Андрей Гуляшки
Приключение в полунощ (8)

8

В същия този ден — 27 август — и по същото време, когато Венцеслав Рашков беше намерен мъртъв в канцеларията си, доктор Петър Тошков тичаше към центъра като подгонен човек. Естествено, той не тичаше така, както би тичал например един спортист или младеж, защото тежеше над деветдесет килограма, а годините му надхвърляха петдесетте. Но все пак благодарение на почти двуметровия си ръст той се движеше доста бързо: човек с нормална височина трябваше наистина да тича, за да не изостане назад. При това той държеше ръцете си разперени настрани и така енергично ръкомахаше с тях, че всички проходящи наляво и надясно от него биваха или отхвърляни от лактите му, или сами се стъписваха, за да му правят път.

Като наближи центъра, той свърна по тесните улички на бившия Женски пазар, после пресече платното на бул. „Христо Ботев“ и се запъти направо към главния вход на жълтата сграда. Тук той постоя някое време — запъхтян, плувнал в пот, — сякаш размишляваше и се колебаеше за нещо. Сетне нахлупи шапката си от китайска слама още по-ниско над очите си, отмина централната порта и бързо се шмугна в дворчето, където бяха поставени сандъчетата за смет.

Между тия сандъчета зееше черният вход на сградата. Вратичката беше отворена. Преди да влезе, доктор Петър Тошков се огледа и в тоя миг по лицето му премина тръпка — стори му се, че някой стоеше отвън и скришом го наблюдава през ниския зид.

Макар че стълбището беше стръмно и се извиваше спираловидно нагоре, той го изкачи почти на един дъх, като вземаше по няколко стъпала наведнъж. Когато стигна третия етаж, той зави по коридора, който водеше надясно, и след няколко крачки се намери пред широката врата на своя кабинет. Вътре беше горещо, задушно — и подът, и стените, че дори и една част от гипсовия таван, всичко се къпеше в искрящите пладнешки потоци на слънчевия огън.

Най-напред спусна завесите и стаята тутакси потъна в приятна жълта здрачевина. Въздъхна, захвърли шапката си върху закачалката и уморено се отпусна на стола пред писмената си маса. Сега чак избърса челото и лицето си и кърпичката му стана мокра, като да я беше топил във вода.

Отгоре, върху масата, лежеше овехтяла кожена папка с текущите преписки. Като я видя пред очите си, докторът се намръщи. Не го дразнеше изтърканото й лице, защото отдавна беше престанал да се интересува от външността на канцеларските си пособия. Но си спомни, че трябва да ходи при Светозар Подгоров на доклад. Тази папка съдържаше всичко онова, по което директорът трябваше да каже своето „да“ или „не“. Затова тя действуваше лошо на нервите му — погледнеше ли я, клепачите му натежаваха, доспиваше му се, сякаш беше бодърствувал цяла нощ.

Той погледна папката с натъжени очи и въздъхна. После отиде до големия шкаф в дъното на стаята и го отвори. Тук имаше поцинкована кофа, пълна догоре с празни шишета от лимонада. Докторът погледа някое време празните шишета и отново начумери вежди. Извади от чекмеджето на масата си кръгло джобно огледалце, пререса с гребенче оплешивелите си коси и натисна звънеца.

Този път секретарката му Ирина Теофилова влезе в стаята по-бързо, отколкото можеше да се очаква, и докторът едва успя да скрие гребенчето и кръглото си огледалце. Той похлупи тия неща с кожената папка и извърна глава към вратата. Беше сърдит заради лимонадата, но като погледна стройната и закръглена фигура на секретарката си, веждите му някак сами се отпуснаха и лицето му тутакси прие обичайния си добродушен вид. Той забеляза, че косите на Теофилова бяха влажни като след баня, и поклати глава.

— Вие пак сте се къпали в служебно време — каза той.

Но в гласа му нямаше укор, той беше дори ласкав. Теофилова мълчеше.

— Откакто инсталираха ония душове горе — докторът искаше непременно да отвори дума за банята, — вие непрекъснато сновете по стълбището и постоянно се излагате на настинка. Не е хубаво така.

Как другояче можеше да се говори на тази тридесетгодишна разведена хубавица, за която докторът и тайно, и наяве мечтаеше да се ожени?

— Не е хубаво — повтори той.

Теофилова стоеше до вратата и мълчеше. Лицето й, обикновено мургаво, сега беше бледо като у болен човек.

