Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cry of the Owl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3


1

Работното време бе до пет, но Робърт остана в завода близо час след това. Не бързаше да се прибере, а и като се позабавеше, щеше да си спести блъсканицата, която настъпваше в паркинга на самолетостроителното предприятие „Лангли“ между пет и пет и половина, когато служителите си тръгваха. Забеляза, че Джак Нилсън също е останал, както и старият Бенсън, който обикновено напускаше работа последен. Робърт изгаси флуоресцентната лампа на бюрото си.

— Изчакай ме — извика Джак. Гласът му прозвуча глухо в празната чертожна.

Робърт взе палтото си от шкафчето. Сбогуваха се с Бенсън и се отправиха към дългото остъклено фоайе, където бяха асансьорите.

— Значи си взе ботушите — каза Робърт.

— Ъхъ. — Джак погледна огромните си крака.

— На обяд не беше с тях.

— Не. Бяха в шкафчето ми. Най-напред трябва да ги нося само по няколко часа на ден.

Влязоха в асансьора.

— Хубави са — каза Робърт.

Джак се изсмя.

— Ужасно са грозни, но, ей богу, страшно са удобни. Исках да те попитам нещо. Можеш ли да ми дадеш една десетачка до заплата? Днес с…

— Разбира се. — Робърт извади портфейла си.

— С Бети имаме годишнина от сватбата и ще ходим на ресторант, но ела преди това у нас да пийнем по нещо. Ще отворим бутилка шампанско.

Робърт му даде десет долара.

— Годишнина от сватбата… Би трябвало да бъдете сами с Бети.

— Е, хайде сега! Само по чаша шампанско. Казах на Бети, че ще те поканя.

— Не, благодаря ти, Джак. Сигурен ли си, че ще ти стигнат за ресторант?

— Абсолютно, а и тия пари ми трябват само за цветя. Шест долара биха свършили работа, но десет по-лесно се помнят. Даже и толкова нямаше да ми трябват, но днес платих последната вноска за ботушите. Седемдесет и пет долара! Има си хас да не са удобни! Хайде, Боб, ела.

Бяха в сградата на паркинга. Робърт нямаше намерение да тръгне с него, но не можеше да измисли как да се измъкне.

Погледна дългото грозновато лице на Джак и посивялата му, късо подстригана черна коса.

— Коя годишнина празнувате?

— Деветата.

Робърт поклати глава.

— Прибирам се, Джак. Много поздрави на Бети.

— Какво, като е деветата годишнина? — извика Джак след него.

— Нищо! До утре!

Робърт се качи в колата си и пръв излезе от паркинга. Джак и Бети живееха в скромна безлична къща в Лангли и парите им непрекъснато изтичаха заради майката на Джак и бащата на Бети, които, както казваше Джак, бяха все болни, така че всеки път, когато с Бети успееха да посъберат нещичко за почивка или ремонт на къщата, то непременно се оказваше необходимо или на майка му, или на баща й. Но те имаха петгодишна дъщеричка и бяха щастливи.

Вечерта се спускаше бързо, осезателно, като черните води на море, плъзнало по земята. Докато подминаваше мотелите и закусвалните в покрайнините на Лангли, Робърт изпита физическо отвращение, когато си представи как влиза в града и стига до улицата си. Спря колата при една бензиностанция, обърна и потегли по пътя, по който беше дошъл. Всичко е заради здрача, помисли си той. Не го обичаше дори през лятото, въпреки че тогава той падаше по-бавно и беше по-поносим. През зимата се спускаше върху монотонния пейзаж на Пенсилвания, все още непривичен за Робърт, с бързина, която го плашеше и потискаше. Приличаше на внезапна смърт. В събота и неделя, когато не ходеше на работа, Робърт смъкваше транспарантите в четири часа следобед, запалваше лампите и когато отново погледнеше навън доста след шест, тъмнината вече бе дошла, тя беше там, всичко бе свършило. Робърт стигна до Хъмбърт Корнърс — градче на около девет мили от Лангли, и сви по тесен чакълест път, който водеше извън града.

