрова стена се носеше надолу, преварвайки дъжда и помитайки всички по пътя си. Мътните вълни ведно с изкоренените дървета влачеха безброй трупове на маймуни, коати, броненосци, тапири, птици.

Ецитоните тъкмо бяха построили от живите си тела кълбовидното си кухо гнездо, и мравешките майки бяха започнали да снасят вътре яйцата си. Така смятаха да изчакат, докато се излюпят и поотраснат личинките, за да поемат отново на път, сеейки ужас, където минат.

Ала стихията обърка намеренията им. Добре поне, че и тоя път те я усетиха преди другите, преди да се разбягат обезумелите животни, преди да се разлетят с крясък птиците от залетите им гнезда, преди кайманите да се укрият в по-защитени от вълната заливчета.

Като по команда майките преустановиха яйцеснасянето. Живото кълбо се сплеска, после започна да се размотава, източи се в дебела черна нишка към вътрешността на гората. Милиони мравки, подобни на безкрили черни оси, поеха, подредени в обичайния си походен строй — в средата майките и работничките, които пренасяха личинките и яйцата, край тях другите работнички, а отстрани, в охрана, настървените войници с огромни извити челюсти, — смутени и объркани и затова още по-озлобени, помитайки всичко живо по пътя си и стоварвайки нов ужас в душите на вече ужасените от грохота на прииждащата вода животинки, които се бяха надявали тук да намерят спасение.

Много малко твари не се бояха от тях. Даже ги смятаха желана плячка. Безпристрастната природа никого не бе създала неуязвим — нито ягуара, нито пиранхата; нито гигантския кайман, нито малките ецитони. Отгоре им жужеха мухи паразити, които възсядаха гърбовете им, за да снасят там яйцата си. А още по-високо се стрелкаше една черна късоопашата птица с бели нашивки, огненооката мравеловка, която понякога кацаше на някой клон и оттам следеше с червените си очи източващото се под нея лакомство, като чуруликаше доволно. После се стрелваше надолу в бръснещ полет и отмъкваше в клюн набелязаната жертва. За да съществува, всеки трябваше да се храни — всеки на отреденото му местенце от трапезата.

Подушил толкова дълго търсеното шествие, безкракият гущер ибижара нагъна тяло и тръгна редом с мравките. А те, безпощадни към всичко живо, него не докосваха. С какво ли тайно оръжие го бе снабдила природата? Все едно, не го усещаха, все едно, се бе скрил под някаква шапка-невидимка. Похапваше си от тях и маршируваше редом с плячката си в очакване на деня, когато пак щяха да направят гнездото си, та да снесе вътре яйцата си, да осигури и потомството си с обилна храна.

Преди няколко дни една безгрижна женска бе удостоила гнездото на мъжката дългопръста птица якана с благоволението си и бе оставила под бащинските му грижи яйцето си. После го бе споходила втора готованка, та и трета. Насадили го бяха да мъти три яйца, а те бяха продължили лекомисленото си и сладко безделие. И сега, при настъпващото бедствие, клетият мътач беше принуден да се справя сам с тая тройна грижа. Той грабна едно яйце, та го пренесе навътре в сушата, докъдето допускаше, че няма да стигне водата. Грабна второто, сетне третото. Чак тогава се поуспокои, започна да си прави ново гнездо.

А водната стена се носеше с рев надолу. Тя заля блатистото игапо, връхлетя като лавина върху зелената грамада на варзеята, разкъса лианите, изкорени отделни дървета. Вечната, непресекваща битка между двете стихии — сушата и водата — се разрази с нов изблик на ярост.

Някога тук, на мястото на блатото, растеше непрогледна гора с великански дървета. Докато един речен ръкав кой знае как успя да размие брега си. И заля гората. Загина цялата предишна растителност, която е приспособена да издържа само на краткотрайни заливания. Неусетно гората се превърна в блато. Та и сега тук-там над повърхността му се виждаха подаващите се недоизгнили пънове, почернели, зловещи. Сушата, то се знае, не се призна за победена. Отново настъпи. Направи десант — изпрати пионера си, водния хиацинт, който оплете блатото като сюнгер. После се втурнаха в пристъп лилиите. А след тях във всеобща офанзива налетяха папурът, острицата, стрелолистът, тръстиката. По тинестия бряг почнаха да се надигат върху кокилестите си корени покълнеците на палмата пашиуба. Окопаваха се върби и хибискуси. Сушата бавно, но сигурно с придобития в милиард годишната борба опит печелеше позиции, отнемаше от завоевателя заграбената територия.