„Това е сигурно от светлината“ — помисли Петър Тошков и погледна спуснатите завеси. Навън денят изглеждаше матовожълт.

— Другарят директор на два пъти звъня за вас — каза Теофилова с приглушен глас.

Докторът се намръщи. Дали за това, че не беше успял да каже още нещичко за къпането, или защото въпреки маратонското си бързане този път не можа да изпревари повикването на директора — и сам не знаеше. Но чувствуваше, че днешният разговор със секретарката не върви. И докато премисляше какво да каже и как да започне — на служебни теми или с един малък увод за времето, — телефонът остро иззвъня. „За трети път“ — помисли докторът и повдигна слушалката.

Повикването беше нервно, късо, от няколко думи Петър Тошков остави слушалката и се изправи. Понечи да вземе със себе си овехтялата кожена папка с преписките, но си спомни, че онези неща са отдолу, под нея, и само махна с ръка.

Светозар Подгоров изглеждаше на около петдесет години, беше тъничък за възрастта си, висок, със слабо продълговато лице и гладко вчесани посивели коси. Устните му бяха женствени, но бледи, а синкавите му очи гледаха спокойно, съсредоточено и с някаква стъклена студенина. Носеше се съвсем по „началнически“: раиран панталон, тъмно сако, колосана риза. Една златна игла с рубинена главичка върху копринената му връзка издаваше вкус към артистично изящество, но, общо взето, той имаше вид на строг и прецизен човек.

Сега той стоеше изправен до прозореца, с наведена глава и кръстосани на гърдите ръце. Завесите бяха спуснати, един безшумен вентилатор въртеше перките си върху кръглата заседателна маса, покрита със зелено сукно.

Когато докторът влезе в кабинета, Подгоров трепна, повдигна глава и някое време втренчено гледаше пред себе си, като слепец. После той затършува по джобовете на сакото си, извади кутия с папироси, помисли и отново я скри на мястото й, без да запали.

— Да не би да нямате огън? — запита докторът и като се усмихваше с виновна усмивка, услужливо му подаде кибрита.

Подгоров махна с ръка.

— Имах една малка разправия с моите строители — въздъхна докторът. — Затова закъснях.

— Седнете — каза тихо Подгоров.

И двамата мълчаха.

Вратите на кабинета бяха тапицирани, прозорците — затворени и затова вътре беше тихо като в празен и откачен вагон.

— Докторе — каза Подгоров, като отново скръсти ръце на гърдите си, — имате ли сведения за това, как действува нашата противошапна ваксина? Изгражда ли задоволителен имунитет?

Гласът му беше глух.

— Че защо да не изгражда имунитет? — Петър Тошков повдигна рамене и се засмя.

— Питам — имате ли сведения? — навъси вежди Подгоров.

Докторът погледна в краката си и не отговори.

Сега Подгоров се засмя, но усмивката му беше хаплива и зла.

— Я ме погледнете в очите — каза той. — Вие наистина ли нищо не знаете за нашата ваксина? За това, как тя изгражда имунитет?

— Не ви разбирам — каза Петър Тошков и потърка челото си с ръка.

— Нима?

Подгоров помълча, после седна на мястото си, извади цигари и запуши.

— Другарю Тошков — каза полека той, като гледаше пред себе си, — време е за обяд и аз няма да ви задавам повече въпроси. Починете си, нахранете се добре, вие сте имали винаги добър апетит. А следобед в три часа заповядайте на кратко съвещание около тази кръгла маса. Свиквам колегиума на центъра, за да го информирате кое-що за това, как действува нашата противошапна ваксина в триградския край. Надявам се, че вие ще успеете да приготвите един малък, но интересен за колегиума доклад.

— Бива — кимна докторът. И кой знае защо стана, му изведнъж весело и се засмя с глас.

Подгоров рязко се изправи.

— Другарю Тошков — каза той и се прокашля, — който се смее най-подире, той се смее най-добре, нали така? В народните поговорки има дълбока мъдрост. Аз бих ви посъветвал да се отбиете веднага при завеждащия нашите кадри. От него ще научите една печална, но много интересна за вас новинка. И сигурно ще загубите доброто си настроение и охотата си за смях.

— Каква новинка? — изправи се на свой ред докторът.

— Ще чуете — каза тихо Подгоров. Той закопча сакото си, пристъпи до вратата и учтиво я отвори. — Неприятно произшествие във вашия отдел. Моля!

Когато докторът излезе, той постоя прав някое време, сетне тежко се отпусна в широкото си кожено кресло, наведе се и подпря главата си с ръце.