Искаше отново да види момичето. Може би за последен път, помисли си той. Беше си го мислил и преди, но всеки път се оказваше предпоследен. Запита се дали момичето не беше причината да остане толкова до късно на работа, след като съвсем не бе наложително; дали не се бе забавил, за да е сигурен, че когато излезе от завода, навън вече ще е тъмно.

Робърт остави колата си в един тесен път между дърветата близо до дома на момичето и тръгна пеш. Когато стигна алеята, която водеше към къщата, закрачи по-бавно, продължи покрай баскетболния кош в дъното и навлезе в ливадата отзад.

Момичето пак беше в кухнята. Виждаха се двете квадратчета светлина отзад на къщата и фигурата му се появяваше ту в едното, ту в другото, но се задържаше повече в лявото, край масата. За Робърт прозорецът бе като мъничък фокус на фотоапарат. Робърт рядко се приближаваше. Беше го страх, че момичето може да го забележи, че полицията може да го арестува като човек, който дебне около чужди къщи, за да види как някоя жена се съблича. Но този път вечерта беше много тъмна и той се приближи.

Идваше тук за четвърти или пети път. Видя момичето за пръв път една събота — беше ясен слънчев ден в края на септември и Робърт обикаляше с колата си из околността. Когато мина покрай къщата й, тя изтърсваше едно килимче на верандата и въпреки че я видя за не повече от десетина секунди, образът й му направи поразително впечатление, сякаш гледката му бе позната, сякаш бе картина или човек, на които се бе натъквал някъде. Момичето явно живееше тук съвсем отскоро — върху верандата бяха натрупани кашони, а на прозорците нямаше пердета. Къщата бе на два етажа, бяла, с кафяви капаци и рамки на прозорците, мазилката се лющеше, моравата беше занемарена, а парапетът покрай алеята отпред бе изкривен и заплашваше да падне. Момичето бе доста високо, със светлокестенява коса. Това бе горе-долу всичко, което Робърт успя да забележи от двадесетина метра разстояние. Не можеше да каже дали бе хубава, или не, пък и нямаше значение. А кое имаше значение? Трудно му беше да определи. Но на втория или третия път, когато видя момичето, разбра какво харесва у нея — изглеждаше спокойна, явно обичаше занемарената си къща и беше доволна от живота. Забеляза всичко това през прозореца.

Спря на два-три метра от къщата и застана встрани от светлината, която струеше от прозореца. Озърна се наляво и надясно, после хвърли поглед и назад. Единствената друга светлина в околността бе точно зад гърба му — светеше в една ферма чак отвъд дългото поле, на около половин миля разстояние. В кухнята момичето слагаше маса за двама, което вероятно означаваше, че приятелят й ще дойде на вечеря. Робърт го беше виждал два пъти — висок младеж с къдрава черна коса. Единия път се бяха целунали. Робърт предполагаше, че са влюбени и ще се оженят, надяваше се, че момичето ще бъде щастливо. Приближи се, плъзгайки крака по земята, за да не настъпи някоя вейка, спря и с едната си ръка се хвана за клона на някакво дръвче.

Тази вечер момичето пържеше пиле. На масата имаше бутилка бяло вино. Беше си сложила престилка, за да не се изцапа, но докато Робърт я наблюдаваше, тя се дръпна рязко и разтри китката си, върху която бе пръснала гореща мазнина. От транзистора в кухнята се чуваха новините. Предишния път момичето бе започнало да приглася на някаква песничка по радиото. Гласът й не беше нито хубав, нито лош, а просто естествен и верен. Беше висока около метър и седемдесет, с едър кокал и дълги крайници, на възраст между двадесет и двадесет и пет години. Лицето й беше гладко и ведро — лице, което никога не се мръщи, а светлокестенявата й коса се спускаше по раменете на меки къдри. Носеше косата си разделена на път в средата и вдигната зад ушите с две златни шноли. Имаше тънки устни и възширока уста, в чийто израз обикновено се забелязваше някаква детинска сериозност, както и в — погледа на сивите й очи. Очите й бяха малки. Робърт намираше пропорциите й безупречни като в умело изваяна статуя.