С тоя си удар водата навярно целеше да отвърне с мълниеносен противоудар, с един замах да помете спечелените с години вражи придобивки. Тя се стовари върху младата и крехка растителност като чудовищна водна коса. И с рев на водопад. Покоси покълналите палми, изскубна хибисковите храсти, подрови корените на върбите. И толкова. За повече силите не й достигнаха. Тръстиките и папурите притъпиха устрема й. Бяха се вкоренили добре, при това стъблата им бяха жилави и гъвкави. След първия порив на стихията веднага изправиха чела.

Убедила се, че и този й опит се проваля, реката утихна. Потече отново спокойно, сякаш не бе бесняла допреди миг.

Само челото й, като полетял водопад, продължи пътя си надолу, понесло върху ревящия си гребен смърт и разрушение.

Ето, връхлетя върху двете сражаващи се чудовища, превъртя ги, сякаш не бяха огромните кайман и анаконда, а някакви червей и попова лъжичка. После ги запокити с целия си бяс върху изпречилата се насреща вековна гора. Двамата великани, зашеметени, пребити, отпуснаха смъртоносната си хватка и побягнаха да се спасяват, всеки както умее, от гнева на стихията.

Човекът, който беше заспал дълбоко, изтощен от пристъпа на треската, най-сетне се събуди от клокоченето на водата. Той изскочи навън залитащ, като се подпираше в стените да не падне отново. И видя, че хижата му вече се бе превърнала в наколно жилище. Подпорните диреци, залети до половината, скърцаха под напора на довлечените дървета и плаващи островчета. Ако нивото се надигнеше още, ако придойдеше нова вода, щяха ли да устоят?

Наводнението, преварило обикновеното си време, бе изненадало и него, бе го сварило неподготвен — без никакви запаси: от фасул и ориз, от маниока и сушено месо, от орехи и живи костенурки.

Досетил се за своите две пленнички в оплетената под колибата кошарка — единственото месо, с което разполагаше, той погледна надолу. Уви! Водата ги бе отвлякла.

Разполагаше само с няколко кутии ориз и фасул. А когато ги свършеше…

Наводнението е гладно време. Тогава и рибата се крие към дъното. Тогава и земният дивеч или е избягал навътре в „тира фирме“, или е обсаден по незалетите островчета. А до тях може да се добере само с лодка.

Къде е неговата лодка?

Той я потърси с трескав поглед. Нищо, ни помен от нея. Само домъкнати пънове, клони и тръстики, натрупани зад нагазилите във водата дървесни стволове.

Лоша шега му изигра отново Голямата вода. Всеки път все нещо ново, различно, неочаквано.

При това и с един болник при себе си. Ранената боа почваше да се оправя вече. Не лежеше, както преди, отпусната като гигантски маркуч върху пода, не съскаше болезнено-заплашително при неговото приближаване, а правеше първите си опити да се свие в обичайната си кълбовидна поза. Наистина, още не умееше да пълзи, лежеше си все там, където я бе оставил, когато я дотътри горе, но от време на време поизправяше глава да огледа новото си местообитание, а веднъж-дваж му се стори, че в очите й блеснаха пламъчета при вида на кацналите папагали върху пръта, който им беше сложил своевременно.

Тъкмо мислеше да й улови нещо, някоя пака или агути, за да й я предложи жива — и ето, стихията обърка и тоя му план. Сега се налагаше и змията да погладува. Всъщност тя, като повечето влечуги, може да издържа гладна много по-дълго от него.

Единствени папагалите бяха и щяха да си останат сити. Женската облиташе непрекъснато околността и затрупваше оздравяващия си другар с подаръци: семена, пъпки, плодове. И то такива плодове, че на човека му се приискваше да ги отнеме от преситения болник. А и той вече се съвземаше. Кракът бе оздравял напълно. Изглежда, само крилото нямаше да се оправи. Раната зарасна, но ставата остана схваната, неспособна да го вдигне отново във въздуха. Ще не ще, принуден беше да остане при човека, от когото всъщност и двете птици вече не се плашеха. А тая мисъл дори му беше приятна. Колко често едно наше малко удоволствие струва нещастието на другия. То означаваше, че няма да го напуснат, че щеше да си има другари.

В това време капуцините се суетяха уплашени по оплетената от зеления удушвач гигантска сейба. Притичваха по горните клони, спускаха се на долните, пищяха пронизително и замерваха с отчеснати вейки прииждащата вода, та дано я уплашат, дано я прогонят. Нима и хората не правят подобни безсмислици, нима и те дори и сега не стрелят с пушка да разпръснат градоносните облаци, нима и досега не отслужват молебени за дъжд, нима някои не се завъртват три пъти при среща с черна котка?

Чак когато се убедиха, че реката не се надига повече, маймуните притихнаха. Продължиха заниманията си, сякаш нищо не е било. И така, успокоени, от клон на клон се пръснаха по съседните дървета, като се провикваха гласовито да не се изгубят.

Малкото капуцинче за пръв път виждаше такова чудо — реката да дебелее като боа, кога нагълта по-едра плячка. И все не можеше да откъсне поглед от нея, където и да го понесеше припряната му майка, която никъде не можеше да се застои на едно място. Все притичваше по лианите, все проверяваше плодове и пъпки, все посягаше към чуждите находки. Все намираше да се скара с някого за нещо. С мъжките, то се знае, се отнасяше по-внимателно. Защото те не си поплюват много-много. Ала с младите и със самките се намираше постоянно в натегнати отношения.

Та и сега. Издебнала един безбрад самец, още невстъпил в разряда на възрастните, който бе изчовъркал с клечка някаква тлъста личинка, с виртуозно сръчно движение тя му я измъкна почти от устата. И когато ограбеният посегна да си я вземе обратно, крадлата се разкрещя тъй, че всички се заковаха слисани по местата си. После притича до водача, който, след като бе разбрал кой пак дига тая олелия, вече й бе обърнал гръб, задърпа го с ръце и с писклив глас му заразправя колко много я е бил младият хулиган, като с плач и хленч не му даде да изрече поне една думичка за свое оправдание. Водачът пак опита да се отмести, без да вземе становище, но тя съвсем не възнамеряваше да се откаже от това, що си бе наумила. Отново го задърпа и отново се заоплаква, като настояваше за правосъдие, обсипвайки го с ласкателства за справедливостта му. Най-сетне, решил да се отърве от нейната натрапчивост, а може би и поласкан от славословията й, почувствувал се все едно маймунски Соломон, той изръмжа някаква заплаха към младежа, който вдигна рамене и се отдалечи, започнал рано-рано да проумява колко струва правдата на тоя свят, а клеветницата, доволна от поредната си победа, продължи да претърсва листата.

И ако капуцините нямаха основания да се тревожат от наводнението, защото дървото им се допираше до съседните дървета и защото в краен случай, дори обсадени, умееха да плуват, то положението на братовчедите им, ревачите, беше отчайващо. Горките, водата ги бе издебнала тъкмо когато опоскваха новите узрели плодове на монстерата върху пашиубата. И вече нямаха никаква възможност да се измъкнат оттам. Като в клопка. Защото палмата беше израсла на открито, без да се докосва до никое дърво. А ревачите не само не умеят да плуват, те направо изпадат в ужас от близостта на водата.

И така, сбити в куп, отново замлъкнали, те се пулеха надолу, към клокочещата стихия, която продължаваше да оплита в решетката на кокилестите корени цели купи клони и треви. От напора на прииждащите водни маси, спънати от тоя нарастващ бент, клетата палма, претоварена от нагласилите се върху плещите й готованци, простенваше с болезнено проскърцване. Нещастните маймуни с животинския си усет все повече се убеждаваха, че опората им, самата тя безпомощна срещу бедствието, няма да издържи дълго.

И ето, прибави се нова беда. Подплашен от нещо, откъм отсрещния бряг се зададе цял облак папагали монаси. Навярно водата бе съборила дървото, върху което бяха изградили килийките в кооперативната си кула от клечки. С крясък и пляскане на криле, наподобили прелитащ самолет, те се завъртяха над гората и взеха, та накацаха тъкмо там, където не биваше — по монстерата. Може би искаха всички, колективно, да я изследват дали е подходяща основа за бъдещия им дом. Клетата палма простена още по-мъчително и започна да се наклонява бавно-бавно, накъдето я тласкаше водата. Попаднали в такъв капан, ревачите обикновено умират от глад, след като опоскат всичко годно за ядене наоколо: плодове, пъпки и буболечки. А сега на това отгоре се прибавяше и новата заплаха — да се сринат с прекършената палма във водата.

Отстрани, седнал на съседното дърво, обронил глава върху гърдите, продължаваше да мълчи предишният им вожд. И само очите му, подвижни и живи, издаваха бурята, която вилнееше в дивата му душа. Изглежда, той съзнаваше добре какво означаваше всичко това. Имаше богат жизнен опит, представяше си какво ще стане, когато палмата рухне. И макар че вече не носеше никаква отговорност за това, духът на водача, устройството на неговото мислене, грижите му не бяха го напуснали съвсем. Немият не се двоумеше, не разсъждаваше. Нагонът му повеляваше само едно — да действува.