Независимо че бяха малки, очите се съчетаваха с всичко останало у нея и общото впечатление му се струваше възхитително.

Всяка вечер, когато я поглеждаше за пръв път, след като не я беше виждал две или три седмици, той оставаше толкова поразен и омагьосан, че сърцето му подскачаше, а след това биеше лудо няколко секунди. Веднъж преди около месец му се стори, че тя се вторачи право в него през прозореца, и тогава сърцето му мигом престана да бие. Той отвърна на погледа й без страх, без да направи опит да остане незабелязан, като застине на място, но в тези няколко секунди трябваше да преглътне неприятния факт, че изпитва ужас от погледа й, да се изправи лице в лице с вероятността всичко да се сгромоляса още в следващия миг — тя ще извика полиция, хубавичко ще го огледа, после ще го арестуват за хулиганство и всичко ще свърши по такъв нелеп начин. За щастие тя не го беше видяла й насоченият към него поглед явно беше чиста случайност.

Името й беше Тийролф — Робърт го прочете върху пощенската кутия на улицата. Това беше единственото, което знаеше за нея, освен че караше светлосин фолксваген. Паркираше го на алеята, тъй като къщата нямаше гараж. Робърт никога не бе правил опити да я проследи сутрин, за да види къде работи. Съзнаваше, че къщата е една от причините, заради които му бе приятно да я наблюдава. Харесваше му привързаността й към дома, удоволствието, с което слагаше завеси и окачваше картини. Най-много обичаше да я наблюдава, докато шета из кухнята — за щастие кухненските прозорци бяха три, всичките затулени от клоните на дървета, които му позволяваха да остане незабелязан. В двора имаше барака, висока около метър и осемдесет, а в дъното на входната алея стърчеше разклатеният баскетболен кош, който му осигури прикритие веднъж, когато колата на приятеля й се появи на алеята с блеснали фарове.

Веднъж, когато приятелят й излизаше от къщата, момичето извика: „Грег! Грег! Забравих да ти кажа да вземеш и масло. Господи, съвсем съм оглупяла.“ И Грег отиде с колата да купи забравените продукти.

Робърт отпусна глава на рамото си и погледна за последен път момичето. Беше приключила с домакинството и си почиваше, облегната на плота до печката, с кръстосани крака и вперен в земята поглед, а изражението й бе унесено, сякаш се взираше в нещо на стотици километри. В отпуснатите си, почти увиснали ръце държеше кърпа на сини и бели шарки. Изведнъж се усмихна, дръпна се рязко от плота, сгъна кърпата и я постави върху една от горите червени пръчки, които стърчаха от стената до мивката. Беше я видял как една вечер постави окачалката. Сега момичето тръгна право към прозореца, пред който стоеше Робърт, и той едва успя да се скрие зад дръвчето.