И той пристъпи към действие. Какво беше то — дали мъдро обмислено решение, предварително изготвен план за спасение на бедствуващото стадо; или пък прост, неосъзнат нагон за саможертва — щом като загиват близките му, нека да загине и той? Кой би могъл да отговори? Или пък и едното, и другото. А правилното решение може би се бе зародило после, при самото осъществяване на неосъзнатото докрай намерение.

Ревачът се залови за провесената ко̀со лиана с отдавна изгнил корен, чийто горен край се бе вплел яко във върха на съседната сейба, и се отпусна ведно с нея, полетя като махало напред, долетя до монстерата и се залови с опашка за нея. А това беше най-важното, то вече говореше за обмислена преднамереност. След като попадна при своите, не пусна лианата. И заръмжа мъчително с повреденото си гърло.

Всъщност в разговора на маймуните звукът взема слабо участие. Главното при тях са жестовете и мимиката, като езика на глухонемите. Ей тъй, като глухонемите, го разбраха и съплеменниците му пръв се досети брадатият водач. И с истинска маймунска пъргавина, удесеторена от страха, се прехвърли върху сейбата, последван, както е редно, от придворните си, а на края, подобно на евакуация при хората, от обикновените простосмъртни самки и самци.

Видял всичко от начало до край от заобиколената с вода тераса, гаримпейросът неволно се замисли. В душата му все повече се вгризваше червеят на съмнението дали разликата между човека и животните, и особено с висшите видове, е тъй голяма, както опитваха да го убедят религията и теорията за условните рефлекси, все още властвуващото течение в биологичната наука. И то в психичната област. Да не говорим за физиологията, където вече никой не намира такава разлика. Всяко чувство, всеки порив, всяко психично качество на човека при добросъвестно наблюдение се открива и у животните. Само че в по-низша степен. И любов, и омраза, и завист, и преценка, и избор, та и чувство за дълг. Не качествена, а само количествена разлика. Дори и разговорната реч, с която толкова се гордеем. А глухонемите? По този признак можем ли да отречем, че са хора? Значи, не тя е признак на съвършенство, а нещо друго — способността за обмяна на информация, да се общува с чувства и мисли. И тогава, при такава постановка, привилегията на човека изведнъж отпада. Защото не само той умее това — ами ултразвукът на делфина, мимиката на маймуната, електрическите импулси на змиорката, танцът на пчелите, миризмата на мравките…

Облекчена от немирния си товар, палмата се поизправи. Види се, и тоя път й се размина, и тоя път се запази от грозящата я опасност.

Когато и последният младок се изкатери по спасителната лиана, немият ревач реши, като капитан на потъващ кораб, че е вече време и той да се оттегли. Ала отгоре го посрещна озъбен, побеснял от ярост, брадатият, като че ли изведнъж забравил стореното благодеяние равно според човешките мерки на подвиг, — видял отново в него не героя, а само претендента за трона му.

Правото да спасява народа си принадлежи само на водача.

И започна да се спуска насреща му, следван от телохранителите си, като се друсаше с все сила, видимо решил да обрули съперника си във водата. А зад него ревяха и се зъбеха заканително поданиците му, всеки опитвайки да надвика другите, за да го чуе водачът, та да му се докара, засвидетелствувайки му привидното си яростно усърдие.

Смутен от тая неочаквана и неоправдана враждебност, немият неволно отстъпи надолу, доближи водната повърхност.

Тогава внезапно от мътните й дълбини изплува анакондата, успяла да се съвземе след боя с каймана. Огромната змийска глава, раззинала зъбатата си уста, се стрелна светкавично и захапа задницата на ревача. Макар и обезумял от ужас, той не се пусна. Вкопчи се още по-стръвно в лианата, сякаш срасна с нея. Гигантската змия побесня, зашиба с опашка, напъна цялата си мощ. И може би това щеше да бъде краят… Маймуната усещаше как пръстите й се изхлузват от опората си…

Несвикнал да остава безучастен пред злото (а всъщност кой ли е в състояние да го обезвреди!), човекът насочи пушката си и стреля.

Куршумът рани леко нападателката. От болка тя изфуча сърдито и отпусна хватката на челюстите си. Очаквал само това, немият се дръпна рязко и се изкатери мигновено навръх лианата.

Подплашени от гърмежа, маймуните се бяха юрнали презглава към вътрешността на селвата, последвани, а след това, както би трябвало да се очаква, преварени от дългобрадия си предводител.

А немият се сви в едно разклонение на дървото, обхвана го с опашка и се залови да облизва раните от змийските зъби. Тъжен, отчаян, съкрушен. По-мрачен от когато и да било.

Такава беше благодарността на народа му…