Беше му страшно неприятно, като си помислеше, че се държи като престъпник и… Тъкмо сега ли трябваше да се случи? Беше настъпил някаква проклета вейка! Чу как нещо чукна по прозореца и се досети, че една от шнолите и се е допряла до стъклото. За миг затвори очи от срам. Когато ги отвори, видя, че е извърнала глава и гледа на другата страна, към алеята. Робърт погледна към баскетболния кош и се замисли дали да не побърза да се скрие зад него, преди тя да е излязла от къщата. След това чу, че радиото засвири по-силно, и се усмихна. Сигурно се е уплашила и за да не се чувствува сама, е усилила радиото. Нелогично и все пак съвсем логично и трогателно действие. Съжаляваше, че й е причинил това моментно безпокойство. А и не му беше за пръв път. Беше много тромав и непохватен. Веднъж ритна една стара десетлитрова туба, захвърлена край къщата, и шумът накара момичето, което си правеше маникюра в хола, да подскочи. Тогава тя отвори предпазливо външната врата и извика: „Кой е? Има ли някой там?“, после отново затвори вратата и спусна резето. Предишния път пък духаше вятър и един клон драскаше по дървената облицовка на къщата. Звукът направи впечатление на момичето, то дойде до прозореца, но очевидно реши да не му обръща внимание и се върна при телевизора. Драскането обаче не преставаше, ето защо накрая Робърт улови клона и с едно последно стържещо плъзване покрай стената го изви надолу. След това си тръгна, като остави клона превит, но не го счупи. Та нали можеше да го забележи и да го покаже на приятеля си?

Ако го заловяха тъй близо до дома й, позорът щеше да е толкова голям, че Робърт не смееше да си представи подобна възможност. Такива мъже обикновено дебнат около хорските къщи, за да видят как някоя жена се съблича. Робърт беше чувал, че имат и други отвратителни навици. Това, което той чувствуваше, което бушуваше в него, приличаше на мъчителна жажда и тя трябваше да бъде утолена. Той трябваше да я вижда, трябваше да я гледа. Като си го призна, Робърт всъщност си призна и че е готов да го хванат някоя вечер. Ще изгуби работата си. Мисис Роудс, симпатичната му хазяйка от жилищната кооперация „Камелот“, ще бъде потресена и ще го помоли веднага да напусне. А колегите му? Освен Джак Нилсън всички ще заговорят против него. Сякаш ги чуваше: „Нали ви казвах, че му има нещо?… Нито веднъж не дойде да играем покер, нали така?“ Но той трябваше да рискува. Дори ако никой не можеше да разбере, че когато наблюдава как едно момиче върши спокойно ежедневната си домакинска работа, той си възвръща собственото спокойствие, вижда, че в живота на някои хора има смисъл и радост, и почти започва да вярва, че смисълът и радостта могат да се завърнат и в неговия живот. Момичето му помагаше.

Робърт потрепери, като си спомни в какво състояние се намираше, когато дойде в Пенсилвания миналия септември. Не само че бе изпаднал в по-тежка депресия от когато и да било, но беше започнал да мисли, че и малкото оптимизъм, воля и дори здрав разсъдък, които му бяха останали, изтичат от него като последните зрънца на пясъчен часовник. Трябваше да прави всичко под режим, сякаш се намираше в армия, която се състоеше от един войник — ден подир ден ядеше, търсеше си работа, спеше, къпеше се и се бръснеше под режим, иначе нервите му нямаше да издържат. Вероятно доктор Кримлър, психиатърът, който го лекуваше в Ню Йорк, би одобрил това. Двамата бяха разговаряли по този въпрос няколко пъти. Робърт: „Съвсем определено мисля, че ако хората не изчакваха да видят как постъпват другите около тях, всички ние бихме откачили.“ Доктор Кримлър сериозно и убедено: „Режимът, за който говорите, всъщност не е режим. Това са навиците, които човечеството е придобило през вековете. Нощем спим, а денем работим. По-добре е да се храним по три, а не по един или седем пъти на ден. Вие сте прав, тези навици спомагат за добро психично здраве.“ Но това обяснение не задоволи напълно Робърт.

Какво всъщност се крие зад всичко това? — питаше се той. Хаос? Небитие? Зло? Песимизъм и депресия, които може би не са случайни? Просто смърт, край, бездна, която е толкова страшна, че никой не иска да говори за нея? Ясно, че не е бил достатъчно убедителен по време на срещите си с Кримлър, макар че през цялото време говореха и спореха и в разговорите им почти нямаше паузи. А и Кримлър беше психотерапевт, а не психоаналитик. Все пак разговорите с него се оказаха полезни, защото Робърт се вслуша в съветите му, започна да живее според предписанията на книгите и беше сигурен, че това му помогна да издържи след телефонните обаждания на Ники, която по някакъв начин беше успяла да го открие, вероятно чрез телефонната служба или чрез някой от приятелите им в Ню Йорк, на които бе дал номера си.

Без да се огледа, Робърт напусна убежището си зад дръвчето, заобиколи правоъгълника светлина под прозореца и тръгна към алеята. В този момент видя фарове, които се приближаваха бавно по пътя отдясно. С два скока стигна баскетболния кош и застана зад него, преди колата да завие по алеята. Светлината на фаровете се разливаше от двете страни на убежището му, широко близо два метра, и като се сети за пукнатините по старите дъски, Робърт се почувствува незащитен, струваше му се, че тъмният му силует се е отпечатал върху дървеното табло на коша.

Фаровете угаснаха, вратата на колата се отвори, а след нея и вратата на къщата.

— Здравей, Грег! — извика момичето.

— Здравей, мила. Извинявай, че закъснях. Донесох ти една саксия.

— Страшно ти благодаря, Грег. Разкошна е!

Със затварянето на вратата гласовете им заглъхнаха.

Робърт въздъхна, не му се искаше да си тръгне веднага, макар че беше най-безопасно да го стори сега, докато те се суетяха около саксията. Пушеше му се. Беше и премръзнал. В този момент чу, че се отваря прозорец.

— Къде? Тук ли? — попита Грег.

— Мисля, че тук, но не видях нищо.

— Вечерта е идеална за такава работа — каза Грег весело. — Доста тъмничка. Може и да се случи нещо.

— Няма да се случи, ако дадеш на тоя, дето се навърта наоколо, да разбере — каза момичето със смях. Говореше високо като приятеля си.

Не им се ще да намерят никого, помисли си Робърт. А и кой би искал на тяхно място? Младежът изтрополи с обувките си по страничната веранда. Обикаляше къщата. Робърт видя с облекчение, че той не носи фенер. Но това не значеше, че няма да дойде до баскетболния кош. Момичето гледаше от прозореца, чието стъкло бе вдигнато около две педи нагоре. Грег обиколи къщата и влезе през вратата на кухнята. Спуснаха рамката на прозореца, после Грег я вдигна отново, макар и не толкова високо като преди, а след това се обърна с гръб Робърт се отдалечи от баскетболния кош и тръгна към къщата, към отворения прозорец. Вървеше малко арогантно, сякаш искаше да докаже на себе си, че като се е скрил за няколко минути, не значи, че се е уплашил. Застана точно там, където бе стоял и преди — от другата страна на дървото, на около метър от прозореца. Излишна дързост, каза си той. Излишна дързост и безразсъдна смелост.

— … полицията — казваше Грег с отегчен глас. — Но нека поогледам наоколо преди това. Ще спя в хола, мила, защото ще ми бъде по-лесно да изскоча навън, отколкото ако съм горе. Ще спя с дрехи и обувки и ако хвана някой… — Той направи гримаса и вдигна големите си юмруци.

— Да ти дам ли и някоя цепеница от камината? Може да ти потрябва — каза момичето с нежния си глас, сякаш заплашителните му думи не бяха стигнали до нея. Но пък тя бе момиче, което би се усмихвало и би изглеждало спокойно дори когато е разтревожено, помисли си Робърт и това му хареса. Никога не изглеждаше притеснена. Това страшно му харесваше. Тя каза още нещо, което той не чу, но беше сигурен, че е отишла в хола, за да покаже на Грег цепеницата. До камината имаше черен кош, пълен с дърва и подпалки.

От хола се чу смехът на Грег — висок и дързък. Робърт сви рамене и се усмихна. Разкопча палтото си, пъхна ръце в джобовете на панталоните и се отдалечи от къщата, като крачеше по алеята с вдигната глава.

Момичето живееше на улица Конарак, по която след шест мили прав, но неравен път се стигаше в Хъмбърт Корнърс, където Робърт предполагаше, че тя работи. Робърт мина през Хъмбърт Корнърс и се отправи към Лангли — много по-голям град на реката Делауер, в който живееше. Лангли беше известен с магазините си, с „Ред Рединг“ — най-голямата фирма за търговия с коли на старо в околността, и със самолетостроителното предприятие „Лангли“, което произвеждаше части за частни самолети и хеликоптери. Робърт работеше там като инженер от края на септември. Работата не беше много интересна, но му носеше добри пари, а и предприятието го беше взело на драго сърце, тъй като идваше от престижна фирма в Ню Йорк, която се занимаваше с дизайн на тостери, електрически ютии, радиоапарати, магнетофони и всевъзможни уреди и уредчета, така необходими за американския дом. В Ню Йорк Робърт беше поел и един ангажимент — да довърши около двеста и петдесет подробни рисунки на насекоми и паяци, които един млад французин беше започнал за някой си професор Гумболовски. Приятелите на Робърт — Питър и Една Камбъл, го бяха запознали с професора в Ню Йорк и много настояха да донесе на срещата рисунките си на ириси. Професорът беше донесъл няколко от рисунките за книгата си, за която беше подписал договор с едно американско издателство. Младият французин, който беше започнал и почти наполовина завършил рисунките, бе починал. Само по себе си това беше достатъчно да накара Робърт да отклони предложението — не че беше суеверен, но в цялата ситуация имаше нещо потискащо, а той беше достатъчно потиснат. Пък и не обичаше насекоми и паяци. Професорът обаче остана очарован от цъфналите ириси, които Робърт беше нарисувал ей така, гледайки един букет в апартамента им с Ники, и беше убеден, че той ще може да довърши рисунките на французина в стила, в който бяха започнати. Още същата вечер Робърт прие предложението. Подобно занимание бе съвсем ново и добре дошло за него, тъй като той се опитваше да заживее „нов“ живот. Беше се разделил с Ники и живееше в хотел в Ню Йорк, скоро щеше да напусне работа и смяташе да се премести в друг град. Книгата за насекоми можеше да му донесе и други подобни ангажименти; работата или щеше да му хареса, или да му се стори отвратителна — поне щеше да го разбере. И така, той пристигна в Ритърсвил, Пенсилвания — по-голям град от Лангли, постоя десетина дни и след като не си намери подходяща работа, замина за Лангли, за да поразпита в самолетостроителното предприятие. Градът беше скучен, но Робърт не съжаляваше за Ню Йорк. Където и да отиде, човек не може да избяга от себе си, и въпреки това смяната на обстановката му се струваше полезна. За рисунките щеше да получи осемстотин долара и срокът му беше до края на февруари. Робърт изчисли, че трябва да прави по четири рисунки на седмица. За модел използуваше подробните, но груби скици на професора, както и увеличените снимки, които той му беше дал. Робърт установи, че работата му харесва, а и с нея дългите съботни и неделни дни минаваха по-бързо.

Робърт влезе в Лангли откъм източната му част и мина покрай „Ред Рединг“. Лимузините и спортните коли бяха наредени в големи солидни правоъгълници, върху които падаше призрачната светлина на лампите по тесните павирани алеи между тях. Колите приличаха на огромна армия от паднали войници в железни доспехи — и за какви ли битки, мислеше си Робърт, можеше всяка една от тях да разкаже? За катастрофа, след която колата е била поправена, но собственикът си е отишъл? За семейство, което се е разорило и колата е трябвало да бъде продадена?

Жилищната кооперация „Камелот“ бе четириетажна постройка в западната част на Лангли, само на миля разстояние от завода, в който Робърт работеше. Фоайето се осветяваше от две настолни лампи, чиято светлина се процеждаше през листата на няколко филодендрона. Ненужен телефонен номератор си стоеше забравен в ъгъла: мисис Роудс му беше казала, че според нея наемателите предпочитали преки телефони, въпреки че с тях не могат да разберат дали някой ги е търсил, докато не са си били вкъщи. Мисис Роудс живееше на партера вдясно и човек не можеше да мине през фоайето, без да я види или там, или в предния хол на апартамента й, чиято врата бе винаги отворена. Когато Робърт влезе, тя беше във фоайето и поливаше единия филодендрон с месингова лейка.

— Добър вечер, мистър Форестър! Как сте? — попита тя.

— Благодаря, добре — каза Робърт усмихнат. — А вие?

— Не се оплаквам. Много работа ли имахте днес?

— Не, поразходих се с колата извън града.

Мисис Роудс го попита за някакъв радиатор — дали е достатъчно топъл, и Робърт я успокои, въпреки че не беше обръщал внимание на радиаторите си. След това се качи по стълбите. В кооперацията имаше шест или осем апартамента; асансьор нямаше. Неговият апартамент беше на последния етаж. Робърт не беше положил усилия да се сближи с никой от съседите си — няколко млади неженени мъже, момиче на двадесетина години, една вдовица на средна възраст, която сутрин излизаше много рано, — но срещнеше ли някой от тях, винаги кимваше и разменяше по няколко думи. Единият от младежите на име Том Шайв веднъж го беше поканил да отидат заедно на боулинг и Робърт прие. Мисис Роудс беше олицетворение на типичната хазяйка — следеше с любопитство кой кога влиза и излиза, но заедно с това беше добронамерена и на Робърт дори му беше приятно, че има човек в кооперацията, който се интересува от него или поне обръща внимание дали е сам, или не, дали се прибира в пет или седем и половина, или пък в един през нощта. За деветдесетте долара на месец, които плащаше тук, Робърт можеше да си намери средно голяма къща в покрайнините на Лангли, но не го направи, защото не искаше да бъде сам. Дори безличните мебели в двете стаи на апартамента му действуваха някак успокоително: преди него тук са живели други хора, които са се постарали да не прогорят канапето и освен тъмното петно от цигара върху писалището не са нанесли други повреди; хора, които са ходили по същия тъмнозелен мокет и може би са забелязвали, че в сряда и събота го почистват. Преди него тук са живели други хора, след това са заминали някъде и сега водят съвсем обикновен и може би по-щастлив живот. Робърт подновяваше договора си с мисис Роудс всеки месец. Смяташе да остане тук още месец или най-много два. След това щеше или да наеме къща извън града, или да се премести във Филаделфия, в най-големия завод на самолетостроителното предприятие, където се извършваше монтажът. Имаше спестени шест хиляди долара, а и тук харчеше по-малко, отколкото в Ню Йорк. Още не беше получил сметката за развода, но за това щеше да се погрижи Ники чрез адвокатите си в Ню Йорк. Тя смяташе да се омъжи отново и не искаше от него издръжка.

Робърт включи електрическата фурна в кухнята, прочете упътването върху няколко пакета замразена храна, отвори ги и ги пъхна направо във фурната, без да ги остави да се размразят. Погледна часовника си, след това се настани в креслото с едно джобно издание за дърветата в Америка. Отвори на „Криловиден и червен бряст“. Безстрастният фактологичен стил му повдигна настроението:

„В миналото хората са лекували възпаления на ларинкса, като са дъвчели лико от червен бряст. Клонките му са покрити с власинки, но нямат защитна коркова обвивка… Груби, твърди и тежки, те се използуват за стълбове на огради.“

Прелиствайки страниците с удоволствие, той продължи да чете, докато миризмата на изгоряло от кухнята не го накара да подскочи.